Младен Семов, съдия в Административен съд София – град

Темата, предмет на настоящия кратък анализ, е вдъхновена от пряката ми работа в материята на социалното подпомагане и някои нейни нормативни проявления, които разкриват антисоциалност, доколкото по същество ограничават достъпа до социално подпомагане, макар да са приети с формалната цел – разширяване на достъпа до системата за социална подкрепа на по-широк кръг нуждаещи се.

Визираната нормативната постановка има за последица създаване на широка група от т. нар. работещи бедни и в следващите редове ще си позволя да поставя въпроса за проявлението на идеята за социална справедливост в секторното законодателство, вкл. и през призмата на изискванията на Основния закон.

Както се вижда и от заглавието, предлаганият анализ е критичен по своята същност, тъй като смятам, че състояние на „търпима противозаконност” не може да съществува. Не може да подминем и съвсем неутрално една държавна политика, изразяваща се в предоставяне на социални помощи преимуществено на неработещи лица, стимулирайки безработицата за сметка на активната заетост. С което се поставя под съмнение и пракическата реализация на един от водещите законови императиви в материята –  стимулирането на трудовата заетост.

Основните цели пред Закона за социалното подпомагане (ЗСП, Законът), в качеството му на основен нормативен акт в материята, видно от чл. 1, ал. 2, т. 1-4 се изразяват в: подпомагане на гражданите, които без помощта на другиго не могат да задоволяват своите основни жизнени потребности; укрепване и развитие на обществената солидарност в трудни житейски ситуации; подкрепа за социално включване на лицата, които получават социални помощи; подпомагане на трудовата заетост на безработните лица, които отговарят на изискванията за получаването на месечни социални помощи.

Разпоредбата на чл. 1, ал. 2, като проявление на хуманност в подхода към предоставяне на социални помощи, изисква социалното подпомагане да се предоставя по начин, който запазва човешкото достойнство на гражданите и се основава на социална работа, като се прилага индивидуален подход и комплексна оценка на потребностите на лицата и семействата.

Още в своите основни начала, озаглавени „общи разпоредби“, законодателят въвежда основните императиви за подпомагане на лицата, изпаднали в невъзможност да задоволят основните си жизнени потребности – солидарност, социалното включване и подпомагане трудовата заетост.

Основен инструмент за постигане на тези цели (с изкл.на подпомагането на трудовата заетост) са социалните помощи, предназначени да допълват или заместват собствените доходи до основните жизнени потребности или задоволяват инцидентно възникнали потребности на подпомаганите лица и семейства (арг. от чл. 11 ЗСП). От своя страна социалните помощи се делят на месечни, целеви и еднократни (арг. чл. 12, ал. 1 ЗСП).

Разпоредбата на ал. 2 на чл.12 от Закона въвежда изискването социалните помощи да се отпускат на базата на анализ на редица критерии, а именно: 1. доходите на лицето или семейството; 2. имущественото състояние; 3. семейното положение; 4. здравословното състояние; 5. трудовата заетост; 6. включването на децата в системата на предучилищното и училищното образование в случаите, когато същите подлежат на задължително предучилищно или училищно образование; 7. възрастта; 8. други констатирани обстоятелства.

Постановката на чл. 12, ал. 4 ЗСП регламентира, че условията и редът за отпускането, изплащането, изменянето, спирането, възобновяването и прекратяването на социалните помощи се уреждат с правилника за прилагане на този закон, с изключение на целевите помощи за отопление, които се уреждат с наредба на министъра на труда и социалната политика. Така по силата на цитирания чл. 12, ал. 4 ЗСП е въведена делегация на компетенции на подзаконово равнище за уреждане както на целия процес по отпускане на социални помощи, така и на условията за отпускането им.

Конкретните подзаконови нормативни актове в материята, приети като следствие от законовата делегация, са Правилникът за прилагане на закона за социалното подпомагане (ППЗСП) и Наредба № РД-07-5 от 16. 5. 2008 г. за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление (Наредбата). От своя страна Наредбата, регламентираща реда и условията за отпускане на целевите помощи за отопление, също е отчасти  подчинена на изискванията на ППЗСП, чрез референцията на пар. 1 от ДР на Наредбата към § 1 от ДР на ППЗСП.

