ИМУЩЕСТВОТО НА ДЛЪЖНИКА КАТО ОБЕКТ НА ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПУБЛИЧНИ ВЗЕМАНИЯ

Гл. ас. д-р Калина Лупова, преподавател в Юридически факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“

Производството по принудително изпълнение на публичните вземания има за цел да осигури реално постъпления на средства в бюджета. Принудата е проявление на властническите правомощия на държавата. [1] Законодателят е установил ред, по който освен, че е допустимо посягането върху имуществото на длъжника, но е и предвидил съответните процедури, по които това имущество може да бъде осребрено.  Получените средства постъпват в бюджета, като по този начин се погасява публичното  вземане на държавата, което длъжникът не е платил в съответния срок.

Законодателят е предвидил различни обекти на правото на собственост да бъдат предмет на принудителното изпълнение. Принципът заложен в ДОПК е, че длъжникът отговаря за публичните си задължения с цялото си имущество[2]. Същевременно законът е установил определени категории вземания и вещи, спрямо които са недопустими принудителни действия. Въпросът за имуществото на длъжника, като обект на принудително изпълнение има съществено значение, както от гледна точка на теорията, така и във връзка с практическото приложение на закона. Независимо от характера на вземането, принудителното изпълнение следва да бъде осъществявано така, че да гарантира не само правата на публичния взискател, но да гарантира и правата на гражданите.[3] 

 Проф. Кучев С., разглежда имуществото, като „обект, който ще послужи като средство да се реализират правата, да се изпълнят действията, които задълженото лице е длъжно да изпълни по силата на предписанията на правната норма”.[4]  Застъпвайки тази идея, той посочва, че самите принудителни действия се извършват не от задълженото лице, а от страна органа, осъществяващ принудителното изпълнение. Поради, което определя имуществото на длъжника, като обект на събиране на държавните вземания, а не като обект на принуда, теза която се споделя от автора.

         Понятието имущество има различно съдържание, според отделните нормативни актове. Що се касае до  ДОПК, то той внася  различен предмет на  това понятие.  От една страна, той определя имуществото, като обект на изземване. В този аспект тук могат да бъдат обхванати различни вещи или вземания които се намират или ще постъпят в патримониума на длъжника и като такива, те могат да удовлетворят вземането на държавата. В този смисъл не всяко имуществено отношение на длъжника има значение за принудителното изпълнение на публичните вземания, а само съвкупността от неговите имуществени права.[5] Принципът залегнал в нормата на чл. 213, ал. 1 от ДОПК има и отрицателен смисъл, а именно – за дълг на длъжника не може да се посегне върху имуществено право, което не принадлежи на длъжника. В противен случай това би било незаконно посягане върху правната сфера на друго лице, което не отговаря за дълга.

В изпълнителното производство, както вече беше отбелязано е възприет принципа за пълна секвестируемост на длъжниковото имущество, което ще рече, че цялото негово имущество служи за принудителното удовлетворяване на вземането на държавата.  Това е напълно в унисон с принципа, възприет в общия граждански изпълнителен процес в нашата правна система. По този начин се цели охраняване интереса на публичния взискател.  Това означава, че за което и да е парично притезание длъжникът отговаря с цялото си имущество, както и че притезанието може да бъде удовлетворено от което и да било отделно имуществено право на длъжника. Тази възможност трябва да бъде съобразена главно с нуждата да се удовлетвори взискателя, тоест с размера на неговото вземане. Същевременно обаче, законодателят е ограничил приложението на този принцип, като е въвел несеквестируемост по отношение на някои имуществени права на длъжника.

