Система на екологичното административно право
– проф. д. н. Райна Николова Райна Николова е професор, доктор на юридическите науки. Преподава административно право, административен процес, правен режим на защита от дискриминация, правен режим на храните, административно право на гражданите, медийно право и др. в Нов български университет. Юрисконсулт и административен директор на Българската национална телевизия (1997-2003). Член на Съвета за електронни медии (2004-2010). Консултант по управление на качеството по стандарт ISO 9001:2008 и юрисконсулт на „ВГБ“ ООД (2011-2015). Главен експертен сътрудник на Комисията по културата и медиите на XLII Народно събрание (2013-2014). Член на Съюза на юристите в България и на Съюза на българските журналисти. Автор на монографии, учебник, учебни помагала, десетки студии и статии в специализирания научен и периодичен печат. Участник и ръководител на международни и национални образователни, научно-изследователски и институционални проекти. Резюме: Студията извършва нова вътрешна систематизация на екологичното административно право. Като негови основни елементи поставя административноправното регулиране на обществените отношения по опазване на абиотичните компоненти на околната среда и административноправното регулиране на биологичните компоненти на околната среда. Във всяка от тези две групи отношения са обсъдени общите нормативни актове и отделните специални административни закони, които уреждат съдържанието на всеки един компонент. Анализът на всеки един от тези компоненти използва единен подход, като се разглеждат първо предметният обхват, а след това различни административни режими, контролните органи, които извършват специализиран административен надзор с помощта на принудителните административни мерки и административни наказания. Специално място е отделено на характеристиките на административната отговорност за предотвратяване и отстраняване на екологични щети във високо рискови дейности. Ключови думи: абиотични компоненти; биологични компоненти, околна среда, отговорност за предотвратяване и отстраняване на екологични щети Административноправната теория разглежда през последните години екологичното административно право като част от административното нестопанско право1. То регулира обществените отношения в областта на околната среда, свързани с управлението, контрола и опазването на биологичното разнообразие и защитените природни територии и урежда отстраняването на замърсявания на почви, води, въздух на мястото на замърсяването, веднага или впоследствие, с помощта на механични, химични или биологически методи2. Настоящото изследване ще се опита да представи основните структурни особености на този толкова важен компонент на материалното административно право. І. Система на екологичното административно право В правната теория се застъпва становището, че екологичното право е самостоятелен отрасъл на правото3. Посочва се, че „с оглед на своето специфично съдържание обществените отношения, които са предмет на правно регулиране от екологичното право, се подразделят на две основни групи: а) отношения по опазване на компонентите на околната среда от замърсяване или увреждане, т. е. отнасящи се до качествената страна на екологичните проблеми; б) отношения по рационалното използване на природните ресурси, т. е. свързани с количествената страна екологичните проблеми“4. В настоящото изложение поддържаме тезата, че единствено качествените измерения на определен кръг правоотношения могат да са предмет на правна уредба. В този смисъл нашето виждане е, че екологичното административно право има за предмет регулация на обществените отношения по опазването на компонентите на околната среда – абиотиочни и биологични. С рационалното и което и да е друго проявление на тези обществените отношения от областта на административното право – специална част се занимава административното териториално право, което е „съвкупност от административноправни норми, които уреждат еднородни и социално-значими обществени отношения при използването и защитата на сухопътната, […]
Read moreАдминистративноправна защита на водите в Република България