Съгласно чл. 9, ал. 1 ППЗСП право на месечна помощ имат лица или семейства, чийто доход за предходния месец е по-нисък от определен диференциран доход. По силата на ал. 2 – диференцираният доход се определя от основата за подпомагане, чийто месечен размер е 30 % от линията на бедност за съответната година, коригирана със съответния процент за всяка от групите, към която принадлежи лицето. Размерът на месечната помощ се определя като разлика между диференцирания доход или сумата от диференцираните доходи и доходите на лицата или семействата през предходния месец/арг. чл.9 ал.4 Правилника/.

За да се прецени дали доходът на лицето е по-нисък от диференцирания доход, в частност и по отношение на работещите лица (категория лица, предмет на настоящият анализ), следва да се приложи разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 9, б. „а“ от ДР на ППЗСП, съгласно която „доходи” за отпускане на социални помощи са всички брутни приходи, произхождащи от трудова дейност.

В хипотезата на чл. 2, ал. 1 от Наредбата, както и в хипотезата на чл. 9, ал. 1 ППЗСП, административният орган, сезиран със заявление-декларация за отпускане на социална помощ, действа в условията на обвързана компетентност. Поради това, при преценка за наличието на основание за отпускане на социална помощ, компетентния директор на съответната дирекция „Социално подпомагане” или упълномощеното от него лице следва да установи наличието на условия за отпускане на помощ без право на дискреция дали да издаде заповед за опускане или да постанови отказ за предоставяне на социална помощ. Право на дискреция не е предвидено и по отношение на размера на отпусканата помощ, като същата е определяема на базата на ясни нормативни критерии.

Всъщност дейността на компетентната дирекция „Социално подпомагане“ се свежда до проверка на документи и математическо изчисление, което обуславя и резултата от административното производство.

Успоредно с това и по силата на чл. 2, ал. 4 от Наредбата /регламентираща правото на еднократна помощ за отопление/ базовият доход за отопление (БДО)  се взима като основа за определяне на диференцирания доход (ДДО) за отопление. От своя страна понятието „доход”, като нормативен критерий за преценка на правото на лицата да получават помощи, вкл. и за отопление, както посочихме е регламентирано в пар. 1, ал. 1, т. 9, б. „а“ (при осъществяване на трудова дейност) и б. „к“ (при получаване на пенсии) от ДР на ППЗСП. Останалите хипотези на пар. 1, ал. 1, т. 9 от ДР на ППЗСП не са предмет на настоящия анализ, макар по отношение на някои от тях да е установим абсолютно същият „търпимо противозаконен“ характер…

На тази основа си позволявам, с цел избягване на излишното обременяване на темата с отклонителни съждения (каквито материята предполага), да изразя своето виждане, че нормата на пар. 1, ал. 1, т. 9, б. „а“ от ДР на ППЗСП се явява в противоречие с чл. 1, ал. 2, т. 1 ЗСП, закрепващ принципите на подпомагане на гражданите, които без помощта на другиго не могат да задоволяват своите основни жизнени потребности; с нормата на чл. 1, ал. 2, т. 2 ЗСП (укрепване и развитие на обществената солидарност в трудни житейски ситуации); с изискването за индивидуален подход и оценка на потребностите на лицата, съобразно чл. 1, ал. 3 ЗСП. Разпоредбата на пар. 1, ал. 1, т. 9, б. „а“ от ДР на ППЗСП се явява спорна от гледна точка на възможността на постигне целите, прокламирани в изр. последно от преамбюла, чл. 51 ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от Конституцията на Република България. Тази разпоредба разкрива дискриминационни проявления, изразяващи се в неравно третиране на т.нар. работещи бедни спрямо неработещите изобщо лица, през призмата на основните жизнени потребности на двете категории.

Невъзможността на лицата или семействата да задоволяват своите основни жизнени потребности, като основание за отпускане на социална помощ, се преценява с оглед имущественото състояние и в частност – доходите на лицата и семействата. При съответствие с нормативно заложените стандарти по отношение на правоимащите субекти следва да бъде активизирана клаузата на житейската солидарност, чрез нейното проявление – отпускане на социални помощи допълващи или заместващи собствените доходи до основните жизнени потребности или задоволяват инцидентно възникнали потребности на подпомаганите (чл.11, ал.1, вр. чл. 12, ал. 2, т. 1 ЗСП).

