Проф. д-р Цветан Сивков

Днес повечето изследвания в областта на административното право и изпълнителна­та власт са свързани с различни практически въпроси, които имат конкретно значение – за даден момент, за даден въпрос, за някакъв конкретен интерес. Дори и в това време тряб­ва да се търси възможност за обръщане към теорията на административното право, към важни и основни въпроси на изпълнителна­та власт и държавното управление в тесния смисъл на думата. И сред тези основни, прин­ципни, теоретични въпроси има разделение. Някои от тях са много добре изследвани, като например този за компетентността на дър­жавните органи. Други са оставени някак на втори план. Преди няколко месеца приключих работа по статия, която бе посветена основно на методите на държавно управление.

Сега ще представя един въпрос, който според мен е теоретичен, но често има важни практически измерения и политическо звуче­не. Това е въпросът за методическото ръковод­ство. Написах по-горе, че този въпрос има по­литически измерения, защото в политическия живот често се поставя въпросът за методиче­ското ръководство на главния прокурор, което е залегнало и в Конституцията на Република България. Естествено е в случая да се говори и за методи на държавното управление, и за правомощия на различни държавни органи.

Методът на държавно управление не може да се разглежда сам по себе си. Той е елемент от цяла система от механизми, прав­ни институти и конкретни правни правила и индивидуални разпореждания. Чрез тях той намира приложение, и обратното, различни­те начини за въздействие са израз на едни или други методи. Те по своята същност не са сами по себе си процес на въздействие. Те са динамично въздействие върху управляем обект въз основа на отношения между су­бекти, в случая – субекти на правото. За да може да се говори за процес, трябва да има не просто последователност от действия, а тях­ната зависимост едно от друго, подреждане и контрол, което е уредба от по-висок порядък. С методите се гарантират обезпечаването на нормално функциониране на обществото и обществените механизми, защитата на права, интереси и ценности. Те са израз на разпо­редителните възможности на изпълнителната власт, т.е. на налагането на властническо въз­действие.

Това предполага навлизане в съдържа­нието на методите на държавно управление. Методите на държавно управление предста­влява систематично подредена система от ло­гически свързани действия и дейности с прав­но значение и волеви характер, които водят до достигане на целите на държавното управле­ние.

Тяхното правилно определяне като вид и като степен на въздействие има значение, от една страна, за опазването на правата и инте­ресите на субектите на правото, а от друга – за подобряване на ефективността на държавното управление, която зависи от възможността на държавата и на създадените от нея механизми и връзки между тях да бъдат открити, внедре­ни и оползотворени. Ефективността, поради това, зависи от степента на организираност на обществото и от неговата подреденост във всеки смисъл на това понятие. Ефективност­та се разглежда в плоскостта на съотноше­нието между желаното и действителното по отношение на обществото и обществените системи. Разликата между едното и другото показва какви са целта и резултатът и с какви средства и ресурси е възможно тяхното из- равняване^[1]. Един от елементите за достигане на припокриване са методите на държавното управление.

Така може по-пълно да се разкрие тяхна­та юридическа характеристика. Практически­ят смисъл от това е правилното им прилагане, правилното им съчетаване и достигането на ефективно държавно управление. След определяне на методите на държавно управление и на тяхната същност може да се навлезе още по-дълбоко в анализа на тази същност. Така се стига до същностните признаци, които влияят върху разбирането и прилагането на методите на държавно управление.

1. В литературата като ключови при­знаци на методите на държавно управление са определени способът и средството за регу­лиране^[2]. Считам, че това е важно за изясня­ване на същността на методите на държавно управление и би помогнало при тяхното при­лагане. Чрез тези две категории ще изясним същността на метода като важен елемент от властническата характеристика на държав­ното управление и на изпълнителната власт конкретно. В езиков смисъл те са близки, даже се приемат за синоними. Не е така в юриди­чески смисъл, наблюдават се разлики, които имат важно значение.
   • Способът е свързан с това да се определи как да се действа, какъв начин за управленско въздействие да се избере. Той е в основата на поведението, на вземането на решение. Не е задължително да е конкретно описан в правна норма. Чрез него може да се формира приемственост, може да се формира т.нар. „институционална памет“ – начин за действие в различни исторически периоди, в подобни ситуации от миналото независимо от възможните разлики в нормативната уредба.

