МИРОСЛАВА ЧИФЧИЕВА, доктор по право, заместник – районен прокурор на Районна прокуратура – гр. Перник

Нормалното съществуване на обществото изисква поведението на всеки индивид да е съобразено с повеленията на правните норми. Доброволното изпълнение на въплътените в тях задължения несъмнено е желаният завършек на всяко едно правоотношение. Когато обаче това изпълнение не се осъществи, тогава настъпва дисбаланс в обществените отношения. Убеждението[1] и превантивната роля на обективираната в правните норми заплаха с принуда очевидно не са дали резултат. Вътрешната потребност за правомерно и общественополезно поведение липсва, а законността и правовият ред са застрашени.

За да възстанови баланса в обществените отношения, държавата следва да пристъпи към принуждението,^[2] като допълнително и крайно средство за „обезпечаване изпълнението нарежданията на държавната власт”. То винаги „идва на второ място, след убеждаването, просвещаването, възпитаването, насърчаването.”^[3]

Административната принуда е едно от средствата за принуда, чрез които държавата се стреми да постигне балансирана защита между основните права и свободи на гражданите и обществените интереси.

Административната принуда е въздействието – психическо или физическо, което се оказва върху адресатите на административноправните норми с цел да приведат своето поведение в съответствие с изискванията на тези норми.

Според Петко Стайнов административната принуда обхваща „специфичните действия на физическо заставяне, които се развиват от органите на държавното управление (администрацията), за да обезпечат сами направо изпълнението на направените нареждания”.^[4] Петко Стайнов посочва още, че административната принуда може да се прилага при определени случаи и при спазване на определени предпоставки и се характеризира с това, че се предвижда и определя не по съдебен ред.^[5]

Кино Лазаров, като синтезира приемливите според него елементи от концепциите на редица съветски автори, определя административната принуда като „външно (психическо или физическо) въздействие върху съзнанието и поведението на адресатите на административноправните норми. Чрез неблагоприятни последици  от морално, материално или физическо естество се въздействува върху тяхната воля, за да бъдат принудени те било да извършат нещо, предписано от тези норми, било да се въздържат от действия, забранени от тях.”^[6]

Според Иван Дерменджиев административната принуда е „вид държавна принуда, която се използва в определени от правото случаи като крайно средство за обезпечаване осъществяването на различните правоотношения, възникващи в сферата на изпълнително – разпоредителната дейност.”^[7]

Добри Димитров очертава административната принуда като „вид държавна дейност от принудително естество.” Нейната специфика се състои в това, че е обусловена от връзката й с административното нарушение. Тя съдейства за ефективното осъществяване на държавното управление и изпълнителната власт на държавата.^[8]

Всяко от разгледаните становища разкрива основни белези на административната принуда, но не изгражда цялостна представа за нея. Някои отдават приоритет на въздействието, което принудата оказва върху индивида. Други се съсредоточават върху органите и сферата на проявление на тази принуда. Трети – очертават основанията за нейното активиране. Колаборацията между тях обаче дава основните насоки за изясняване същността на административната принуда.