         Имуществените права върху, които не може да бъде осъществено принудително изпълнение се наричат несеквестируеми. Това са тези имуществени права, спрямо които органът по принудително изпълнение не разполага с процесуална власт, както да ги възбранява и запорира, така и да бъдат обект на изпълнение. Следователно несеквестируемостта означава забрана за осъществяване на принудително изпълнение спрямо, определените в закона имуществени права на длъжника. [6]  ДОПК в чл.213 изброява несеквестируемите вземания и вещи на длъжника. Посочените в закона имуществени права се отнасят само до физическите лица, що се касае за юридическите лица, то спрямо тях законът не предвижда хипотеза за несеквестируемост. Ако направим съпоставка между уредбата на насеквестируемостта в данъчното  изпълнително производство и тази в гражданското, можем да видим, че в ГПК в чл. 444 изрично е  предвидено, че тя важи само в полза на длъжник – физическо лице. В този смисъл, макар и по отношение на принудителното изпълнение на публични  вземания по реда на ДОПК несеквестируеми да са само имуществените права на длъжник – физическо лице, то това не е изрично посочено в закона, а се извлича само от съдържанието на същия. В тази връзка с оглед  прецизност на закона, de lege ferenda следва в текста на  чл.213, ал. 1 от ДОПК да бъде допълнено „имуществото на длъжника – физическо лице”.

         Защитата на несеквестируемостта  по чл. 213 от ДОПК важи по отношение на физическите лица, в т.ч. и по отношение на едноличния търговец. И това е така поради факта, че регистрацията на едно лице като ЕТ не води до възникване на един нов правен субект.[7] Регистрацията на физическото лице, като ЕТ му дава определени права, но не води до раздвояването му в две различни качества. И  тъй като ЕТ е физическо лице,   като такова то също се нуждае от защита на несеквестируемостта. В подкрепа на това, че е ЕТ се ползва от несеквестируемостта е и Решение по гр. д. № 366/2008г. на ОС Ямбол, г.о., според което „при положение, че обективното ни право не прави разлика в правния субект на ЕТ и на физическто лице, няма основание правилата за несеквестируемост на имуществото на длъжника – физическо лице да не бъдат прилагани по отношение на едноличните търговци”.  ЕТ отговаря за задълженията си с цялото си имущество, поради което върху неговото предприятие може да се наложи принудително изпълнение.  Същевременно може да възникнат затруднения, поради факта, че не може да се отграничи търговското предприятие на длъжника от личното му имущество, както и от имущество, което се намира в съпружеска имуществена общност. [8]

Според текста на чл. 213 ал. 1 от ДОПК, не могат да бъдат описвани вещи, необходими за всекидневната употреба на  длъжника и неговото семейство, като е предвидено издаването на списък, одобрен от МС. В действителност, такъв списък бе приет с Постановление № 167 на МС от 15.07.1996г., който се явява твърде неактуален към настоящия момент, нещо повече той е приет на основание чл. 24, ал. 1 от ЗСДВ, отменен понастоящем.  Едновременно с това отделните хипотези визирани в този списък са формулирани по твърде неопределен  начин. [9] Липсата на ясни критерии от една страна затруднява публичния изпълнител при осъществяване на действията му, от друга страна различното тълкуване, което прилагат отделните държавни органи би довело до различно прилагане на закона, а това предпоставя възможността да бъдат накърни определени права на участващите в производството лица.

         Следва да бъде посочено, че по отношение на несеквестируемите вещи, уредбата в гражданското изпълнително производство е по – подробна, макар по отношение на вещите за всекидневна употреба, нормативното разрешение да е същото. С оглед субсидиарното приложение на ГПК (вж. §2 ДР на ДОПК), то в този случай органите ще прилагат гражданскоправната уредба. Казаното до тук налага извода, че е необходима законодателна промяна в посока уреждане на съществуващите спорни и неясни моменти, касаещи  несеквестируемостта на  вещите за всекидневна употреба. Ясното им описание би прекратило разнопосочната практика от страна на различните публични изпълнители и би създало стабилност в правните отношения, касаещи принудителното изпълнение. Същевременно преосмислянето на несеквестируемостта по  отношение на вещите за всекидневна употреба  е необходимо и с оглед отчитането на съвременния начин на потребление и съответно настоящите социално – икономически условия на живот.

