МЛАДЕН СЕМОВ, СЪДИЯ В АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД СОФИЯ – ГРАД

Предмет на този кратък анализ са няколко аспекта на постановеното от СЕС решение[1] по преюдициално запитване на Върховния административен съд на Република България[2], поставящо много важния, но все още търсещ устойчиво разрешение въпрос относно границите на приложното поле на правото на ЕС. Всъщност това е въпросът за все по-широката приложимост на правото на ЕС спрямо наглед чисто вътрешни ситуации (без връзка с правото на Съюза) и относителността на иначе наглед ясните рамки на обхвата на правото на ЕС, заложени в Учредителните договори (УД) в областта на защитата на лични данни.

1. Основните факти по главното дело пред ВАС

Българската Комисия за защита на личните данни (КЗЛД) с решение от 28. 1. 2021 г. и Централната избирателна комисия (ЦИК) с решение по т. 4 от Протокол № 284 от 08. 2. 2021 г. приемат съвместно Указания относно обработването и защитата на личните данни в изборния процес (Указания). По повод предстоящите (тогава) избори за национален парламент, Коалиция „Демократична България – Обединение“ внася жалба срещу посочените Указания, като с Решение № 1636/15.03.2021 година по адм. дело № 2363 по описа на Административен съд София – град Указанията са отменени като незаконосъобразни. Редом с другото, ключов елемент от първоинстанционното решение е установената липса на връзка с правото на Съюза, респ. неприложимостта на разпоредбите на Общия регламент за защита на личните данни[3] (ОРЗД, регламентът) към спора по същество. Срещу посоченото това решение е подадена касационна жалба както от ЦИК, така и от КЗЛД, а в рамките на касационното производство по адм. дело № 3603 по описа на ВАС за 2021 г. съдът решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване до СЕС относно приложимостта на регламента  в една наглед чисто вътрешна ситуация.

С първоинстанционната жалба Коалиция „Демократична България – Обединение“ акцентира върху въведената с оспорените Указания забрана за видеозаснемане и разпространение на процеса по преброяване на бюлетините в секционните комисии от вота на изборите за национален парламент. Атакува се изведената в акта постановка, че заснемането на процеса съставлява недопустима от закона обработка на лични данни. Предметът на главният спор засяга допустимостта на видеозаснемането, от една страна като дейност, насочена към гарантиране на публичност, прозрачност и информиране на обществеността при провеждане на избори за национален парламент, но от друга – като дейност, представляваща обработване на лични данни по смисъла на регламента.

2. За правната уредба и обхвата на съюзната защита на личните данни

По смисъла на правото на Европейския съюз (ПЕС), защитата на физическите лица във връзка с обработването на личните им данни се дефинира като основно право, пряко произтичащо от чл. 8, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз („Хартата“) и чл. 16, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС)[4].

Дейността по видеозаснемане, когато включва образ на физическо лице, безспорно следва да се квалифицира като дейност по обработване на лични данни по смисъла на чл. 2 § 1 във вр. с чл. 4 т. 2 от ОРЗД, респ. спадаща в обхвата на материалната му приложимост[5].

От своя страна разпоредбата на чл. 16, § 2 от ДФЕС предвижда, че Европейският парламент и Съветът определят правилата за защита на физическите лица по отношение на обработката на личните данни от страна на институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, както и от държавите-членки при извършване на дейности, които попадат в обхвата на правото на Съюза, както и по отношение на свободното движение на тези данни. 

Тази норма внася съществено уточнение, определящо границите на компетентност на ЕС да предприема мерки в материята, респ. и границите на защита, които могат да бъдат предоставени по силата на съюзен акт. В унисон съответствие с нея и нормата на чл. 2, § 2 б. „а“ от регламента предвижда, че той не се прилага за обработването на лични данни в хода на дейности, които са извън приложното поле на правото на Съюза.

