Гл. ас. д-р Калина Лупова, преподавател в Юридически факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“

Принудителното изпълнение е способ за погасяване на публичните вземания, чрез използването на средствата на държавна принуда, като метод за въздействие върху поведението на задълженото лице [1]. Този способ има за цел да бъде реализирано публичното субективно право на държавата да получи едно парично вземане, което вземане обаче е законово установено. Принудителното изпълнение може да бъде определено като метод за въздействие от страна на държавата върху задълженото лице, за да се принуди то само да извърши посочените в правната норма  действия или пък да търпи въздействието,  упражнено  от публичните изпълнители, когато не подчини действията си на финансовата правна норма [2].   Принудителното изпълнение по реда на ДОПК  цели да удовлетвори парично притезание на държавата или общините – право на вземане, възникнало в резултат на публично – правно отношение.

         Изпълнителният процес се подчинява на определени  в закона принципи, като най – важен от тях може да бъде определен принципа на законност.  В чл. 2, ал.1 Данъчноосигурителния процесуален кодекс  постановява – „Органите по приходите и публичните изпълнители действат в рамките на правомощията си, установени от закона, и прилагат законите точно и еднакво спрямо всички лица”. Това от своя страна най – общо казано означава, че органите по принудително изпълнение следва да осъществяват действията по обезпечаването и принудителното събиране на публичните вземания, по начин, който да съответства на закона. Следователно цялото производство по принудителното изпълнение следва да бъде  подчинено на принципа на законността. Изпълнителният процес, както в производството по събиране на публични вземания, така и в гражданския процес,  по своя характер представлява позволена от закона принуда. Принудата обаче ще бъде позволена, само в случай, че се упражнява по установения от закона ред  и в съответната форма, при наличие на предпоставките, довели до нейната допустимост [3]. В случаите, когато принудата, упражнявана от съответните държавни органи е в противоречие със закона, то това би довело до незаконосъобразност на действията на публичните изпълнители. Законодателят гарантира законосъобразността на процеса, като предвижда механизми на защита срещу противоправното осъществяване на принудителното изпълнение на публичните вземания.

Способите за защита в  производството по принудително изпълнение основно могат да бъдат разделени на два основни:  обжалване действията по принудително изпълнение на публичните изпълнители и исков път на защита. В случаите, когато е нарушен реда за осъществяване на принудителното изпълнение, защитата се осъществява  чрез обжалване действията по принудително изпълнение. Когато обаче се претендира нарушаване на материално право, защитата се осъществява чрез предявяване на иск за собственост[4]. Исковият път за защита е относим към случаите, когато принудителното изпълнение е насочено върху определени вещи, спрямо които трети лица претендират право на собственост.

         В ДОПК, подобно на гражданския процес е уредена защитата  срещу действията на публичния изпълнител. Разпоредбите на чл. 266 – 268  от кодекса, уреждат общият ред за оспорване действията на публичния изпълнител   в   производството.    Предвидени  са    и   някои   специфични

правила за обжалване на отделни негови действия, например: чл. 197 предвижда ред за обжалване постановленията за налагане на обезпечителни мерки; в чл. 256 от ДОПК е уреден реда за обжалване на извършената публична продажба чрез търг, а чл. 214 предвижда защита срещу отказа на публичния изпълнител да приеме способа за принудително изпълнение, предложен му от длъжника.

За да се развива законосъобразно изпълнителния процес, той следва да се основава на влязъл в сила акт за установяване на публично вземане или акт, подлежащ на предварително изпълнение[5]. Важно е да се има предвид, че във фазата на принудителното изпълнение на публичните вземания, не може да се оспорва размера на публичното вземане, нито пък да се спори дали същото е дължимо. Горното е обусловено от въведеното предварително изпълнение на публичните вземания, в частност на данъчните задължения. [6] Следователно обект на оспорване са само действията по принудително изпълнение и по конкретно тяхната незаконосъобразност,  необходимо е да се отбележи , че в правната теория няма спор по отношение на тази  постановка,  същата е възприета и в съдебната практика[7 ].