 Разпоредбата на чл. 213, ал. 1, т.2 от ДОПК посочва като несеквестируемо единственото жилище на длъжника при условие, че жилищната площ е повече от 30 кв. м. за длъжника и за всеки от членовете на семейството му поотделно.  Жилището се явява несеквестируемо, при условие, че е единствено за длъжника, като тук обаче не се поставя условие то да е обитавано от него. В правната теория е възприето, че за да бъде жилището на длъжника несеквестируемо е необходимо, нито той собствено, нито членовете на неговото семейство да притежават друго жилище.[10] Законът е предвидил, че частта, която надхвърля полагащата се на длъжника и членовете на семейството му площ, може да се продава, ако при тези условия жилището е реално поделяемо. Същевременно, за да може да бъде реално поделяемо жилището е необходимо да бъдат спазени редица условия, свързани с правилата и нормативите за устройство на отделните видове територии и устройствени зони.[11] Несеквестируемостта следва да бъде отнесена не само към постройката, но и по отношение на дворното място върху, което е построено жилището, със съответната му прилежаща площ. Незастроената част от дворното място би могла да бъде обект на изпълнение, само в случай, че подлежи на самостоятелно обособяване. В случай, че длъжникът притежава повече от едно жилище, той може да посочи спрямо кое от тях да бъде насочено принудителното изпълнение, която правна възможност е залегнала в текста на чл. 214 от ДОПК. Това подлежи на преценка от страна на публичния изпълнител, която зависи не само от нуждите на длъжника, но и от размера на конкретното задължение и възможността държавата да бъде удовлетворена от изпълнението на конкретния имот. По отношение несеквестируемостта на единственото жилище на длъжника интересен е проблема касаещ длъжник – ЕТ. Както вече беше посочено имуществото на ЕТ е неразделна част от имуществото му като физическо лице. В този смисъл физическото лице, регистрирано като ЕТ, ще отговаря с цялото си имущество.  По този начин единственото му жилище ще попадне под обхвата на текста на чл. 213, ал.1, т. 2 от ДОПК.  Ако обаче задълженото лице, реши да се разпореди с тази вещ, то несеквестируемостта ще отпадне,  подобно е разрешението в практиката, която възприема, че чрез акта на разпореждане  длъжникът на практика обявява, че не се нуждае от това свое имуществено право.[12]

         На следващо място законът определя като несеквеституеми земеделските земи – до една четвърт от притежаваните, но не по-малко от 3 дка., обработвани пряко от длъжника или от член на неговото семейство, както и необходимия за обработването им инвентар. В този случай законодателят е имал предвид, че длъжника осъществява селскостопанска дейност с личен труд или с този на членовете на семейството си, като не е организирал тази си своя дейност под някаква форма.[13] Ако той организира селскостопанската си дейност като предприятие по смисъла на чл. 1, ал. 3 от ТЗ, то в този случай длъжникът не би имал възможност да се ползва от несеквестируемостта по смисъла на чл. 213, ал. 1, т. 4 от ДОПК.[14] Същевременно неясното разписване на разпоредбата, предполага различно тълкуване, т.напр.  възможно е длъжника да обработва 30дка., една четвърт от които е 7,5дка. В тази връзка публичният изпълнител ще е в правомощията си да извършва преценка относно несекверуемостта, дали тя ще бъде 3 дка. или  7,5 дка.

На следващо място  ДОПК определя като несеквестируеми сумите по сметки в банки в размер до 250 лв. за всеки член от семейството.[15] Сумите с които се надхвърля този защитен минимум могат да бъдат обект на изпълнение, съответно по отношение на тях могат да бъдат предприети действия за погасяване на публичното вземане.  ДОПК не дава легална дефиниция за понятието семейство,  същевременно в § 2 от ДР е определено понятието „Домакинство”, което се свързва единствено с понятието „Свързани лица” според т. 3 на § 1 от ДР на ДОПК.  Предвид необходимостта от прецизиране на текста и налагането на единно тълкуване на понятието „семейство”, същото нееднократно цитирано в кодекса, то de lege ferenda  в § 1 от ДР  следва да бъде добавена легална дефиниция на това понятие: „семейството включва съпрузите, лицата, живеещи във фактическо съпружеско съжителство, както и техните ненавършили пълнолетие деца, ако живеят при тях, както и навършилите пълнолетие деца, при спазване на условията на чл. 144 от СК”. Включването в понятието семейство на лицата, живеещи във фактическо съпружеско съжителство, се обуславя от  съвременните социални условия на живот в страната. [16] 