Следователно извършването на дейности, попадащи в обхвата на правото на ЕС, е основната обуславяща компетентността на Съюза предпоставка и отсъствието на такава дейност предполага извод за наличие на изцяло вътрешно положение – без връзка с правото на Съюза и отвъд рамките на неговата приложимост. И хипотезите, в които лицата, субекти или обекти[6] на конкретно осъществявана дейност, не могат и не следва да се ползват от предвидените в ПЕС защита и рестрикции във връзка с обработката на лични данни. При това следва ясно да се отчете: регламентът се отнася за „физическите лица” общо, без оглед на техния конкретен статус – според съображение 14 от преамбюла на регламента, предоставената с него защита следва да се прилага за физическите лица, независимо от тяхното гражданство или местопребиваване. С това защитата придобива универсален характер, независимо от второто изречение на съображение 2 от преамбюла, според което регламентът има за цел да допринесе за изграждането на пространство на свобода, сигурност и правосъдие (област на споделена компетентност според чл. 67 и сл. от ДФЕС) и на икономически съюз, за постигането на икономически и социален напредък, за укрепването и сближаването на икономиките в рамките на вътрешния пазар (област споделена компетентност), както и за благосъстоянието на хората (универсална формулировка). Посоченото съображение 14 е формулирано като постановка с абсолютен характер и сякаш, под формата на насока за тълкуване, представлява насока за дерогация на правилото на чл.16, § 2 от ДФЕС.

И това е едни от ключовите за конкретният казус въпроси, тъй като очевидно СЕС дава тълкуване в контекста на правото на Съюза на една наглед чисто вътрешна ситуация. 

3. Политическите права (най-съществен елемент на правния институт „гражданство“) и осъществяването на дейности по провеждането на избори в и извън обхвата на правото на ЕС

Дефиницията на понятието „гражданин”, независимо от отделните специфики в различните правни системи, винаги съдържа разбиране за „правно-политическа връзката на едно лице с определена държава”.

Безспорно политико-правният аспект е този, който трайно привързва едно лице към дадена държава и му придава качеството „гражданин“. В този смисъл може да се приеме, че без политико-правна връзка, понятието гражданин би било непълно, пожелателно и в крайна сметка – относително. От своя страна гражданството на ЕС също съдържа политически права (прогласени изрично в разпоредбите на  чл. 20-22 от ДФЕС.

Нормата на чл. 20 от ДФЕС, заедно с прогласяването на гражданството на Съюза (§ 1), прогласява и правото на гражданите на ЕС да избират и да бъдат избирани в изборите за Европейски парламент и в общинските избори в държавата-членка, в която пребивават (без да са нейни граждани), при същите условия, както и гражданите на тази държава (§ 2).

Разпоредбата на чл. 22, § 1 от ДФЕС предвижда, че всеки гражданин на Съюза, пребиваващ в държава-членка, на която не е гражданин, има право да избира и да бъде избиран в местни избори в държава-членка, на територията на която пребивава, при същите условия, както и гражданите на тази държава.

По силата на пар 2. на посочената норма, същата постановка е въведена,  без да се засягат разпоредбите на член 223, параграф 1 и приетите за прилагането му разпоредби, и по отношение на активното и пасивно избирателно право във връзка с изборите за Европейски парламент.

Същото е въпроизведено и в чл. 39 и чл. 40 от дял V, „Гражданство“ на Хартата на основните права на ЕС.

Иначе казано, както по отношение на провеждането на избори за Европейски парламент, така и по отношение на местните избори в ДЧ, защитата на политическите права, която гражданството на ЕС предполага, вкл. и чрез недискриминация, следва да обхваща онези аспекти, които са необходими за ефикасното упражняване на предоставеното право[7]. 

Не така стои въпросът обаче при изборите за национален парламент или президентските избори в отделните ДЧ. В тези случаи се упражняват права, присъщи на националното гражданство и оставащи извън приложното поле на правото на ЕС. Те нямат и не са предмет на регламентация нито в първичното, нито във вторичното право на ЕС. Поради което и не са предмет на практиката на Съда в Люксембург.