ДОПК предвижда специален ред за обжалване, предвид което в този случай, макар да се касае за действията на административен орган, какъвто е публичният изпълнител, то предвидената в глава XV на Административно процесуалния кодекс възможност за защита срещу неоснователни действия и бездействия на администрацията е неприложима.

С оглед особения характер на производството по принудително изпълнение на публичните вземания, то и механизма на защита срещу действията по изпълнението следва да има специална уредба, различна от общата административно правна уредба.

Защитата срещу неоснователни фактически действия по реда на чл.250 АПК се отнася за случаите, при които действията на административен орган не се основават на административен акт или на закона. Действията на публичния изпълнител в производството за принудително събиране на публично вземане, дори в случаите, при които са незаконосъобразни, не представляват такива действия, тъй като производството по принудително събиране на публични държавни вземания е правно регламентирана дейност,  уредена в дял четвърти от ДОПК – “Събиране на публичните вземания”, където подробно са посочени правомощията на органите по принудителното изпълнение, издаваните от тях актове, както и редът за правна защита на засегнатите лица[8]. След като е налице предвиден в ДОПК специален ред за защита на правата на длъжника срещу незаконосъобразно принудително изпълнение на публично държавно вземане, недопустимо е тези права да се упражняват по общия ред на АПК[9].

В случай, че длъжникът не погаси публичното задължение, в установения от закона срок, преди да бъдат предприети действия по принудителното му събиране, органът установил вземането изпраща съобщение по чл. 221 от ДОПК.  Съобщението за доброволно изпълнение, макар да се явява абсолютна процесуална предпоставка, само по себе си  не е акт, с който се установяват задължения, поради което не подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 266 – 268 от ДОПК[10] .

Процедурата, установена в текстовете на чл. 266 – чл.268 от ДОПК, урежда общият механизъм на защита, чрез обжалване действията по принудително изпълнение, което от своя страна се явява първият способ за защита срещу принудително изпълнение. От тази възможност могат да се възползват, както длъжникът, така и трето задължено лице. Последното от своя страна е процесуално легитимирано да оспорва действията по принудително изпълнение, в случай, че  за него е налице наличието на правен интерес. Трето задължено лице ще е лицето, което е солидарно задължено, заедно с длъжника, или лице което носи отговорност за задължението по силата на правна норма.

Действията на публичния изпълнител могат да се оспорват по административен и по съдебен ред, като оспорването по административен ред се явява задължителна фаза, липсата на която води до преграждане на възможността за по-нататъшното обжалване  по съдебен ред.

Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал.1 от ДОПК действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред Административния съд по постоянния адрес или седалището на длъжника в 7-дневен срок от съобщението, чрез публичния изпълнител, който ги е извършил [11]. Жалбата се подава в 7-дневен срок от извършването на действието, ако лицето е присъствало или е било уведомено за извършването му, а в останалите случаи – от деня на съобщението. За третите лица седемдневният срок тече от узнаване на действието.

Подадената жалба по реда на чл. 266 от ДОПК не спира действията по принудително изпълнение. От своя страна публичният изпълнител е длъжен да изпрати цялата преписка на решаващия орган, което гарантира правата на длъжника и третите  задължени лица и в същото време се  явява гаранция за бързина и ефективност на самото принудително изпълнение. Единствената хипотеза, при която е установено спиране на действията по принудително изпълнение е подадена жалба от страна на трето лице, претендиращо самостоятелни права върху вещта – обект на изпълнение.  В този случай, законодателят е предвидил спиране действията по принудително изпълнение, но само по отношение на конкретната  вещ.

Решаващият административен орган, съгласно разпоредбата на чл.267 от ДОПК, разглежда жалбата въз основа на данните по преписката и представените от страните доказателства, като се  произнася с решение в 14-дневен срок от постъпване на редовна жалба. С решението си той може да: 1). прекрати производството, ако до произнасянето по жалбата длъжникът плати дължимата сума, включително направените разноски; 2). спре изпълнението, ако са налице основанията за спиране на принудителното изпълнение по този кодекс, за което уведомява и взискателя; 3). отмени обжалваното действие; 4). отмени или откаже отменянето на изпълнителното действие, обжалвано от третото лице със самостоятелни права върху вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение; когато жалбата не бъде уважена, третото лице може да предяви иск в 30-дневен срок от получаването на преписа от решението; 5). остави жалбата без уважение; 6). остави жалбата без разглеждане, когато подателят няма интерес от обжалването на действията на органа на принудителното изпълнение или когато оттегли жалбата.   