На следващо място несекверуемостта обхваща „трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, всяко друго възнаграждение за труд, пенсията или стипендията – в общ размер до минималната работна заплата месечно и петдесет на сто от трудовото възнаграждение за разликата между средната брутна месечна работна заплата, определена общо за икономическите дейности за предходно тримесечие, за което са публикувани официални данни на Националния статистически институт, и минималната работна заплата“. Старата разпоредба, действаща до началото на м. август 2023г. определяше като несеквестируемо трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, пенсията или стипендията – в размер до 250 лв. месечно. С измененията в ДОПК /бр. 66 от 2023г. ДВ, в сила от 05.08.2023г./ на практика е увеличен размера на несеквестируемия доход, което е съобразено със съвременните обществено икономически условия на живот и необходимите средства за издръжка на длъжника. Обхванати под понятието възнаграждение са всички онези видове плащания по КТ или уговорени такива по силата на граждански договор. Размерът на възнаграждението за труд следва да бъде определен след приспадането на дължимите осигуровки и дължимия данък върху общия доход. [17]

По отношение на несеквестируемостта по сметки в банки възниква и още един проблем, т.к. несеквестируемостта защитава имуществените обекти, които са необходими за издръжката на длъжника и неговото семейство, запорът на парично вземане е несъвместим с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушава, а когато паричното вземане е частично несеквестируемо (трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия), наложеният запор би следвало да обхваща само секвестируемата част. Ако третото задължено лице погрешно плати на публичния изпълнител, той  би следвало да е длъжен незабавно да върне несеквестриуемата част на длъжника. Проблем би възникнал и ако се касае за сметка по която има спестявания на длъжника и едновременно с това по нея постъпват плащания по трудово възнаграждение. В този смисъл несеквестируеми следва да бъдат по 250лв.   на член от семейството  по съответната сметка в банката, които се явяват спестявания на длъжника и отделно от това всяко плащане, касаещо трудовото възнаграждение, каквото е предвиждането в чл. 213 от ДОПК. По повод подобни проблеми, възникващи  и в гражданското производство,  е постановено Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, според т. 13 на което „Несеквестируеми са вземанията на длъжника по сметка в банка, когато по сметката постъпват само плащания по пълно несеквестируеми вземания и/или вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. Наложеният запор върху сметка на длъжника в банка не обхваща несеквестируемата част от трудовото възнаграждение за съответния месец или другото възнаграждение за труд за съответния период, както и върху пенсията за съответния месец. Когато по сметка на длъжника, наред с постъпленията от несеквестируеми вземания и вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, постъпват и плащания по други (секвестируеми) вземания, изпълнението върху наличността по такава сметка е недопустимо само над общия размер на другите (секвестируеми) постъпления“ Това тълкувателно решение урежда проблемите възникващи в гражданското изпълнително производство, но до колкото е налице субсидиарно приложение на ГПК, по отношение на принудителното изпълнение на публични вземания, то би имало приложно поле и в данъчния изпълнителен процес. За да се избегне нуждата от допълнително тълкуване de lege ferenda   текста  на чл. 213 от ДОПК може да бъде прецизиран, като бъде добавен нова алинея, която да урежда възникващите проблеми в тази насока. Освен  това, публичните изпълнители следва уведомяват третото задължено лице (има се предвид работодателя при удържане на суми от трудово възнаграждение и банки), за несеквестируемите вземания на длъжника при самото налагане на съответния запор. Макар в повечето случаи това и към настоящия момент да се осъществява от страна на органа по принудително изпълнение, то с цел избягване на противоречива съдебна практика, би следвало законодателя да отчете  необходимостта от прецизиране на текстовете в съответната насока.

