ПРОФ.  Д. Н. РАЙНА НИКОЛОВА, ПРЕПОДАВАТЕЛ ПО АДМИНИСТРАТИВНО ПРАВО И АДМИНИСТРАТИВЕН ПРОЦЕС В НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

CITIZENS’S ADMINISTRATIVE RIGHTS AND OBLIGATIONS – NATURE AND TYPES

Prof. Raina Nikolova, Dr. Habil.¹

Резюме: Научното изследване обсъжда съчетаването на принципа на върховенство на правото и допустимото ограничаване на правата на гражданите. Класифицира тези права и задължения. Дава доктринална дефиниция на разновидностите административни права и задължения на гражданите: лични, политически, икономически, социални, културни.

Ключови думи: класификация на административните права и задължения на гражданите

Review: The research discusses the combination of the principle of the rule of law and the permissible limitation of citizens’ rights. It classifies these rights and duties. Gives a doctrinal definition of the types of administrative rights and duties of citizens: personal, political, economic, social, cultural.

Keywords: classification of administrative rights and obligations of citizens

Увод

Упражняването на правата и изпълнението на задълженията на гражданите са в основата на съвременното демократично развитие на българското общество. Тяхното добро познаване е белег на висока правна култура и предвидимо законосъобразно поведение. Настоящият труд има за задача да разкрие отправните разбирания на автора за административноправната природа на правата и задълженията на гражданите. Те се свързват с необходимостта от формирането на един нов подотрасъл в административноправната наука – административното право на гражданите, чиито характеристики ще бъдат разгледани по-долу. Акцент в настоящото изложение е съчетаването на принципа на върховенство на правото и допустимото ограничаване на правата на гражданите, представено с помощта на практиката на Конституционния съд на Република България, на Върховния административен съд на Република България и административните съдилища. Категоризацията на правата на гражданите е обсъдена в нейния хронологичен аспект на развитие. Класификацията на задълженията на гражданите е дискутирана в общотеоретичен контекст. Видовете административни права и задължения на гражданите са дефинирани, за да се разкрият в пълнота техните особености, отграничения и приложимост.

1. Административно право на гражданите

В конституционноправен аспект изпълнителната дейност намира две основни проявления:

1. обслужване на общия интерес и
2. насърчаване на основните права на гражданите.

Общественият интерес при осъществяването на изпълнителната дейност се изразява в осигуряването на гаранции за суверенитета, националната сигурност и стопанската дейност; държавна закрила на здравето на гражданите, на българските граждани в чужбина, на семейството, майчинството, децата, на земята, на околната среда, на националното историческо и културно наследство; държавни стимули за балансираното развитие на отделните райони на страната, за свободното развитие на науката, образованието и изкуствата, за развитието на спорта и туризма. Защитата на обществения интерес административните органи постигат на основание на редица конституционни хипотези, с които се гарантира зачитането на определени колективни социални ценности, степенувани от конституционния законодател в определена структурна последователност в основни положения. Тези общностни ценности са пряко обвързани с основните права на гражданите, които са индивидуални по своя характер. С оглед упражняването на основните права на гражданите при осъществяването на изпълнителната дейност, общият интерес може да бъде формулиран чрез въвеждането на ограничения за тях.² Тези ограничения по своята същност представляват административните задължения, които могат да имат оригинерен произход, когато са въведени на конституционно ниво, или да имат производен характер, когато административен закон ги формулира и въвежда в правопорядъка. В разгледаните две проявления на специализираното административно материално позитивно право съществува административното право на гражданите.

Административното материално право – обща част се занимава с административноправния статус на гражданите: „съвкупността от права и задължения, регулирани от административното право, които засягат намиращите се на територията на Република България физически лица в качеството им на субекти на административното право“.³ Различните специфики на административните права и задължения на гражданите са обект на обсъждане от административното право – специална част, базирана на един от основните съставни елементи на държавата, познати на конституционното право (население; територия и държавна власт). При използването на признака „население“ за целите на систематизацията на административното материално законодателство става въпрос не за цялата съвкупност от физически лица, обитаващо територията на Република България, а за отделните граждани, субекти на административното право, които се ползват с определени права и на които се възлагат конкретни задължения.⁴ В този смисъл административно право на гражданите е съвкупността от административноправни норми, които регулират възникването, упражняването и прекратяването на административните права и задължения на физическите лица по повод осъществяването на държавно управление.

2. Върховенство на правото и ограничения на правата на гражданите

В административноправната теория от началото на ХХ век се приема, че гаранциите за спазване правата и интересите на гражданите и за постигането на правомерна дейност на органите на изпълнителната власт, са три категории⁵:

– политически: контрол на избирателите по отношение избора на общинските съвети, училищните настоятелства, търговските камари и др. и парламентарен контрол;

– вътрешни: организационни (кадрови подбор на служителите; гласност, публичност на административната дейност; срок за произнасяне; изслушвания, експертизи, задължителна мотивировка на актовете) и функционални (йерархичен контрол, административен контрол и финансов контрол);

– съдебни (субективен контрол чрез осъждане на държавния служител или отговорност на държавата за причинени от административните органи и обективен контрол чрез временно спиране действието на административен акт и обжалване на незаконосъобразни административни актове).

Негативната оценка на допуснатия политически и юридически произвол от страна на тоталитарната държава в периода 1944-1989 г., насочен към ограничаване на правата на гражданите, се съдържа в нормата на чл. 2 от конституционния по своето съдържание Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен (ЗОКРБП), обн., ДВ, бр. 37 от 5.5.2000 г.:

„Ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за:

1. целенасоченото и преднамереното унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация;
2. съзнателното нарушаване на основните човешки права и свободи;
3. безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения „Народен съд“;
4. моралния и икономическия упадък на държавата;
5. установяването на централизирано директивно управление на икономиката, довело я до разруха;
6. погазването и отмяната на традиционни принципи на правото на собственост;
7. рушенето на моралните ценности на народа и посегателството срещу религиозните му свободи;
8. провеждането на непрекъснат терор срещу несъгласните със системата на управление и срещу цели групи от населението;
9. злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели, включително мотивиране и оправдаване на изброените по-горе действия;
10. безогледното унищожаване на природата.

(2) Комунистическият режим е отговорен за това, че:

1. отнемаше на гражданите всяка възможност за свободна изява на политическата воля, като ги принуждаваше да крият своята преценка за положението в страната и ги принуждаваше да изразяват публично съгласие за факти и обстоятелства с пълното съзнание за тяхната невярност и дори това, че те представляват престъпления; това то постигаше чрез преследване и заплахи от преследване към отделната личност, нейното семейство и близки;
2. системно нарушаваше основните човешки права, като потискаше и цели групи от населението, обособени по политически, социален, религиозен или етнически признак, въпреки че Народна република България още през 1970 г. се присъедини към международни актове по правата на човека;
3. нарушаваше основните принципи на демократичната и правова държава, международните договори и действащите закони, като с това поставяше интересите на комунистическата партия и нейните представители над закона;
4. при преследванията срещу гражданите използваше всички възможности на властта, като:

а) екзекуции, нечовешки затворнически режим, лагери за принудителен труд, мъчения, подлагане на жестоки насилия;

б) освидетелстване или настаняване в психиатрични заведения, като средство за политически репресии;

в) лишаване от право на собственост;

г) възпрепятстване и забрана за получаване на образование и упражняване на професия;

д) възпрепятстване на свободното движение във и извън страната;

е) лишаване от гражданство;

5. безнаказано се извършваха престъпления и се предоставяха незаконни предимства на лица, които вземаха участие в престъпления и преследвания на други лица;
6. подчиняваше интересите на страната на чужда държава до степен на обезличаване на националното достойнство и практическа загуба на държавен суверенитет“.

