ас. д-р Милка Ламбева – Стефанова

Настоящият доклад разглежда споразумението по АПК като способ за разрешаване на конфликти в сферата на изпълнителната дейност. Основните въпроси, които са предмет на изследвани, са доколко при разрешаване на административни спорове може да се приложи медиацията и възможно ли е този конфликт да бъде разрешен със сключване на споразумение по Закона за медиацията. Заедно с това е разгледан и институтът на споразумението, уреден с приемане на Административнопроцесуалния кодекс. Основно внимание е отделено на белезите, които превръщат споразумението в начин за предотвратяване и/или разрешаване на административни спорове.

This report exemines the the agreement, regulated by Аdministrative procedural code as a way to resolve conflicts in the sphere of executive activity. The exemines research how the mediation can be applied in resolving administrative disputes and is it possible the administrative conflicts to be resolved by concluding an agreement under the Mediation Act. At the same time, the report examines the institute of the agreement, regulated by the Administrative Procedure Code. The focus is on the features that make the agreement as a way to prevent and / or resolve administrative disputes.

Ключови думи: Административнопроцесуален кодекс, административен спор, админситративно правоотношение, изпълнителна власт,  медиация, обвързана компетентност, оперативна самостоятелност,  споразумение.

Key words: Code of Administrative Procedure, administrative dispute, administrative legal relationship, executive power, mediation, bound competence, operational independence, agreement.

Когато говорим за конфликт в правотo, говорим за възникване на правен спор. Да възникне конфликт в сферата на изпълнителната дейност означава, да е налице административноправен спор. Но този спор безспорно има своите специфики, обусловени от основните характеристики на изпълнителната дейност, където една от страните е винаги „властоимащ“ – лице, което може едностранно да създава права и задължения, защото притежава властническа компетентност. Ето защо, при една такова правоотношение, да се реши възникнал между страните спор не е толкова лесно. Още по-трудно е да се разреши този спор с помощта на извънсъдебни способи, при които ролята на съда като правораздавателен орган е слабо изразена.

Разглеждайки начините за разрешаване на конфликтите в сферата на правото, не можем да пропуснем съдът или съдебната юрисдикция. Но дали винаги този начин за приключване на спора е най-правилен, или казано по-точно най-целесъобразен? Практиката отдавна е показала, че съдебното производство често не се развива при спазване на принципа на бързина и ефективност. Голяма част от съдилищата са пренатоварени, което от една страна е предпоставка за забавяне на процедурата, а от друга – причина да бъдат допускани пропуски от решаващия орган. Ето защо, все по-често се прилагат извънредните или наричани още алтернативни способи за разрешаване на правни спорове.[1] Безспорно, широко разширен метод за алтернативно разрешаване на правни конфликти е медиацията. И докато медиацията е често срещан способ за решаване на спорове в гражданското и търговското право, то не по този начин стоят нещата при уреждане на конфликти в сферата на изпълнителната дейност, т.е при разрешаване на административноправни спорове.

Може ли при разрешаване на административните спорове да се сключи споразумение по Закона за медиацията (ЗМ)?

Още с Препоръка Rec (2001)9 до държавите членки относно алтернативите на съдебния спор между административни органи и частни лица[2] се отчита значението от въвеждане на извънсъдебни способи за разрешаване на административноправни спорове. В препоръката са посочени главните предимства на алтернативните средства за разрешаване на административни спорове, а именно: по-прости и по-гъвкави процедури; по-бързо и по евтино разрешаване на спора; дружелюбно уреждане на проблемите; експертно разрешаване на спора; решаване на проблема според справедливи принципи, а не само според строги законови правила; по-големи възможности за преценка по целесъобразност. Заедно с това, в наръчника по европейско право в областта на достъпа до правосъдие  изрично се посочва, че „административните извънсъдебни органи могат да благоприятстват достъпа до правосъдие чрез осигуряване на по-бързи начини за получаване на правни средства за защита или като дават възможност за колективна правна защита“. Четейки целия текст на наръчника стигаме до извода, че под административни извънсъдебни органи се има предвид всички тези, които предлагат алтернативен начина за разрешаване на спор.[3] Нуждата от въвеждане на алтернативни методи за разрешаване на административни спорове в България е отчетена в Окончателния доклад на Цялостен преглед на системата на административното правосъдие в България, където изрично е посочено, че е нужно „да се създадат алтернативни механизми за посредничество за разрешаване на спорове с административни органи и за укрепване на системата на административното правосъдие“.