Несеквестируеми са и безвъзмездно получените парични средства представляващи обезщетенията по социалното осигуряване, включително за безработица; социалните помощи, предоставяни от държавния или общинския бюджет;  сумите по дарение от физически и юридически лица, получени от лица с трайни увреждания с намалена работоспособност или определени вид и степен на увреждане над 50 на сто и други категории лица в неравностойно социално положение и  вземанията за издръжка, определени от съда.  Последните са идентични с вземанията за стипендии, до колкото са създадени с оглед личността и като такива са непрехвърляеми. Същевременно, макар да не е посочено изрично в ал. 2 на чл. 213 от ДОПК, несеквестируемостта следва да обхване и еднократната помощ при бременност и раждане.

 Славчев З., застъпва идеята, че законодателното решение, по силата на което единствено лица с определен процент инвалидност над 50 на сто се ползват от несеквестируемостта е неправилно. [18] Това становище се споделя от автора, т.к. законодателната уредба, приемайки,  че едно лице е ограничено в обичайното си ежедневие само към определен процент, и по този начин давайки привилегия само на една категория субекти, на практика противоречи на Конституцията. По този начин в действителност се противопоставят лицата с по-малко увредено здраве на тези, за които съответните лекарски комисии са определили процент инвалидност над 50 на сто. Увредата е факт и тя следва да се третира еднакво по отношение на всички лица, още повече, че в повечето случаи лекарските комисии рядко определят процент инвалидност над този посочен в текста на чл. 213 от ДОПК.

Нормата на чл. 214.  предвижда, че длъжникът може, след като обяви цялото си имущество, да предложи изпълнението да бъде насочено върху друга движима или недвижима вещ или да бъде извършено само чрез някои от исканите от публичния изпълнител способи. Разпоредбата дава възможност на длъжника сам да определи или да поиска замяна на изпълнителния способ. Същевременно отправеното от длъжника предложение може и да не бъде прието, ако предложеният начин на изпълнение не е в състояние да удовлетвори изцяло публичния взискател. В тази хипотеза органът по принудително изпълнение действа при условията на оперативна самостоятелност, като преценката, която извършва може да бъде обусловена от различни обстоятелства (напр. по-лесното реализиране на определена вещ спрямо друга такава). Публичният изпълнител  следва да се произнесе по предложението на длъжника в 7-дневен срок от  неговото постъпване. Отказът на публичния изпълнител да приеме предложения от длъжника способ за изпълнение може да се обжалва по реда на чл. 197 от ДОПК.

От казаното до тук може да се изведе извод, че  изпълнение върху несеквестируемото право е недопустимо. Според правната теория и съдебната практика  недопустимо е и налагането  на обезпечителни мерки върху такова имущество на длъжника (чл. 198, ал. 3 от ДОПК). В този смисъл би се явило безпредметно да се обезпечава недопустимо изпълнение.  В случай на неспазване разпоредбите на чл. 213 от ДОПК, при налагане на обезпечителни мерки, публичният изпълнител подлежи на административнонаказателна отговорност по реда на чл. 276 от ДОПК.

Изпълнителните действия, нарушаващи несеквестируемостта, са унищожаеми. Длъжникът може да се позове на несеквестируемост до приключване на изпълнителното производство. Нейното нарушаване не подлежи на  саниране при пропускане  на срока за обжалване. В случай, че  в резултат на изпълнителните действия, трети лица са придобили права върху несеквестируема вещ, следва да се има предвид, че техните права се запазват. Аргумент в подкрепа на това твърдение може да бъде открит в разпоредбата на чл. 433, ал. 5 от ГПК, която в случая може да бъде субсидиарно приложена на основание § 2 от ДР на ДОПК. [19]