Съгласно разпоредбата на чл. 20, § 1, т. 2 от ДФЕС гражданството на Съюза „се добавя към, а не замества националното гражданство”. Трайна и неотклонна е практиката на Съда на ЕС, която дефинира придобиването и загубването на качеството „гражданин на ЕС” единствено в зависимост от волята на отделните ДЧ. Възникването и прекратяването на гражданството на ЕС следва възникването и прекратяването на националното гражданство – т.е. на правната връзка с една ДЧ.

В едно от най-новите свои решения в материята на гражданството[8], след анализ на изградените и съществуващи връзки между ЕС и лице, гражданин на Обединеното кралство, пребивавало в друга ДЧ преди и към датата на оттеглянето на Обединеното кралство от ЕС, Съдът в Люксембург ясно постановява, че „…чл. 20-22 от ДФЕС, във връзка с Споразумението на оттегляне на Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия от ЕС и Европейската общност за атомна енергия, следва да се тълкуват в смисъл, че гражданите на тези държави, упражнявали правото си на свободно движение и на свободно установяване на територията на друга държава-членка преди края на преходния период, не могат да запазят статуса си на гражданин на ЕС и в частност правото да избират и да бъдат избирани в местни избори в ДЧ по местопребиваване по смисъла на чл. 20, § 2, б. „б” и чл. 22 от ДФЕС”.

И до днес като изключение, при това неподкрепено от самият СЕС, но фундаментално с ерудицията и съдържащите се в него насоки за развитието на правото, остават Заключенията на Генералния адвокат М. П. Мадуро по делото Rottmann[9]. Там откриваме своеобразен апел към развитие на гражданството на Съюза отвъд държавно-политическата общност на отделната държава. Апел, който самият СЕС не възприема – както при постановяване на решението си по посоченото дело, така и в последващата си практика.

На тази основа и без излишно отклоняване (макар то да би било полезно и с примери от практиката) можем да заключим, че дейностите по осъществяване и провеждане на национални парламентарни или президентски избори са дейности извън приложното поле на правото на ЕС. Като такива, те съответстват на ограничението въведено в текста на чл. 16, § 2 от ДФЕС и предопределят както липсата на компетентност от страна на ЕС да приема мерки в материята, така и неприложимостта на вече приетите на съюзно равнище мерки спрямо  дейности, отнасящи се до чисто вътрешна ситуация.

4. В такъв случай приложимо ли е Съюзното право или не?

Първоинстанционният национален съд, сезиран със спора по същество, е установил и обосновал неприложимост ratione materiae на правото на Съюза. Очевидно обаче спецификите на материята, така, както са схващани от СЕС, водят до пълното отричане на това разбиране.

Всъщност именно дефинирането на приложното поле на регламента посредством тълкуване на рамките на защита на личните данни при и по повод осъществяване на дейности, наглед извън приложното поле на ДФЕС, е и същественият елемент, развит в запитването на ВАС, който си позволявам да изведа като основен акцент в това изложение.

От практиката на съюзната юрисдикция следва недвусмислено, че за да попадне една материя/ситуация в обхвата на правото на ЕС, е необходимо ЕС да има компетентност в тази материя[10]. А когато дадено правно положение не попада в приложното поле на правото на Съюза, Съдът няма компетентност да го разгледа и евентуално посочените разпоредби на Хартата сами по себе си не биха могли да учредят такава компетентност[11]. Правото на ЕС „може да се тълкува само в пределите на предоставената на Съюза компетентност”[12].

От решението по дело Unión de Pequeños Agricultores[13] следва, че установената с Договорите система за съдебен контрол е резултат от съзнателния избор на съставителите на Договорите, които са решили да не предоставят на СЕС обща и абсолютна компетентност по отношение на целите Договори за ЕС. Следователно Съдът не може да тълкува установените в Договорите правила, за да разшири своята компетентност извън текста на тези правила или да създава нови способи за защита, които не са предвидени в тях, респ. като всяка друга институция на ЕС Съдът също трябва да съблюдава принципа на предоставената компетентност”. По-специално съгласно чл. 13, § 2 от ДЕС Съдът „действа в кръга на правомощията, които са [му] предоставени с Договорите, в съответствие с процедурите, условията и целите, предвидени в тях.