I. Административната принуда като средство за обезпечаване на законността и правовия ред.

1. Разгледана в рамките на учението за държавата и правото, административната принуда се очертава „като действие на заставяне от страна на държавата, на държавни органи.”^[9] Прилагането й като вид държавна принуда е приоритет на органите, които осъществяват изпълнителната функция на държавата. Тя „се прилага, за да бъдат защитени определени ценности, както за обществото и неговите членове, така и за политическата и стопанската система, която е установена.”^[10] Дейността по прилагането й е изпълнително – разпоредителна – развива се въз основа, в изпълнение и в рамките на закона. С едно изключение – дейността по налагането на административни наказания по естеството си е правораздавателна.^[11] Макар в основната си част дейността да се осъществява от административни органи, тя не може да се отъждестви с изпълнително – разпоредителната дейност, при упражняването на която се издават индивидуални и общи административни актове. Същественото, което отличава наказателните постановления от другите административни актове, не е характеристиката на институцията, която ги издава, а осъществяваната от тази институция правна функция. С издаването на наказателните постановления се „извършва правораздавателна дейност, насочена към санкциониране на нарушенията на установения ред на държавно управление.”^[12]
2. Динамиката на обществените отношения и непрекъснатото разширяване на сферата на изпълнителната дейност налагат административната принуда да се осъществява не само от органите, които принадлежат към системата на изпълнителната власт, но и от органи, които въз основа на закон са овластени с административни правомощия.^[13] Така по силата на чл. 230, ал. 1 Закона за съдебната власт (ЗСВ) съответната колегия на Висшия съдебен съвет ( ВСС )^[14], въпреки че е орган извън системата на изпълнителната власт, може да задейства механизма на административната принуда и да отстрани от длъжност съдия, прокурор или следовател, привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер до приключване на наказателното производство, ако прецени, че опазването на престижа на съдебната власт изисква това.^[15]  По изключение, при наличие на изрично нормативно овластяване, административната принуда може да се приведе в действие и от органи на съдебната власт. Такова изключение е предвидено в Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) чрез инкорпорираните в него мерки за защита от домашно насилие.^[16] Дейността по прилагане на административната принуда и в тези случаи си остава изпълнително – разпоредителна. И това е така, защото критерият за окачествяване на дейността не е правното положение на органа, който я осъществява, а нейната правна природа.^[17] А основното, което характеризира една дейност като изпълнително – разпоредителна и един акт като административен, е едностранната възможност да се създадат задължения за гражданина.^[18]

3. Тази възможност се предпоставя от характера на самите правоотношения, които възникват в системата на изпълнителната власт. Всяко правно отношение между орган на изпълнителната власт и даден адресат на административноправната норма или на издаден въз основа на нея административен акт трябва да получи своето нормално изграждане и развитие, и да достигне до своя логически край. Когато залегналите в правоотношението задължения се изпълнят – то се реализира, а съществуващата административноправна връзка между субектите се погасява. Това е желаният завършек на тези правоотношения. Когато обаче осъществяването им се отклони от това нормално и естествено развитие, се стига до неизпълнение или лошо изпълнение. В този случай юридическото неравенство между страните, които участват в правоотношенията, обуславя правната възможност, създадена по силата на правовия ред за органите на изпълнителната власт пряко да осъществят своите волеизявления и пряко да се налагат, когато това е необходимо, и върху личността, и върху имуществата на гражданите.^[19] Органите на изпълнителната власт ( и действуващите като такива ) притежават привилегията сами, по пътя на пряката акция да активират административната принуда, винаги когато преценят, че е налице поведение, несъобразено с изискванията на правните норми. При всички случаи между неизпълнението на конкретното задължение и осъществяването на принудата трябва да е налице каузална ( причинна ) връзка.
4. Принципно административната принуда се осъществява във връзка с развитието на извънслужебни отношения, което означава, че съществуването на йерархична административноправна или трудовоправна връзка не е предпоставка за прилагането й. Наличието на дисциплинарни отношения обаче не игнорира възможността за прилагане на административната принуда.^[20]
5. Упражняването на принудата трябва да бъде „само в случаите, предвидени в закона, и в рамките на закона”, т. е. правните норми трябва да установяват при какви условия, по какъв ред и от какви органи следва да се прилагат съответните мерки за административна принуда.^[21] Непосредственото им прилагане, без да се чака разрешение от съд или друг орган, е съществена гаранция за навременно и ефективно опазване на законността в държавата. Гаранция за опазване на правата и законните интереси на гражданите и на юридическите лица пък е предвиденият контрол за законност върху приложените мерки за административна принуда. Този контрол е израз на правозащитната функция на правовата държава, чрез която се осъществява принципът на законността в сферата на държавното управление – чл. 4, ал. 1 Конституцията на Република България ( КРБ ).^[22]
6. Редът за прилагане, оспорване и изпълнение на мерките за административна принуда е съставна част на административния процес като единна система, която обхваща реда и формите за извършване на изпълнително – разпоредителната дейност на държавата.