Приема се, че „Българската комунистическа партия е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система“ (чл. 3, ал. 2 от ЗОКРБП)⁶.

Минималният стандарт на концепцията за върховенство на правото е изграден от формален и материален елемент. От формална страна той включва съвкупност от изисквания, насочени към формата на правото и институционалния механизъм, които се основават на принципите на формалната справедливост. Тяхното съдържание е проекция на основните цели на правото за насочване на поведението на лицата и балансиране на техните интереси⁷. От материална страна минималният стандарт на концепцията за върховенство на правото изисква защитата на индивидуалните права и по-специално, правата на човека, които са задължителен елемент на социалната справедливост. Третият елемент от минималния стандарт на концепцията за върховенство на правото с изисква защитата на индивидуалните права и по-специално, правата на човека, които са задължителен елемент на съвременната концепция за социална справедливост. Възприемането на правата на човека като субективни права, а не като правни принципи, би спомогнало за тяхната ефективна защита и в този смисъл за прилагането на концепцията за върховенството на правото.⁸

„Трайна е практиката на Конституционния съд по въпроса за възможността упражняването на основните права на гражданите да бъде ограничавано в случаите, когато е налице легитимна цел, основанието е закрепено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение и е спазен принципът на пропорционалност⁹ (съразмерност) на преследваната цел (Решение № 20 от 1998 г. по к. д. № 16/1998 г.; Решение № 15 от 2010 г. по к. д. № 9/2010 г.; Решение № 2 от 2011 г. по к. д. № 2/2011 г.; Решение № 7 от 2016 г. по к. д. № 8/2015 г.; Решение № 8 от 2016 г. по к. д. № 9/2015 г.; Решение № 3 от 2019 г. по к. д. № 16/2018 г.).“¹⁰

Националните демократични измерения на конституционната възможност упражняването на правата на гражданите да бъде ограничавано, могат да бъдат разделени на три групи:

Абсолютни права¹¹, чието упражняване не може да бъде ограничавано на никакво основание (тези, посочени в чл. 57, ал. 3 от КРБ, който изчерпателно изброява отделни права):

1) право на живот и забрана за мъчения;

2) право на всеки да бъде предаден на съдебната власт в законно определен срок;

3) забрана за осъждане въз основа на самопризнание;

4) презумпция за невиновност;

5) неприкосновеност на личния живот;

6) свобода на съвестта, мисълта и избора на вероизповедание¹².

Временно ограничавани права при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение:

1) право на адвокатска защита от момента на задържането на лицето или на привличането му като обвиняем;

2) право на гражданина да се среща насаме с лицето, което го защитава;

3) право на български гражданин да се завръща в страната;

4) право на гражданите, за които българският език не е майчин, наред със задължителното изучаване на българския език да изучават и ползват своя език;

5) право всеки гражданин да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин;

6) свобода на медийната дейност и забраната на цензурата;

7) право гражданинът да търси, получава и разпространява информация, както и право на гражданите на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес;

8) право на събиране на събрание на закрито без разрешение и други.

Ограничавани и на други основания права, когато:

а) ограниченията са пряко посочени в Конституцията:

1) свободата и тайната на кореспонденцията за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления;

2) правото на гражданина свободно да избира местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели с оглед защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани;

3) свободата на съвестта и на вероизповеданието, за да се защити националната сигурност, общественият ред, народното здраве и моралът или правата и свободите на други граждани;

4) свободата на медиите и въвеждане на цензура, когато се накърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността;

5) правото да се търси, получава и разпространява информация с оглед защита на правата и доброто име на другите граждани, националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала;

6) правото да избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа граждани, ненавършили 18 години, поставените под запрещение и изтърпяващите наказание лишаване от свобода;

б) конкретизацията на чиито основания за ограничаване или ред за упражняване Конституцията предоставя на административен закон¹³:

1) придобиване, запазване и загубване на българското гражданство;

2) възможност чужденците, които пребивават в страната на законно основание, да бъдат изгонвани от нея или предавани на друга държава против тяхната воля;

3) правото на убежище;

4) възможност гражданин да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или на друго посегателство върху личната му неприкосновеност;

5) допълнителни ограничителни мерки¹⁴ спрямо лишените от свобода¹⁵;

6) правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, изразяващо се в това гражданинът да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие;

7) правото на неприкосновеност на жилището;

8) използването само на официалният език;

9) правото на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват законен интерес за гражданина, ако информацията е държавна или друга защитена от закона тайна или засяга чужди права;

10) правото гражданите да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации;

11) правото на свободно сдружаване на гражданите;

12) ограничаване на родителските права;

13) правото на здравословни и безопасни условия на труд, на минимално трудово възнаграждение и на заплащане, съответстващо на извършената работа, както и на почивка и отпуск;

14) правото на стачка за защита на колективни икономически и социални интереси;

15) правото на социално осигуряване на лицата, останали временно без работа;

16) забраната да се осъществява принудително на лечение и санитарни мерки;

17) правото на безплатно образование във висши училища и др.

Общото в регулирането на тази група права е, че допустимото ограничаване на гарантирано от Конституцията право може да стане само със закон и това трябва да се отчита при всеки конкретен случай в практиката на административните органи и съда.

Съществува и противоположната на ограничаването на правата на гражданите хипотеза: „В определени обаче случаи привилегиите, които Конституцията допуска, са обществено необходими и социално оправдани. Те се създават за преодоляване на съществуващо неравенство с цел да се стигне до желаното постулирано равенство. Такава е например предвидената в чл. 47, ал. 4 и чл. 51, ал. 3 особена закрила на държавата и обществото за децата, останали без грижата на близките си, за старите хора, които нямат близки и не могат да се издържат от своето имущество, както и за лицата с физически и психически увреждания“¹⁶. С различен правен статус се ползват и заемащите конкретни публични длъжности граждани: „В други случаи, поради особеностите и важността на правата и задълженията, които имат някои граждани (народни представители, президент, вицепрезидент, министър-председател, министри, съдии, прокурори и следователи), те имат привилегировано правно положение спрямо останалите граждани относно наказателната отговорност и личната неприкосновеност. За да изпълняват високоотговорните си задължения, Конституцията предоставя на тези граждани съвкупност от права, чрез които им обезпечава по-голяма свобода и самостоятелност, сигурност и независимост спрямо органите на изпълнителната и съдебната власт, отколкото на другите граждани“ ¹⁷.