– проф. д. ю. н. Георги Пенчев Георги Пенчев е професор по екологично право. Завършва Юридическия факултет на СУ „Климент Охридски“ (1983). Защитил е дисертация за придобиване на научната степен „кандидат на юридическите науки“ след редовна докторантура в Института за държавата и правото при Българската академия на науките на тема „Имуществена отговорност за замърсяване на водите в НР България“ по научната специалност „природозащитно право“ (1990). Старши научен сътрудник втора степен в Института за държавата и правото при Българската академия на науките (1999). Професор (2009). Професор в Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (2009-2025). Доктор на науките със защитена тема „Принципи на българското екологично право“ (2017). Резюме: Настоящото научно изследване е посветено на административноправната защита на водите в Република България. Анализирани са правните мерки за опазването на този природен ресурс на законово равнище, както по Закона за водите от 2000 г., така и по други закони, които имат субсидиарно значение в тази област. В заключението са направени някои по-общи изводи от разгледаната правна уредба, както и предложения за нейното усъвършенстване. Ключови думи: административноправна защита, води, правни мерки. Увод Известно е, че водите имат важно значение за жизнената дейност в биосферата, за битовото, стопанското и културното развитие на човешката цивилизация. Първоначално ще бъде извършена обща характеристика на опазването на водите като екологичен и правен проблем, тъй като тя, по мое мнение, има значение за по-задълбоченото изясняване на необходимостта от административноправната им защита. За целта трябва да се изтъкне обстоятелството, че опазването на този природен ресурс има два основни аспекта. Единият от тях е свързан с опазването им от замърсяване, а другият – с опазването им от разхищаване. Опазването на водите от замърсяване е свързано с качествената страна на проблема за опазване на водните ни ресурси, а опазването им от разхищаване – с количествената страна на този проблем. Поради особената актуалност на този екологичен проблем за нашата страна е необходимо да бъдат посочени някои факти, които обуславят необходимостта от установяване на правна регламентация на обществените отношения в тази област. В светлината на изтъкнатото по-горе, тези факти могат условно да бъдат обособени на две групи: а) свързани с опазването на водите от разхищаване, и б) свързани с опазването им от замърсяване. І. Нормативни актове Специалният (устройственият) закон в разглежданата област е Законът за водите (ЗВ)1, който обедини материята по опазване на водите от замърсяване, регулирана преди него в Закона за опазване на въздуха, водите и почвата от замърсяване2 и материята по опазване на водите от разхищаване, уредена в действащия до приемането му Закон за водите3. Субсидиарно приложение могат да намерят: Законът за опазване на околната среда (ЗООС)4, Законът за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ)5, Законът за сдружения за напояване (ЗСН)6, Законът за защитените територии (ЗЗТ)7, Законът за биологичното разнообразие (ЗБР)8, Законът за лечебните растения (ЗЛР)9, Законът за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България (ЗМПВВППРБ)10, Законът за опазване на земеделските земи (ЗОЗЗ)11, Законът за устройство на територията (ЗУТ)12, Законът за здравето (ЗЗ)13, Законът за управление на отпадъците (ЗУО)14, Законът за устройството на Черноморското крайбрежие (ЗУЧК)15, Законът за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети (ЗОПОЕЩ)16, Законът за защита при бедствия (ЗЗБ)17, Законът за обществените поръчки (ЗОП)18, Законът […]
Read moreАдминистративноправна защита на атмосферния въздух от замърсяване в Република България
– проф. д. ю. н. Георги Пенчев Резюме: Настоящото научно изследване е посветено на административноправната защита на атмосферния въздух от замърсяване в Република България. Анализирани са правните мерки за опазването на този природен ресурс на законово равнище, както по Закона за чистотата на атмосферния въздух от 1996 г., така и по други закони, които имат субсидиарно значение в тази област. В заключението са направени някои по-общи изводи от разгледаната правна уредба, както и предложения за нейното усъвършенстване. Ключови думи: административноправна защита, атмосферен въздух, правни мерки. Увод Атмосферният въздух е един от основните компоненти на околната среда. Първоначално в настоящото научно изследване ще бъде направена обща характеристика на опазването на атмосфертия въздух от замърсяване като екологичен и правен