Така представена административната принуда очертава гледната точка само на единия от субектите на правоотношенията, в които се проявява – на носителя на публичната власт. От позицията на органа, който упражнява тази власт, административната принуда е средство за обезпечаване на законността и правовия ред. От гледна точка на адресата на административната принуда обаче, тя е средство за ограничаване на неговите основни права и свободи. Тази характеристика на административната принуда сякаш остава встрани от вниманието на административноправната теория. Тя обаче е не по – малко значима от характеристиката й като средство за обезпечаване на законността, поради което заслужава анализ в настоящото изложение.  

II. Административната принуда като средство за ограничаване на основни права и свободи.

1. Съгласно чл. 4, ал. 2 Конституцията на Република България ( КРБ ) държавата гарантира живота, достойнството и правата на личността, и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество. Издигането от Конституцията на Република България на правата на личността във върховен принцип на държавата и обществото означава, че те са и върховен принцип за легитимация на цялата държавна и правна система.^[23] Следователно ограничаването на посочените в Основния закон права и свободи означава намеса в легитимацията на тази система.^[24] Точно заради това единственото средство, чрез което човешките права и свободи могат да бъдат ограничени, е законът. Изискването обаче ограничаването на основните права и свободи „да е предвидено в закон” не е достатъчно^[25]. Ограниченията ще са допустими и легални, само когато са насочени към адекватна и пропорционална защита на конституционно признати ценности като националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.^[26] Следователно при упражняване на своите права и свободи личността може да бъде подчинена само на такива ограничения, които са установени със закон, изключително с цел да се осигури необходимото признаване и зачитане на правата и свободите на гражданите и удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие в едно демократично общество.^[27] От тези критерии трябва да се ръководи законодателят, когато в условията на демократичното общество, което балансирано трябва да защитава правата и свободите на всички свои членове, създава мерки за тяхното ограничаване.

Допустимите от закона ограничения трябва винаги да се тълкуват стеснително, нуждата от тях да бъде установена по убедителен начин и то в светлината на преследваната цел, а не абстрактно.^[28] Когато ограничението е наложително, подходящо и съразмерно, тогава няма съмнение, че мярката, която го обективира ще бъде оправдана и легитимна. Когато обаче намесата не отговаря на належаща обществена потребност и е несъразмерна на преследваната легитимна цел, тогава ограничаването на основните човешки права ще бъде неоправдано.^[29] Така например, общностната съдебна практика е категорична, че съществуването на национална правна уредба^[30], която позволява да се ограничи правото на гражданин на дадена държава – членка да пътува до друга държава – членка, е допустимо само при условие че: от една страна – личното поведение на този гражданин представлява истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някои от основните интереси на обществото, и от друга страна – предвидената ограничителна мярка може да гарантира осъществяването на преследваната с нея цел и не надхвърля необходимото за нейното постигане.^[31]

2. Необходимо е да се отбележи още нещо – фактът, че националното право притежава специфична база, която урежда основни права, свободи и интереси, респ. техните ограничения, категорично не е достатъчен. Националното право трябва да е не само ясно дефинирано и предвидимо от гледна точка на прилагането му, но и да съдържа достатъчно процесуални гаранции за защита, за да се избегне всякакъв риск от произвол и да отговаря на стандарта за законност, установен в Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи ( ЕКПЧ ) и Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС).^[32]

Всеки гражданин, който счита, че негови основни права и свободи са нарушени, вследствие приложена спрямо него мярка за административна принуда, има право на защита.^[33] Правото на защита е основно, всеобщо и в същото време лично право, което има и процесуален характер, защото е средство за защита на друго право (накърнено или застрашено).^[34] За да реализира обаче адекватно правото си на защита, гражданинът трябва да разполага с ефективни правни средства за това пред съответните национални власти. Европейският съд за защита на правата на човека и основните свободи (ЕСПЧ) е константен в разбирането, че средството за защита трябва да е ефективно „както на практика, така и по закон”, като ефективността предполага такова средство за защита, което да може да възпрепятства настъпването или продължаването на твърдяно нарушение, или такова, което може да осигури „подходящо обезщетение за нарушение, което вече е настъпило”^[35]. Вътрешноправното средство за защита може и да не е съдебно, стига органът, който взема решението да е „достатъчно независим” от органа, който според твърденията отговаря за нарушението.^[36] Следователно правото на защита не е ограничено само до съдебната защита. Няма съмнение обаче, че съдебната защита е основната форма на защита в правовата държава. Тя е най – висшата правна гаранция, както за защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица, така и за законосъобразността на издаваните от изпълнителната власт административни актове.^[37]