3. Категоризация на правата на гражданите

Според юридическите особености правата могат да се категоризират на материални и процесуални; позитивни и негативни; индивидуални и колективни; абсолютни и относителни и др.¹⁸

През ХХ век класификацията на правата¹⁹, представена от Карел Вашак (Karel Vašák), която предлага концепцията за „три поколения права“, е вероятно най-практичната, често използвана и изчерпателна категоризация на правата на човека, в основата на която си противостоят фундаментални понятия, както следва: негативни срещу позитивни права, индивидуални срещу колективни права и национална срещу международна отговорност. Особено полезно в това отношение е понятието за трите „поколения“ права на човека, развито и вдъхновено от трите теми на Френската революция, те са: първо поколение, съставено от граждански и политически права (liberté); второ поколение от икономически, социални и културни права (égalité); трето поколение от солидарни или групови права (fraternité).

Първото поколение права на човека се отнася до отрицателните права и съответства на личните (status negativus) и политическите свободи (status activus)²⁰ и произтича от теорията на Георг Йелинек за правното положение на гражданина по повод на неговото правно положение²¹ (статус) спрямо държавата, като носител на права и субект на задължения по отношение на нея. Тази категория права има дълга история на формиране – от Магна харта (1215 г.), през Декларацията за правата на човека и гражданина (1789 г.) и Закона за правата (1791 г.). Идеята за този вид права (Liberté: лични и политически права) произлиза от реформаторските теории от епохата на XVII – XVIII в.. Проникнато от политическата философия на либералния индивидуализъм, първото поколение възприема правата на човека по-скоро в негативен („свободи от“), отколкото в позитивен („права на“) смисъл; като акцентира върху въздържането от намеса на държавата и върху стремежа към човешко достойнство. Индивидът не иска държавата да извършва действия в негова полза и държавните органи да пречат на личните му действия. В основата на тази концепция за обособяването на правата от първо поколение е фундаменталната ценност „свобода“, която защитава индивида самостоятелно или в сътрудничество с други хора от злоупотребата на политическата власт²². Именно користното обсебване на политическата власт изисква възможност за участие в управлението на гражданите чрез формирано обществено мнение, изразявайки волята на държавата. Тази социална активност на индивида му позволява да допринася за осъществяването на политическата демокрация, без намесата на държавата. Тя е включена в конституциите на почти всички държави в света след Втората световна война в резултат на случилите се зверства и геноцид на расова основа. Към това първо поколение се отнасят права като тези, посочени в членове 2-21 от Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ) и уредени в Международния пакт за гражданските и политическите права (МПГПП).²³

Второто поколение права (Égalité: икономически, социални и културни права) е продукт на бързата индустриализация през XIX век и съпътстващите я социални и икономически неравенства. То изисква позитивно действие на държавата и включва социалните, икономическите и културните права (status positivus) с цел осигуряване на справедливо производство и разпределение на обществените блага, ресурси или способности. Гражданинът има правото да иска от държавата да извърши известни положителни услуги в негов личен интерес, макар държавата по принцип да е ангажирана да брани общото благо (обществения интерес), а не индивидуалното право. Негова отличителна черта е необходимостта от активна намеса на държавата. Произхожда предимно от идеите на движението на Анри Сен Симон от началото на XIX в. във Франция и по различен начин е насърчавана от революционните движения за благоденствие. В исторически план тази категория права са контрапункт на първото поколение, а в контекста на възникналото идеологическо противопоставяне по време на т. нар. Студена война държавите от комунистическия лагер твърдо подкрепят икономическите, социалните и културните права, докато Западът отдават приоритет на първото поколение правя. Някои от тях се съдържат в членове 22-27 от ВДПЧ и в Международния пакт за икономическите, социални и културни права (МПИСКП)²⁴. Не всички права, възприети от второто поколение (икономически, социални и културни права), могат да бъдат определени като „позитивни права“²⁵, но и двете групи се отнасят до индивидуалните права и налагат съответните задължения на националната държава.

Третото поколение права на човека (Fraternité: солидарност или групови права) е наречено „права на солидарност“. За упражняването на тази категория права се изискват колективни действия както от страна на индивидите, така и от страна на държавите и международните организации. Третото поколение права на човека е най-новото. Колективните права, които принадлежат към тази група, са споменати в редица документи с препоръчителен характер на Общото събрание на ООН от 70-те години на ХХ век до днес. Тези права включват правото на самоопределение, икономическо и социално развитие, здравословна околна среда²⁶, предоставяне на природни ресурси²⁷ и достъп до културното наследство²⁸, поради което са позитивни и колективни и изискват отговорност, която е извън рамките на националната държава. Третото поколение права са положителни по отношение на изискването за активно участие на задължените лица (гражданите като общност, а не като индивиди), развиват се на международноправна плоскост и се упражняват в рамките на международните отношения erga omnes, а не единствено в отношенията между държавата и индивида. Предвидено е в член 28 от ВДПЧ, в който се провъзгласява правото на всеки на социален и международен ред, в който правата, изложени международния акт са напълно осъществими и засега обхваща шест претендирани права.²⁹

Разграничението на Vašák между трите поколения права се вписва в трите понятия, основани на ключовите подходи за категоризиране на правата на човека:

1) негативно (първо поколение) и позитивна (второ и трето поколение);

2) индивидуална (първо и второ поколение) и колективна (трето поколение) и

3) национална (първо и второ поколение) и международна (трето поколение) отговорност³⁰. Разгледан така, моделът на Вашак е опростен израз на един изключително сложен исторически запис и няма за цел да предложи линеен процес, в който всяко поколение права ражда следващото и след това отмира. Нито пък има за задача да внуши, че едно поколение е по-важно от друго или че поколенията (и техните категории права) са окончателно разделени. Трите поколения права се разбират като кумулативни, припокриващи се, взаимозависими и взаимопроникващи се³¹, намерили своето развитие и симбиоза в Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС)³².

Историята на съдържанието на правата на човека отразява еволюиращите и противоречиви схващания за това кои ценности или способности се нуждаят най-много от отговорно внимание в различни времена и през различни тледни точки, съвместно с повтарящите се изисквания на човечеството за приемственост и стабилност. Подобна динамика се отразява например в нарастващия консенсус, че правата на човека се разпростират както в частния, така и в публичния сектор, т. е. че частноправните корпорации³³, както и държавните субекти трябва да отговарят за нарушенията на правата на човека. Подобно отражение на продължаващия натиск за еволюция на правата на човека е и актуалното предложение, че съществува Четвърто поколение права на човека, състоящо се от правата на жените и правата на поколенията (т. е. правата на бъдещите поколения).

Проследяване на хронологическото развитие на идеята за класификацията на правата на човека на база достиженията на общата теория на правото, международното публично право и конституционното право ни дава повод да определим същността на административните права на гражданите като субективни, изрично признати в специален административен закон, юридически релевантни блага и ценности, юридически релевантни блага и ценности, достъпът и използването на които, позволява задоволяването на присъщи материални или духовни потребности на хората.