Чрез способите се определя насоката на управленското въздействие. При него търсим отговор на въпросите какво действие трябва да се извърши, как трябва да изглежда актив­ността на държавния орган, упражняването на компетентност или конкретни правомощия съобразно предписанията на законовите раз­поредби.

• Ще разгледаме и средствата. Те се съдържат в административноправните нор­ми и показват начините за властническо въздействие. Това са задължителните юридически актове, които произтичат от държавните органи при осъществяване на изпълнителната дейност.

действие. Това са задължителните юридиче­ски актове, които произтичат от държавните органи. Всъщност става дума за правните средства, чрез които се осъществява държав­ното управление. Средствата са предвидените в нормативната среда възможности за дости­гане на целения резултат.

2. И тук е възможна типологизация на средствата. Като че ли е най-важно обособя­ването на средства, чрез които се постига не­посредствен, същински правен резултат, и на средства, които имат материално-технически характер.
   • Първите са, разбира се, по-важ­ни – те изразяват правнорегулиращото въз­действие, средства, чрез които се засяга прав­ната сфера на гражданите и техните органи­зации. Това са нормативните и индивидуал­ните юридически актове, които със своите специфични механизми въздействат върху субектите на правото. Тези средства са всъщ­ност съдържанието на механизма на правното регулиране. В тях се включват и механизмите за гарантиране и обезпечаване на целения от правото резултат – необходимото поведение на гражданите и техните организации и нор­малното осъществяване на правомощията от страна на държавните органи.
   • Втората категория имат допълващ, помощен характер. Това са технически или технико-юридически действия, подпомагащи управленски отношения, издаване на помощ­ни актове и документи, повторителни актове, действия, които нямат самостоятелно правно значение, елементи на процедури, последова­телно извършвани действия, които нямат са­мостоятелно значение. Чрез тях често пъти се осъществяват логически и фактически връз­ки, някои от които с правно значение.

Като извод може да се обобщи, че пър­вата категория имат характер на властнически актове с юридическо значение, т.е. важна е тяхната властническа, правна характеристика и възможността им за въздействие в опреде­лена насока. Втората категория имат проце­дурен и технически характер, което определя допълващата им функция.

3. Близко в езиково отношение и доня­къде в същностно до методите на държавно управление стои методиката.
   • Преди всичко трябва да се спрем на понятието „методика“. Методиката озна­чава система от действия, прийоми, средства, които се предприемат при извършването на някаква дейност. Освен това от методиката следва да стане ясно какви трябва да са це­лите при държавното управление и какви ре­зултати трябва да се постигнат в определена нормативна и обществена среда. Тя е и част от науката в някои направления на познание­то. В методиката се съдържат методите, които имат значение за извършването на съответна­та дейност, тяхната подредба – т.е. последо­вателността на тяхното прилагане, тяхната същност и очакваните резултати. Методите имат траен, устойчив и постоянен характер. Възможно е да има промяна в тяхното прила­гане и използване през различни периоди от вземането на решение, при различна полити­ческа или стопанска обстановка. Методиката събира и обобщава методите, тя ги предлага като готови решения, като модел за поведение или действие в различни случаи.

Методиката има траен характер и се прилага при типизация и продължително из­вършване на някаква дейност. Влияние върху методиката имат нормативните изисквания към съответната дейност, упражняването на правомощия от държавните органи. Това са устойчиви фактори, които имат своето място чрез установени в закона правила. Има и дру­ги фактори, които влияят върху методиката. Такива са традициите, натрупаният в съответ­ната област опит, достигнатите резултати и допуснатите грешки. Това е валидно и за дър­жавното управление. Методиката показва как се извършват действия при вземането и изпъл­нението на едно управленско решение. Тя се изгражда въз основа на всички тези фактори. Методиката определя най-добрите образци и представлява устойчив резултат от приложе­нието на различни техники и действия при определени ситуации. Тя е резултат от натру­пания опит в административната практика.