проблем, тъй като смятам, че тя има значение за по-задълбоченото изясняване на необходимостта от административноправната му защита. През 1996 г. бе приет у нас първият самостоятелен, действащ и понастоящем, закон в разглежданата област, а именно Законът за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ – обн., ДВ, бр. 45 от 1996 г., в сила от 29.06.1996 г., попр., изм. и доп.). До тогава действаше един закон с по-комплексен характер – Законът за опазване на въздуха, водите и почвата от замърсяване (обн., ДВ, бр. 84 от 1963 г., изм. и доп., отм.). Необходимо е да се отбележи обстоятелството, че екологичното законодателство регулира обществените отношения, свързани с опазването на атмосферния въздух от замърсяване като природен ресурс и среда за живот1. Обществените отношения обаче, свързани с използването на части от въздуха като стока (напр. сгъстен въздух в газови и други бутилки, компресори, пожарогасители, газови балони и др.) или с оглед на въздействието му върху човешкото здраве, са съответно обект на правно регулиране от гражданското (респ. търговското) и здравното законодателство, а с оглед на други негови ползвания – и на други отрасли на законодателството. Следователно екологичното законодателство не регулира всички видове обществени отношения, свързани с опазването и използването на атмосферния въздух. Друга характерна особеност на правния режим на атмосферния въздух е свързана с факта, че поради своята специфика като природен ресурс и невъзможността за индивидуализирането му като вещ, този природен ресурс не може да бъде обект на право на собственост2. По-нататък ще бъдат разгледани накратко по-важните характерни особености на административноправната уредба на опазването на атмосферния въздух от замърсяване по действащото ни законодателство, като вниманието ще бъде насочено главно към законовото ѝ равнище. Няма да бъда разгледана правната защита на атмосферния въздух на равнище право на ЕС и международно екологично право, тъй като тази проблематика трябва да бъде предмет на самостоятелни научни изследвания. Настоящото научно изследване е съобразено със законодаството на Република България към 1.07.2026 г. І. Нормативни актове Освен ЗЧАВ като устройствен закон в тази област, субсидиарно приложение в разглежданата област могат да намерят: Законът за опазване на околната среда (ЗООС – обн., ДВ, бр. 91 от 2002 г., изм. и доп.), Законът за ограничаване изменението на климата (ЗОИК – обн., ДВ, бр. 22 от 2014 г., в сила от 11.03.2014 г., изм. и доп.), Законът за регистрация и контрол на земеделската и горската техника (обн., ДВ, бр. 79 от 1998 г., изм. и доп.), Законът за движение по пътищата (ЗДвП – обн., ДВ, бр. 20 от 1999 г., […]
Read moreВъвеждането на новата Директива (ЕС) 2024/2881 относно качеството на атмосферния въздух и за по-чист въздух за Европа в българското право
д-р Регина Стоилова Регина Стоилова е магистър по право на СУ „Св. Климент Охридски“ (2010). Магистър по право на University College London (2013). Научен сътрудник в проект „Comparative Study of Regulatory Impact Assessment and Law–Making in Europe“ на University College London, Обединено кралство, в сътрудничество с École Nationale d‘Administration, Франция (2012-2013). Хоноруван преподавател по дисциплината „Административно право и административен процес“ за студенти от специалност „Право“ в СУ „Св. Климент Охридски“ (2017-2022). Доктор по право на СУ „Св. Климент Охридски“ (2024). Младши юрист (2010-2012) и старши адвокат (2012-2017) в Адвокатско съдружие „Ърнст & Янг“. Адвокат по екологично право и гражданско участие (2017-досега). Резюме: Научното съчинение разглежда новата Директива (ЕС) 2024/2881 като значима стъпка в развитието на правната уредба за чистотата на атмосферния въздух в правото на Европейския съюз. Прави се кратко обобщение на основните нововъведения, изразени в по-строгите стандарти за качество на въздуха, изискванията за измерване на замърсяването и приемането на административни актове за неговото ограничаване, както и в признатите права на засегнатите лица. На следващо място се оценява значението на навременното транспониране на директивата в българското право и възможните правни последици от евентуално забавяне. Ключови думи: достъп до правосъдие, замърсяване на въздуха, право на Европейския съюз, чистота на въздуха Замърсяването на въздуха се определя като най-значимият