ПРАВА НА ДАНЪКОПЛАТЦИТЕ ПРИ ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ОСНОВНОТО ИМ КОНСТИТУЦИОННО ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА ДАНЪК

доц. д-р ГИНКА СИМЕОНОВА, преподавател в Нов български университет

Резюме: В международно правен аспект правомощието да се налагат и събират данъци се основава на няколко вида правни ограничения. Техните източници включват конституционна установеност, международни споразумения, тълкуване на данъчните закони от съда, общата рамка на гражданското и публичното право, политическата структура на страната като централизирана или федерална държава.

Summary: In international law, the power to impose and collect taxes is based on several types of legal constraints. Their sources include constitutional settlement, international agreements, judicial interpretation of tax laws, the general framework of civil and public law, and the political structure of the country as a centralized or federal state.

Безспорен факт във всяка демократична държава е, че всеки данък трябва да има солидна основа в закона. Голяма част от историята на западните политически движения е базирана на противопоставяне на произвола на данъчно облагане. В повечето страни съществува основен конституционен принцип, че всеки акт на данъчно облагане трябва да има правно основание. В много страни този принцип е заложен в Конституцията. Такъв е случаят и у нас. Съгласно чл. 60 Конституция на Република България (КРБ) гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. Разпоредбата установява основни принципи на данъчното облагане – законоустановеност[1] и данъчна справедливост.

В отношенията данъкоплатец-държава, първият е определено в по-слаба позиция. Обхватът на правата и задълженията му зависи от решенията на законодателите органи, с други думи от държавата. Данъчното правоотношение се характеризира с липса на равнопоставеност между двете страни. Съответно, е много важно да се вземат всички възможни мерки, за да се балансират тези отношения. В съзнанието на данъкоплатците плащането на данъка не е доброволен акт. Може би поради тази причина и принудата е често срещана при събирането на този вид публично държавно вземане. Една от причините за подобни действия е фактът, че правните субекти свързват данъците единствено със задължението за тяхното плащане. Правата според тях или не съществуват, или са неприложими правни понятия, или пък упражняването им не винаги намира отражение в поведението на органите на данъчната администрация. Което всъщност далеч не е така. Целта за създаване на по-съвършена данъчна система включва и тенденцията да се постигне баланс между обществената тежест за заплащане на данъка и ползите от това действие. По-добра данъчна система се основава не само на принуда, но също така и на осъзната от страна на правните субекти необходимост за постигане на  социалната справедливост. Строго погледнато, защитата на данъкоплатеца е защита на правата му. Най-простият начин това да бъде възможно , е  създаването на права от националния данъчен закон, но допълнително може да съществуват различни права, преминали към данъкоплатеца от други клонове на правото, например конституционно, международно и европейското право[2]. Ако тези права са формулирани като основни за всеки правен субект, това ще създаде и по-широка концепция за правата на данъкоплатците. Не на последно място, разбира се, трябва да бъде отбелязана и необходимостта всеки от адресатите на данъчноправните норми да упражнява своите права по начин, който гарантира липсата на злоупотреба с право. Това поведение е по-скоро въпрос на личностно осъзнаване, което създава у правния субект, титуляр на дадено право, такъв начин на действие, при който зачитането на правата, притежавани от другата страна по правоотношението, е въздигнато във висша ценност.

Не съществува общоприето определение на правата на данъкоплатците, но можем да кажем, че те принадлежат към данъкоплатец или друго лице, от когото данъчното законодателство се интересува. Правата на данъкоплатците, в зависимост от начина им на установяване, могат да бъдат разделени в две групи- основни и производни права. Първите са тези, които са отразени в Конституцията и международните договори- право на собственост, лична свобода и неприкосновеност, свобода на информация, право на защита и т.н.(чл. 30, чл. 32,чл. 40, чл. 56 КРБ)  Втората група включва права, определени в отделните данъчни закони, които произтичат от първично установените (чл. 17 ДОПК).

Правата на данъкоплатците днес не могат да се определят само и единствено като права от втората група. Тяхна основа са именно правата, определени на ниво конституция- напр. принципи на правната сигурност, забрана за дискриминация, законоустановеност на данъците и др. са в последствие доразвити, но не и създадени от конкретен данъчен закон. Например забраната за дискриминация (чл.6 КРБ) рефлектира в принципа, заложен в данъчното право за забрана на различно третиране на данъчнозадължените лица в сходна ситуация.

 Безспорен факт е, че данъчното облагане е необходимо за финансиране на публичните разходи . В конституционна демокрация, данъчното облагане, се определя преди всичко от конституционното право. То определя кой се облага, колко и за какви цели. Това са въпроси, свързани с върховенството на закона и правомощията на съдебната система и на данъчната администрация. Върховенството на закона гарантира, че те следват процесите, определени със закон. Той определя както процеса на данъчно облагане, така и неговото изпълнение. Необходимостта от регулиране на правата на данъкоплатците  е обусловена  не само от необходимата сравнимост на нашата данъчна система със системите на страните с пазарна икономика, но също така и от факта, че успешното функциониране на данъчната система предполага необходимо съгласие и чувство за справедливост у данъкоплатеца по отношение на уреждането на данъчните му задължения. Както и в други сфери на живота, където задълженията са обусловени от определени права, плащане на данъци като обществен дълг е обусловено от правата на данъкоплатците. Когато една правна система е ориентирана към морални и демократични политически ценности, самата правна система ще е склонна да работи и да бъде възприемана по идеален начин, законът ще е в състояние да защитава едновременно публичния и частния интерес чрез мрежа от признати права и задължения.