През 2004г. е обнародван Законът за медиацията[4], където в чл. 3 , ал. 1 изрично е предвидено, че предмет на медиация могат да бъдат административни спорове, свързани с права на потребители, и други спорове между физически и/или юридически лица. В алинея 3 от същата разпоредба се уточнява, че медиация не се провежда, ако закон или друг нормативен акт предвижда различен ред за сключване на споразумение. Но при буквалното тълкуване на така посочената норма оставаме с впечатление, че всъщност при разрешаване на административноправни спорове не може да бъде приложена медиация, защото сам по себе си Административнопроцесуалният кодекс[5] самостоятелно урежда  институтът на споразумението при наличие на възникнал конфликт и определя специфичен ред за  неговото сключване. Дали това е така?

Отговорът на този въпрос на първо място се предпоставя от определяне на характеристиката на самите административноправни спорове? С какво последните се разграничават от гражданските и търговските и защо ДИРЕКТИВА 2008/52/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 21 май 2008 година относно някои аспекти на медиацията по гражданскоправни и търговскоправни въпроси извежда административните въпроси от своете поле на действие?[6]

Наличието на административен спор е свързано с наличие на административно правоотношение. То, както бе споменато и в началото на доклада, съдържа редица специфични белези най-вече, защото се развива в сферата на изпълнителната власт. Ето защо, за да успеем да разгледаме основните му характеристики, е нужно на първо място да уточним какво е изпълнителна власт /изпълнителна дейност.  Понятието за изпълнителна власт е дадено от редица административисти.[7] Без да разглеждаме в детайли юридическите характеристики на изпълнителната дейност, можем да обобщим, че „изпълнителната дейност е властническа, творческа, подзаконова, юридически уредена дейност от името на държавата, която може да решава практически проблем. Основно тя се осъществява чрез актове, които имат властническа характеристика, защото се издават от името на държавата и съдържат задължителни разпореждания“.[8] От така даденото определение можем да извлечем и някои от основните белези на административното правоотношение, а имено:

– една от страните в това правоотношение е винаги орган на изпълнителната власт (или приравнен нему орган), който притежава властнически правомощия;

 – въз основа на така дадените му властнически правомощия този орган има право едностранно да предизвиква правни последици в сферата на адресата/адресатите на акта;

 – административният орган действа винаги въз основа, в рамките и в изпълнение на закона, поради което неговата дейност е подзаконова и ограничена от законодателя[9];

 – при необходимост административните актове могат да бъдат приведени в изпълнение с помощта на държавната принуда.

За административен спор можем да говорим, когато е налице разногласие между граждани и/или организации и административен орган, касаещо прилагане на норма от административното право, която норма е определяща относно правата и задълженията на участващите в административното правоотношение.[10]  Това до голяма степен помага да си отговорим на въпроса  „дерогира ли разпоредбата на чл. 19 от АПК възможността при разрешаването на административен спор да се сключи споразумението, уредено в Закона за медиацията?”.[11] Действително, в Препоръка № R (2001) 9 на СЕ насочва държавата ни да приеме уредба на медиацията за всички административни спорове, но доколко това е практическо приложимо? И доколко отговаря на характера на административноправния спор? Всъщност, правейки обстоен анализ на практиката, постановена във връзка с приложението на ЗМ, стигаме до извода, че споразумение по визирания нормативен акт се сключва най-често по граждански и търговски дела. От направен преглед на повече от 30 постановени актове на ВАС[12], само в един случай медиацията е използвана като способ за разрешаване на административен спор или по-точно като способ за предотвратяване на такъв.[13] Конкретният случай разглежда възникнало противоречие между Българска Асоциация на кабелните и комуникационните оператори /БАКК0/ и “Дружество за колективно управление в частна полза правата на продуцентите на звукозаписи и музикални видеозаписи и на артистите – изпълнители – ПРОФОН” във връзка с приложението на чл. 21 от Закона за защита на конкуренцията. Това колебливо използване на медиацията като начин за разрешаване на конфликти в изпълнителната дейност можем да обясним по следния начин:

1. На първо място АПК, за разлика от Гражданскопроцесуалния кодекс, не предвижда изрично възможността административният съд да напътства страните към медиация. Разпоредбата на чл. 140, ал. 3 от ГПК гласи, че „………..съдът може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.“ Подобен текст в Административнопроцесуалния кодекс липсва. Нито в производството по издаване на административните актове, нито в процедурата по тяхното оспорване, се предвижда възможността съдът да насочи страните към медиация. Разбира се, това може да се дължи на пропуск в самото законодателство. Но самият факт, че Административнопроцесуалният кодекс е приет 2 години след влизане в сила на Закона за медиацията, а и това, че тази процедура почти не се използва в административния процес, навява на мисълта, че може би не е налице неволен пропуск, а осъзнатост от страна на нормотвореца за трудната приложимост на медиацията при разрешаване на административноправни спорове, поне що се касае до възможността да се сключи споразумението по чл. 16 и следващи от ЗМ, което споразумение няма как да не бъде приравнено на административен акт.
2. На следващо място, както вече бе и отбелязано, самият Закон за медиацията, с разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от него, като че ли самоограничава правното си действие, в това число и правното си действие при разрешаване на административни спорове. В посочената норма се предвижда, че медиация не се провежда, ако със закон или друг нормативен акт е предвиден различен ред за сключване на споразумение. Ако се разграничим от буквалното тълкуване на тази норма и приложим корективното такова, можем да достигнем до следния извод: АПК безспорно урежда института на споразумението, но не и процедурата по неговото сключване. Наред с това Република България, подписала Препоръка № R (2001) 9 на СЕ, в която изрично е указано да се създаде уредба, чрез която медиацията да бъде прилагана по всички административни спорове, следва да спазва този акт. Но такава уредба в българското законодателство липсва. Тогава нега разгледаме медиацията като процес, който включва две фази:

         – фаза 1 – преговори между страните, в които участва медиатор

         и

         фаза 2 – сключване на споразумение между страните.

Да считаме, че при разрешаване на административни спорове може да се сключи споразумение по реда на чл. 16 и следващи от ЗМ означава, да загърбим редица принципи на административното право, най-вече защото още самата разпоредба на чл. 16 гласи, че „съдържанието и формата на споразумението се определят от страните“. Само че, както вече нееднократно бе посочено, в сферата на изпълнителната власт страните не са равнопоставени, а и действат в рамките и в изпълнение на закона. Ако им дадем възможност сами да определят съдържанието на споразумението, това означава ли лицата да имат правото да променят и акта? Отговорът би следвало да е отрицателен, тъй като в административното право свободата на договаряне е неприложима. На следващо място АПК  изрично придава на споразумението силата на административен акт, тъй като същото го замества, което означава, че то следва да е съобразено и със съдържанието, което законът предвижда да съдържа този акт, и с неговата форма.[14] В унисон с общите белези на административното правоотношение, страните имат ограничена свобода за действие при сключване на споразумение, което автоматично изключва възможността да се приложи нормата на чл. 16 от Закона за медиацията, т.е да е приложи фаза 2 от този процес. Наред с това споразумението, сключено по Закона за медиацията, няма белезите на административен акт и не може да се превърне в такъв, както споразумението по чл. 20. от АПК. 