В този контекст преюдициалното запитване, отправено от ВАС и поставящо въпроси както относно приложимостта на Общия регламент за защита на личните данни в една наглед чисто вътрешна ситуация, така и относно тълкуването на регламента по същество, се използват от СЕС като допълнителна възможност да отвори и разшири приложното поле на правото на Съюза в материята. И да продължи и доутвърди подхода си, възприет с решението си по дело Latvijas Republikas Saeima[14].

За да допусне и разгледа обаче конкретно отправените от ВАС въпроси в посочения контекст, поставящ изцяло под съмнение относимостта на спора по същество към приложното поле на правото на Съюза, Съдът в Люксембург се задоволява да се позове на презумпцията за релевантност /уместност/ на преюдициалните запитвания и ограничава своето произнасяне единствено до общите предпоставки за допустимост на запитването[15].

Този подход далеч не е нов или непознат на Съда в Люксембург и всъщност е в унисон с категоричността на разрешението, което той дава и на отправените от ВАС въпроси. Нещо повече: фактът, че делото беше разгледано без заключения на генерален адвокат предполага малка фактическа и правна сложност. С оглед обаче на всичко посочено и категоричната правна регламентация, следваща от ДФЕС, поставените въпроси не разкриват нито малка сложност, нито отговорът им следва да се смята за ясен и несъмнен.

Но, както ще видим, по нататък в т. 37 на решението си по преюдициалното запитване, верен на своя подход и чрез референция към предходна своя практика[16], СЕС от една страна приема, че  „чл. 2, § 2, букви а) и б) от ОРЗД не може да се тълкува в смисъл, че има по-широк обхват от изключението, произтичащо от чл. 3, § 2, първо тире от Д иректива 95/46, което вече е въвело изключение от приложното поле на тази директива по-специално за обработването на лични данни, извършвано в рамките на „дейности извън приложното поле на правото на Общността, например дейностите, предвидени в дял V и дял VI от Договора за [ЕС, в неговата редакция преди Договора от Лисабон], и във всички случаи при дейности по обработването на данни, отнасящи се до обществената сигурност, отбраната, държавната сигурност […]“[17].

От прочита на съдебният акт,  а и на съдържанието разпоредбите на чл. 2, § 2, букви а) и б) от ОРЗД и чл. 3, § 2, първо тире от Директива 95/46 следва, че извън обхвата на приложното поле на правото на ЕС, спадат – но не само! – дейностите по отбрана, държавна и обществена сигурност. Тези дейности са посочени с „например“, което налага недвусмислено извода, че изброяването в съдържанието на нормата не е изчерпателно, респ. и други дейности, редом с посочените, следва да бъдат разглеждани като оставащи извън приложното поле на регламента, ако отговарят на условията за това.

Независимо от това в следваща т. 38 на решението си по преюдициалното запитване, Съдът в Люксембург приема, че само обработването на лични данни, извършвано в рамките на дейност, присъща на държавите или на държавните органи и изрично спомената в посочения чл. 3, § 2 или в рамките на дейност, която може да бъде причислена към същата категория, е изключено от приложното поле на посочената директива[18]. С което вече придава на нормата на чл. 2, § 2, букви а) и б) от ОРЗД, респ. на чл. 3, § 2 от Директива 95/46, изчерпателен характер. Така с две изречения, в съдебно решение, дейности, посочени с „като например“, се превръщат в единствени дейности, по отношение на които регламентът не се прилага. А възможността други дейности да бъдат смятани за оставащи извън приложното поле на правото на съюза вече е изключена.