Kато част от правото на защита, правото на гражданите на справедливо правосъдие, е закрепено в нормите на чл. 6, т. 1 ЕКПЧ и чл. 47 ХОПЕС. Това автоматично означава, че стандартите относно правото на достъп до съд, прилагани у нас, не могат да бъдат по – ниски в сравнение с онова, което предвиждат установените международни и европейски стандарти.^[38] В тази връзка Конституционният съд на РБ в Решение № 3 от 04.05.2011 г. по к.д. № 19/2010 г. прие, че „ограничаването на правото на обжалване на нарушителя пред по – горна инстанция на съдебен акт, който предвижда налагане на наказание „задържане в поделенията на МВР”, надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието, въпреки че актът е постановен в административнонаказателно производство…Съществуването на ускорени производства в областта на наказателното право само по себе си не противоречи на чл. 6 ЕКПЧ, но не бива принципите на бързина и стабилитет на съдебните решения да имат приоритет пред правото на защита на обвиняемия.” КС достига до извода, че чл. 7 Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ ) засяга основното право на задържания на справедлив процес, поради което противоречи на чл. 31, ал. 4 КРБ^[39] и следва да бъде обявен за противоконституционен.

Понятията за законност и върховенство на правото в демократичното общество изискват мерките, засягащи основни права на човека да бъдат обект на определена форма на състезателно производство пред независим орган, компетентен да прецени основанията за прилагането им и релевантните доказателства.^[40] Точно заради това, когато става дума за принуда и ограничаване на основни права и свободи, макар и съобразено с преследваната легитимна цел, достъпът до съд трябва да бъде винаги открит. В тази насока са и изискванията на ЕКПЧ и правото на ЕС, които не допускат „ограничаване ” в смисъла на „отнемане ” на правото на съдебна защита.[41] 

                                                              *****

Разгледана през призмата на допустимите ограничения спрямо основните права и свободи и значимостта на защитаваните интереси, административната принуда несъмнено е една от основните гаранции за опазване на законността и правовия ред. Постигането на балансирана защита и зачитане на правата и свободите на гражданите, удовлетворяването на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие, са реално изпълними цели, благодарение на различните нейни проявления.

^[1] повече за убеждението и неговите проявни форми в: Дачев, Л. Учение за държавата. С.: Свида, 2001, с. 192; Дерменджиев, Ив., Д. Костов, Д. Хрусанов, Aдминистративно право на Република България. Обща част. С.: Сиби, 2004, с. 232;  Стоянов, Е. Предварително изпълнение на индивидуални административни актове. С.: Сиела, 2016, с. 36 – 39. В посочената студия авторът de lege ferenda предлага създаването на своеобразни „поощрителни административни мерки” като контрапункт на „принудителните административни мерки”, които се съдържат в повечето административни специални закони, с цел поощряване изпълнението на индивидуалните административни актове.

[2] „принуждение” е старинната дума, която е запазена в руския език и е равнозначна на „принуда” – вж. Стайнов, П. Принос към изучаване ролята на убеждаването и на административната принуда в социалистическата държава. // Известия на Икономическия и правния институт. БАН, 1951, № 1-2, с. 156.

[3] Пак там, с. 154.

[4] Стайнов, П. Принос към изучаване ролята…., с. 156.

[5] Пак там, с. 156 – 157.

[6] Лазаров, К. Административна принуда – понятие и видове. //Социалистическо право, 1980, №  4, с. 37 – 38; Лазаров, К. Принудителни административни мерки. С.: Наука и изкуство, 1981, с. 17.

[7] Дерменджиев, Ив. Административно право на Народна република България. Обща част. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1989, с. 372.

[8] Димитров, Д. Административно право. Обща част. С.: Сиби, 1993, с. 177.

