НЯКОЛКО ВЪПРОСА ОТНОСНО БЕЗ/СПОРНОТО УСТАНОВЯВАНЕ НА УПОТРЕБАТА НА НАРКОТИЧНИ ВЕЩЕСТВА ИЛИ ТЕХНИ АНАЛОЗИ – ПРЕДПОСТАВКА ЗА ПРИЛАГАНЕ НА ПРИНУДИТЕЛНА АДМИНИСТРАТИВНА МЯРКА ПО ЗАКОНА ЗА ДВИЖЕНИЕ ПО ПЪТИЩАТА

Младен Семов, съдия в Административен съд София – град

По силата на чл. 171 т. 1 б.“б“ от ЗДвП – за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, се прилага принудителна административна мярка временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който управлява моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест, както и който откаже да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване – до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца. Изречение второ на нормата гласи, че при наличие на изследване от кръвна проба или изследване с доказателствен анализатор по реда на чл. 174, ал. 4 установените стойности са определящи;

Законовата регламентация и същността на мярката позволяват нейното дефиниране едновременно като превантивна и преустановителна. Превантивната същност на мярката намира изражение в отнемането на СУМПС /т.е. отстранява се от пътното движение/ на водач, за когото е установено, че управлява МПС след употреба на наркотични вещества или техни аналози и като такъв представлява източник на опасност за сигурността по пътищата. Преустановителният характер на мярката следва от факта, че шофирането след употреба на алкохол или наркотични вещества или техни аналози само по себе си представлява нарушение, а в определени хипотези и престъпление по смисъла на закона, поради което и прилагането и води до прекратяване на нарушението.

Настоящето експозе няма за цел да повдига въпроса, макар да го намирам за съществен, дали нормативната формулировка „след употреба на наркотични вещества или техни аналози“ е точна, ясна и съответна на законовата цел, предвид факта, че едно химико-токсилогично изследване би могло да установи наличие на наркотични вещества и много дълго след като ефектът от употребата им е отминал, и като следствие, да обоснове законосъобразно приложение на ПАМ спрямо шофьор, чието физическо и психическо състояние към момента на проверката обективно не представлява никаква опасност за движение по пътищата.

Настоящият кратък анализ има за цел да постави встъпително два проблемни въпроса относно реда и начина на установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози чрез техническо средство и при назначаването на химико-токсикологично лабораторно изследване[1].

Опростено прочетена разпоредбата на чл. 171 т. 1 б.“б“ от ЗДвП предвижда ясно, че употребата на наркотични вещества или техни аналози се установява с химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест.

По силата на нарочна Заповед на министъра на вътрешните работи е утвърдено техническо средство за установяване употреба на наркотични вещества Dräger DrugTest 5000, с което контролните органи по ЗДвП са оборудвани и извършват проверка на място след спиране на водач, за който възникне съмнение, че шофира след употреба на наркотични вещества или техните аналози.

По силата на посочената заповед тестовото устройство се явява легален способ за формиране на правно-значими изводи относно факта, че проверяваното лице действително е шофирало след употреба на наркотични вещества или техните аналози. Ето защо намирам за въжен въпроса – годно ли е посоченото тестово устройство да установи обстоятелствата от хипотезата на чл. 171 т. 1 б.“б“ от ЗДвП – както по своето естество, така и с оглед спецификите на работата с него.

При проверка на официалната интернет страница на производителя /https://www.draeger.com/Products/Content/drugtest-5000-stk-ifu-9033354-en-uses.pdf/ се констатира, че в ръководството за употреба на посоченото средство, т. 3.3 е посочено изрично, че:

 „The Dräger DrugTest 5000 test system is a qualitative measurement procedure. For a confirmed result, a second sample must be taken and analysed by an accredited laboratory. Take the second sample with a collection system suitable for saliva samples (e.g. Dräger DCD® 5000 (order no. 83 19 910)“,  което без необходимост от специални знания се превежда:

„Тестовата система Dräger DrugTest 5000 е метод за качествено измерване. За да се получи потвърден резултат, трябва да се вземе втора проба и да се даде за анализ на оторизирана лаборатория. Второто вземане на проба се извършва с подходяща система за събиране на проби от слюнка (напр. Dräger DCD 5000 (каталожен номер 83 19 910)“.