4. Класификация на задълженията на гражданите

Юридическото задължение в публичноправен смисъл предхожда хронологически идеята за правата на човека и доминира в обществените отношения до началото на Просвещението през ХVІІ век, особено през времето на религиозната Реформация³⁴. Пасивният статус (status subjectionis), изведен от теорията на Йелинек³⁵, е този, при който индивидът е подчинен на държавата в сферата на индивидуалните задължения. За гражданина възниква някакъв вид задължение или съществува държавна забрана, на която той подлежи. От друга страна, държавата има компетентност да обвързва правно индивида с някакъв ангажимент, който го засяга. Това означава, че този индивид е в позиция на подчинение спрямо държавата. Тук трябва да се направи разграничение между пасивния статус на всички граждани, в резултат на който възникват административните задължения, и специалното правно положение на държавните служители в отношенията им с публичните органи по назначение. „Юридическото задължение е институционализирана от правото мяра на дължимо поведение на правните субекти, за изпълнението на което са предвидени правни гаранции“³⁶. Субективното право и юридическото задължение съществуват паралелно и независимо едно от друго, те не са обвързани в причинно-следствена връзка правни понятия. Юридическото задължение се отличава от юридическата отговорност, която възниква като последица от поведение, което не е съобразено с изискванията на правната норма³⁷.

Гражданите трябва да разбират особеното значение на правата и това, че тези права пораждат задължения за тях и институциите³⁸. Всяка правна система въвежда набор от правни задължения. Понякога законодателят посочва какво юридическо задължение създава. Позната е законодателна техника, която не отбелязва изрично какво е конкретното административно задължение. По-скоро законът дава определение, описва дадено поведение (действие или бездействие) под формата на административно нарушение. Въпреки това от съдържанието на правната норма може да се смята, че задължението е налице макар и да не е специално означено.³⁹ Може ли да съществува правно задължение, чието съдържание не е посочено от законодателя? Очевидно е, че да. Не всички правни задължения възникват в резултат на изрична формулировка („лицето трябва да ….“, „“, „гражданинът е длъжен да/да не …..“, „на гражданина се забранява …“, „не се допуска …“). В публичноправната теория се правят няколко разграничения на задълженията на гражданите.⁴⁰

Първото от тях е разделението на задълженията на основни и производни според съдържанието на задължението. Основните задължения имат всеобщ (не противостоят на конкретно насрещно право), универсален (прилагат се спрямо всички граждани без разлика), материалноправен и абсолютен характер (не могат да бъдат дерогирани със закон). Основните задължения са институционализирани от правото естествени задължения на личността. В научната доктрина се класифицират като задължения на личността, задължения на гражданите, задължения на чужденците. Производните юридически задължения детайлизират съдържанието или начина на реализиране на основните юридически задължения и едновременно с това представляват гаранция за реализирането на субективните права. Те произтичат от основни субективни права. В областта на публичноправната теория са познати производни задължения, институционализирани в международното право; задължения, институционализирани в конституционното право, производни задължения, институционализирани в текущото законодателство, т. е. включително и в административното право. За разлика от основните задължения производните такива могат да бъдат материалноправни и процесуалноправни.

Второто разграничение на юридическите задължения е на общи и специални. Общите задължения действат спрямо всички (erga omnes) граждани, не са свързани със субективното право на друго лицеи се изпълняват независимо от упражняването на субективното право, реализират се самостоятелно и произтичат пряко от правната норма. Общите задължения могат да са основни и производни по своята същност (задължение за зачитане на авторските права). Специалните задължения са „институционализирано в правото дължимо поведение, произтичащо от придобиването на специално правно качество или заемането на определена правна позиция“⁴¹. Те не възникват по отношение на всички, възникват в резултат на упражняването на субективното право на друг правен субект и произтичат от придобиването на определено правно качество, което съдейства за обособяването на определена категория адресати на задължението (родителските задължения за отгреждане на децата, данъчните задължения).

Третият критерий за класификация на задълженията е мястото им в системата на правото: частноправни и публичноправни. Частноправните задължения възникват между равнопоставени субекти. Публичноправните задължения отразяват връзката между държавата и гражданите, като държавата едностранно определя тяхното съдържание.

Четвъртият класификационен белег обособява юридическите задължения с особена значимост за административното право на гражданите на юридически задължения за определено поведение и юридически задължения за постигането на определен резултат. Задълженията за определено поведение изискват от задълженото лице действие (активни, положителни задължения) или бездействие (пасивни, отрицателни задължения). Задълженията за постигането на определен резултат в административното право се свързват със задължението на държавата за приемането на подзаконов нормативен акт.

Направеният по-горе анализ ни позволява да посочим, че административните задължения на гражданите са публичноправно изрично институционализирани в специален административен закон изисквания на субективно дължимо поведение на гражданите, изразяващи се в потребност да изтърпят конкретни неизбежно необходими, временни по своята продължителност, обхват (обем) и интензитет неблагоприятни мерки по ограничаване на определена област от дейността им, за изпълнението на които са предвидени правни гаранции.

5. Видове административни права и задължения на гражданите

Системата на административното право на гражданите включва следните видове административни права и задължения на гражданите, без претенции за изчерпателност на целия каталог, според естеството на задоволяваните или засягани материални или духовни потребности: лични, политически, икономически, социални, културни:

5.1. Лични административни права и задължения на гражданите

Личните (индивидуални⁴²) административни права формират т. нар. негативен статус на човека, поради което по своето предназначение са „отбранителни“ за гражданите в стремежа им държавата да се въздържа от намеса при тяхното упражняване, които в националната конституционноправна теория се квалифицират и като „права на свобода от властта“.⁴³

Лични административни права са онези субективни изрично признати на гражданите в специален административен закон юридически релевантни блага и ценности, достъпът и използването на които, позволява задоволяването на конкретни духовни потребности, свързани с определени аспекти на тяхната физическа и/или психическа (персонална) същност и интегритет.

Личните административни задължения са публичноправно изрично институционализирани в специален административен закон изисквания на субективно дължимо поведение на гражданите, изразяващи се в потребност да изтърпят конкретни неизбежно необходими, временни по своята продължителност, обхват (обем) и интензитет неблагоприятни мерки по ограничаване на определена област от дейността на човека, за изпълнението на които са предвидени правни гаранции в личната правна сфера по ограничаване на своята физическа и/или психическа същност, цялост или идентичност, за изпълнението на които са предвидени правни гаранции.

5.2. Политически административни права и задължения на гражданите

В правната теория за субективните публични права политическите права се свързват с активното положение на гражданина към държавата. Той има правото да иска от държавата да го допусне да действа като нейн орган, да упражнява държавна дейност, изобщо да взема участие в образуването и упражняването на държавната воля (status civitatis), когато е в негов интерес (status activus).⁴⁴ Това са т. нар. „права на участие във властта“⁴⁵. В конституционноправната доктрина те изрично са наименовани по този начин: политически⁴⁶. Политическите права на гражданите са изчерпателно посочени от конституционноправната доктрина⁴⁷. В областта на административното материално право обхватът на политическите права надхвърля обема на това, което предлага конституционноправната теория.