[9] Стайнов, П. Принос към изучаване ролята … с. 155. Следва да се има предвид, че възлагането на държавни функции със закон на правни субекти извън системата на държавните органи не противоречи на Конституцията на Р. България. Ако въз основа на закон административната принуда се упражнява от правни субекти, които не са държавни органи, това означава, че те действат като държавни.– вж. Решение № 10 от 6.10.1994 г. по к.д. № 4/1994 г. на КС на РБ; Решение № 5 от 10.05.2005 г. по к. д. № 10/2004 г. на КС на РБ.

[10] Сивков, Цв. Административно наказване. Материалноправни и процесуални проблеми. С.: Софи – Р, 1998, с. 8.

[11] Лазаров, К. Цит. съч., с. 28; П. Стайнов. Особените юрисдикции в областта на администрацията. С.: БАН, 1956, с. 141 – 144; Дерменджиев, Ив. Производство за налагане на административни наказания в НР България. С.: Наука и изкуство, 1963, с. 122 – 143; обратното се приема в т. 1 от мотивите на Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ВКС и ВАС: „дейността по административно наказване, независимо от правораздавателния й характер, е административна, тъй като се осъществява от административни по своя вид органи, извършва се по административен ред чрез упражняване на властнически метод.”, вж. още Дерменджиев, Ив. Административни нарушения и наказания. С.: Наука и изкуство, 1981, с. 9.

[12] ТП №  2 от 19.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ВКС и ВАС, особено мнение по т. 1.

[13] затова наричаме и принудата, прилагана от тези органи, административна; вж. § 1, т. 1 АПК „административен орган” не е само органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт, но и всеки носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, включително лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги.

[14] Решение № 9 от 03.07.2014 г. по к. д. № 3/2014 г. на КС на РБ – с това решение КС прие, че ВСС може да издава подзаконови нормативни актове в качеството му на орган, администриращ съдебната власт в изпълнение на чл. 130, ал. 6 от Основния закон, когато това му е възложено изрично със закона по чл. 133 от Конституцията: „..приемането на подзаконови нормативни актове от орган на съдебната власт в лицето на ВСС не само не нарушава конституционния принцип за разделение на властите, прогласен в чл. 8 от Конституцията, а точно обратното – създават се гаранции за неговото действие.”

[15] с мащабните изменения в ЗСВ през 2016 г. ( ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) в разпоредбата на чл. 327, ал. 2 ЗСВ се предвиди възможност съответната колегия на ВСС да обръща внимание на административните ръководители и техните заместници за допуснати от тях нарушения по организацията на работата. С измененията от началото на 2020 г. ( ДВ, бр. 11 от 07.02.2020 г.) възможността за прилагане на тази принудителна мярка бе отменена.

[16] чл. 16, ал. 1 ЗЗДН: „Със заповедта за защита съдът налага една или повече мерки за защита.”; задължителното настаняване и лечение по чл. 155 Закона за здравето и принудителните медицински мерки по чл. 89 – 91 от Наказателния кодекс са превантивни принудителни административни мерки, които също се прилагат от съд.

[17] Решение № 6 от 11.11.2008 г. по к. д. № 5 от 2008 г. на КС; Стайнов, П. Административните актове в правната система на Народна република България. С.: БАН, 1952, с. 83.

[18] Ангелов, А., Ив.  Дерменджиев, Г. Костадинов, Административно право на Народна република България. Обща част. С.: СУ „Св. Климент Охридски”, 1967, с. 175; Решение № 11 от 04.10.2016 г. по к.д. № 7/2016 г. на КС на РБ; Решение № 7809 от 12.06.2018 г. по адм. д. № 4606/2017 г. на ВАС, VII отд., Решение № 11935 от 11.11.2015 г. по адм. д. № 3257/2015 г.на ВАС, VII отд., Решение № 7964 от 10.06.2013 г. по адм. д. № 4556/2013 г. на ВАС, 5 – чл. състав, ІІ колегия.

[19] Стайнов, П., А. Ангелов. Ръководство по административно право. Обща част. С.: Печатница „Военно – издателски фонд”, 1947, с. 50.

[20] Бояджиев, Н. Някои въпроси на административната принуда и нейното приложение от органите на НМ. С.,1981, с. 24 – 26.