• Нормално е да се предположи, че горестоящият орган има повече опит, повече възможности за обобщаване на резултати, за преценка на ефективността на определени действия. Такава трябва да е посоката – от горестоящите към долустоящите органи при формирането на методиката за извършването на различни действия и нейното обобщаване с цел подобряване ефективността на държав­ното управление.

Разбира се, това не е единствената въз­можност за разработване на методики. Има и такива, при които методиката за различни действия идва от специализираните органи в една област към всички останали. В този слу­чай методиката или методиките се използва, за да се дадат указания и за да се предложи начин за действие, който отговаря на съвре­менните стандарти и предполага безпроблемно упражняване на една или друга дейност. В слу­чая не се залага на отношенията „власт – подчи­нение“. В основата лежи професионализация- та на определени дейности, които са важни за управлението или пък съдържат висока сте­пен на риск.

• Може ли методиката да се приеме като административен акт или като задължи­телно властническо волеизявление? В този случай трудно може да се даде еднозначен отговор. От една страна, тя е ориентир за из­вършването на някакви действия или за взе­мане управленски решения. От друга – тя е създадена от орган, който притежава необхо­димата компетентност и вероятно професио­нална квалификация. Доколкото методиката няма конкретен властнически характер и няма отношение към възлагане на задължения, то тя е просто представяне на начин за вземане на решение.

Методиката в държавното управление е израз на достижения, знания, опит, начин на действие от интелектуален, обществен харак­тер, при който се формират изразени по опре­делен публичен начин представи за достига­не на важни, същностни цели на властта като общ регулатор на обществените отношения. В този смисъл методиката не трябва да се схва­ща само като материализирани знания и по­ложителен опит на хартиен носител. Тя може да е опит, натрупан през годините, може да е и обобщение на положителни резултати при осъществяване на определена дейност. Чрез методиката могат да се установят стандарти за извършване на дейности, за преценка на се­гашни, бъдещи или предстоящи решения.

Възможно е достиженията от форми­рането на знания от методиката, от опита, от традициите да влязат в нормативни актове, но това е друг тип въздействие, което е харак­терно за нормативните актове. Също така е възможно резултати от методиката да влязат в съдържанието на волеизявлението на индиви­дуалния административен акт, което може да се приеме като положително, защото дава из­вестна гаранция за законосъобразност. Офор­мянето на методиката в нормативни актове представлява установяване по задължителен начин на стандарти, които имат задължителен характер или отклоненията от които са допус­тими при определени условия.

Самата методика няма нормативна ре­гулация. Тя е допустима, тя се прилага, но няма правила за нейното създаване, за ней­ното регулиране и за нейното използване. Тя е само пример, критерий за спазване, но не и процедура за изработване. Необходимо е да се създаде ред за нейното създаване, за нейното прилагане. Добре е да се знае от какви пози­ции се създава, откъде идва нейното съдържа­ние и от каква матрица са възприети съдър­жащите се в нея параметри, а също и каква е основата за нейното създаване.

По отношение на методиката има и съ­дебна практика. Съдът е разглеждал същност­та на методиката като юридически акт.

4. Въз основа на този извод ще разгле­даме още няколко понятия, които има своето място в държавното управление. Те са тясно свързани с методиката. Това са методическо­то ръководство и методическите указания. Те може да се разглеждат като реален резултат или продължение на методиката (тя има преди всичко интелектуален потенциал), неин вън­шен, материален, същностен израз с възмож­ни практически последици. Когато техни час­ти или резултати са в нормативен или индиви­дуален акт, то тогава няма съмнение в тяхната същност и задължителност. Методическите указания са и проявление на методиката. Тя проявява своята същност и значение чрез тях. Те не я изчерпват, те са практическо въплъще­ние. Може да се каже, че в тях се съдържа ал­горитъм на действие в определени ситуации.