Но… и тази изчерпателност също е относителна, както ще видим от решението по дело Privacy International[19], където по повод възраженията на редица национални правителства[20]че Директива 2002/58[21] не се прилага към разглежданата в главното производство национална правна уредба, която има за цел опазването на националната сигурност, СЕС недвусмислено постановява, че  „…съгласно постоянната практика на Съда, макар държавите-членки да са тези, които определят основните интереси на своята сигурност и предприемат подходящи мерки, за да гарантират вътрешната и външната си сигурност, единствено фактът, че национална мярка е приета за защита на националната сигурност, не може да доведе до изключване на приложимостта на правото на Съюза и да освободи държавите-членки от необходимостта от спазване на това право”. И това въпреки, че националната сигурност е посочена изрично в чл. 4, § 2, посл. изр. от ДЕС като материя в изключителна компетентност на държавите-членки!

В т. 41 от решението си по отправеното от ВАС запитване Съдът приема ясно, че дейностите, свързани с провеждането на избори в дадена държава-членка не преследват такава цел (защита на националната сигурност, по-специално дейностите, които имат за предмет защитата на съществените функции на държавата и на основните интереси на обществото – б. м.) и следователно не могат да се причислят към категорията на посочените в чл. 2, § 2, б. а) от ОРЗД дейности, чиято цел е защитата на националната сигурност.

Това произнасяне създава усещане за празнота, доколкото СЕС изобщо не осъществява диференциация на отделните видове избори с оглед наличието (или липсата) на компетентност на ЕС в материята. При все, че обект на съюзна регламентация, както видяхме по-горе, са единствено изборите за Европейски парламент и местните избори, а изборите за национален парламент или президент в отделните ДЧ очевидно нямат никаква връзка с правото на Съюза. Анализ, който би бил необходим на всички практикуващи в материята юристи предвид разпоредбата на чл. 16 § 2 от ДФЕС. Очевидно от посочената т. 41 от мотивите на решението на СЕС обаче тази разпоредба, прочетена в комбинация и съответствие на останалите постановки на съдебният акт, позволява на СЕС да установява такава връзка.

5. Все повече отговори и все повече въпроси?

От изложеното в предходната точка закономерно изниква въпросът дали подобна връзка, респ. приложимостта на ПЕС, ще бъде разширена и може ли да се смята за съществуваща единствено в материята на защитата на личните данни – с оглед прокламираната „универсална защита“ – или връзка може да бъде търсена изцяло и вече на собствено основание. В областта на личните данни и в резултат на съществуващата практика на СЕС,  тя изглежда вече несъмнена.

Длъжни сме да подчертаем, че в своята практика, за да приеме, че даден спор попада в приложното поле на правото на ЕС, Съдът в Люксембург нееднократно приема за достатъчно да не може да се изключи възможността спора да има съюзни измерения, т.е. да засяга други обществени отношения, в които правото на ЕС несъмнено се прилага. И обратно, СЕС се обявява за некомпетентен да се произнесе в случаи без абсолютно никаква връзка с правото на ЕС. Показателен в случая обаче е фактът, че СЕС установява приложимост на ПЕС в ситуация, в която липсата на връзка с правото на Съюза е не само предполагаема, а и очевидна. Това позволява да възприемем подхода на СЕС за ясна индикация относно предстояща, а може би и вече настъпила абсолютизация на приложното поле на Регламента за защита на личните данни…

Независимо от това, даденото от СЕС по разглежданото дело разрешение, а и целият контекст на изложеното до тук, ни изправят пред още няколко, въпроса които сме длъжни да си зададем.

На първо място и в настоящия етап на развитие на правото на ЕС и независимо от изключителната значимост на практиката на СЕС, противоречието между Общия регламент за защита на личните данни и допустимите предели на компетентност на ЕС съгласно чл. 16, § 2 от ДФЕС изглежда само условно преодоляно. Изключително ясният характер на нормата на чл. 16, § 2 от ДФЕС и недопустимостта на действията на Съюза извън пределите на предоставените му от ДЧ, компетентност[22],  не могат да бъдат изменени, чрез тълкуване в различен от вложения в съдържанието на тези норми смисъл. При това, чрез тълкуване на разпоредби от регламента и позоваване на предходна практика на СЕС, но отново само и единствено във връзка с тълкуване на разпоредби от регламента. Наглед ясни и безусловни правила се оказват доста неясни и много условни, което със сигурност се явява в противоречие с принципа на правна сигурност[23] и изправя неизбежно националния съдия пред потенциално нарушение на правото на Съюза.