[21] Стайнов, П., А. Ангелов. Административно право на Народна република България. Обща част. С.: Наука и изкуство, 1957, с. 272; Решение № 7801 от 06.06.2013 г. по адм. д. № 2305/2013 г., ВАС, VII отд.

[22] Решение № 13 от 22.07.1993 г. по к. д. № 13 от 1993 г. на КС на РБ; Решение № 21 от 26.10.1995 г. по к.д. № 18/1995 г. на КС на РБ.

[23] Неновски, Н. Правата на личността в Конституцията на РБ от 1991.// Правна мисъл, № 1, 1995, с. 4.

[24] Решение № 2/1998 по к.д. 15/1997 г. на КС на РБ – „Тълкуването на съответните разпоредби на Конституцията в материята на правата на човека следва да бъде съобразено във възможно най-голяма степен с тълкуването на нормите на ЕКПЧ”;  ЕКПЧ е в сила за Р. България от 07.09.1992 г. и като международен договор – част от вътрешното право на страната съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ, има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат.

[25] чл. 8, ал. 2  ЕКПЧ: Намесата на държавните власти ще е допустима в случаите, предвидени в закона, и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благоденствие на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.;  вж. Решение от 29.04.1979 г. по делото Sunday Times v UK, в което ЕСПЧ посочва, че „една норма не може да се счита за „закон”, ако не е формулирана достатъчно прецизно, за да даде възможност на гражданина да регулира поведението си”.

[26] Решение № 2 от 31.03.2011 г. по к. д. № 2/2011 г. на КС на РБ.

[27] Решение № 3 от 17.05.1994 г. по к.д. № 1/1994 г. на КС на РБ.

[28] в тази връзка КС в Решение № 2 от 31.03.2011 г. по к. д. № 2/2011 г. посочва, че „принудителна административна мярка, с която автоматично и неопределено във времето се ограничава основното право на гражданина свободно да напуска страната съставлява прекомерно, неподходящо правно средство за постигане на целта, която е принципно съвместима с Конституцията. Затова тя излиза извън позволените рамки по чл. 35, ал. 1, изр. 2 от Конституцията.”; вж. още Решение № 7798 от 06.06.2013 г. по адм. д. № 4154/2013 г. на ВАС, VII отд.; Решение №11056 от 05.08.2011 г. по адм. д. № 13868 / 2010 г. на ВАС, VII отд., Решение № 16274 от 12.12.2011 г. по адм. д. № 15505/2010 г. на ВАС, VII отд.

[29] Решение от 16.12.1997 г. на ЕСПЧ по дело Camenzind v. Switzerland, жалба № 21353/93.

[30] На 01.01.2007 г. Р. България се присъедини към ЕС, което означава, че приматът на общностното право е в сила спрямо всяка национална разпоредба, била тя и с конституционен ранг –  в тази връзка вж. Жаке, Жан – Пол, Институционно право на ЕС. С.: ИЕП и УИ „Св. Климент Охридски“, 2007, с. 56.

[31] дело С-33/07 Ministerul Administratiei si Internelor – Directia Generala de Pasapoarte Bucuresti срещу Gheorghe Jipa; вж. и заключението на Генералния адвокат Мазак, представено на 14 февруари 2008 г. по същото дело; вж. решение от 02.08.1993г. по съединени дела С-259/91, С-331/91 и С-332/91 Pilar Allue и Carmel Mary Coonan and others срещу Universita degli studi di Venezia and Universita degli studi di Parma: Дадена мярка, ограничаваща правото на свободно движение, може да бъде оправдана, само ако зачита принципа на пропорционалността, т. е. тя трябва да бъде необходима и подходяща за постигане на преследваната цел.