 По аналогичен начин в мултиезична версия на ръководството за употреба – en/us/fr,  /виж: https://www.draeger.com/Content/Documents/Products/drug-ifu-9100163-fr-me.pdf т.9.1.7./ е посочено:

The Dräger DrugTest 5000 test system is a qualitative measuring system to detect searched substances or their metabolites which are contained in the sample in excess of certain concentration limits (cut-off) and therefore delivers only a preliminary analytical result (screening method). To obtain a confirmed analytical result a second sample must be taken and analysed by another more specific method in an authorised laboratory“.

 Без необходимост от разводняване и обременяване на настоящето изложение следва да се посочи, че тази извадка от ръководството за употреба преповтаря посоченото по-горе, презицирайки, че тестът с устройството може да отчете само предварителен аналитичен резултат, като за получаване на потвърден аналичитичен резултат следва да се вземе втора проба, която да бъде анализирана чрез друг, по-специфичен метод, в акредитирана лабоатория.

Т.е. съгласно инструкциите за употреба на самия производител, извършването на тест с устройството нито установява категорично, нито презюмира наличието на наркотични вещества или техните метаболити, а представлява индикация, която следва да бъде проверена чрез взимане на втора проба, която да бъде анализирана в акредитирана лаборатория.

Посоченото обстоятелство неизбежно поставя въпроса – следва ли да се приеме, че резултатът от едно еднократно изследване с тест е непотвърден, а отразеният резултат от него – несъставомерен в хипотезата на чл. 171 т. 1 б.“б“ от ЗДвП?!

И в тази връзка фактът, че често контролните органи взимат от водачите една единствена проба, без втора контролна, а още по-малко втора контролна, която да се изпрати за изследване в оторизирана лаборатория, поставя въпроса дали обстоятелството – шофиране след употреба на наркотични вещества, следва да се приеме за безспорно установено единствено на базата на изследване чрез посочения тест.

По силата на чл. 174 ал. 4 от ЗДвП редът, по който се установява концентрацията на алкохол в кръвта на водачите на моторни превозни средства, трамваи или самоходни машини и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, се определя с наредба на министъра на здравеопазването, министъра на вътрешните работи и министъра на правосъдието. Приложимият нормативен акт в тази връзка е Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, издадена от министъра на здравеопазването, министъра на вътрешните работи и министъра на правосъдието /Наредбата/.

Съгласно чл. 3 от Наредбата, при извършване на проверка на място от контролните органи, концентрацията на алкохол в кръвта се установява с техническо средство, а употребата на наркотични вещества или техни аналози – с тест. По силата на ал. 2 на посочената разпоредба, при съставянето на акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ за установена с техническо средство концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда и при попълване на протокол за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози, контролният орган попълва и талон за изследване по образец съгласно приложение № 1. Т.е. издаването на талон за изследване по образец е задължение на контролните органи, а право на провереното лице е да отиде до съответното медицинско заведение, за да се подложи на изследвания, които да опровергаят съдържанието на съставеният АУАН, респ. протокол.

Съществен елемент и специфика на ЗДвП разкрива разпоредбата на чл. 189 ал. 2 от закона, по силата на който редовно съставените актове по този закон имат доказателствена сила до доказване на противното. Постановка, коренно различна и дерогираща тази на чл. 170 от АПК, по силата на която административният орган трябва да установи съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му.