  1. Някои от основните права на данъкоплатците включват:

2.1 Правна сигурност: Данъкоплатците трябва да имат правна сигурност. Те трябва да бъдат в състояние да предскажат предварително и с достатъчна сигурност, данъчните последици от техните действия[3]. Правната сигурност ограничава силата на данъчните власти. Това право гарантира, че дадено лице данъкоплатец не е подложен на злоупотреба или произволни действия от тяхна страна. Тя позволява на данъкоплатците, да  предскажат с известна увереност данъчните си задължения и дава право да се предположи, че техните права не могат да бъдат променяни произволно. В този смисъл е и например разпоредбата на чл. 17, ал. 1, т. 2 и т. 8 ДОПК (2. да им бъдат разяснявани правата в производствата по този кодекс, включително и правото на защита в административното, изпълнителното и съдебното производство, и да бъдат предупредени за последиците от неизпълнение на задълженията им по този кодекс; 8. да обжалват всички актове и действия на органите по приходите и публичните изпълнители, с които се засягат техни законни права и интереси, по реда, предвиден в този кодекс.)

Правната сигурност осигурява още окончателност на съдебните решения и сроковете за правни и административни действия, гарантира, че данъците се налагат само когато е разрешено от закона и данъкоплатците плащат само определения от него размер.

2.2.Принцип за забрана на обратно действие на данъчния закон

Поначало в българското право забраната за обратно действие на законите е общ принцип, който се извлича от понятието за правова държава – преамбюла и чл. 4, ал. 1 от Конституцията.  В чл. 5, ал. 3 от Конституцията този принцип е изразен изрично само за наказателните закони. Обратното действие на правна норма[4] може да бъде въведено само по изключение и само изрично. Обратно действие не може да се въведе по тълкувателен път, тъй като това би означавало намеса в правомощията на законодателя. Само той е компетентен да каже дали новата уредба засяга факти и правоотношения, възникнали преди нейното влизане в сила. Този принцип е продиктуван и от необходимостта за правна сигурност. Тя изисква, преди да е предприето дадено поведение, законът да е обявил дали го позволява или забранява, какви права, задължения и отговорности създава.

Що се отнася до данъкоплатците, последните имат право да знаят и планират данъчните последици от техните икономически решения. Всеки данъкоплатец е в правото си да разполага с гарантирана възможност да определи, въз основа на реализираните приходи, своите публични парични задължения по начин, че да е в състояние да ги заплати ефективно на датата на падежа им. Всяка последваща данъчна промяна с обратна сила е несправедлива и засяга правата им. Според действащия Закон за нормативните актове – чл. 14, обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Със сигурност е прието тълкуването, че подобен род закони с придадена обратна сила и действие не следва да засягат основни права на човека. Този принцип е вътрешно присъщ на самата Конституция и се извлича от фундаменталните принципи на правовата държава и законността и се разпростира върху всички правни норми.

2.3.Принцип за равенство на данъкоплатците

Принципът на равенството гарантира, че данъчното законодателство трябва да се прилага изцяло и безпристрастно, независимо от статута на лицето , без изключение за всички онези, попадащи при същите обстоятелства. Принципът за равенство се разглежда същевременно като принцип и основно право, „като едно необходимо допълнение към съвременното разбиране за свободата — свободата като ползване на права; ако не всички имат права в равна мяра, тогава те просто няма да имат и няма да могат да упражняват своята свобода”[5]. Равенството не означава идентичност, но равнопоставеност между лица, които са в сходно положение. Този принцип легитимира данъчното облагане от страна на държавата и задължението на гражданина за финансиране на държавните разходи. Въпреки това, той също така ограничава данъчните правомощията на администрацията, в които не присъства действителност или ефективност на данъчно облагане, основавани на пропорционалност или реален икономически капацитет и възможност за плащане.

2.4. Правото на справедлив процес

Правата на данъкоплатците могат да бъдат материални или процесуални. Първите се отнасят до валидността, функционирането и прилагането на самия данъчен закон, осигурявайки защита от дискриминация, прекомерно данъчно облагане или обратно действие на закона. Разпоредбата на чл. 45 КРБ създава основно право за гражданите да подават жалби, предложения и петиции до държавните органи. Съгласно чл. 120, ал.1 КРБ съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи, а гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Това конституционно установено право е заложено и в Административно-процесуалния кодекс, който установява обща клауза  за обжалване на административните актове, като правото на обжалване на незаконосъобразни актове на администрацията се явява важна гаранция за защита правата и законните интереси на гражданите във всяка демократична и правова държава.