В основата на методическото ръковод­ство стоят осмислянето и обособяването на резултатите от устойчива човешка дейност и представянето и в тези звена, които осъщест­вяват непосредствено управленска дейност в рамките на своите правомощия. Чрез него се осмислят и прилагат научни достижения, опит, традиции. В него се концентрират же­ланието за ефективност в държавното упра­вление и подобряването на качеството на това управление.

Чрез методическото ръководство се проя­вява стремежът към устойчиво и трайно ре­шаване на даден въпрос, към устойчиво пове­дение на гражданите и техните организации, необходими за нормалното функциониране на държавата и държавното управление. То е из­раз на методическото ръководство и на прак­тика е неговата същностна част. Имаме пред­вид не вероятно многобройните технически носители на понятието „методическо ръко­водство“, а неговата същност като отношение между органи, звена, организации и струк­тури, които имат своето място в държавното управление.

Методическите указания имат не задъл­жителен, а препоръчителен характер. Те изра­зяват воля, но с малка степен на властнически интензитет и властническо въздействие. Тях­ната цел е да се предложи начин на работа, начин на вземане на решения, а не да се въз­лага задължение за следване на поведение по властнически начин.

Различна може да бъде интерпретацията на методическите указания, но тяхната същ­ност на властническо волеизявление е силно оспоряема. Друг е въпросът, че те могат да бъ­дат основа за вземане на решение, за издаване на административен акт. Тогава те могат да се разглеждат като елемент от процедурата или в друг случай като елемент от формирането на волята на властническия субект. Това не про­меня тяхната същност на възможна основа за вземане на решение. В отделни случаи може в административния акт да има елементи от методическите указания, може да има позо­ваване на тях, но това не ги прави източник на властническо волеизявление в обичайния смисъл на тази дума. Административният акт е източник на правила или индивидуални раз­пореждания, а съдържащите се в него елемен­ти от методически указания стават част от то­ва волеизявление.

• Държавното управление, разгърна­то във времето и същността си, представлява ръководство, организиране и контрол^{[3] [4]}. Те са: а) ръководство – т.е. направляване, насочва­не дейността на подчинените органи и слу­жители; б) организиране – това е дейност по устройване на апарат на държавно управле­ние и на практическото му функциониране; в) Контролът е предназначен „да установи съот­ветствието между фактическото и норматив­но предписаното.. .“4.

Методическото ръководство е свърза­но по различен начин и с трите проявления на държавното управление. В теорията то се определя често чрез разграничаване от опе­ративното ръководство^[5]. Разликите са в ня­колко неща и на тази основа ще представим нашия анализ. Разграничението е от опера­тивното ръководство, но на практика става дума не само за организирането като начин за осъществяване на изпълнителната дейност. Трябва да имаме предвид методическото ръ­ководство и при трите елемента – ръковод­ство, организиране и контрол. За това първо ще представим методическото ръководство като разлика в същността и действието по отношение на оперативното ръководство, т.е. при вземането на реални управленски реше­ния, и тогава ще изразим становище защо методическото ръководство е част и от трите елемента на държавното управление. Методи­ческото ръководство е по-близо до елемента „ръководство“, до създаването на условия за ефективно управление, но може да има своето място и при организирането и контрола.

• При оперативното ръководство и оперативното управление е налице непосред­ствено, конкретно властническо въздействие с целен правен резултат. Методическото ръко­водство не е оперативно ръководство, няма за цел решаване на непосредствен и конкретен въпрос с властническите средства, които са предвидени в закона и се проявяват в компе­тентността на държавния орган.

При методическото ръководство се представят методи на действие, система и последователност на операции. Целта не е решаването на конкретна задача, а даване на насоки за действие при решаването на различ­ни задачи, в това число и на някоя или някои конкретни. При методическото ръководство се представят модели на поведение или на действие, препоръчителни нива, в това чис­ло и изразени чрез цифрови показатели, по­стижения от национален или чужд опит. То е резултат от постижения при показани до­бри резултати и формирани закономерности. Няма конкретно властническо въздействие, а даване на насоки. Затова трябва да се тър­си възможност оперативното ръководство да бъде доближено до реалните въпроси, а мето­дическото ръководство – в централните звена, където се обобщава опит, където се оценяват резултати и постижения. Обратното би дало негативни резултати.