Като следствие и след провеждане на тест с утвърденото устройство, отчело положителна проба, и съставяне на АУАН/Протокол, съответният шофьор вече е поставен в позиция да води насрещно, оборващо доказване, а именно – че не е шофирал след употреба на наркотични вещества или техни аналози, съответно – че физическото и психическото му състояние не разкриват опасност за движението по пътищата, която следва да бъде отстранена чрез прилагане процесната мярка за административна принуда.

Нормата на чл. 5 ал. 1 и ал. 2 от Наредбата, доразвиваща процедурата за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози по чл. 174 ал. 4 от ЗДвП предвижда, че при наличие на външни признаци, поведение или реакции на водачите на МПС за употребата на наркотични вещества или техни аналози се извършва проверка с тест или лицата се изпращат за медицинско изследване. Резултатът от проверката за употребата на наркотични вещества или техни аналози с тест се попълва в протокол за извършване на проверка за употребата на наркотични вещества или техни аналози, изготвен в три екземпляра по образец съгласно приложение № 2, като първият екземпляр остава за органа, извършил проверката, вторият се прилага към талона за изследване, а третият се предоставя на водача.

Посочената Наредба обаче никъде не визира броя проби, който следва да бъдат направени, за да бъде отчетен резултатът от теста и в тази връзка не е налице евентуално противоречие между нормативна регламентация на начина на работа с посоченият тест и ръководството за употреба на теста от неговият производител.

И ако това дава основание да се приеме, че данните от извършения тест не позволяват да се установи безспорно наличието на употреба на наркотични вещества, то налице ли е основание да се приеме, че заповедта за прилагане на ПАМ се явява незаконосъобразна?!

По силата на дотук изведената нормативна регламентация обаче, за да се приложи ПАМ като процесната е достатъчно само да се вземат предвид резултатите, отчетени с тест, като практиката показва, че резултатите от теста се изготвят в преобладаващият брой случаи само на базата на една единствена проба.

Като продължение, следва да се има предвид, че дори при повторно направена тестова проба с положителен резултат и ако не приема показанията, отчетени от теста, проверяваният шофьор разполага с възможността да се подложи на химико-токсикологично изследване, за каквото полицейските органи са длъжни да издадат талон. Изр. второ на чл. 171 т. 1 б.“б“ от Закона гласи недвусмислено, че при наличие на изследване от кръвна проба или изследване с доказателствен анализатор по реда на чл. 174, ал. 4, установените стойности са определящи.

И тук изниква вторият въпрос, разкриващ известни проблеми, произтичащи от практиката по прилагане на подзаконовата нормативна уредба във връзка с възможността на тестваното вече лице със съставен АУАН/Протокол да даде валидна химико-токсикологична проба.

Нормата на чл. 6 ал. 6 т. 1 и т. 2 от Наредбата въвежда изискване контролният орган да връчи  на лицето срещу подпис талона за изследване, като впише мястото, където да се извърши установяването и срока на явяването – до 45 минути, когато нарушението е извършено на територията на населеното място, в което се намира мястото за установяване с доказателствен анализатор или за извършване на медицинско изследване и за вземането на кръв и урина за химическо или химико-токсикологично лабораторно изследване, и до 120 минути – в останалите случаи.

По силата на чл. 11 от приложимата Наредба – медицинското изследване и вземането на проби за химическо и химико-токсикологично лабораторно изследване се извършва в спешните отделения на многопрофилните лечебни заведения за болнична помощ и във филиалите на центровете за спешна медицинска помощ (ЦСМП), които се намират извън областните градове, както и в лечебните заведения, в които лицата са транспортирани за оказване на медицинска помощ или са настанени за лечение.

В този смисъл и при изготвяне на талон за медицинско или химико-токсикологично изследване /валидно и за хипотезите на шофиране след употреба на алкохол/, обосновано би било талонът за изследване да бъде издаден за най-близкото лечебно заведение, т.е. контролните органи да определят най-близкото спешно отделение на многопрофилно лечебно заведения за болнична помощ или филиал на център за спешна медицинска помощ.