Разпоредбата на ал.1 на чл. 268 от ДОПК, предвижда, че длъжникът или взискателят могат да обжалват решението на административния орган пред административният съд по постоянния адрес или седалището на длъжника в 7-дневен срок от съобщението. Съдебно обжалване е предвидено в разпоредбата на чл. 268, ал.1 от ДОПК и може да бъде задействано само след изчерпване на процедурата по чл.267 от ДОПК – обжалване по административен ред. Изводът, който може да бъде направен е, че текста на  чл. 266 от ДОПК е предвиден специален ред за защита срещу принудителното изпълнение, съгласно който съдебното обжалване се предпоставя от проведено преди това административно обжалване, което е абсолютна процесуална предпоставка[12]. В случаите по чл.267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 от ДОПК длъжникът или взискателят могат да обжалват решението пред административния съд по постоянния адрес или седалището на длъжника, чието действие се обжалва, в 7-дневен срок от съобщението. Преписката се изпраща на административния съд в тридневен срок от постъпването на жалбата.  

В ал. 4 на чл. 266 от ДОПК е предвидена възможност, отнасяща се до третите лица, претендиращи самостоятелни права върху вещта, спрямо която е насочено принудително изпълнение, да обжалват действията по принудително изпълнение. Необходимо е третите лица да докажат  правата си, чрез писмени доказателства, което се възприема в практиката като условие за допустимост на жалбата. Третите лица със самостоятелни права върху дадена вещ могат да оспорват действията на публичния изпълнител, но само онези, насочени срещу конкретната вещ, т.к. само в този случай могат да докажат наличието на правен интерес.

Съответният административен съд се произнася по жалбата по същество. С решението на административния съд се приключва процедурата по обжалване действията на публичния изпълнител[13]. Решението на административния съд е окончателно и няма предвиден процесуален ред за неговото оспорване, като по този начин приключва процедурата по оспорване на действията на публичния изпълнител. Съдебното производство е спорно, като цели отмяна на действията по принудително изпълнение и съответно унищожаване на правните последици от незаконосъобразните действия. В правната теория е възприето, че обжалването на действията по принудително изпълнение наподобява конститутивния исков процес, като предметът му е унищожаване на един административен акт. [14]

До фазата на съдебното обжалване, правната възможност на длъжника, на третото задължено лице и на третото лице, претендиращо самостоятелни права върху обекта на принудително изпълнение е идентична.  Във фазата на съдебното оспорване законодателят е предприел различен подход по отношение на задълженото лице и третото лице със самостоятелни права върху дадена вещ. 

В нормата на  чл.268, ал.1 ДОПК е предвидено, че решението на административния орган, постановено в производство по административно обжалване на действията на публичния изпълнител, може да се обжалва от длъжника и взискателя, но не и от третото лице, а за случаите в които жалбата на третото лице със самостоятелни права върху вещта не бъде уважена, изрично е предвидено в разпоредбата на чл. 267,ал.2,т.4 ДОПК, че третото лице може да предяви иск в 30-дневен срок от получаване на решението. Следователно, в приложимия процесуален закон е изключена възможността за обжалване по съдебен ред на решението на административния орган,  от страна на трето лице, претендиращо самостоятелни права върху вещта, предмет на изпълнението[15]. 

Необходимо е да бъде отбелязано, че в разпоредбите на ДОПК, не е предвидено участието на публичния изпълнител като страна в производството по чл. 266 – чл. 267 от ДОПК, както и в съдебното производство по чл. 268 от кодекса. Органът по изпълнението, чиито действия са отменени в производството по чл. 266 от ДОПК по принцип няма право да обжалва решенията по чл. 267, ал. 2 от ДОПК, дори и тези за които е допустимо обжалването по съдебен ред съгласно чл. 268, ал. 2 от ДОПК. Не е предвидено самостоятелно основание или ред за обжалване на решенията, постановени в производство по реда на чл. 267 от ДОПК, дори когато обжалваните действия на публичния изпълнител бъдат отменени от решаващия орган. Решенията  по чл. 267, ал. 2, т. т. 2, 4, 5 и 6 от ДОПК могат да се обжалват само от длъжника и взискателя, както вече беше посочено. [16]