екологичен риск за здравето в Европа, а ограничаването на неговото въздействие е сред водещите цели на правото на Европейския съюз („ЕС“) в областта на опазването на околната среда. В този контекст особено значение има задължението на държавите членки до 11 декември 2026 г. да въведат в националното си законодателство новата Директива (ЕС) 2024/2881 относно качеството на атмосферния въздух и за по-чист въздух за Европа („Директива (ЕС) 2024/2881“)1. С нея ЕС предприема значима стъпка към постигане на целите за нулево замърсяване, разбирано като равнище на замърсяване, което не представлява вреда за човешкото здраве, природните екосистеми и биологичното разнообразие. За тази цел директивата сближава правно задължителните стандарти за качество на въздуха с насоките на Световната здравна организация („СЗО“), въвежда допълнителни задължения, свързани с измерването на замърсяването и неговото ограничаване, и признава субективни права на засегнатите лица. Необходимостта от привеждане на законодателството в съответствие с насоките на СЗО е подплатено от данните на Европейската агенция по околна среда, според които през 2023 г. 95% от градското население в ЕС е било изложено на замърсяване над препоръчаните от СЗО пределни прагове, а съответствието с тези препоръки би могло да предотврати стотици хиляди преждевременни смъртни случаи2. Наред с това, Директива (ЕС) 2024/2881 е важна стъпка към изпълнението на ангажимента въздействието на замърсяването на въздуха върху човешкото здраве в ЕС да се намали с повече от 55%, а въздействието върху екосистемите – с 25%3. Тези цели показват, че нормативният фокус на новата директива е насочен към защита на общественото здраве от неблагоприятните въздействия на околната среда, както и че чрез нея се утвърждава установеният подход нормативните актове за опазване на околната среда да почиват на актуални научни данни. Настоящото научно съчинение прави кратък обзор на основните промени, които новата Директива (ЕС) 2024/2881 въвежда, без да покрива широкото поле на материалния ѝ обхват и всички въпроси от научно и практическо естество, които тя повдига. На следващо място, се очертава значението на […]
Read moreАдминистративноправна защита на почвата в Република България
– проф. д. ю. н. Георги Пенчев Резюме: Настоящото научно изследване е посветено на административноправната защита на почвата в Република България. Анализирани са правните мерки за опазването на този природен ресурс на законово равнище, както по Закона за почвите от 2007 г., така и по други закони, които имат субсидиарно значение в тази област. В заключението са направени някои по-общи изводи от разгледаната правна уредба, както и предложения за нейното усъвършенстване. Ключови думи: административноправна защита, почви, правни мерки. Увод Почвата фактически е най-ценната част от земята или земната кора. Първоначално в настоящото научно изследване ще бъде направена обща характеристика на опазването на почвата като екологичен и правен проблем поради нейното значение, по мое мнение, за по-задълбоченото изясняване на необходимостта от административноправната ѝ защита. Трябва да се отбележи обстоятелството, че понятието „земя“ (респ. „земна кора“) е по-широко от понятието „почва“, тъй като то включва както почвата (т. е. най-плодородният повърхностен слой на земята), така и земните недра (т. е. по-дълбоките слоеве на земята). Нейното опазване, подобно на опазването на водите, има два основни аспекта. Единият от тях е свързан с опазването ѝ от замърсяване, т. е. с качествената страна на проблема за опазването ѝ като природен ресурс, а опазването ѝ от разхищаване – с количествената страна на този проблем. По-нататък ще бъдат разгледани накратко по-важните характерни особености на административноправната уредба на опазването на почвата по действащото ни законодателство, като вниманието ще бъде насочено главно към законовото ѝ равнище. Няма да бъда разгледана правната защита на почвата на равнище право на Европейския съюз и международно екологично право, тъй като тази проблематика трябва да бъде предмет на самостоятелни научни изследвания. І. Нормативни актове Устройственият нормативен акт в разглежданата област е Законът за почвите (ЗП – обн., ДВ, бр. 89 от 2007 г., изм. и доп.)1. Субсидиарно приложение могат да намерят: Законът за опазване на околната среда (ЗООС – обн., ДВ, бр. 91 