Субсидиарно приложимата разпоредба на пар. 1, ал. 1, т. 9, б. „а“ от ДР на ППЗСП предвижда преценката за размера на получавания доход да се изчислява чрез брутния приход от трудова дейност.

Не можем да подминем обаче факта, че разликата между брутния и нетния размер на трудовия доход не представлява сума, с която лицата могат да се разполагат свободно, още по-малко да задоволяват свои жизнени потребности. От брутния размер на трудовото възнаграждение на приспадане подлежат задължителните вноски за данък върху доходите на физическите лица и вноските за социално осигуряване.

В подкрепа на изложеното:

Съгласно чл. 14. ал. 1 ЗДДФЛ с данък върху общата годишна данъчна основа се облагат доходите по Глава пета, придобити през данъчната година, с изключение на доходите от стопанска дейност като едноличен търговец и на доходите от друга стопанска дейност по чл. 29а. Съгласно чл. 24. ал. 1 ЗДДФЛ облагаемият доход от трудови правоотношения е трудовото възнаграждение и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на доходите, посочени в ал. 2 (ваучери за храна, безплатна храна, специално работно облекло и лични предпазни средства и т.н.).

По силата на чл. 25, ал. 1 ЗДДФЛ годишната данъчна основа за доходите от трудови правоотношения се определя, като облагаемият доход по чл. 24, придобит от данъчно задълженото лице през данъчната година, се намалява с удържаните от работодателя задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице, по реда на Кодекса за социално осигуряване и на Закона за здравното осигуряване, както и с внесените в чужбина задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице.

Алгоритъмът по чл. 42 от ЗДДФЛ регламентира как се определя данъкът за доходи от трудови правоотношения при авансово, а текста на чл. 48 и чл. 49 от с.з. – при годишното облагане. Следва да се посочи още, че данъкът върху дохода от трудови правоотношения се декларира, удържа и внася от работодателя.

От това несъмнено следва, че от получаваното брутно трудово възнаграждение първо се удържат задължителните осигурителни вноски, които са за сметка на работника/служителя, а след тях се начислява и внася данък върху дохода. Посочените разпоредби са императивни по своят характер, като работещото по трудов договор лице няма право на избор дали да внесе или да не внесе дължимите суми.

Дотук изложеното позволява да заключим, че брутният размер на трудовото възнаграждение представлява финансова величина, която остава извън патримониума на трудещото се лице. Задължителните данъци и осигурителни вноски се заплащат от негово име и за негова сметка, но не по негова воля и преценка. Тези удръжки служат за задоволяване на основни държавни потребности, които обаче не са тъждествени на основните жизнени потребности на индивида. Иначе казано – брутният размер на приходите от трудова дейност не задоволява основни жизнени потребности на лицата, а задоволява основни техни задължения към държавата. Жизнените потребности могат да бъдат задоволени едва с остатъчната сума, която обаче представлява нетният им приход от трудова дейност.

Сумата, представляваща разлика между брутния и нетния трудов доход на едно лице, следва своето законово предназначение – задоволяване потребностите на държавата – реализиране приходи от данъци (върху доходите на физическите лица) и развитие на системата на социалното осигуряване и подпомагане (осигуровки). Фактически по този начин държавата, посредством органите на социалното подпомагане, преценява правото на лицата на социално подпомагане на базата на приход, от който обаче удържа средства, за да осъществява социалното подпомагане (виж как се формират средствата на държавата за социално подпомагане).

Аналогична е и конструкция при самоосигуряващите се лица – хипотеза, различна от тази в настоящият казус, поради което не следва да бъде анализирана, но следвайки вече възприетата линия на разсъждение следва да се посочи поне, че макар по отношение на тази категория работещи да не са налице удръжки при източника (лицата сами следва да внесат дължимите данък и осигуровки), то при фактическо неплащане към държавата лицата не се освобождават от задължението. То остава дължимо, а неплатената сума подлежи на олихвяване под формата на публични задължения.

От своя страна ЗСП ясно изисква на преценка да бъде подложена възможността за задоволяване на жизнените потребности на лицата. Ето защо настоящият анализ идва да постави въпроса – дали като е избрал за критерий „брутният приход“ от трудова дейност, вместо нетния такъв Министъра на труда и социалната политика/приел ППЗСП/ не е допуснал пряко нарушение на ЗСП, водещо до невъзможност за адекватна оценка на имущественото състояние на лицата, с оглед възможността им сами да задоволяват свои основни жизнени потребности.

