АДМИНИСТРАТИВНОТО ПРАВОСЪДИЕ – СИМВОЛ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ

Марио Димитров, съдия във Върховния административен съд

С възстановяване на българската държава след 1878 г. се поставят основите на административното правосъдие със създаване на административни съдилища, представени в „Отчет на вътрешните дела“ от 16.VII.1878 г. на императорския комисар в България Александър Дондуков-Корсаков до княз Александър I. Тяхната компетентност е уредена с „Временни правила за устройство на съдебната част в България от 24.VIII.1878 г.

Административните съдилища (окръжни и областни) са разглеждали административни пререкания, в които интересът на управлението и частните лица са водели до съприкосновение. Създаването на административните съдилища е насочено към създаване и осигуряване на условия за съдебна защита на интересите на населението от органите на администрацията.

С Органическия устав на Източна Румелия – 14.IV.1879 г., в българската автономна област се въвежда административното правосъдие по френската система на самостоятелно съществуване на административното правосъдие. Създава се Върховно съдилище за административни разпри, със седалище гр. Пловдив и шест окръжни административни съдилища.

В първоначалния проект на Конституция на Българското княжество от 1879 г. се предвиждало създаване на административни съдилища и на Държавен съвет, който да осъществява функциите на Върховен административен съд, но при гласуването проектът не е приет и тази компетентност е възложена на Върховния касационен съд.

Първите административни съдилища са просъществували едва до 1880 г., когато се приема първият закон за устройство на съдилищата в България – 21.VI.1880 г., и се закриват административните съдилища, а тяхната компетентност се прехвърля на общите граждански съдилища.

Въпреки противопоставянето Държавен съвет е създаден с Манифест на княз Александър I Батенберг за суспендиране на конституцията от 14.IX.1881 г. и на него са възложени и функции на същински върховен административен съд.

Необходимостта от създаване на специализирани административни съдилища е ясно прокламирана на Първия събор на българските юристи през 1905 г. Отявлен радетел на административното правосъдие е д-р Стефан Киров, който в изнесения реферат заявява: „Не подлежи на оспорване, без административно правосъдие, без възможност на гражданина да оборва по законен ред незаконните действия на административната власт, не може да се говори за добър ред, още по-малко за правов ред в една държава“ .

През 1912 г. д-р Киров става един от авторите на Закона за административното правосъдие от 8.III.1912 г., утвърден с указ №3 от 22.III.1912 г. на цар Фердинанд I. Учредява се  Върховен административен съд, извън системата на общото правосъдие, но под прякото подчинение на Министерски съвет. В годините следват изменения в Закона за административното правосъдие, като едва с изменение на Закона за устройството на съдилищата от 27.VIII.1922 г., Върховният административен съд е включен в съдебната система на България. На 21.XII.1922 г. се отменя Законът за административното правосъдие и материята му се включва в Закона за устройството на съдилищата, като Върховен административен съд се заменя с Административен съд, като се принизява ролята на административното правосъдие и се утвърждава контрол от Министерство на правосъдието.

След Деветоюнския преврат  от 1923 г. се приемат законодателни актове, с които се възстановява значимостта на административното правосъдие в България и на Върховния административен съд. С Наредба–закон за административното правосъдие от 6.XI.1934 г. се регламентират организацията и дейността на Върховния административен съд. Приемат се редица закони, които утвърждават значимостта на административното правосъдие и подобряват неговото функциониране до м. септември 1944 г.

С приемането на Наредба-закон за изменение на Закона за административното правосъдие от регентите на 5.X.1944 г. се поставя началото на ликвидиране на административното правосъдие. С приемането на Конституцията на Народна република България на 4.XII.1948 г. се отхвърля принципът за разделение на властите и юридически, с приемането на Закона за устройството на народните съдилища на 4.VIII.1948г., се премахва принципът за обща обжалваемост на актовете на администрацията и се закрива Върховният административен съд.

След закриване на административните съдилища се създава специална процедура за административното правосъдие от общите съдилища и за административните производства от особени юрисдикции, както и се въвеждат принципите на социалистически административен процес с приемането на Указ №428  от 17.VIII.1951 г. за приемане, разглеждане  и решаване на жалбите на трудещите се от Президиума на Народното събрание.

С приемането на Закона за устройството на съдилищата на 1.XI.1952 г. пред Върховния съд не се допуска разрешаване на административни спорове и забрана за обжалване. До 1970 г. се изключва съдебният контрол върху актовете и действията на изпълнителната власт, а се допуска чрез специална норма обжалване на административни актове.

С приемането на Закона за административното производство на 24.VI.1970 г. започва изграждането на административния процес и съдебен контрол върху административните актове в България. През 1979 г. се приема нов Закон за административното производство, като е изключено оспорването на актове на Държавния съвет и на Министерски съвет.

След приемането на Конституцията на Република България от 9.VII.1991 г. се прогласи/прогласява/за да се спази глаголното време/ принципът на обща клауза за обжалваемост на административните актове, както и се регламентира статута и компетентността на Върховния административен съд. С приемането на Закона за съдебната власт от 23.VI.1994 г. се поставят основите на административноправната реформа и възстановяване дейността на Върховния административен съд с определяне на структура, състав и организация на работа.

С приемането Закона за Върховния административен съд  от 9.XII.1997 г. се урежда производството по обжалване на административни и съдебни актове пред Върховния административен съд, като по въпросите, които не са уредени със закона, се прилагат Закона за административното производство и Гражданския процесуален кодекс.

Съществен напредък за развитие и утвърждаване на административното правосъдие в България се поставя с приетата „Стратегията за реформа на съдебната система в България 2003 – 2008 г.“, с Решение №260 на Министерски съвет от 21 април 2003 г., която стана причина през октомври 2003 г. да бъде затворена глава „Правосъдие и вътрешни работи“ и да се подготви договорът за присъединяване на България към ЕС.

На 29.III.2006 г. е приет Административнопроцесуалния кодекс, който отразява тенденциите за развитие на административното правосъдие в редица европейски държави с приемането на нови закони и кодекси – Германия (1996 г.), Италия (1997 г.), Франция (2000 г.) Португалия (2001 г.). Въвежда се цялостна кодификация на правната уредба на дейността на администрацията по издаването и изпълнението на административните актове, съдебен контрол и имуществена отговорност за вреди от незаконосъобразни административни актове. Създават се регионални административни съдилища във всички 28 области и се изгражда цялостна структура и организация на дейността на административното правораздаване.

Изминалият период от 1 март 2007 г. (началото на дейността на административните съдилища) до сега, отразява необходимостта и ефективността от съществуване на специализирани административни съдилища и Върховен административен съд.

Съвременното административно правосъдие се развива и утвърждава като изражение на българската държавност и постижение на законодателството, административноправната наука, установени традиции и съдебна практика. Административното правосъдие отразява и регулира актуалните административноправни отношения и създава гаранции за защита на политически, правни, социални, икономически права и интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, чрез установения с Конституцията съдебен контрол върху всички актове на администрацията и прилагане на принципа за върховенството на закона, въведен във всички съдебни системи на страните от Европейския съюз.