При оперативното ръководство е важен конкретният резултат, достигането на кон­кретна цел, а при методическото се показ­ва какъв е начинът за действие при няколко подобни или напълно аналогични ситуации. Търси се по-дългосрочният резултат, пости­гането на устойчив, траен начин за решаване на въпроси по целесъобразен или законосъо­бразен начин без конкретно властническо въз­действие. Може да се търси устойчив начин за свързване на науката и практиката и тяхното приложение и резултатите към конкретното управленско решение и не само за конкретно­то решение, а изобщо за начина на работа.

Ще отделя внимание и на един въпрос, който напоследък е актуален – за понятието „методическо ръководство“, което се използва в чл. 126, ал. 2 от Конституцията по отноше­ние на дейността на главния прокурор. Това е възможност за главния прокурор по отноше­ние на дейността на останалите прокурори. По традиция или по някакви други неписани правила методическото ръководство в случая се схваща като възможност не просто за ука­зания от по-горестоящия прокурор, не просто като споделяне на натрупан опит от по-горната инстанция, а като право да се въздейства вър­ху конкретната дейност на всички долустоя- щи прокурори. Методическото ръководство също трябва да се схваща като представяне на положителен опит, като съвети, като натрупан опит при разглеждането на някакви категории дела, преписки и др. Всъщност поради стро­гата централизация в прокуратурата това е трансформирано в пряко декретиране, в пряко налагане на воля, в ограничаване на вътреш­ното убеждение на магистрата, в налагане на чужди виждания за прилагане на закона, за оценка на доказателствата. Това означава, че не Конституцията е определила зависимостта на прокурорите от главния прокурор, поне що се касае до методическото ръководство. Тази прекомерна централизация трябва да се търси в Закона за съдебната власт, в процесуалните закони и в установената традиция. Методи­ческото ръководство може да се осъществява реално, като се формира някакъв колективен орган при главния прокурор, в който влизат основно прокурори от двете върховни проку­ратури, може и външни експерти, и те да да­ват методически указания при противоречива практика, при законодателни изменения, а също и по тълкуване на законите. Те няма да са по конкретни дела и преписки, по конкрет­ни производства, а ще обобщават практика, ще предлагат по общ начин решения, по по­добие на дейността на двете върховни съди­лища. Такъв орган би могъл да подготвя акто­вете на главния прокурор по сезиране на КС.

• След опита за изясняване на същност­та на методическото ръководство и неговия из­раз – методическите указания и методическите препоръки – ще се върна на т. 4.1. – за съотно­шението с разгръщането във времето на дър­жавното управление, схванато като ръковод­ство, организиране и контрол.

Логично е методическото ръководство да е част от ръководството като общ елемент и част от изпълнителната дейност. Тук е мо­ментът, в който се осъществява ръководство­то като част на управлението, тук се създават условията и основата за извършване на не­посредственото действие и организация. Тук се разработват методическите указания като израз на методическото ръководство. И ме­тодическото ръководство, и методическите указания се адаптират към различни, и чес­то променящи се условия. Оттук те тръгват към своите адресати. Трябва да имаме пред­вид, че методическите указания като правило са приспособени към общите възможности и принципните положения при извършване на определени действия. По-сложно е те да бъдат адаптирани към конкретните условия.

Възможно е методическото ръководство да е част от организирането в смисъл, че чрез него се формира опитът, оценяват се услови­ята, извършва се непосредственото управлен­ско въздействие. В този случай се формира съдържанието на методическото ръководство и се създават условия за неговото практиче­ско приложение. От друга страна, на преценка подлежи възможността, за да се въздейства чрез методическото ръководство. Очакването е чрез него да се постигнат определени поли­тически, стопански и социални цели, които имат и непосредствен, и дългосрочен харак­тер. В същото време при определени условия е възможно да се създават и да се прилагат ме­тодическите указания, които всъщност могат да бъдат част от методическото ръководство.