Наистина, нормативната делегация на реда и условията за регламентиране изплащането на еднократни помощи, при липса на изрично детайлна законова уредба, не позволява да бъде установено дословно текстово противоречие при съпоставка на законов и подзаконов текст. Противоречието между подзаконов нормативен акт и акт от по-висш ранг обаче може да бъде установено не само дословно, с оглед буквата, но и с оглед духа на закона. И съвсем сигурно – с оглед крайния резултат който постигат отделните разпоредби.

Извън анализираната постановка в контекста на ЗСП още в преамбюла на действащата Конституция е заложен стремежът към създаване на социална държава (изр. пето, предл.последно от КРБ).

Този стремеж на ниво Върховен закон намира израз в чл. 51, ал.1, съгласно който гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане. Тази разпоредба на КРБ не съдържа достатъчно конкретика в себе си а, така че за да отговаря на условието за непосредствено действие съгласно чл. 5, ал. 2 КРБ, респ. същата следва да бъде развита на законодателно ниво.

Едва ли остава място за съмнение, че посочената конституционна норма не отразява формален стремеж към социална държавна и номинално съществуващо, но обективно недостижимо, право на социално подпомагане.

Стремежът към създаване на социална държава намира отражение и в нормата на чл. 19, ал. 4, изр. предпоследно от Основния закон, по силата на която законът създава условия, редом с другото, и за постигане на социален напредък. В светлината на разглеждания проблем са налице достатъчно основания да приемем, че тази норма носи достатъчно яснота позволяваща непосредстевната ѝ приложимост, и като следствие – да ограничи действието на пар. 1, т. 9, б. „а“ от ППЗСП. Посочената разпоредба на Върховния закон въвежда ясна цел, към чието реализиране следва да бъде насочена цялата нормативна регламентация на законово и подзаконово равнище.

По своята същност предвиденият в ППЗСП механизъм на преценка на имущественото състояние на лицата и семействата през призмата на приходите от трудова дейност води до социално ограничаване, респ. социално изключване. Социалното изключване не може да бъде средство и способ за социален напредък. Отрича се възможността на правоимащите лица да получават както месечни и целеви помощи, така и еднократна помощ за отопление, предвид факта, че брутният размер на трудовите им доходи надхвърля нормативно-определения минимум, при все, че лицата не могат да задоволяват свои жизнени потребности с този брутен размер, а само с нетния си приход. Така, правилникът създава предпоставки за социално изключване, с което следва да се запитаме – дали не опорочава не само законовата, но и конституционната цел пред държавната социална политика.

Аналогично е положението и когато този доход все пак не надхвърля установеният минимум (диференцирания доход), но се доближава до него, като по този начин размерът на помощта ще се изразява само в разликата между брутният доход и установеният минимум. В такава хипотеза размерът на социалната помощ ще бъде по-малък, отколкото ако бъде отчетен доходът под формата на нетен приход от трудова дейност. Правоимащите лица практически се ощетяват в размера на сумата, внесена като данъци и осигуровки, но отчетена като разполагаем за основни нужди доход, като тази сума иначе би следвало да им бъде предоставена под формата на социална помощ (виж чл.9 ал.4 ППЗСП).

След като лицето е изпълнило своето задължение за внасяне на данъци и осигуровки (не по негова воля, но от негово име и за негова сметка – от работодателя), тези средства веднъж платени към държавата, не следва да бъдат използвани за нормативен ориентир при преценка на имущественото му състояние. Най-малкото, защото законът изисква социалното подпомагане да се осъществява с оглед индвидуалните необходимости и при индивидуален подход към всеки. Смятам, че брутният размер на дохода е неотносим към възможността за задоволяване на основни жизнени потребности. Не брутният, а единствено нетният размер на дохода може да има отношение за възможността за задоволяване на основни жизнени потребности.