След вземане на пробата, тя следва да се изпрати съгласно чл. 19 ал. 1 т. 1 от Наредбата или в многопрофилна болница за активно лечение (МБАЛ) “Света Анна” – София или в многопрофилна болница за активно лечение (МБАЛ) – София – за София и областите Софийска, Кюстендил, Перник и Благоевград, МБАЛ – Пловдив и Университетска многопрофилна болница за активно лечение “Свети Георги” – Пловдив – за областите Пловдив, Пазарджик, Смолян, Хасково, Кърджали; МБАЛ “Св. Анна – Варна” и МБАЛ – Варна, при ВМА – за областите Варна, Добрич, Силистра, Разград, Търговище, Шумен, Велико Търново и Русе;ЦСМП – Плевен – за областите Плевен, Видин, Враца, Ловеч, Габрово и Монтана; Медицинския факултет към Тракийския университет – Стара Загора – за областите Стара Загора, Сливен, Ямбол и Бургас; Медицинския институт на МВР – за всички области на страната; научно-техническа лаборатория при областна дирекция на МВР (ОДМВР) в случай, че разполага с необходимите възможности за изследване на проби кръв за алкохол.

Текстът на чл. 19 ал. 2 от Наредбата изисква пробите да се изпратят в лабораториите до 5 дни след вземането им, в хладилни чанти, с транспорт, осигурен от структурата, в която работи контролният орган, назначил изследването.

Следва да се посочи, че по силата на посочената нормативна база определянето на място за изследване посредством отразяването му в талона за изследване е изцяло в дискрецията на контролните органи. Те попълват талона за изследване и те го връчват попълнен на проверяваното лице. То, от своя страна, следва да се съобрази с посоченото в талона и да даде проба в указаното му лечебно заведение, като именно издаденият талон поражда и задължение за лечебното заведение да вземе пробата.

Често обаче възможността по чл. 11 от Наредбата не се използва и се смесва с изискването на чл. 19 от Наредбата, като талонът за изследване се издава вместо за най-близкото лечебно заведение /спешно отделение на многопрофилно лечебно заведения за болнична помощ или филиал на център за спешна медицинска помощ/ направо за специализираната химическа или химико-токсикологична лаборатория. И доколкото посоченото обстоятелство не разкрива нарушение само по себе си, то важно е да се отчете фактът, че нерядко мястото, където е спрян шофьорът на МПС и където е извършена проба с тест се намира на разстояние отдалечено от специализираната лаборатория, което в зависимост от часовият диапазон не може да бъде изминато за 45 минути /каквато реална хипотеза би възникнала в часовете на пиков градски трафик в натоварените градове в страната/. Още повече, когато проверяваното лице вече е с отнето СУМПС и трябва бързо да съобрази и осигури друг начин за придвижване.

В тази връзка възниква въпросът дали явяването на шофьора след определеният 45 минутен срок, при посочено в талона място за изследване по чл. 19 ал. 2 от Наредбата, наместо  в най-близкото лечебно заведение съобразно чл. 11 от Наредбата, води до невалидност на изследването. Респ. дали посредством определяне на по-отдалечено, вместо за най-близкото място за изследване не се ограничава до възможността на шофьорите за оборване на презумпцията по чл. 189 ал. 2 от ЗДвП. И като следствие изниква въпросът дали проба дадена извън посоченият 45 минутен интервал следва да бъде счетена за невалидна, с което и проверяваното лице да бъде поставено в окончателна невъзможност да обори фактическите констатации, отразени в АУАН, респ. протокол за изследване с тест.

Всъщност така маркираният въпрос може да бъде разширен, тъй като същият възниква и в хипотезата на установено шофиране след употреба на алкохол. В тази именно хипотеза медицинските стандарти, въплатени в нормата на чл. 6 ал. 6 т. 2 Наредбата, отчитат периода от 45 минути като време, в което организмът на употребилото алкохол лице няма да усвои и абсорбира алкохолното съдържание в степен, в която да даде отклонение от установеното с тест.