Невъзможността да сключим споразумение по Закона за медиацията при разрешаване на административен спор означава ли, че при разрешаване на спора не може да се търсят услугите на медиатор при разрешаване на конфликта? В чл. 2 от Закона за медиацията изрично е установено, че медиатор е трето лице, т.е такова, което не може да бъде квалифицирано като страна или субект в правоотношението, което подпомага спорещите страни да постигнат споразумение. От така разгледаната разпоредба се стига до извода, че медиаторът е посредник, който помага на страните да достигнат до консенсус във връзка с възникналия правен спор. Щом дейността на медиатора не поставя властническите правомощия на органа на изпълнителната власт под въпрос и не нарушава основния принцип в административното право, съгласно който отношенията в сферата се развиват винаги на ниво власт и подчинение, то считам, че при разрешаване на конфликти в изпълнителната дейност, дори и да не може да се сключи уреденото в ЗМ споразумение, може да се приложи първият етап от тази процедура, т.е  да се прибегне до трето лице, което да помогне на страните да разрешат спора между тях. Тази възможност, макар и да не е изрично посочена в АПК, не е и забранена, което позволява да тълкуваме нормата на чл. 3 от ЗМ разширително. Препоръчително е обаче самата процедура да бъде законово регламентирана в Кодекса, за да не се достига до противоречива съдебна практика, а и до противоречиви становища в правната теория.

Споразумението по АПК – способ за разрешаване на административноправни спорове.

Институтът на споразумението по АПК бе уреден с приемане на Административнопроцесуалния кодекс през 2006г.[15] Нормативната основа намираме  в чл. 20 от АПК и чл. 178 от Кодекса. Към тези разпоредби можем да прибавим и чл. 207 от АПК, която разпоредба разглежда споразумението относно размера на обезщетението при прекратяване на производството по оспорването на админстративните актове. Това споразумение обаче е „един особен вид споразумение…..защото не е свързано с властническата позиция на държавния орган и упражнените от него правомощия, а се отнася до последствията от действията и актовете на администрацията“[16], поради което ще остане извън предмета на изследване.

Още в самото начало е нужно да се уточни, че в настоящия доклад няма да бъде подробно разгледана същността на споразумението по АПК и основните му белези, нито да се прави обстоен анализ на видовете споразумение, тъй като това от една страна предполага обем, доста по-голям от допустимия, а от друга – остава извън темата на доклада. Следва да се отбележи, че подробен и пълен анализ на института на споразумението е направен от проф.дюн. Цветан Сивков в неговия труд „Споразумението по административнопроцесуалня кодекс“, както и в „Споразумението по чл. 20 на Административнопроцесуалния кодекс“.

Все пак, за да можем да обосновем тезата си, че споразумението по АПК е алтернативен способ за разрешаване на конфликти в сферата на изпълнителната власт, е нужно накратко да посочим основните му белези, които го определят като такъв вид метод, както и да определим видовете споразумение.

Видове споразумение

В правната доктрина липсва становище относно това нормите на чл. 20 и чл. 178 от АПК водят ли и до два различни вида споразумение, или по-скоро се касае за един вид, който се сключва в различни етапи от процеса. С оглед достигане на по-голяма конкретизация и яснота, можем да обособим пет основни вида споразумения:

  -споразумение между орган и страна, сключено пред административен орган (чл. 20 от АПК);

  – споразумение между  страни, сключено пред административен орган (чл. 20 от АПК);

  – споразумение, сключено по реда на чл. 178 от АПК пред първа инстанция;

 – споразумение, сключено по реда на чл. 178 от АПК пред касационна инстанция;

  – споразумение, сключено по реда на чл. 207 от АПК при прекратяване на производството и търсене на обезщетение за вреди.[17]

Основни белези на споразумението по АПК, характеризиращи го като способ за разрешаване на конфликти на административни спорове