         Разпоредбата на чл. 191 от ДОПК урежда конкуренцията между публичното  и изпълнителното  производство  реда на ГПК когато срещу имуществото на длъжника са започнали принудителни изпълнителни действия по реда на ГПК. В  хипотезите, визирани в текста на чл. 191 от ДОПК, принудителното изпълнение ще бъде осъществено от съдебен изпълнител по реда на ГПК.  Когато на съдебен изпълнител  е възложено събиране на публично вземане по реда на чл. 2, ал.3 от ЗЧСИ, възниква въпросът кой ще е приложимият правен ред при принудителното осъществяване на публичното вземане. Съгласно чл. 163, ал.1 от ДОПК публичните вземания се събират по реда на този закон, освен ако в закон е предвидено друго. Нито в ЗЧСИ, нито в ГПК е предвидено, че при възлагане събиране на публични вземания по реда на чл. 2, ал.3 от ЗЧСИ  съдебният изпълнител трябва да прави това по ред, различен от този, уреден в ДОПК. За това при събиране на публични вземания ЧСИ е длъжен да прилага процедурата по ДОПК.[20]  Трайната съдебна практика възприема, че в чл. 2, ал. 2 на специалният закон – ЗЧСИ, законодателят е възложил на частния съдебен изпълнител  да събира  и публични вземания. Следователно дадената от закона възможност на практика прави частния съдебен изпълнител орган по приходите съгласно разпоредбите на ЗНАП. След като в специалния закон законодателят е дал правомощия на частните съдебни изпълнители да събират публични вземания (държавни и общински), то тези изпълнители в посочените случаи се приравняват на органи по приходите. В този случай приложим  бъде ДОПК, а  частният съдебен изпълнител ще се подчинява на особените изисквания на принудителното изпълнение на публични държавни вземания.

         В хипотезите, визирани в разпоредбата на ал. 3 на чл. 191 от ГПК обаче, когато срещу имуществото на длъжника са започнали принудителни изпълнителни действия по реда на ГПК, държавата се смята винаги като присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението. При наличието на производство, образувано пред частен съдебен изпълнител, по реда на гражданското съдопроизводство, то приложимата уредба ще е тази по ГПК, като събирането на публичните вземания ще се осъществява наред с частните такива.  Що се отнася обаче до несеквестируемите вземания и вещи възниква въпросът коя ще е приложимата норма. От казаното до тук, ако производството е започнало по реда на ГПК, то би следвало приложимия правен ред да е този, установен в гражданското право, същевременно обаче се касае за изпълнение на публично вземане, като двата нормативни акта се различават по отношение на несеквестируемите имуществени права. Т.напр. несеквестируемият доход по смисъла на ГПК, не съответства на този по чл. 213 от ДОПК, същевременно нормата на чл. 446 от ГПК има диферинциран подход при определяне на  несеквестируемия доход.  Наличието на различна законодателна уредба в двата кодекса по отношение на несеквестируемостта, би довело от една страна до проблеми при правилното приложение на правната норма, от друга страна това дезориентира задълженото лице относно неговите права и не на последно място, ако целта на несеквестируемостта е да се гарантира един жизнен минимум на лицето, то неоправдано е да има различен подход в двата приложими текста. Ако нямаше възможност за обединяване на изпълнението по отношение на публични и частни вземания, разликите по отношение на несеквестируемостта биха се оправдали от гледна точка на различния правен статут на взискателя по гражданското право и на публичния взискател. В този смисъл доходът, определен като несеквестируем по ДОПК, би се оправдал с наличието на публичен интерес и необходимостта от защита на фиска. При наличие на реални предпоставки принудителното изпълнение на публичните вземания да бъде осъществявано от съдебен изпълнител, то струва ни се неоправдано несекверуемите имуществени права по ДОПК да се разграничават от тези по ГПК, още повече, че различията не се отнасят само до вземанията.   Различен е подхода и при определяне на несекверуемост по отношение на жилищната площ на единственото жилище на длъжника.  Според нормите на ДОПК, нееквестируемо е единственото жилище на длъжника; ако жилищната площ е повече от 30 кв. м. за длъжника и за всеки от членовете на семейството му поотделно. В същото врече чл. 444, ал. 1, т. 7 от ГПК, също предвижда несеквестируемост  на жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него, като относно жилищните нужди, препраща към Наредба за жилищните нужди на длъжника и членовете на неговото  семейство.  Видно от  чл. 2 на посочената наредба, определените жилищни нужди, които се явяват несеквестируеми по смисъла на ГПК, са в размери разминаващи се от тези по ДОПК,  и като такива са по неблагоприятни за длъжника. В случая по-голямата жилищна площ, определена като несеквестируема относно единственото жилище на длъжника по ДОПК не  би могла да ползва тезата за защита на публичния интерес. Различният подход, който възприемат двата кодекса на пръв поглед не предполага наличието на съществен проблем, но все пак струва ни се оправдано законодателят да предприеме необходимите действия по уеднаквяване на несекверуемите имуществени права в двата кодекса. Още повече, че наблюдаваните различия в единият случай са в полза на публичния интерес, а в другия – в полза на частния кредитор.