Така, на базата на дотук изложеното, се налагат следните въпроси, изводите от които остават отворени понастоящем:

Представлява ли изследване с посоченото устройство – тест, валиден доказателствен способ, установяващ наличието на наркотични вещества или техни аналози в организма на шофиращия, особено когато е направена една единствена проба с тест или когато са направени две или повече проби с тест, но нито една не е изпратена в акредитирана лаборатория?

Ограничава ли се правото на защита на лицата, по отношение на които е установено шофиране след употреба на наркотични вещества или техните аналози /а и алкохол/, когато е издаден талон за изследване в лабораторията на лечебно заведение по чл. 19 от Наредбата, наместо по чл. 11 от Наредбата, без да е съобразено местоположението на проверяваното лице и отстоянието до най-близко намиращото се заведение?

Явяването за медицинско или химико-токсикологично изследване извън указаният 45 минутен срок води ли до невалидност на резултата, когато талонът за изследване не е попълнен с назначение – най-близкото възможно компетентно заведение, а друго, по-отдалечено такова?

В заключение – нормата на чл. 171 т. 1 б.“б“ от ЗДвП представлява разпоредба с изключително широка приложимост, поради това и с висока обществена значимост. Всъщност, обществената значимост на нормата се подчертава и от тревожната за обществото ни статистика на отчетени пътно-транспортните произшествия, поне единият участник в които е лице, шофиращо след употреба на алкохол или наркотични вещества или техните аналози. Подчертава се обаче и от актуалната обществена дискусия във връзка с установени многократни случаи на фалшиво положително тестване за наркотици.

 Ето защо си позволявам да изразя виждането, че подобни несъвършенства в подзаконовата нормативна база отправят провокация към съдебната практика и крият потенциален риск от незаконосъобразно третиране на гражданите, но преди всичко се явяват съмнително годни да обезпечат постигането на основният законов резултат – осигуряване безопасността по пътищата.

Законовата презумпция на чл. 189 ал. 2 ЗДвП създава предпоставки за прилагане на ПАМ по отношение на лица, които обективно не отговарят на условието по чл. 171 т. 1 б.“б“ от ЗДвП. Съществуващата нормативна база, съчетана с фактическите действия по прилагането, поставя гражданите в потенциална невъзможност да опровергаят резултатите от тестването им с посоченото устройство.   

Извън скоби оставям обстоятелството, че натовареността на акредитираните лаборатории не позволява работа с необходимата експедитивност, поради което и резултатите от химико-токсикологичните изследвания се получават месеци след взимане на пробата. Така се стига до прекомерно продължителна ситуация на противоправно лишаване от право на управляване на МПС на засегнатото лице. Време, в което то търпи неблагоприятни последици, често изразяващо се и в невъзможност да упражнява професионална дейност /професионално затетите на длъжност „шофьор“/. В този смисъл и съдебните жалби срещу заповедите за прилагане на ПАМ нерядко се разглеждат, а споровете – разрешават, много след като приложената ПАМ вече е изчерпила своето действие. А като следствие единствената възможност на засегнатите е да търсят обезщетение по реда на ЗОДОВ. Обезщетение с парично измерение, което рядко може да компенсира напълно реално причинените и претърпени вреди.

Успоредно с това обаче, така установените несъвършенства на правната регламентация открива пред лицата, които действително представляват източник на обществена опасност и си позволяват да шофират след употреба на наркотични вещества, възможността да се позоват на установените нормативни несъвършенства, за да оспорят приложените спрямо тях принудителни административни мерки. Което от своя страна да доведе до засилване чувството за безнаказаност и всепозволеност у нарушителите, с което и да увеличи и без това опасните и тревожни тенденции на безрасъдна склонност за шофиране след употреба на наркотици и/или алкохол.

[1] Всъщност проблемните въпроси, които практиката разкрива, са повече и те следва да намерят своето отражение в други, последващи изследвания.