 Както вече бе уточнено в доклада, макар и чл. 11 от АПК изрично да е прокламиран принципът за бързина и процесуална икономия, често в административния процес този принцип се нарушава, било то в производството по издаване на административни актове, било то в съдебното производство. За това влияят множество фактори – голямата претовареност на административните съдилища, недоброто познание на разпоредбите на закона от редица органи на изпълнителната власт, недобросъвестното поведение на страните в производството, защита на частни интереси и др. Всичко това често води до конфликти в сферата на изпълнителната власт. Редица граждани и организации или не са доволни от съдържанието на издадените актове, или са недоволни от липсата на такива актове, въпреки изричното заявление за издаването ми. Достига се до спор, който може да бъде разрешен или по административен ред – по реда на оспорване пред по-горестоящ административен орган, или по съдебен. И в двата случая обаче, освен че се забавя самото производство, се разходват и средства, които косвено се заплащат от всички нас – данъкоплатците. Ето защо се налага да бъде въведен способ, чрез който подобен вид конфликти да се разрешава чрез договаряне между самите страни, а и чрез който да се предотвратява възникване на такъв вид неразбирателства. Такъв способ е споразумението, уредено в АПК, защото то без съмнение представлява съгласуване на волите на различни правни субекти. Това съгласуване на волите на различни по степен правни субекти (единият носител на властнически правомощия, другият в позицията на подчинен) е допуснато от законодателя с една единствена цел – да се предотврати или да се разреши административноправен спор между страните, без да се налага да се „изразходват“ всички ресурси на изпълнителната и съдебната власт, т.е да се спази принципът на бързина и процесуална икономия, уреден в чл. 11 от АПК. Неслучайно, именно поради нуждата от уеднаквяване на волите, споразумението може да се разгледа като подобие на административния договор, но, както уточнява и проф. Сивков, като „един особен вид административен договор“[18], тъй като самото то крие множество специфики.

Когато говорим за функциите на споразумението като алтернативен метод за разрешаване на административни спорове, е нужно да направим разграничение между споразумението по чл. 20 от АПК и това по чл. 178 от Кодекса.

Споразумението по чл. 20 от АПК се сключва в производството пред административен орган и  служи или за предотвратяване, или за разрешаване на спор. В първия случай, който  се среща при издаване на административен акт[19], органът на изпълнителната власт не разрешава едностранно въпроса, а допуска страната да участва в производството и да съгласува с нея съдържанието на акта или причините, поради които същият не се издава. Целта е да се сведе до минимум възможността решението на административния орган да бъде оспорвано, с което производството да завърши в кратки срокове, без да се достига до конфликти и сезиране на горни инстанции (било то по-горестоящ орган, било то съда). Това не значи, че между страните липсва разногласие относно.Напротив, често такова разногласие е налице, но то се разрешава още преди самият акт да бъде издаден и не ескалира, т.е не се достига до оспорването му. При втория случай е налице спор относно съществуващ акт на орган на изпълнителната власт, който е отнесен до по-горестоящ административен орган. Тук също страната е допусната да участва в производството. Споразумението, гласи разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от АПК, „може да бъде сключено до влизането в сила или до оспорването на административния акт пред съд“.

В хипотезата на чл. 20 от АПК при сключване на споразумението не се налага участието на съда, тъй като същото не подлежи на одобрение от съдебен орган. Спорът най-често се развива в рамките на самата изпълнителна власт, а самото споразумение замества административния акт, което значи, че при необходимост следва да може да бъде изпълнено с помощта на държавната принуда. Всъщност точно тук се корени и една от основните разлики между споразумението, сключено по реда на Закона за медиацията и това, сключено по реда на АПК – невъзможността първото да бъде изпълнено с помощта на държавната принуда.

По различен начин се подхожда в случаите, когато се сключва споразумение по реда на чл. 178 от АПК. При тази хипотеза е налице издаден административен акт, във връзка с който съществува и висящ административен спор. Тук съдът има основна, ключова роля, тъй като той е органът, който следва да потвърди сключеното между страните споразумение. Този институт е разгледан от самата правна доктрина като „доброволно и взаимно приемливо приключване на спора“.[20]  С определението, с което потвърждава споразумението, съдът обезсилва административния акт и прекратява делото, т.е потвърденото споразумение замества съдебното решение. То може да бъде обжалвано само от страна, която не е участвала в споразумението. Това разрешение на чл. 178, ал. 5 от АПК допълнително потвърждава правната сила на споразумението и тезата, че този институт цели да се постигне бързина и процесуална икономия при разрешаване на административни спорове.