Практиката на СЕС в материята, намираща се в състояние на динамична еволюция, сякаш налага разбиране за пълно премахване на ролята на националните граници (и държавния суверенитет), иначе въплътена в принципа на предоставената компетентност – с което се отрича концепцията за чисто вътрешни положения и водеща в частност до това защитата на личните данни да стане абсолютна и универсална. Такива ли са обаче смисълът и волята на суверенните държави – страни по Учредителните договори, вложена изрично и в ДЕС и ДФЕС? И дали посочената практика на СЕС не представлява възможен източник на все по-задълбочени спорове и занапред? Отговорът също не изглежда несъмнен, предвид факта, че в нито едно от посочените в настоящето изложение решения на СЕС не е разгледан въпросът за съответствието на ОЗЛД с първичното право на Съюза.

На трето място, все още изглежда сигурно, че политическите права в ЕС съществуват само и единствено в контекста на гражданството на ЕС. Извън този контекст остават политическите права, съществуващи в контекста на националното гражданство и проявяващи се в съвкупността от правоотношения при и по повод провеждане национални парламентарни или президентски избори. В този смисъл можем ли да приемем еднозначно, че политическите права съществуващи, в контекста на националното гражданство и проявяващи се в съвкупността от правоотношения при и по повод провеждане национални парламентарни или президентски избори, следва да се разглеждат като част от регулацията на ПЕС единствено във връзка със защитата на личните данни или могат да бъдат предмет на пряка или косвена регулация и от редица други уредени от ПЕС материи?

Безспорно най-новата практика на СЕС в материята все още предлага повече въпроси, отколкото разрешения. Затова и настоящият анализ цели единствено да посочи – поне само част от – тези въпроси, без да претендира за онези изчерпателност и пълнота, които темата, погледната в дълбочина, заслужава. Най-малкото и заради естествените ограничения на обема на такава публикация.

Смятам обаче за несъмнено, че всяко отклонение от разпоредби от първичното право на Съюза, осъществено чрез тълкуване на актове на вторичното право, носи рискове, както за правовата държава (и „правовата общност”), така и за постигането на целите на Европейския съюз. Както несъмнено вярвам и, че наличието на ефикасна защита на личните данни е възможно само чрез надежда и строга правна рамка, каквато ОРЗД несъмнено предоставя.

[1] Съд на ЕС, 20 октомври 2022, Коалиция „Демократична България – Обединение“, С-306/21, ECLI:EU:C:2022:813.

[2] Виж Определение от 23.04.2021г. по адм.дело № 3603 по описа на Върховен административен съд за 2021г.

[3] № 2016/679 на ЕП и Съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО.

[4] виж и съображение 1 от преамбюла на Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година.

[5] „Образът на дадено лице, заснето с камера, представлява „лични данни“ по смисъла на чл. 2, б. а) от Директива 95/46, доколкото позволява да се идентифицира засегнатото лице“ (виж в този смисъл решение от 11 декември 2014 г., Ryneš, C-212/13, EU:C:2014:2428, т. 22).

[6] Особено в областта на наказателното право, националната и обществена сигурност.

[7] По отношение на чл. 20, § 2, б. б) от ДФЕС Съдът вече е постановил, че тази разпоредба се ограничава до прилагане на принципа на недискриминация въз основа на гражданството при упражняване на правото на гражданите да избират в изборите за Европейски парламент, като предвижда, че всеки гражданин на Съюза, пребиваващ в държава-членка, чийто гражданин той не е, има право да избира в тези избори в държавата членка, в която пребивава, при същите условия, както и гражданите на тази държава(вж. Решение по дело Испания/Обединено кралство, C‑145/04, EU:C:2006:543, т. 66.) Успоредно с това, националните мерки засягащи правото на лицата да избират и да бъдат избирани в изборите за Европейски парламент, представляват мерки по приложение на правото на Съюза по смисъла на чл. 51, § 1 от Хартата (виж решение от 6 октомври 2015 г., Delvigne, C‑650/13, EU:C:2015:648).