В своята практика Конституционния съд е имал възможност да постанови: „принципът на социалната държава, прогласен в Преамбюла на Конституцията, е присъщ на съвременната демократична и правова държава. Социалната функция на държавата се осъществява чрез преразпределение на тежестта за направените разходи (Решение № 13 от 15. 7. 2003 г. по конст. дело № 11/2003 г.). В Решение № 10 от 13. 9. 2012 г. по конст. дело № 15/2011 г. е посочено, че „социалната функция на държавата се възприема като преразпределяне на тежестта на направените разходи (Решение № 13 от 2003 г. по к. д. № 11/2003 г.; Решение № 8 от 2012 г. по к. д. № 16/2011 г.), което цели да осигури на всеки слой от населението икономически и културен екзистенц на умерено ниво… Социална е държавата, която се стреми възможно най-добре да вгради принципа за социалната справедливост в законодателството и управлението. Съвременният конституционализъм издига постулата за социалната държава до основно начало на демократичната и правова държава. И за да не остане само като бланкетна формула и социално-карикативно определение без реално съдържание, от закрепването му като конституционен принцип се извежда задължение за носителите на властта в държавата да предприемат активни и ефективни действия за постигане на социална справедливост и социална сигурност. …В Конституцията „социалната държава” е основно начало и рамката, в която се вмества социалната закрила“.

За разлика от личните основни права, същността на основните права в социалната сфера се изразява в „искане за позитивни действия в социалната сфера от страна на държавата и за съпричастност в нейните постижения”; затова тези права са наричани ,,съпричастни” и ,,позитивни”. Те могат да бъдат реализирани само, ако държавата предприеме необходимите и очаквани мерки и създаде условия и гаранции“ (Решение № 2 от 4. 4. 2006 г. по к. д. № 9/2005г.).

В разглежданата хипотеза обаче нормотворецът (МТСП) е създал бариера срещу искането за позитивни действия от държавата, изразяваща се в противопоставяне на средства от трудови доходи, с които лицата реално не разполагат, като числител за определяне индивидуалната им възможност за задоволяване на основни жизнени потребности. С което сам е ограничил възможността на държавата да осъществи дължими позитивни действия спрямо правоимащите лица.

Пак от практиката на КС следва, че: „.. за реализацията на правото на обществено осигуряване и социално подпомагане, което представлява проекция на принципа на социалната държава, законодателят следва да приеме конкретни мерки, с които да съдейства, да създава условия и организация на такава социална система в държавата, която в най-голяма степен да гарантира социална справедливост и социална сигурност…

Социалните услуги са обществено полезна дейност, която е неразривно свързана с реализацията на основното право на гражданите на социално подпомагане. Те имат за предмет адресиране на широк кръг проблеми на индивида, които влошават или осезателно застрашават неговото качество на живот. Целта им е да осигурят помощ и подкрепа на уязвими лица със специфични нужди…

Качеството на живот е емпирична категория, която няма стриктна дефиниция в никое законодателство или доктрина, защото смисълът ù носи строго индивидуални характеристики. Последиците от влошаването му обаче са видими във формата на страдание и/или социално изключване (незабавно или в обозрима перспектива)“ (виж Решение № 9 от 14. 7. 2020 г. по к. д. № 3/2020 г.).

В заключение ще си позволя да споделя личното си разбиране, че социалното подпомагане по своята същност предполага предоставяне на подкрепа на уязвима категория лица, а не поставянето на ограничения пред тях. Бидейки ограничителна по своят характер, разпоредбата на пар. 1, ал. 1, т. 9, б. „а“ от ДР на ППЗСП е в противоречие с чл. 1 ал.2 т.1 и т.2 от ЗСП, ограничава възможността да бъде извършена реална и обективна оценка на индивидуалното лично положение на лицата и на възможността им да задоволяват основни жизнени потребности. Нормата създава предпоставка за социално изключване, наместо за социален напредък и компрометира възможността за солидарност на обществото с една особена категория граждани – т. нар. работещи бедни.

Не мога да скрия и своите опасения от дискриминационния характер на посочената норма. Тя създава привидно равнопоставеност, като третира еднакво една категория субекти – лицата с приход от трудово правоотношение. През призмата на ЗСП обаче не трудовоправният статус на лицата е техният общ, съпоставим белег, а техните основни жизнени потребности. В този смисъл нормата осъществява дискриминация по отношение на основните жизнени потребности на лицата, които се трудят, спрямо жизнените потребности на лицата, които изобщо не осъществяват трудова дейност. Би било алогично и антисоциално да приемем, че работещият няма същите основни жизнени потребности, като неработещият. Извън индивидуалната необходимост от развитие и реализация, задоволяването на жизнените нужди стои в основата на полагането на труд.

По смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗСП „основни жизнени потребности” са достатъчно храна, облекло и жилище, съобразно социално-икономическото развитие на страната. Работещият има не по-малко нужда от храна, облекло, жилище и отопление от неработещия…

В своята практика ЕСПЧ е имал възможност да установи приложимост на разпоредбите на Конвенцията по отношение на спорове, свързани със социални въпроси, включително производства, свързани с обезщетения за социално осигуряване (решение от 26 май 1986г. по дело Feldbrugge v. the Netherlands, жалба № 8562/79), вкл. без плащане на вноски (Salesi v. Italy), социални помощи и настаняване (Fazia Ali v. The United Kingdom,жалба № 40378/10, § 58-59), както и производства относно задължителни социалноосигурителни вноски (Schouten and Meldrum v. the Netherlands, жалби № 19005/91; 19006/91).

Съгласно чл. 14 от Конвенцията упражняването на правата и свободите следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.

В този смисъл възниква въпросът – дали нормата на пар. 1, ал. 1, т. 9, б. „а“ от ДР на ППЗСП не се явява и в нарушение на чл. 14 от КЗПЧОС, тъй като допуска осъществяване на дискриминация по отношение на работещите лица (отчитайки брутния размер на доходите им) спрямо незаетите лица, респ. дали не ограничава възможността по отношение на първата група лица да бъде извършена реална преценка на финансовите възможности за задоволяване на основни жизнени потребности, алтернативно – предполага по-нисък размер на получаваните помощи за едната група правоимащи лица, съпоставимо с другата?

Посоченото дава аргумент в подкрепа на схващането, че като е приел привидно неутрална разпоредба, законодателят всъщност е регламентирал една дискриминационна ситуация, чието присъствие в правният мир е компрометирано и не следва да се поддържа.

И което всъщност е парадоксално, докато държавата все пак създава предпоставки за социален напредък (доколкото може) и интегриране на неработещите лица без доходи, то тя отрича тази възможност по отношение на работещите лица, от които всъщност реализира приходи (данъци и социални  осигуровки), за да осъществява същите тези социални плащания. И посочената постановка е пряко следствие от визираната разпоредба на ППЗСП.

Нормативното изменение на ППЗСП, в сила от 1. 6. 2023 г., макар и прокламирано като социално по своята същност (насочено към създаване на условия за достъп до социално подпомагане на по-широк кръг лица), всъщност не променя особено, да не кажем изобщо, дотук установеният социално-нормативен парадокс. Нормативното изменение увеличава потенциалният размер на помощта чрез алгоритъма „линия на бедността“, но не увеличава нейната достъпност. Привидно задавайки по-високи критерии в защита на най-уязвимата категория лица, изразяващи се в по-висок размер на отпусканите помощи, държавата поддържа същият нормативен критерий за преценка на правото на социално подпомагане – разликата между дохода на лицата (т.е. отново неговият брутен размер) и определения диференциран доход. Включвайки брутния размер на възнагражденията при изчисляване на прихода, държавата „затваря вратата“ пред широк кръг правоимащи и реално нуждаещи сe работещи бедни.

Успоредно с това и по силата на чл. 9, ал. 4 ППЗСП, размерът на месечната помощ се определя като разлика между диференцирания доход или сумата от диференцираните доходи и доходите на лицата или семействата. Така, от една страна – чрез преценката на брутният приход от трудово възнаграждение изкуствено се ограничава кръга правоимащи лица, а от друга – се намалява и потенциалният размер на отпусканите помощи.

И тъй като правната материя на социалното подпомагане е подчинено по своята същност на нравствено-морални категории, въплътени в нормативни конструкции (като социална справедливост, хуманност, обществена солидарност), ще си позволя да завърша с коментар, насочен именно към социалната справедливост – принцип посочени в цитираните дотук решения на КС по к. д. № 9/2005 г. и № 3/2020 г.:

Привидно социалното законодателство е по-оскърбително и унизително от откровено антисоциалното такова. Най-малкото защото в рамките на административните производства по разглеждане на подадени заявления за социално подпомагане, постановявайки отказ от отпускане на съответният вид помощ, държавата заявява на своите работещи, но фактически, а и статистически, бедни граждани, че всъщност те разполагат с достатъчно средства… Докато средства (помощи)  се отпускат основно в полза на неработещите лица. Оставям отворен въпроса дали тази постановка не се явява както контрапродуктивна, така и деморализираща обществото, като цяло.