Политическите административни права са онези субективни изрично признати на гражданите в специален административен закон юридически релевантни блага и ценности, достъпът и използването на които, позволява задоволяването на конкретни духовни потребности, свързани с формиране и изразяване на политическата воля на гражданите чрез избори, референдуми, граждански инициативи или по други демократични начини по повод осъществяването на държавната власт и държавното управление.

Политическите административни задължения са публичноправно изрично институционализирани в специален административен закон изисквания на субективно дължимо поведение на гражданите, изразяващи се в потребност да изтърпят конкретни неизбежно необходими, временни по своята продължителност, обхват (обем) и интензитет неблагоприятни мерки по ограничаване на определена област от дейността на човека, за изпълнението на които са предвидени правни гаранции при формиране и изразяване на политическата воля на гражданите чрез избори, референдуми, граждански инициативи или по други демократични начини по повод осъществяването на държавната власт и държавното управление.

5.3. Икономически административни права и задължения на гражданите:

За тази и следващите две категории права – социалните и културните права – научната доктрина говори като за „социални“⁴⁸.

Икономическите административни права са онези субективни изрично признати на гражданите в специален административен закон юридически релевантни блага и ценности, достъпът и използването на които, позволява задоволяването на конкретни материални и духовни потребности, насочени към това гражданите да упражняват доходоносна лична, трудова или стопанска дейност; да поддържат възможно най-високо жизнено ниво и подобряват своя и на семейството си стандарт на живот; да постигат желаното от тях лично и семейно благосъстояние и икономически просперитет в областта на заетостта и професията.

Икономическите административни задължения са публичноправно изрично институционализирани в специален административен закон изисквания на субективно дължимо поведение на гражданите, изразяващи се в потребност да се изтърпят конкретни неизбежно необходими, временни по своята продължителност, обхват (обем) и интензитет неблагоприятни мерки по ограничаване на трудовата, стопанска или лична дейност на гражданина и собственото му или семейно жизнено равнище, свързани със защита на обществения интерес при осъществяването на гражданския и стопански оборот и заплащането на публични държавни или общински вземания, за изпълнението на които са предвидени правни гаранции.

5.4. Социални административни права и задължения на гражданите:

„При социалните права, за разлика от личните основни права, наричани „отбранителни“ и „негативни“, същността не е отбрана срещу навлизането на публичната власт в запазената лична сфера, а е искане за позитивни действия в социалната сфера от страна на държавата и за съпричастност в нейните постижения; затова тези права са наричани „съпричастни“ и „позитивни“. Те могат да бъдат реализирани само ако държавата предприеме необходимите и очаквани мерки и създаде условия и гаранции.“⁴⁹. Както и останалите групи административни права те са универсални (отнасят се до всички граждани) и подлежат на пряка съдебна защита⁵⁰.

Социалните административни права са онези субективни изрично признати на гражданите в специален административен закон юридически релевантни блага и ценности, достъпът и използването на които, позволява задоволяването на конкретни материални и духовни потребности, насочени към постигането на социален прогрес; утвърждаване на човешкото достойноство и чувството на икономическа сигурност на гражданите; получаване на различни форми на подкрепа и закрила при състояние на уязвимост.

Социалните административни задължения са публичноправно изрично институционализирани в специален административен закон изисквания на субективно дължимо поведение на гражданите, изразяващи се в потребност да се изтърпят конкретни неизбежно необходими, временни по своята продължителност, обхват (обем) и интензитет неблагоприятни мерки по ограничаване на трудовата или лична дейност на гражданите в контекста на заобикалящата ги среда, за изпълнението на които са предвидени правни гаранции.

5.5. Културни административни права и задължения на гражданите:

Културните административни права са онези субективни изрично признати на гражданите в специален административен закон юридически релевантни блага и ценности, достъпът и използването на които, позволява задоволяването на конкретни духовни и материални потребности; насочени към утвърждаване и съхраняване на личностната културна идентичност, насърчаване на стремежа към образование и научен прогрес, гарантиране участието в културния живот на общността, постигането на свобода на художественото, научното и техническото творчество, гарантирано създаване, проучване, разпространение и опазване на културни ценности, както и резултатите от тази дейност.

Културните административни задължения са публичноправно изрично институционализирани в специален административен закон изисквания на субективно дължимо поведение на гражданите, изразяващи се в потребност да се изтърпят конкретни неизбежно необходими, временни по своята продължителност, обхват (обем) и интензитет неблагоприятни мерки; свързани с необходимостта от придобиването на знания, със зачитането на неимуществените и имуществени интереси на авторите на художествени, научни и технически произведения, със съхраняването на духовни и материални ценности, създадени от човечеството през историческото му минало; за изпълнението на които са предвидени правни гаранции.

Заключение

Ежедневно административното право се намесва в живота на гражданите в различните негови аспекти. Посочените в Конституцията на Република България права създават илюзията, че в националния правопорядък са въведени преимуществено права и по-малко задължения. На плоскостта на административното законодателство се забелязва обратната тенденция – доминират административните задължения, които произтичат както от конституционните ограничения на правата на гражданите, така и от метода на правно регулиране на обществените отношения, предполагащ комуникация „власт-подчинение“, както и изпълнението им с помощта на административната принуда. Познаването на административните права и задължения от гражданите е сигурна гаранция за възможността те успешно да защитят своите законни интереси по повод осъществяването на държавното управление.

Относима съдебна практика:

Решение № 15906 от 23.12.2010 г. по адм. д. № 3284 от 2010 г. на ВАС, VII отделение.

Решение № 16273 от 12.12.2011 г. по адм. д. № 15273 от 2010 г. на ВАС, VII отделение.

Решение № 17367 от 18.12.2019 г. по адм. д. № 5285 от 2019 г. на ВАС, ІІ отделение.

Решение № 21 от 11.3.2019 г. по адм. д. № 172 от 2018 г. на Административен съд – Разград.

Решение № 21 от 14.2.2020 г. по адм. д. № 299 от 2019 г. на Административен съд – Разград.

Определение № 8214 от 27.11.2017 г. по адм. д. № 11544 от 2017 г. на Административен съд – София – град.

Определение № 4134 от 3.7.2018 г. по адм. д. № 13765 от 2017 г. на Административен съд – София – град.

Определение № 66 от 11.10.2018 г. по адм. д. № 172 от 2018 г. на Административен съд – Разград.

1 Member of the Law Department of New Bulgarian University. Professor of Administrative Law and Administrative Procedural Law. Areas of specialization: administrative law, media law, copyright law. Author of monographs and articles in professional periodicals in Bulgaria and abroad, e-mail: rnikolova@nbu.bg.

2 Николова, Р. Конституционни измерения на обществения интерес, охраняван при упражняването на изпълнителната дейност.В: Юридическо списание на Нов български университет, 2020 (1), с. 28-29.