Докато разпоредбите на чл. 266 и чл. 267  от ДОПК уреждат общият ред за обжалване действията на публичния изпълнител, то кодекса предвижда и някои специфични правила за обжалване на отделни негови действия.  В нормата на чл. 256 от ДОПК е уреден специфичен ред за обжалване  на  извършената продажба чрез търг. Активната легитимация да подаде жалба принадлежи на две категории лица – участник  в търга, който е предложил по-висока цена от обявения за купувач, когато обявеният за купувач не е имал право да участва в търга и участник, в търга, чиято  предложена цена е следваща цената на спечелилия. В този случай, подаването на жалба предпоставя неиздаването на постановление за възлагане на вещта от страна на публичния изпълнител.

Жалбата следва да бъде подадена в тридневен срок от обявяване на резултатите от търга, чрез съответния публичен изпълнител.  В този случай жалбоподателят е задължен да внесе изцяло предложената от него цена по сметка на публичният изпълнител. ДОПК предвижда внасянето на предложената цена да бъде условие за редовност на подадената жалба, което е гаранция за защита на публично правния интерес.  Подадената жалба се разглежда по реда на чл. 266 – чл. 268 от ДОПК.

         Компетентността да разгледа подадената жалба принадлежи на  съответния териториален директор на НАП. Съдебният контрол върху неговият акт се осъществява от съответния Административен съд, чието решение е окончателно. С оглед решението на съда са възможни две хипотези. При уважаване на жалбата – съдът обявява жалбоподателят за купувач. В този случай съдебното решение има действие на постановление за възлагане, което ще рече, че публичният изпълнител не издава постановление за възлагане, а се прилага влязлото в сила съдебно решение, препис от което трябва да бъде изпратен на органа по принудително изпълнение в седем дневен срок от постановяването му. Депозираната цена от страна на обявения за купувач следва да бъде освободена от страна на публичният изпълнител. Закона обаче предвижда задържане на депозираната сума, ако с постановеният съдебен акт съдът е решил, че обявеният за купувач не е имал право да участва в обявения търг.  В този случай депозита служи за погасяване на  вземанията по изпълнителното дело.

 В обратната хипотеза – ако жалбата не бъде уважена, то в седемдневен срок от получаване на решението на съда, публичният изпълнител трябва да издаде постановление за възлагане, на лицето което е обявено за купувач според резултатите от търга. В тази хипотеза публичният изпълнител е задължен да освободи  депозираната от жалбоподателя цена на имота.

Нормата на чл. 261 от ДОПК, предвижда специални основания  обжалване действията на публичния изпълнител. Тук процесуалната легитимация да оспорва действията по принудително изпълнение, принадлежи на всеки от съпрузите, когато принудителното изпълнение е насочено спрямо вещи       намиращи се в съпружеска имуществена общност. Закона визира няколко хипотези: Първата от тях е наличие на влязло в сила решение, с което преди датата на възникване на публичното задължение е установено или, че вещта принадлежи на съпруга недлъжник, или че той притежава по-голямата част от вещта. Горното обосновава извод, че единствената създадена възможност за  оспорване на действията по изпълнението насочени спрямо имущество, намиращо се в съпружеска имуществена общност е преди възникване на публичното задължение да е налице влязло в сила съдебно решение, установяващо принадлежността на правото на собственост. Същевременно, чл. 269 от ДОПК създава възможност всяко трето лице, чиито права са засегнати  изпълнението да може да предяви  иск за установяване на правото си.  Възможна е хипотеза, при която е придобит недвижим имот по време на брака, но той е придобит със средства от продажба примерно на друго лично имущество на съпруга недлъжник. В този смисъл и поради естеството на семейните отношения,  за съпруга недлъжник по време на брака би липсвал интерес от воденето на съдебен спор за установяването правото на собственост върху недвижимият имот.  Това предпоставя неговата невъзможност да се позове на влязло в сила съдебно решение. Възможно  е той да може да се защити по реда на чл. 269 от ДОПК, предявявайки установителен иск, в качеството си на лице претендиращо собствени права върху вещта.