Що се отнася до държавните вземания, съгласно чл. 17, ал. 1, т. 8 ДОПК данъкоплатците имат право да обжалват всички актове и действия на органите по приходите и публичните изпълнители, с които се засягат техни законни права и интереси, по реда, предвиден в ДОПК.

2.5. Право на информация

Спазването на данъчните закони предполага наличие на информация за данъкоплатците за функционирането на данъчната система, начин на определяне на данъчните задължения, както и за времето и мястото на плащането им. Правото на данъкоплатците да бъдат информирани позволява те своевременно да научат за текущите промени по отношение на данъчни задължения, както и използването на техните права –  напр. чл.17, ал.1, т. 6 ДОПК – да бъдат информирани за последиците от принудителното изпълнение на вземания за данъци, други публични вземания и задължителни осигурителни вноски;), и съгласно чл. 17, ал. 1, т.5 данъчнозадължените лица имат право на информация за публичните им задължения и за сроковете, в които следва да заплатят дължимите от тях данъци, задължителни осигурителни вноски и други публични задължения. В допълнение, това означава правото на данъкоплатеца да бъде изслушан и да получи необходимата помощ от съответните данъчни власти.

2.6. Право на поверителност на данните

Правото на поверителност на данните и неприкосновеността на личния живот на данъкоплатците представлява защита от възможни злоупотреби от данъчната администрация. По принцип, това означава, че информация, която е важна за данъкоплатеца не може да се използва с други цели, освен за данъчно облагане. Въпреки това, в повечето страни, тези данни могат да бъдат използвани, при определени гаранции и за цели от социален характер или могат да бъдат изпратени на чуждестранни данъчни органи[6]. Това на практика означава, че от една страна, поверителността на данните е защитена от възможност за лично ползване от трети лица, но в същото време е и достъпна за държавните органи за техните нужди.

Макар да е вярно, че не съществува система или политика, която не може да бъде подобрена, ще е трудно да се намерят такива решения, които да съгласуват интересите на държавата и интересите на данъкоплатците, т.е. една и съща система и мерки в повечето случаи ще се тълкуват по различен начин от активни и пасивни данъчни субекти.

Защитата на правата на данъкоплатците притежава индивидуален и социален аспект. В индивидуален план, данъчнозадължените лица трябва да притежава правни способи, които да осигуряват законосъобразно дефиниране както на осноното му задължение за заплащане на данък, така и на произтичащите от него права. В обществен план, правните институти и създадените условия трябва да се използват адекватно и ефективно, което води до убеждението у данъкоплатеца, че данъчното облагане като процес се осъществява в съответствие с конституционнно и законоустановените правила. По този начин данъчното облагане ще резултира в засилване чувството на свързаност между отделния гражданин и държавата, в убеждение за необходимост, рационалност, ефикасност на данъчната политика като цяло.

Защитата правата на гражданите и справедливото (равнопоставено и недискриминационно) данъчно облагане не винаги е така лесно, дори на национално ниво. Но се превръща в истинско предизвикателство обаче, когато става въпрос за трансгранични дейности. Данъчните закони не  бива да предоставят от една страна неоправдано предимство на дадени данъчни субекти спрямо други, но от друга страна данъчните закони на една страна не следва да позволяват на субектите на облагане да избягват неправомерно данъчното облагане в друга държава членка, единствено основавайки се на принципите за защита на основните права. В хода на глобализацията, все повече компании и физически лица са активни в няколко страни, което прави потенциално по-лесно да се стремят да  използват законни средства, за да плащат възможно най-малко данъци или да не плащат дължими данъци изобщо. Ето защо през последните години страните от ЕС работят усилено за ефективно справяне с проблемите на данъчното облагане, избягване на данъчното облагане и укриване на данъци и за гарантиране справедливостта на отделните национални данъчни системи. Функционирането на вътрешния пазар позволява на хората и предприятията да се движат, търгуват свободно и съжителстват в това многонационално обединение. Оказва се обаче, че именно съжителството, но съжителството на различните данъчни системи е истинското предизвикателство, което стои пред Европейския съюз.

[1] Решение на КС № 10 по к.д. 12/2003 г.

[2]https://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:rYXnU008M4J:https://www.nispa.org/news/papers/wg5/Goranovic.rtf&cd=1&hl=bg&ct=clnk&gl=bg.

[3] DÁNIEL DEÁK. Neutrality and Legal Certainty in Tax Law and the Effective Protection of Taxpayers’ Rights. ACTA JURIDICA HUNGARICA. Akadémiai Kiadó, Budapest 49, No 2, pp. 177–201 (2008) DOI: 10.1556/AJur.49.2008.2.2

[4]Пенов, С. Финансово право. Обща част. Учебен курс.СУ „Св. Климент Охридски“,С.2021.с.78 и сл.

[5] Друмева, Е. Конституционно право. Сиела. 2008.с. 690 и сл.

[6] Виж чл. 72 и сл. ДОПК