3 Дерменджиев, И., Д. Костов, Д. Хрусанов. Административно право на Република България. Обща част. 5 издание. С.: Сиби, 2010, с. 78.

4 Николова, Р. Опит за една нова систематизация на учебната дисциплина, изучаваща административното материално право – специална част. В: Годишник на департамент „Право“ на НБУ за 2019 г.. Нов български университет, 2020, с. 134.

5 Стайнов, П. Систематизация на гаранциите срещу неправомерната дейност на администрацията. В: Юридическа мисъл, том Х, 1929 (1), с. 106.

6 Виж съдебна практика относно прилагането на чл. 2, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 2 от ЗОКРБП по повод поставянето на монументален елемент на централния площад в гр. Лозница, свързан със 100-годишнината от раждането на Пенчо Пенев Кубадински, в Определение № 66 от 11.10.2018 г. по адм. д. № 172 от 2018 г. на Административен съд – Разград; Решение № 21 от 11.3.2019 г. по адм. д. № 172 от 2018 г. на Административен съд – Разград; Решение № 17367 от 18.12.2019 г. по адм. д. № 5285 от 2019 г. на ВАС, ІІ отделение; Решение № 21 от 14.2.2020 г. по адм. д. № 299 от 2019 г. на Административен съд – Разград.

7 Топчийска, Д. Формални стандарти в концепцията за върховенство на правото. В: Годишник на Департамент „Право“ на НБУ 2015. София: Нов български университет, 2016 г., с. 244-256.

8 Топчийска, Д. Върховенство на правото и защита на личните данни в интернет. В: Юридически сборник на Бургаския свободен университет. Бургас: Център по юридически науки, 2016 г., с. 179.

9 Предвиденото ограничение трябва да е необходимо в демократичното общество, „т. е. оправдано от императивни социални потребности“/„дали е обоснована от належаща социална нужда“. Решение № 15906 от 23.12.2010 г. по адм. д. № 3284 от 2010 г. на ВАС, VII отделение; Решение № 16273 от 12.12.2011 г. по адм. д. № 15273 от 2010 г. на ВАС, VII отделение.

10 Решение № 3 от 23.3.2021 г. по к. д. № 11 от 2020 г. на Конституционния съд на Република България, обн., ДВ, бр. 26 от 30.3.2021 г.

11 В научната доктрина личните и политическите права, уредени в Европейската конвенция за правата на човека, могат да се категоризират на следните разновидности: а) основни (например член 1); б) неквалифицирани, въпреки че могат да бъдат предмет на изключения съдържащи се в съответните членове 2, 3, 4, 5 и 6, 7, 12, 13, 14 и Протоколи 1, 6 и 13; в) абсолютни или не подлежащи на дерогация, когато не е предвидена дерогация по член 15 включващи членове 2, 3, 4, 7 и протоколи 6, 7 и 13; г) квалифицирани, при които правата са конкретизирани, но държавите могат да ги ограничават да ги ограничават на предвидените основания, включващи членове 8, 9, 10 и 11 и Протокол 1. Halstead, P. Key Facts Key Cases: Human Rights. London and New York: Routledge, 2014, p. 18.

12 „По отношение на едни от тях, като право на живот, на лична свобода и неприкосновеност, на личен живот, свобода на мисълта и избор на вероизповедание, намесата на държавата е недопустима. По отношение на други, като свободата и тайната на кореспонденцията, свободен избор на местожителство, неприкосновеност на жилището, ограничаването им е възможно при предпоставки, определени в Конституцията.“ Решение № 2 от 22.2.2007 г. по к. д. № 12 от 2006 г. на Конституционния съд на Република България, обн., ДВ, бр. 20 от 6.03.2007 т.

13 „Конституцията допуска ограничаване упражняването на основни права да бъде направено и със закон, който обаче трябва да въвежда стандарта за това ограничаване. Основният закон е този, който определя интересите, чието спазване или защита може да изисква налагане на ограничаването – други конституционни права и ценности, които приоритетно трябва да бъдат защитени. Обобщено, допустимите ограничения най-често са за защита на публичния интерес. Националната сигурност, народното здраве, общественият ред и моралът са ценности, за защитата на които може да бъде ограничавано упражняването на редица права и свободи.“ Решение № 10 от 23.7.2020 г. по к. д. № 7 от 2020 г. на Конституционния съд на Република България, обн., ДВ, бр. 70 от 7.8.2020 г.

14 Допълнителните ограничителни мерки се прилагат при условията на пропорционалност между характера на опасността и естеството на съответната мярка и включват: ограничаване или забрана на достъпа до местата за лишаване от свобода на външни лица, на свижданията, домашните отпуски, престоя на открито, провеждането на колективни мероприятия, образователни, спортни, културни или религиозни дейности (чл. 119, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, обн., ДВ, бр. 25 от 3.4.2009 г.). „Независимо, че по този начин (с отказа за съпружески посещения) се ограничава правото по чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, то тази намеса на държавата е оправдана с оглед на изключващата клауза по чл. 8, ал. 2 от конвенцията, с цел предотвратяване на безредици и престъпления. […] Упражняването на правото, желано от жалбоподателя не може да бъде осъществено именно поради обстоятелството, че то е несъвместимо с начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Настоящата съдебна инстанция не отрича по принцип обстоятелството, че с изключение на свободата, лишените от свобода продължават да се ползват с всичките права, които имат по Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, включително и правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, но съобразява и обстоятелството, че лишаването от свобода неизбежно и задължително включва някои ограничения върху правата. […] Следователно следва да се приеме, че с оглед на заведението, в което жалбоподателят изтърпява наказанието си лишаване от свобода, а именно такова от закрит тип, същият не може да консумира брака си именно поради причината, че обстоятелствата на изтърпяване на наказанието не позволяват това, като по този начин е постигнат справедлив баланс между конкуриращите се засегнати обществени и частни интереси“. Определение № 4134 от 3.7.2018 г. по адм. д. № 13765 от 2017 г. на Административен съд – София – град.

15 „Съгласно чл. 86 от закона, наред с правата на престой на открито, на кореспонденция, на получаване на средства, лишените от свобода имат и право на свиждания не по-малко от два пъти месечно. Освен това общо за всички лишени от свобода право, съгласно чл. 98, ал. 1, т. 5-8 от ЗИНЗС лишените от свобода имат право на удължено свиждане за срок до 4 часа; свиждане с близките извън затвора, за срок до 12 часа; месечен домашен отпуск до две денонощия и на домашен отпуск до 5 денонощия, но това право не е абсолютно. То зависи от поведението на лишения от свобода и от преценката на поведението му от страна на началника на затвора при наличие на законовите основания: за подчертана дисциплинираност, за проявено сътрудничество при провеждането на социални и възпитателни мероприятия, за постигнати успехи в работата, спорта, културно-масовата дейност и други положителни прояви. Законът не съдържа други разпоредби, уреждащи правото на лишените от свобода да създават потомство със семейния партньор по време на изтърпяване на наказанието. Нито една от цитираните правни норми( от които ищеца извежда своето субективно право) да създаде потомство по време на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, не съдържат конкретно задължение за началника на затвора в [населено място], да извърши фактически действия, с които да съдейства на ищеца за изпълнение на неговото искане. […] Безспорно упражняването на правото на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧС на лишените от свобода не е изрично ограничено по националното право. Следва да се приеме, че правна възможност за упражняване на това право е предоставена по време на свижданията и домашните отпуски, провеждани извън местата за лишаване от свобода. В тези случай държавата е освободена от задължението да осигури упражняването на посоченото право “. Определение № 8214 от 27.11.2017 г. по адм. д. № 11544 от 2017 г. на Административен съд – София – град.