При контрола също има връзка с мето­дическото ръководство и методическите ука­зания. Тогава методическите указания могат да служат като критерий при извършването на контролната дейност, при сравнението, при оценката на резултатите. Възможно е сравне­ние и оценка на параметрите, заложени в ме­тодическите указания и реалните управлен­ски действия, и резултата от тях.

С тези виждания по един важен тео­ретичен въпрос се прави опит за „връщане“ към теорията на административното право в неговите устойчиви, класически граници и за търсене на начин за неговото осмисляне при практическата дейност в законодателство­то и в съдебната практика. Само по себе си това „връщане“ едва ли би имало практически резултат само по себе си. Практическият ре­зултат идва или би могъл да дойде от негово­то осмисляне и прилагане при вземането на различни управленски решения. Те могат да бъдат различни – определяне на политиче­ски и икономически приоритети, създаване и приемане на нормативни актове, прилагане на власт при различни отношения.

В новите условия на дигитализация на редица дейности, при необходимостта от демо­кратизиране на редица процеси, така че те да отговарят на съвременните стандарти, това е изключително необходимо. Затова тази статия би могла да бъде от полза на всички, които участват в процесите по управление на раз­лични общности, и още повече на тези, които участват във вземането на управленски реше­ния.

БИБЛИОГРАФИЯ / REFERENCES

1. Алексеев, С. С. Общая теория права. Москва: Проспект, 2008. // Alekseev, S. S. Obshtaya teoria prava. Moskva: Prospekt,
2. Ведель, Ж. Административное право Франции. Москва: Прогресс, 1973. // Vedel, Zh. Administrativnoe pravo Frantsii. Moskva: Progress,
3. Владикин, Л. Общо учение за държавата. София: Национален програмен и проектен фонд, 1992. // Vladikin, L. Obshto uchenie za darzhavata. Sofia: Natsionalen programen i proekten fond,
4. Дерменджиев, Ив., Д. Костов, Д. Хру- санов. Административно право на Република България, обща част. София: ЕАД „Образование и наука“, 1993. // Dermendzhiev, Iv., D. Kostov, D. Hrusanov. Administrativno pravo na Republika Balgaria, obshta chast. Sofia: EAD „Obrazovanie i nauka“,
5. Димитров, Д. Административни и ико­номически методи за управление на народното стопанство. София: Наука и изкуство, 1979. // Dimitrov, D. Administrativni i ikonomicheski metodi za upravlenie na narodnoto stopanstvo. Sofia: Nauka i izkustvo,
6. Зиновиева, Д. Дискусионни въпроси в административното право и процес. София: Си- молини, 2008. // Zinovieva, D. Diskusionni vaprosi v administrativnoto pravo i protses. Sofia: Simolini,
7. Козлов, Ю. М., Б. М. Лазарев, А. Е. Лунев, М. И. Пискотин. Методи и форми го- сударственного управления. Москва: Юриди- ческая литература, 1977 // Kozlov, Yu. M., B. M. Lazarev, A. E. Lunev, M. I. Piskotin. Metodi i formi gosudarstvennogo upravleniya. Moskva: Yuridicheskaya literatura,
8. Лазаров, К. Основни принципи на адми­нистративния процес. // Административно право­съдие, 2007, No 1 // Lazarov, K. Osnovni printsipi na administrativnia protses. // Administrativno pravo- sadie, 2007, No
9. Осинцев, Д. В. Система администрати- вного право, методология, наука, регламентация. Москва: Инфра-М, 2018. // Osintsev, D. V. Sistema administrativnogo pravo, metodologia, nauka, regla- mentatsiya. Moskva: Infra-M,