Втората  възможност, предпоставяща обжалване действията по принудително изпълнение, е публичният изпълнител да не се е съобразил  с направеното предложение от страна на съпрузите за насочване на изпълнението спрямо друга вещ. Последната  визирана в текста хипотеза е да са налице основанията, при които могат да обжалват съсобствениците недлъжници или третите лица със самостоятелни права върху вещта.

ДОПК е предвидил специален ред за обжалване на една категория актове на публичния изпълнител, а именно постановленията за налагане на обезпечителна мярка. Постановлението за налагане на обезпечителни мерки може да бъде обжалвано в 7-дневен срок от връчването му пред директора на компетентната териториална дирекция, на НАП, като решението на директора, може да се обжалва пред административния съд по местонахождението на териториалната дирекция. В чл. 197, ал. 5 от кодекса е предоставена възможност на третите лица със самостоятелни права върху вещите, обект на обезпечението  да оспорват наложената обезпечителна мярка, като  право ще имат само в случаите, когато обезпечителната мярка е наложена върху вещи, които в деня на налагане на обезпечението се намират във владение на третите лица. За разлика от хипотезата на чл. 266, ал.4, тук изпълнението на постановлението, с което се налага обезпечението, не може да бъде спряно поради обжалването му.

   Вторият способ за защита срещу принудително изпълнение по реда на ДОПК е защита по исков път, от която може да се възползва само третото лице, претендиращо самостоятелни права върху вещта, обект на принудително изпълнение. Законодателят  е дал възможност на третите лица, претендиращи самостоятелни права върху вещ, спрямо която е насрочено изпълнение да защитят правата си в следните хипотези: В случай, че жалбата на третото лице, не бъде уважена от решаващия административен   орган,   единствената    възможност   за   защита   остава

исковият път – чл. 267, ал. 2, т. 4. Искът може да бъде предявен в 30-дневен  срок, от получаване на решението, като в ДОПК не е предвидено срещу кого може да бъде подаден искът. С оглед факта, че се касае за спор относно материално право върху вещ, то би следвало ответната страна в процеса да бъде взискателя и длъжника, като носители на материални права.  Втората хипотеза  е предвидена в  разпоредбите на чл.269,ал.1 и ал.2 ДОПК, според която трето лице, чието право е засегнато от изпълнението може да предяви иск, за да установи правото си, като искът се предявява срещу длъжника и взискателя. В този случай след образуване на исковото производство, съдът служебно уведомява публичният изпълнител, който от своя страна е длъжен да спре производството по принудително изпълнение по отношение на спорната вещ, до решаване на спора. Искът по чл. 269 от ДОПК се явява положителен установителен иск, а именно третото лице иска съдът да признае съществуването на негово самостоятелно право върху спорната вещ. Законодателят не е посочил изричен срок, в който третото лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да подаде иск, за да установи правото си. 

В заключение може да кажем, че ако Изпълнителният процес е предназначен да даде защита и да наложи санкция по повод липса на доброволно изпълнение, като достави дължимото на правоимащия чрез принуда, упражнена спрямо длъжника по предписания от закона ред, то защитата срещу принудителното изпълнение на публичните държавни вземания е етап от цялостния процес по принудително изпълнение. Тя може да бъде разгледана, от една страна като законодателно установена възможност на страните да се противопоставят на незаконосъобразни действия на участващите в изпълнителното производство и от друга страна – като гаранция за законосъобразното развитие на изпълнителния процес.

[1] Вж. Проф. Петканов Г., „Данъчен процес”, стр. 134 и сл.,С, 1996;

[2]  вж. Проф. Петканов цит. Съч., стр. 134 и сл.

[3] вж. Проф. д-р Сталев Ж. „Българско гражданско процесуално право”, стр. 705, С, 1994;

[4] Вж.  Кучев С., „Данъчно изпълнително право”, стр. 249 и сл., С, 2000;

[5] вж. Кучев С., „Данъчно изпълнително право,.,С, 2000; стр. 248 и сл.