16 Решение № 14 от 10.11.1992 г. по к. д. № 14 от 1992 г. на Конституционния съд на Република България, обн., ДВ, бр. 93 от 17.11.1992 г.

17 „Така съгласно чл. 69 народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията в Народното събрание, а съгласно чл. 70 те не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да се възбужда наказателно преследване освен за тежки престъпления след предварително разрешение на Народното събрание или неговия председател. С имунитета на народните представители се ползват съгласно чл. 132 съдиите, прокурорите и следователите. Според чл. 103, ал. 1 президентът и вицепрезидентът не носят отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции с изключение на държавна измяна и нарушение на Конституцията“. Решение № 14 от 10.11.1992 г. по к. д. № 14 от 1992 г. на Конституционния съд на Република България, обн., ДВ, бр. 93 от 17.11.1992 г.

18 Танчев, Е. Въведение в конституционното право. София: Сиби, 2003, с. 388.

19 Domaradzki, S., M. Khvostova, D. Pupovac. Karel Vasak’s Generations of Rights and the Contemporary Human Rights Discourse. In: Human Rights Review, volume 20, 2019, p. 424–425.

20 Киров, С. Конституционно право, Част трета. София: Софи-Р, 1993 г. , с. 69-71.

21 Владикин, Л. Общо учение за държавата. София: Програмни продукти и системи, Национален програмен и проектен фонд, 1992 г., с. 298-299.

22 Стриктното класифициране на тези и други права от първо поколение единствено като „негативни“, а не и като „позитивни“ права би било погрешно, защото правото на лична сигурност, на справедлив и публичен съдебен процес, на убежище от преследване или на свободни избори не може да бъде гарантирано без някакво положително действие от страна на държавата.

23 Приет от Общото събрание на ООН на 16.12.1966 г. и влязъл в сила на 23.3.1976 г. Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.7.1970 г. – ДВ, бр. 60 от 1970 г. Издаден от Министерството на външните работи, обн., ДВ, бр. 43 от 1976 г.

24 Приет от Общото събрание на ООН на 16.12.1966 г. и влязъл в сила на 23.3.1976 г. Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.7.1970 г. – ДВ, бр. 60 от 1970 г. Издаден от Министерството на външните работи, обн., ДВ, бр. 43 от 1976 г.

25 Например правото на свободен избор на работа, правото на създаване и членуване в профсъюзи и правото на свободно участие в културния живот на общността (членове 23 и 27 от ВДПЧ) по своята същност не изискват позитивни действия от страна на държавата, за да се гарантира тяхното упражняване. Въпреки това повечето от правата от второ поколение изискват държавна намеса, тъй като в тях се включват повече искания за материални, отколкото за нематериални блага в съответствие с някакъв критерий за справедливо разпределение.

26 Правото на здравословна околна среда е пряко свързано с: 1) правото на живот (опасни газове, отделяни от площадка за отпадъци, които впоследствие се взривяват, причинявайки смъртта на десетки граждани от населено място; появата на свлачище в резултат на непредприети от държавата административни мерки, причинило смъртта на десетки граждани или замърсяване на питейната вода, довело до смърт); 2) правото на здраве във връзка с намаляване на замърсяването на въздуха, почвата и водата или запазване на биологичното разнообразие; 3) правото на питейна вода в два аспекта: правото на незамърсена и годна за пиене вода и правото на достатъчно количество питейна вода; 4) правото на достатъчно храна (право на прехрана); 5) правото на жилище и подслон за разселени голям брой хора и създаването на значителни мигрантски общности в резултат на климатичните промени; 6) упражняване и защита на правото на собственост при криматични промени и разселване на общности или задължение за използване и обработване на земята съобразно предприетите от държавата екологични мерки во резултат на климатичните промени. Turner, S. J. A Global Environmental Right. London and New York: Routledge, 2014, pp. 20-22.

27 Изключителната власт върху природните ресурси е едно от най-ценните права на суверенитета, според действащото международно право. То предполага набор от прерогативи и имунитети, най-същественият от които е правото на държавите да се приемат закони и да определят правото на собственост и използване на природните ресурси, включително национализация на чужда собственост, разрешение/правомощие да се вземат решения относно условията на извършване на чуждестранни инвестиции или договори за добив, както и контрол върху продажбите на природните ресурси. Най-често това право се предоставя на държавите и техните народи в процеса на извоюване на национална независимост, деколонизация си следвоенната трансформация на международното право. Принципът, че държавите имат изключителното право да използват природните ресурси, които се намират на техните територии, така че да могат да реализират напълно правото си на самоопределение и да осигурят благосъстояние и развитие на своите народи, е в основата на новата система на разпределение на правата върху природните ресурси. Gümplová, P. Rights to natural resources and human rights. In: Environmental Human Rights: A Political Theory Perspective. London and New York: Routledge, 2018, p. 85.

28 В следвоенната система на универсални индивидуални права на човека малцинствените групи и коренните народи са невидими. Това се установява при прочита на инструментите, съставляващи Международната харта за правата на човека, в които видимо липсва каквато и да е разпоредба за тях, с изключение само на общата, неясна и слаба норма на член 27 от МПГПП. Уставът на ООН, ВДПЧ или МПСИКП не съдържат каквото и да било споменаване на малцинствата или коренните народи. Този подход е резултат от съвпадение между гореспоменатите следвоенни условия и нагласи с преобладаващия по това време либерален възглед, който счита, от една страна, че защитата на индивидуалните права на членовете на групи е достатъчна, за да се гарантира автоматичното задоволяване на нуждите и претенциите на тези групи като такива, а от друга – че признаването на колективните права крие опасности за спазването и защитата на индивидуалните права и за съществуването на държавата, тъй като на Запад същият се разглежда като средство за противопоставяне на марксистката идеология. В тази светлина културните права на групите, които по своята същност имат силно колективно измерение и същевременно изискват позитивни действия от страна на държавата, са напълно минимизирани или напълно игнорирани. Може би най-характерният пример за предпазливостта или нежеланието на държавите да признаят културните права на отделните групи, живеещи на тяхна територия, е отказът им да включат в Конвенцията за борба с геноцида забрана за извършване на „културен геноцид“, въпреки че проектоверсията съдържа такава разпоредба (член 3). Yupsanis, A. The Concept and Categories of Cultural Rights in International Law – their Abroad Sense and the Relevant Clauses of the International Human Rights. In: Syracuse Journal of International Law and Commerce, 2010, p. 10.

