доц. д-р ГИНКА СИМЕОНОВА, преподавател в Нов български университет

Резюме: Статията разглежда данъчното облагане като начин за осигуряване и разпределение на публичен ресурс, който да спомогне за осъществяване правата на човека. Обръща се внимание на основните две направления на тази концепция. От една страна посредством фискалната политика на държавата се реализира съдържанието на отделните права на човека, по-специално  икономическите, социалните и културните права, чрез фокусиране на съответни ресурси с цел постигане на конкретни резултати, които да водят до повишаване благосъстоянието на отделните данъчнозадължени лица. От друга страна  политиките в областта на данъчното облагане трябва да са организирани по начин, че да са съобразени с принципите на защита на правата на човека, за да се избегне несправедливо данъчно облагане, липса на равнопоставеност или създаване на икономически и социални неравенства.

Ключови думи: данъчно облагане, права на човека

Summary: This article examines taxation as a way to provide and allocate public resources to help realize human rights. Attention is drawn to the two main strands of this concept. On the one hand, the content of individual human rights, in particular economic, social and cultural rights, is realised through the fiscal policy of the state by focusing relevant resources in order to achieve concrete results that lead to an increase in the well-being of individual taxpayers. On the other hand, taxation policies must be organised in a way that is consistent with the principles of human rights protection in order to avoid unfair taxation, a lack of equity or the creation of economic and social inequalities.

Key words: taxation, human rights

Исторически правата на данъкоплатците са поставяни по-скоро изолирано от задължението за заплащане на данъци. Данъчното облагане е разглеждано като контрапункт на правата на човека, застрашавайки или ограничавайки ги посредством упражняването на власт от страна на суверена[1]. В съвременните демокрации за щастие народът е суверен и данъчната система следва да е конструирана така, че отделният данъкоплатец да създаде у себе си лична убеденост, че приема и се съгласява с установените данъци, за да могат те да бъдат плащани, респ. да постигнат целта на своето въвеждане в данъчната система. Всички ние би следвало да приемаме, че плащането на данъците осигурява в замяна публични блага.  Горното не би могло да се случи, ако отделните видове данъци не отговарят на определени характеристики, както и че данъчната система не е в състояние да предложи адекватен механизъм за защита на основните права на данъкоплатците. „Както твърди Адам Смит, според четирите канона на “добрия данък” той трябва да бъде:1. Сигурен и непроизволен;2. Колкото е възможно по-удобен за данъкоплатеца; 3. Ефективен; и 4. Справедлив и безпристрастен.“[2].

Редица данъчнозадължени лица все по-често се позовават на Европейската конвенция за правата на човека (Конвенцията), за да оспорят правилата и процедурите, валидни в отделните държави в областта на данъчното облагане, както и във връзка с методи, използвани от служителите на данъчните органи. Най-често основанието е член 1
от Протокол № 1 към Конвенцията (защита на собствеността), в който се признава, че
държавата има право “да прилага законите, които счита за необходими, за да осигури плащането на данъци или други вноски”, както и член 6 (право на справедлив съдебен процес) от Конвенцията, но позоваването би могло да бъде и на други разпоредби от Конвенцията.

Като пример може да се посочи  делото „Антонов срещу България“, жалба № 58364/10, Решение от 28.08.2020 г.[3]. С Решението от 28.05.2020 г. България е осъдена за нарушаване на правото на г-н Йордан Антонов мирно да се ползва от своята собственост – нарушение именно на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията. Делото касае оплакване, че „данъчните власти не са върнали събраната от жалбоподателя парична сума в продължение на няколко години след влизането в сила на съдебни решения[4], с които е прието, че установените с ревизионни актове задължения на жалбоподателя са недължимо събрани и следва да му бъдат възстановени. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) посочва, че вместо да изпълнят съдебните решения властите са инициирали производства за обявяването им за нищожни и отмяната им, като са посочили основания, които не биха могли да доведат до прогласяване на нищожност или до отмяна на влязъл в сила съдебен акт. Така възстановяването на сумата на г-н Антонов е забавено с повече от три години и половина. Съдът счита, че тази забава е била неоправдана, като същата е нарушила справедливия баланс между индивидуалния и обществения интерес.“[5].