Казаното по-горе поставя въпросът „приложимо ли е сключване на споразумение по реда на АПК тогава, когато органът действа в условията на обвързана компетентност?“. Налице е съдебна практика, според която институтът на споразумението се прилага само тогава, когато органът действа в условията на оперативна самостоятелност.[21] В условията на обвързана компетентност органът на изпълнителната власт няма право на преценка дали и кога да вземем решение и какво да бъде то, тъй като това е предвидено в самата правна норма, в самия закон. Разпоредбата на закона е установила дали да бъде издаден административен акт и ако да – какво да е неговото съдържание.  Спор относно правните последици няма, или поне не трябва да съществува, защото законодателят изчерпателно урежда какви следва да са действията на органа на изпълнителната власт. В действителност е възможно да възникне конфликт относно тълкуване на самата правна норма, но този конфликт със сигурност не може да приключи със споразумение. По-скоро точно в този момент може да се използва медиатор, който чрез преговори да се опита да представи на страните действителната воля на законодателя. Споразумение обаче няма как да бъде подписано, защото възможното законосъобразно решение е само едно – да се издаде или не административния акт и това решение зависи от действителната фактическа обстановка.[22]

 В настоящия доклад бе разгледан един сравнително нов институт за административното ни право – споразумението, като алтернативен метод за разрешаване на конфликти в сферата на изпълнителната власт. Казвам нов, защото макар и същият да намира своята уредба още през 2006г., в правната теория и практика продължават да съществуват редица противоречия относно приложението му. Въпреки всичко няма разногласие относно едно – споразумението  по АПК безспорно може да бъде разгледано като алтернативен способ за разрешаване на административни спорове, най-вече защото малко или много с чрез него се избягва едностранният характер на административните актове. Нужно е обаче прецезиране на разпоредбите, особено що се касае до въпросите, свързани с възможността при сключване на споразумението да се прилага и Закона за медиацията. С това не само ще изпълним дадените ни от европейските институции препоръки, но и ще улесним приложението на този способ при разрешаване на административни спорове. Защото къде другаде, ако не при развитие на административните правоотношения, е нужно стриктното прилагане на принципа за бързина и процесуална икономия? !

[1] Терминът „способ“ е въведен със Закона за медиацията, като в чл.1 от него медиацията е изрично определена като алтернативен способ за разрешаване на правни и неправни способи. В последствие, с приемането на Гражданскопроцесуалния кодекс, влязъл в сила през 2008г., значението на този термин допълнително се затвърди, най-вече поради факта, че е често използван в Кодекса.

[2] На английски език: Recommendation Rec(2001)9 of the Committee of Ministers to member states on alternatives to litigation between administrative authorities and private parties. Препоръката е приета на 05.09.2001г.

[3] Стр. 54 от Наръчника

[4] Обнародван в ДВ, бр. 110 от 17.12.2004 г.

[5] Обнародван в ДВ, бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г.

[6] Чл. 1 от Директивата гласи, че целта на последната е „да улесни достъпа до алтернативно разрешаване на спорове и да насърчи приятелското уреждане на спорове посредством насърчаване използването на медиация и осигуряване на балансирано съотношение между медиацията и съдебното производство.“ В чл. 2 от нея изрично е уточнено, че директива се прилага при презгранични спорове по гражданскоправни и търговскоправни въпроси, с изключение на въпроси, свързани с права и задължения, с които страните не могат свободно да се разпореждат според съответното приложимо право. В частност, тя не обхваща данъчни, митнически или административни въпроси, нито отговорността на държавата за действия или бездействия при упражняването на държавна власт

[7] Определени за изпълнителна власт се съдържа в: Сивков, Ц. Административно право и административен процес. П., Издателски център  МИ – Плевен, 2013г.; Дерменджиев, И., Д. Костов, Д. Хрусанов. Административно право на Република България (обща част). С., Сиби, 2001г.; Лазаров, К., Административно право. С., Фенея, 2011г.;

[8] Сивков, Ц. Административно право и административен процес. П., Издателски център  МИ – Плевен, 2013г, с. 13.