В заключение може да кажем, че изпълнителният процес е предназначен да даде защита и да наложи санкция по повод липса на доброволно изпълнение, като достави дължимото на правоимащия чрез принуда, упражнена спрямо длъжника по предписания от закона ред. В тази връзка макар, цялото имущество на длъжника да служи за принудителното удовлетворяване на вземането на държавата, то законодателят е въвел принцип за несеквестируемост по отношение на определени негови имуществени права. Проблемите, които са разисквани в настоящата статия,  съставляват част от спорните моменти по отношение на имуществото на длъжника, като обект на принудително изпълнение. Целта на автора е да се постави въпросът за имуществото на длъжника, като обект на принудително изпълнение във връзка с практическото приложение на закона.

[1] Вж. Славчев З., Данъчно-осигурително процесуално право., С., 2009г., стр. 272

[2] Вж. чл. 213 от ДОПК

[3] Проф. Сталев, застава зад идеята, че хуманизма на изпълнителния процес, изключва изпълнението върху личността на длъжника при събиране на паричните притезания. В тази връзка единствено имуществото на длъжника може да бъде обект на изпълнение. Макар в случая  тази  идея да е залегнала в гражданския изпълнителен процес, то аналогично  тя се възприема и в производството по принудително изпълнение на публични вземания. Тази постановка е  възприета по – късно и от проф. Кучев. В този смисъл вж. проф. Сталев Ж., Българско гражданско процесуално право, С., 1994, стр. 648, както и проф. Кучев С., Данъчно изпълнително право, С., 2000, стр. 203.

[4] Вж. проф. Кучев, цит. съч., стр. 203 и сл.

[5] Според проф. Кучев, задължението на длъжника към трети лица, не може да се включи в съдържанието на понятието имущество, т.к. то не може да послужи за удовлетворяване на публичния взискател. При което липсата на вещи или материални блага у длъжника би довело до невъзможност за осъществяване на принудителното изпълнение, което между впрочем е често срещан проблем в практиката.  Този смисъл вж. проф. Кучев С., цит. съч, стр. 205

[6] Вж. проф. Сталев Ж., Българско гражданско процесуално право, преработено и допълнено издание от Мингова А., Стамболиев О.,  Попова В., Иванова Р., С., 2012, стр. 996

[7] Вж. Славчев З., Частно съдебно изпълнение на публични вземания, С., 2010, стр. 22

[8] Относно проблемите възникващи при осъществяване на принудително изпълнение спрямо ЕТ вж. Славчев З., Частно съдебно изпълнение на публични вземания, С., 2010, стр. 22 – 26