29 Право на самоопределение, право на икономическо и социално развитие, право на здравословна околна среда, право на природни ресурси, право на общуване и комуникационни права, право на достъп до културното наследство, права на справедливост и устойчивост между поколенията. Три от тях отразяват появата на национализма в развиващите се страни през 60-те и 70-те години на ХХ век и „революцията на нарастващите очаквания“ (искане за глобално преразпределение на властта, богатството и други важни ценности или възможности): правото на политическо, икономическо, социално и културно самоопределение; правото на икономическо и социално развитие и правото на участие и ползване на „общото наследство на човечеството“ (общи планетарни и космически ресурси; научна, техническа и друга информация и напредък; достъп до културни традиции, обекти и паметници). Останалите три претендирани солидарни или групови права (правото на мир, правото на чиста и здравословна околна среда и правото на хуманитарна помощ при бедствия) предполагат безсилието или неефективността на държавата в определени критични аспекти на социално-икономическата сфера.

30 Domaradzki, S., M. Khvostova, D. Pupovac. Op. cit., p. 426.

31 Рашкова, С. Правата на човека и хартата за основните права на Европейския съюз. В: Юридическо списание на Нов български универститет, 2007 (1-3), с. 144.

32 На 1.12.2009 г. Хартата а на основните права на Европейския съюз, приета през 2000 г., получи правно обвързващ характер. Член 6, параграф 1 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) предвижда, че „Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз […], която има същата юридическа сила като Договорите.“ Следователно Хартата представлява първично право на ЕС; в това си качество тя служи като критерий за проверка на действителността на вторичното законодателство на ЕС и на националните мерки. Хартата на основните права на Европейския съюз е част от първичното право на ЕС и е нормативен наднационален правопорядък, който се прилага при спазване на принципите на Правото на ЕС – примат и върховенство пред националния правен ред. Решение от 31.1.2012 г. по адм. д. № 665 от 2011 г. на Административен съд – Монтана. ХОПЕС за първи път в международен акт са включени икономически и социални права наред с по-традиционните граждански и политически права. По този начин концепцията за неделимостта на правата на човека е ясно изразена, като за първи път експлицитно признава някои права (човешкото достойнство, правото на добра администрация, правото на правна помощ), както и някои права от трето поколение, които цели, не лишени от юридическа релевантност (право на безопасна околна среда и потребителски права).

33 Съгласно международните права на човека съответно държавите имат положително задължение да гарантират правата на човека в рамките на всяко лице под тяхна юрисдикция, като предприемат всички разумни и подходящи стъпки за защита на лицата срещу нарушения, извършени от недържавни субекти,

включително стопански предприятия, относно всички признати права, които частните лица могат да накърнят, и към всички видове стопански предприятия. Fasciglione, M. Enforcing the State Duty to Protect under the UN Guiding Principles on Business and Human Rights Strasbourg Views. In: Business and Human Rights in Europe International Law Challenges. London and New York: Routledge, 2019, p. 38.

34 Ако някой исторически период може да претендира, че е епоха на задълженията, то XVII в. може да бъде определен за претендент. Мрежата от лични връзки и вярност, поддържала феодалната структура на земевладението и военната организация и моделирала от векове Европа, все още не е променена. Във властта на господаря според старото феодално право голяма част от обществото остава обвързана с обичайните, каноничните и местните закони, в които правата са слабо развити или изобщо не са развити и постоянно присъстващи. Държавният апарат набира скорост, като властта става все по-централизирана, бдителна и юрисдикционно ревнива, като по този начин по-пряко изисква лоялността на хората. Най-значимият фактор на властта е силата, разпространението и дълбоко вкоренената роля на религиозната вяра и спазването ѝ във всекидневния живот. Може да се добие известна представа за това, като се наблюдават религиозните държави днес, в които има паралели по отношение на политическото и личното присъствие и сила; използването на религиозни съдилища за санкциониране на поведението и мисленето на хората; рутинните публични процеси срещу жените (което на Запад е включвало широко разпространено убийства по обвинения в магьосничество и през XVII в.). В обстановката след Реформацията сблъсъците по отношение на религиозните доктрини и догмите, ритуалите и символите, съвестта и толерантността довеждат до строго формулиране и налагане на задължения за послушание. Лоялността на поданиците и служителите е постоянно подлагана на изпитание чрез клетви за вярност, подновени религиозни споразумения и други подобни, а последиците от неспазването на правилата винаги са потенциално тежки. С краля начело на земната йерархия, връзките на вяра и преданост. В концептуално и доктринално отношение задълженията и практиките на послушание и надзор на вярата продължават да доминират в основата на ежедневните официални и частни ангажименти. Veitch, S. Obligations: New Trajectories in Law. London and New York: Routledge, 2021, p. 21.

35 Владикин, Л. Цит. съч., с. 300-302. Той е израз на подчинението на жражданина на държавата и се отнася до института на гражданството.

36 Чернева, Б. Юридическо задължение. София: Сиби,2019 г., с. 60.

37 Ташев, Р. Общо теория на правото: основни понятия, 4-то преработено и допълнено издание. София: Сиби, 2010 г., с. 307.

38 Benli, A. E., D. Archibugi. Introduction: claiming citizenship rights in Europe. In: Claiming Citizenship Rights in Europe: Emerging Challenges and Political Agents. London and New York: Routledge, 2018, p. 9.

39 Smit, D. Unstated legal obligations. In: Contemporary Perspectives on Legal Obligation. London and New York: Routledge, 2021, p. 98.

40 За видовете юридически задължения виж по-подробно в Чернева, Б. Цит. съч., с. 87-125.

41 Чернева, Б. Пак там, с. 108.

42 Друмева, Е. Конституционно право. София: Анубис, 1995 г., с. 535.

43 Киров, С. Цит. съч., с. 71-75.

44 Владикин, Л. Цит. съч., с. 299-300.

45 Киров, С. Цит. съч., с. 71-75.

46 Друмева, Е. Цит. съч., с. 535.

47 Виж подробният анализ по тази тема в Киселова, Н. Политически права на българските граждани. София: Сиела, 2017 г., с. 233-405. Други автори определят още по-рестриктивен подход при изброяване на този вид права: избирателното право и правото да се заема държавна длъжност. Друмева, Е. Пак там, с. 535.

48 Друмева, Е. Цит. съч., с. 535.

49 Решение № 2 от 4.4.2006 г. по к. д. № 9 от 2005 г. на Конституционния съд на Република България, обн., ДВ, бр. 32 от 18.4.2006 г.

50 Напълно споделяме мнението в научната доктрина по този въпрос Мръчков, В. Социалните права на българските граждани. София: Сиела, 2020, 52-54.) и категорично се противопоставяме на становището, изложено в Решение № 2 от 22.7.2007 г. по к. д. № 12 от 2006 г. на Конституционния съд на Република България, обн., ДВ, бр. 20 от 6.3.2007 г.