10. Панайотова, Ем. Основни принци­пи на изпълнителната дейност по АПК. София: Сиби, 2018. // Panayotova, Em. Osnovni printsipi na izpalnitelnata deynost po APK. Sofia: Sibi,
11. Пехливанов, К. Независимите адми­нистративни органи при парламентарното упра­вление. София: Сиела, 2016. // Pehlivanov, K. Nezavisimite administrativni organi pri parlamen- tarnoto upravlenie. Sofia: Siela,
12. Райзберг, Б. А. Государственное упра­вление и администрирования в ^кономической и социаль-ной сфере. Москва: ^кономист, 2007. // Rayzberg, B. A. Gosudarstvennoe upravlenie i administrirovaniya v еkonomicheskoy i sotsialnoy sfere. Moskva: Еkonomist, 2007.
13. Сивков, Цв. Административно право и административен процес. Плевен: МУ, 2013 // Sivkov, Tsv. Administrativno pravo i administrativen protses. Pleven: Izdatelstvo na MU, 2013.
14. Сивков, Цв. Централизация и децен­трализация в държавното управление (опит за теория на държавното управление). София: Дру­жество за европейско право, // Sivkov, Tsv. Tsentralizatsia i detsentralizatsia v darzhavnoto uprav- lenie (opit za teoria na darzhavnoto upravlenie). Sofia: Druzhestvo za evropeysko pravo, 2015.
15. Славова, М. Принципи на администра­тивното право. София: Сиби, // Slavova, M. Printsipi na administrativnoto parvo. Sofia: Sibi, 2002.
16. Стоилов, Я. Форми на правните прин­ципи. Съвременно право, 2007, No 2. // Stoilov, Ya. Formi na pravnite printsipi. Savremenno pravo, 2007, No 2.
17. Тодоров, Ив. Съотношение на европей­ското административно право с българското адми­нистративно право след влизането в сила на Лиса­бонския договор. София: Сиела, 2010 // Todorov, Iv. Saotnoshenie na evropeyskoto administrativno pravo s balgarskoto administrativno pravo sled vliza- neto v sila na Lisabonskia dogovor. Sofia: Siela, 2010.
18. Чакърова-Димитрова, Из. Електрон­ното управление като средство на държавното управление. De jure, 2016, No 2. // Chakarova- Dimitrova, Iz. Elektronnoto upravlenie kato sredstvo na darzhavnoto upravlenie. De jure, 2016, No 2.
19. Чернева, Г. Публично-частните парт- ньорства – административноправни аспекти. Со­фия: Дружество за европейско право, 2015. // Cherneva, G. Publichno-chastnite partnyorstva – administrativnopravni aspekti. Sofia: Druzhestvo za evropeysko pravo,
20. Хрусанов, Д. Основни ли са „основни­те“ принципи на Административнопроцесуалния кодекс. Административно правосъдие, 2008, No // Hrusanov, D. Osnovni li sa „osnovnite“ printsipi na Administrativnoprotsesualnia kodeks. Administ- rativno pravosadie, 2008, No 2.
21. Янкулова, Св. Административноправен режим на територията. Административно право, специална част. Курс лекции. София: Сиби, 2015 .// Yankulova, Sv. Administrativnopraven rezhim na teritoriyata. Administrativno pravo, spetsialna chast. Kurs lektsii. Sofia: Sibi,

^[1] Вж. по-подробно Сивков, Цв. Централизация и децентрализация в държавното управление (опит за теория на държавното управление). София: Дружество по европейско право, 2015, с. 186 и сл.

^[2] Осинцев, Д. В. Система административного права. Москва: Ифра-М, 2018, с. 184.

^[3] Стайнов, П., Ан. Ангелов. Административно право на НРБ. Обща част. София: Наука и изкуство, 1957, с. 10; Лазаров, К. Административно право. София: Фенея, 2000, с. 10.

^[4] Лазаров, К. Пак там.

^[5] Ангелов, Ан. Методическо ръководство в областта на управление на народното стопанство, отделен отпечатък. // Год. на СУ, ЮФ, 1961. Том LII, с. 3 и сл.