Сходен пример е и делото „Авенди ООД срещу България“, жалба № 48786/09, Решение от 04.06.2020 г.[6]. Съгласно фактите по делото „властите продължително време не са изпълнили влязлото в сила на 7.12.2005 г. съдебно решение, с което е постановено на дружеството да бъдат върнати 53 857 бутилки алкохол, иззети от него във връзка с наказателно производство срещу трети лица. ЕСПЧ счита, че не са налице данни иззетите бутилки алкохол да са приобщавани като веществено доказателство в образуваното междувременно административнонаказателно производство срещу дружеството, нито в другото наказателно производство, образувано срещу трето лице, представител на дружеството. Поради това Съдът намира, че след 7.12.2005 г. иззетите от жалбоподателя бутилки не са държани на законно основание. Следователно забавеното връщане на оспорваната стока след тази дата представлява незаконосъобразна намеса в правата на дружеството жалбоподател съгласно чл. 1 от Протокол № 1. „[7].

В Решение на ЕСПЧ от  23 май 2006 г. по  дело Ринер срещу България Съдът приема, че е налице нарушение на член 13 (право на ефективни правни средства за защита) от Конвенцията във връзка с член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) от Конвенцията и член 2 (свобода на движение) от Протокол № 4 във връзка със забраната за пътуване на жалбоподателя.

Според фактите по делото жалбоподателката има австрийско и българско гражданство, но поради бизнеса си прекарвала повече време в нашата страна, където натрупала данъчни задължения в значителен размер, които не били платени. На 1 март 1995 г. Софийските данъчни власти искат от Направление “Паспорти и визов режим” към Национална дирекция на полицията да наложи на жалбоподателката забрана за пътуване на основание чл. 7 от Закона за задграничните паспорти до заплащане на нейното задължение, така както е установено от съдилищата. Забраната за напускане на страната е отменена през август 2004 г., след като задължението е погасено по давност. В т.109 от решението си ЕСПЧ отбелязва, че „член 2 от Протокол № 4 гарантира на всяко лице, правото на свобода на движение, включително правото да напуска всяка страна заради друга страна по негов избор, в която той или тя може да бъде допуснат. Всяка мярка, ограничаваща това право трябва да е законосъобразна, да преследва една от законните цели, цитирани в третия параграф на гореспоменатата разпоредба на Конвенцията и да постига справедлив баланс между обществения интерес и правата на индивида“. Това означава, че държавите имат право да предприемат мерки срещу неплащането на данъци и опазване функционирането на данъчна  си политика, но тези мерки следва да бъдат пропорционални на преследваната цел. С други думи, ако мерките, в случая забраната за напускане на страната, не водят като резултат до изпълнение на данъчното задължение, те ще бъдат неоправдани. „Освен това властите нямат право да поддържат за дълъг период от време ограничения на свободата на придвижване на лицето, без да се прави периодична преоценка на тяхната основателност в светлината на фактори като това дали данъчните органи са направили разумни усилия да съберат дълга по друг начин и вероятността длъжникът да не се напускането на страната може да застраши възможностите за събиране на парите“[8].