[6]  За да бъдат очертани способите за  защита при принудително изпълнение е необходимо  да бъдат посочени и предпоставките, които се явяват основание за започване действията по принудително изпълнение: наличие на обективирано в изпълнителен титул изпълняемо право, което да бъде ликвидно и изискуемо; задължението трябва да не е отсрочено или разсрочено; задълженото лице трябва да е изпаднало в забава; като абсолютна процесуална предпоставка е установено и изпращането на съобщение за доброволно изпълнение,  уредено в чл. 221 от ДОПК, липсата на което би довело до незаконосъобразност на действията по принудително изпълнение. Държавното вземане, освен това следва да бъде безспорно, което изискване се отнася за всички държавни вземания, без тези с данъчен произход, за които законодателят е въвел предварително изпълнение /чл. 153, ал. 1 и чл. 157, ал. 1 от ДОПК/. В ал.3 на чл. 266 изрично е посочено, че не подлежи на обжалване определеният размер на публичното задължение. Що се касае до възможността длъжника да спори наличието на изпълняемото право или неговият размер, то това е обект на друга правна възможност – например оспорването на данъчния ревизионен акт. Последното от своя страна е предмет на съвсем различно производство.

[7]  вж.  Петканов Г., „Данъчен процес”, С, 1996; стр. 187,

[8] в този смисъл: Определение №2659 от 25.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2574 / 2009г., според което Защитата срещу неоснователни действия по чл. 250 АПК се отнася до фактически действия, които нямат характера на административни актове, не са извършени в изпълнение на административен акт или на закона и за защита против които не е предвиден специален ред.

[9] в този смисъл: Решение №2813 от 24.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11009 / 2010.г.; Определение № 5965 от 26.04.2013 г. по адм. д. № 4218/2013 на ВАС и  Определение №1273 от 05.02.2008 г. на ВАС по адм. д. № 9942 / 2007.г.;  според което след като е налице предвиден в ДОПК специален ред за защита на правата на длъжника срещу незаконосъобразно принудително изпълнение на публично държавно вземане, недопустимо е тези права да се упражняват по общия ред на АПК, с предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 292 АПК, респективно – на такъв по чл. 128, ал. 2 АПК.  Наличието на друг ред за защита, този установен в ДОПК води до липса на положителна процесуална предпоставка за предявяване на иск по реда на АПК. В сочения смисъл е и Определение №11938 от 27.09.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11610 / 2011.г, според което е налице специална уредба в ДОПК относно реда и начина за обжалване на действия на публичен изпълнител, в това число и проверка за законосъобразност и действителност на акта, поради което не се прилагат субсидиарно правилата на АПК.

[10] в този смисъл: Решение №12126 от 16.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 6252 / 2009.г.;

[11] Изменението на текста на чл. 268, ал. 1 ДОПК, публикувано в бр. 77 от 2018 г., в сила от 18.09.2018 г. е свързано и с редакцията на текста на чл. 156, ал. 1 ДОПК, с която на практика оспорването на данъчните ревизионни се разглежда от административния съд, в чийто съдебен район е постоянният адрес или седалището на жалбоподателя към момента на извършването на първото действие по осъществяване на данъчно-осигурителния контрол от органите по приходите

[12] в този смисъл вж. Определение №3552 от 14.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1871 / 2011.г.

[13] в този смисъл: Определение №371 от 11.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 148/ 2011.г.;

[14] вж. Петканов Г., „Данъчен процес”, стр. 188 и сл., С 1996;

[15] В този смисъл е Определение №9982 от 03.10.2008 г. на ВАС по адм. д. № 8571 / 2008.г,  според което  е налице изрично изключване със закон на възможността за обжалване по съдебен ред на определена категория актове, постановени в производство по чл. 266-267 ДОПК, поради това че от една страна са изчерпателно изброени хипотезите, при които решенията на решаващия орган по чл. 267, ал. 2 ДОПК могат да се обжалват пред съда и решението по чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК не е сред тях, а от друга страна – в отделна разпоредба е предвидено, че третото лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да защити правата си по исков ред.

[16] В този смисъл вж. Определение №13177 от 17.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 12924 / 2011.г.