[9] Вж.  проф. Минкова Г., Данъчно право книга втора, С., 1997г., стр.230. , в посоченото ПМС № 167/1996г. по отношение несеквестируемостта на правата е предвидено това да се преценява от органа по принудително изпълнение. Не е ясен критерият по който следва да се направи преценка на имуществото  с оглед установеното в постановлението „длъжникът да живее, като води разумно и скромно домашно съществуване”. В този смисъл вж. и проф. Сталев Ж., Българско гражданско процесуално право, преработено издание от Мингова А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р., С., 2012., . 999

[10] вж. и проф. Сталев Ж., Българско гражданско процесуално право, преработено издание от Мингова А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р., С., 2012., стр. 1001. Застъпена е идеята, че в семейството на длъжника влизат само лицата, по отношение на които с длъжника са създадени семейни връзки, като брак, произход или осиновяване. В този смисъл фактическото брачно съжителство се явява неотносимо към идеята за несеквестируемостта, което законодателно решение не е съобразено с настоящата действителност в България.

[11] Вж. Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони на МС. В тази връзка освен необходимостта реално да може да бъде обособена горницата на несеквестируемата част, като самостоятелно жилище, което ще рече да притежава собствен изход и санитарен възел, то е необходимо одобряването на строителни книжа, което само по себе си би създало доста трудности. От една страна органът по принудително изпълнение не притежава нужната активна легитимация в производството пред съответния административен орган по издаване на строителните книжа. Това би довело до невъзможност за реализиране на секвестируемата част от жилището. От друга страна с оглед спецификите на днешното строителство, това на практика в повечето случаи би било невъзможно. В този смисъл в Българско гражданско процесуално право, преработено издание от Мингова А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р., С., 2012., стр.1002, авторите застъпват идеята за необходимостта от това, взискателя да бъде овластен да поиска одобрение на нужните строителни книжа, за обособяване на горницата и съответното преустройство на жилището. Струва ни се, макар масовия случай да не попада под такава хипотеза,  че това би било правилно законодателно решение. В противен случай на практика този текст от закона би бил неприложим.

[12]  Вж. решение № 855 от 04.12.2003г.  по гр. Д. № 123/2003г., ІІ гр. о. На ВКС,  както и Решение № 399 от 27.05.2004г. по гр.д. №668/2003г., II г.о. на ВКС., в този смисъл вж. Славчев З., Частно съдебно изпълнение на публични вземания, С., 2010, стр.23

[13] вж. и проф. Сталев Ж., Българско гражданско процесуално право, преработено издание от Мингова А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р., С., 2012., стр. 1005

[14]  В този смисъл вж. Решение № 208 от 5.06.2015 г. на АдмС – Велико Търново по адм. д. № 235/2015 г.

[15] Необходимо е уточнение, че според действащите нормативни актове, понятието семейство придобива различно значение, за нуждите на отделните обществени отношения, които са регламентирани в специални разпоредби

[16] Следва да бъде отбелязано, че  със ЗИД на  Закона за семейните помощи за деца,   в сила от 28.07.2015г. в § 1, т. 1 от закона са уредени отношенията на съвместно съжителстващите родители, като семейство, което се отчита при отпускане на месечните помощи за деца по чл. 7 от Закона. Обстоятелството, че фактическото съжителство  намира свята уредба в различни правни норми е доказателство в подкрепа на тезата на автора за  въвеждане на легално определение в ДОПК на понятието семейство, включвайки в него и фактически съжителстващите лица.

[17] Вж. проф. Минкова Г., Данъчно право, кн. втора, С., 1997г., стр. 232

[18] вж. Славчев З., Данъчно –осигурително процесуално право, С., 2009, стр. 266

[19]  В този смисъл е и Решение № 2861/1957 г. на IV отд. на ВС

[20] Вж. Решение № 533 от 8.03.2013 г. на АдмС – Пловдив по адм. д. № 1523/2012 г.; Определение № 2009 от 26.4.2012 г. по адм. д. № 1635/2012 г. на XXIX състав на Адм съд – Варна; Определение № 15935 от 2.10.2012 г. по гр. д. № 12633/2012 г. на ГО ЧЖ IV състав на СГС