Косвено свързани с данъчното облагане са и две решения на ЕСПЧ „Белев срещу България“[9] и „Христова и други срещу България“[10]. Жалбоподателите са бивши работници и служители на рафинерия „Плама“ в Плевен, бивше държавно предприятие, частично приватизирано през 90-те години. Поради затрудненията, с които се сблъсква предприятието, с решение на Плевенския окръжен съд от 29 юли 1998 г. е образувано производство по несъстоятелност. Вземанията на работниците и служителите са служебно вписани в списъка на обявените вземания съгласно чл. 687 от Търговския закон. Предмет на националните съдебни производства е конкуренцията между публичните и частни вземания с адресат дружеството и предоставените привилегии на данъчната администрация за възстановяване на публичните вземания без процедурни гаранции срещу произволното им прилагане[11]. В т.33 от Решението на ЕСПЧ от 26 юни 2012 по  дело „Христова и други срещу България“ е отбелязано, че „в решението Белев и други, Съдът е приел, че правото на жалбоподателите да получат изпълнение на постановените в тяхна полза решения е било неоправдано ограничено, в нарушение на член 6, параграф 1 от Конвенцията. Съдът е заключил, че спирането на започнатите от заинтересованите лица изпълнителни производства в резултат на намесата на Агенцията за държавни вземания в началото на 2002 г., както и последвалото блокиране на въпросните производства чрез действията на Агенцията, наложила запор/възбрана върху активите на дружеството, без да предприема същевременно изпълнителни мерки, са осуетили изпълнението на вземанията на жалбоподателите в продължение на четири години, чак до подновяването на производството по несъстоятелност през май 2006 г., и то без основателна причина“. Порочната практика беше преодоляна чрез последващи изменения на ДОПК и ГПК[12].

Данъчната политика оказва съществено влияние върху възможността за реализация на правата на човека и то не само в контекста на разпределителните финансови правоотношения, съответстващи на принципите на правата на човека, но и посредством осигуряване на нужните финансови ресурси в процеса на защитата на последните.

Социалните и икономически права се окачествяват като “третото поколение права на човека” . В този контекст за осигуряване осъществяването на позитивните/активни социални права субектът им има право да получи от държавата определени стоки и услуги, за да поддържа определен стандарт на живот, като за изпълнение на последното държавата има нужда от средства, генерирани посредством приложение на съответната национална данъчна система. Наред с това не бива да се забравя че данък, който води до бедност на данъкоплатеца, нарушава конституционната концепция за човешкото достойнство.

Данъчното право трябва да се подчинява в максимална степен на конституционни принципи, на общоустановените стандарти в областта на защита правата на човека, на утвърдени концепции като справедливост и равнопоставеност. Държавите са длъжни да гарантират посредством адекватна данъчна система, че отделният данъкоплатец се ползва в максимална степен от обществените блага, съпоставими на неговите икономически възможности. Държавата трябва да създава механизми за защита на права като човешко достойнство и съществуване, защита на собствеността, право на защита и справедлив данъчен процес и т.н. , за да може ефективно всеки отделен член на обществото да се  ползва от социалния, правния и икономическия ред, гарантиран от държавите и в сферата на данъчното облагане.

[1] https://ste.unibo.it/article/view/4827/4491

[2] Пак там

[3] Решението е влязло с сила на 28.08.2020 г. http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-202533

[4] Например Решение № 12984 от 28.11.2008 г. по адм. д. № 7222/2008 г.,  I отд. на ВАС

[5]Бюлетин Решения на ЕСПЧ по дела срещу България, брой 16, 2020 г. file:///C:/Users/User/Downloads/%D0%B1%D1%8E%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BD%20%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9%2016%202020%20%D0%B3.pdf

[6]Решението е влязло в сила на 12.10.2020 г. http://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-202613 http://humanrights.bg/Contents/Item/Display/26878 – превод на български език

[7]Бюлетин Решения на ЕСПЧ по дела срещу България, Брой 16, 2020  г. file:///C:/Users/User/Downloads/%D0%B1%D1%8E%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BD%20%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9%2016%202020%20%D0%B3.pdf

[8] file:///C:/Users/User/Downloads/fs_taxation_eng.pdf

[9] https://hudoc.echr.coe.int/eng#{%22itemid%22:[%22001-92020%22]}

[10] https://hudoc.echr.coe.int/eng#{%22itemid%22:[%22001-156704%22]}

[11] https://www.parliament.bg/bills/44/702-00-39_Godishen_doklad_ministara_pravosadieto_resheniyata_ESPCh_dela_sreshtu_RB_2016.PDF

[12] От 1 януари 2006 г. е в сила нов Данъчно-осигурителен процесуален кодекс, а от 1 март 2008 г. – нов Граждански процесуален кодекс.