[8] Решение от 9 юни, 2022 г. по дело Préfet du Gers and Institut national de la statistique and des études économiques, C‑673/20, ECLI:EU:C:2022:449.

[9] Заключения на Генералния адвокат Мадуро, 30. 9. 2009 г. по дело C-135/08, Janko Rottmann, ECLI:EU:C:2009:588.

[10] Виж Определение на Съда от 07.09.2017г. по дело Demarchi Gino, C-177/17 et C-178/17.

[11] Виж решения Åkerberg Fransson, C‑617/10, EU:C:2013:105, т. 22 и Torralbo Marcos, C‑265/13, EU:C:2014:187, т. 30).

[12] Решение на Съда от 10.07.2014г. по дело Julián Hernández et a., C‑198/13, т. 32 и др./

[13] …..дело С-50/00, Unión de Pequeños Agricultores/Съвет EU:C:2002:462, т.45 и вж. в този смисъл решения Segi и др./Съвет (C‑355/04 P, EU:C:2007:116, т. 53) и Gestoras Pro Amnistía и др./Съвет (C‑354/04 P, EU:C:2007:115, т. 53)

[14] Решение от 22 юни 2021 г., Latvijas Republikas Saeima (Точки за пътнотранспортни нарушения), C‑439/19, EU:C:2021:504 – постановено след датата на отправяне на преюдициалното запитване на ВАС.

[15] Виж т. 27 от  Решение от 20 октомври,2022г. по дело С-306/21, Коалиция „Демократична България – Обединение“, ECLI:EU:C:2022:813. „…Съдът може да откаже да се произнесе по преюдициален въпрос, отправен от национална юрисдикция съгласно чл. 267 от ДФЕС само когато не са спазени по-специално изискванията относно съдържанието на преюдициалното запитване в член 94 от Процедурния правилник или когато е ясно, че исканото от националната юрисдикция тълкуване или преценка на валидността на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или предмета на спора по главното производство, или когато въпросът е хипотетичен (решение от 25 март 2021 г., Obala i lučice, C‑307/19, EU:C:2021:236, т. 48 и цитираната съдебна практика)“.

[16] Виж 14

[17] решение от 22 юни 2021 г., Latvijas Republikas Saeima (Точки за пътнотранспортни нарушения), C‑439/19, EU:C:2021:504, т. 64“.

[18] Като отново се позовава на решение от 22 юни 2021 г., Latvijas Republikas Saeima (Точки за пътнотранспортни нарушения), C‑439/19, EU:C:2021:504, т. 65 и цитираната съдебна практика)

[19] Решение на СЕС от 6 октомври,2020г. по дело С-623/17, Privacy International, ECLI:EU:C:2020:790.

[20] правителствата на Обединеното кралство, чешкото и естонското правителство, Ирландия, френското, кипърското, унгарското, полското и шведското правителство.

[21] Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации).

[22] Чл. 5, § 2 от ДЕС: „По силата на принципа на предоставената компетентност, Съюзът действа единствено в границите на компетентност, която държавите-членки са му предоставили с Договорите, с оглед постигане на поставените в тези Договори цели. Всяка компетентност, която не е предоставена на Съюза с Договорите, принадлежи на държавите-членки”.

[23] Принципът на правна сигурност, следствие от който е принципът на защита на оправданите правни очаквания, изисква правните норми да бъдат ясни, конкретни и предвидими, що се отнася до техните последици (вж. в този смисъл решения VEMW и др., C‑17/03, EU:C:2005:362, т. 80 и цитираната съдебна практика, ASM Brescia, C‑347/06, EU:C:2008:416, т. 69 и Test Claimants in the Franked Investment Income Group Litigation, C‑362/12, EU:C:2013:834, т. 44 и др.).