[32] Решение от 29.03.2010 г. на ЕСПЧ по делото Medvedyev and Others срещу France; жалба № 3394/03;  в тази връзка вж. и Решение от 03.09.2008 г. по съединени дела C‑402/05 P и C‑415/05 P, Yassin Abdullah Kadi и Al Barakaat International Foundation срещу Съвет на Европейския съюз и Комисия на Европейските общности, с което Съдът на ЕС  отменя Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 21.09.2005 г. по дело Kadi/Съвет и Комисия (T‑315/01), Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 21.09.2005 г. по дело Yusuf и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (T‑306/01),  Регламент (ЕО) № 881/2002 на Съвета от 27 май 2002 г. и Регламент (ЕО) № 467/2001 на Съвета за забрана на износа на някои стоки и услуги за Афганистан, с които се  налагат специфични ограничителни мерки на г‑н Kadi и Al Barakaat като физически лица и образувания, свързани с Осама бен Ладен, мрежата на Ал Кайда и талибаните. Според СЕС „в частта, в която се отнася до жалбоподателите, спорният регламент е приет без да бъде предоставена каквато и да е гаранция, че те ще бъдат уведомени за приетите срещу тях факти и доказателства или изслушани във връзка с тях, поради което трябва да се заключи, че този регламент е приет в съответствие с производство, в хода на което не е било спазено правото на защита, което също е довело до нарушаване на принципа на ефективна съдебна защита.”

[33] чл. 56 КРБ „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник.”

[34] Решение № 3 от 17.05.1994 г. по к.д. № 1/1994 г. на КС на РБ.

[35] Решение от 26.10.2000 г. на ЕСПЧ по делото Kudla срещу Poland; жалба № 30210/96.

[36] Решение от 25.03.2983 г. на ЕСПЧ по делото Силвър и други срещу Обединеното кралство; жалби №№ 5947/72, 6205/73, 7052/75, 7107/75, 7113/75 и 7136/75.

[37] Решение № 5 от 18.04.2003 г. по к. д. № 5/2003 г. на КС на РБ;  Решение № 13 от 22.07.1993 г. по к.д. № 13/1993 г. на КС на РБ; Решение № 1/2012 г. по к.д. № 10/2011 г. на КС на РБ; Решение от 24 ноември 2005 г. на ЕСПЧ по делото на Капитал Банк АД срещу България, жалба № 49429/99; Решение от 25.07.2002 г. на Съда на ЕС по дело C-50/00 P,Unión de Pequeños Agricultores v Council of the European Union:  Държавите – членки трябва „да изградят система от правни средства за защита и производства, които гарантират опазването на правото на съдебна защита. В този контекст, съобразно принципа на лоялното сътрудничество по чл. 10 от Договора за ЕО, националните съдилища трябва – в максималната възможна степен – да тълкуват и прилагат вътрешните процесуални норми, които регулират упражняването на правото на иск (жалба) по такъв начин, че да позволят на физическите и юридически лица да оспорват пред съд законосъобразността на всяко решение или друга национална мярка, относима към действието спрямо тях на акт на Общността с общо приложение и да пледират недействителността им”.

[38] Решение № 1/2012 г. по к.д. № 10/2011 г. на КС на РБ – КС обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 189, ал. 3 Закона за движението по пътищата, която поставя препятствие пред гражданите да обжалват пред съд съставяните по ЗДвП наказателни постановления и електронни фишове за налагане на глоба под 50 лв. КС посочва, че разпоредбите във връзка с административното наказване представляват „наказателно обвинение” по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКПЧ. При това положение, доколкото налагането на глоби по повод извършени административни нарушения е наказателноправно по своята природа, конституционните съдии са единодушни, че правото на защита по чл. 56 КРБ, тълкуван в светлината на чл. 6, §1 ЕКПЧ, включва задължителен достъп до съд във всички онези случаи, когато се налагат административни глоби на граждани.

[39] ЕКПЧ чрез своята habeas corpus разпоредба на чл. 5, параграф 4 осигурява „ключова гаранция” срещу всяко произволно лишаване от свобода от страна на държавните органи; вж.  Решение от  29.11.1988 г. на ЕСПЧ по делото Brogan & Others v The United Kingdom; жалби №№ 11209/84, 11234/84, 11266/84, 11386/85.

[40] Решение от 24.11.2005 г. на ЕСПЧ по делото на „Капитал Банк” АД срещу България, жалба № 49429/99.

[41] в тази връзка вж. особеното мнение на съдиите Ст. Стоева и Г. Ангелов, изразено по Решение № 14 от 04.11.2014 г. по к. д. № 12/2014 г. на КС на РБ.