[9] Следва да се отбележи, че дори и в случаите, в които органите на изпълнителната власт действат в условията на оперативна самостоятелност, те също са ограничени от закона, тъй като именно законът е този, който им дава рамката, в която те  трябва да вземат своите решения. За оперативната самостоятелност и обвързаната компетентност на органите на изпълнителната власт вж. Лазаров, К. Обвързана компетентност и оперативна самостоятелност. С., Фенея, 2000г. ; Къндева-Спиридонова, Е. Оперативна самостоятелност в административната дейност. С., БАН, 1988г. ; Стайнов, П., А. Ангелов. цит. съч., стр. 6 и следващи; Сивков, Ц. Административно право…….. и сл.

[10] Сталев.Ж. Българско гражданско процесуално право. С., Наука и изкуство, 1970, с. 22.

[11] Следва да се има предвид, че в изложението по-долу няма да бъде подробно разгледано понятието за медиация и нейната правна уредба, тъй като това ще надхвърли предвидения за доклада обем, а и ще бъде предпоставка за отдалечаване от самия въпрос на изследване.

[12] При преглед на съдебната практика е използван правно-информационният софтуер АПИС

[13] Решение № 15121 от 7.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9599/2018 г.

[14] Чл. 20 от АПК гласи, че „В производство пред административните органи страните могат да сключат споразумение, ако то не противоречи на закона. Споразумението е писмено съглашение, което замества административния акт.“

[15] Административнопроцесуалния кодекс е обнародван на 11.04.2006г. и влиза в сила от12.07.2007г. С него се отменят действащите до тогава: Закон за Върховния административен съд; Закон за административното производство; Закон за предложенията, сигналите, жалбите и молбите и Закон за административното обслужване на физическите и юридическите лица. Уредбата на Кодекса обаче не съдържа подробни правила относно процесуалните действия на страните при сключване на споразумение, а разглежда неговото съдържание, форма, страни в производството, момента на сключване и одобрението. Това безспорно следва да се определи като пропуск на законодателя, тъй като е предпоставка за постановяване на противоречива съдебна практика, а и води до различно прилагане на закона от самите органи на изпълнителната власт.

[16] Сивков, Ц. Споразумението по административно-процесуалня кодекс. С. Сиела, 2012г., с. 175.

[17] Настоящото разделение на видовете споразумения е изцяло основано на разпределението, посочено от проф.дюн. Цветан Сивков в неговия труд „Споразумението по административно-процесуалня кодекс“. По-подробно по въпроса относно видовете споразумения по АПК вж. „Споразумението по административно-процесуалня кодекс. С. Сиела, 2012г., с. 39-50“.

[18] Сивков, Ц. Споразумението по…………………., с. 74. За разликата между споразумението и административния договор вж. Сивков, Ц. Споразумението по административно-процесуалня кодекс. С. Сиела, 2012г., с. 27 – 39. Следва да се има предвид, че през 2016г., с приемане на чл. 19 от АПК законодателят дадено легална дефиниция на административния договор. Разделяйки двете норми (чл. 19 и чл. 20 от АПК), нормотворният орган раздели и двата института – споразумението и административния договор. Безспорен е обаче фактът, че и двата института представляват съглашение между две или повече лица, което цели да повлияе върху създаването, промяната или прекратяването на административно правоотношение.

[19] Следва да се има предвид, че съгласно чл. 21, ал. 1 от АПК и чл. 65 от АПК отказът да се издаде административен акт представлява административен акт.

[20] Хрусанов, Д., Д. Костов, Ем. Къндева, К. Лазаров. Нови моменти в Административния процес според АПК. С., 2007, с. 229.

[21] В тази връзка са постановени редица съдебни решения: Определение № 3642от 2009 на ВАС; Определение № 1954 от 12.02.2009г.; Определени по адм. дело 2020 от 2009г. на АС Пловдив.

[22] Различно становище е застъпено от проф. д-р. Кино Лазаров и проф. д-р. Иван Тодорв в техния учебник „Административен процес с измененията на АПК от септември 2018г.“