от 2002 г., изм. и доп.), Законът за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ – обн., ДВ, бр. 17 от 1991 г., изм. и доп.), Законът за арендата в земеделието (ЗАЗ – обн., ДВ, бр. 82 от 1996 г., изм.), Законът за опазване на земеделските земи (ЗОЗЗ – обн., ДВ, бр. 35 от 1996 г., изм. и доп.), Законът за сдружения за напояване (ЗСН – обн., ДВ, бр. 34 от 2001 г., изм. и доп.), Законът за управление на отпадъците (ЗУО – обн., ДВ, бр. 53 от 2012 г., в сила от 13.07.2012 г., изм. и доп.), Законът за защитените територии (ЗЗТ – обн., ДВ, бр. 133 от 1998 г., изм. и доп.), Законът за биологичното разнообразие (обн., ДВ, бр. 77 от 2002 г., изм. и доп.), Законът за устройство на територията (ЗУТ – обн., ДВ, бр. 1 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г., изм. и доп.), Законът за кадастъра и имотния регистър (обн., ДВ, бр. 34 от 2000 г., изм. и доп.), Законът за здравето (обн., ДВ, бр. 70 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. и доп.), Законът за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети (ЗОПОЕЩ – обн., ДВ, бр. 43 от 2008 г., изм. и доп.), Законът за подпомагане на земеделските […]
Read moreНезаконното строителство и българското административно законодателство (1879–1989)
– проф. д. н. Райна Николова Райна Николова е професор, доктор на юридическите науки. Преподава административно право, административен процес, правен режим на защита от дискриминация, правен режим на храните, административно право на гражданите, медийно право и др. в Нов български университет. Юрисконсулт и административен директор на Българската национална телевизия (1997-2003). Член на Съвета за електронни медии (2004-2010). Консултант по управление на качеството по стандарт ISO 9001:2008 и юрисконсулт на „ВГБ“ ООД (2011-2015). Главен експертен сътрудник на Комисията по културата и медиите на XLII Народно събрание (2013-2014). Член на Съюза на юристите в България и на Съюза на българските журналисти. Автор на монографии, учебник, учебни помагала, десетки студии и статии в специализирания научен и периодичен печат. Участник и ръководител на международни и национални образователни, научно-изследователски и институционални проекти. Резюме: Изследването проследява историческото развитие на правната уредба на незаконното строителство в България – от първите нормативни актове след Освобождението до съвременния режим по Закона за устройство на територията. Разглежда се как законодателството постепенно преминава от отделни отраслови правила към по-цялостна концепция, като се откроява значението на Закона за благоустройството на населените места от 1941 г. В периода 1949-1989 г. системата на узаконяване и премахване на незаконни строежи е вътрешно противоречива, защото съчетава декларативно строг репресивен апарат (глоби, конфискация, отнемане в полза на държавата) с паралелно разрастване на изключения, служебни узаконявания и социални амнистии, което разкрива, че реалната ѝ функция е поглъщане на последиците от неспособността на плановата икономика да осигури достатъчно жилища, а не защита на устройствения ред. Ключови думи: незаконно строителство, режим на търпимост, узаконяване Увод Проблемът с изграждането на незаконни строежи, тяхното „узаконяване“ или отстраняване възниква непосредствено след Освобождението и е отразен в българското административно законодателство. Настоящият историко-правен анализ ще проследи няколко периода на развитие и регулация на обществените отношения в областта на благоустройството. Първият от тези исторически етапи обхваща строителството през ХІХ век, включително и в ранната българска държавност (1848–1897 г.), когато се поставят основите на регулираното строителство. Последван е от време на постепенно утвърждаване на санкционния и разрешителния режим относно незаконните строежи (1897–1949 г.). Така той условно може да бъде очертан между годините 1879-1949 г. Социалистическият период (1949-1989 г.) се подразделя на две подфази – 1949–1973 г. и 1973–1989 г., което се дължи на приемането на два основни законови акта – Закон за плановото изграждане на населените места (ЗПИНМ) и Закон за териториално и селищно устройство (ЗТСУ). Темата за незаконното строителство и неговото влияние върху природата и околната среда е особено актуална във връзка със застрояването на огромни, включително и горски, територии през последните пет години край гр. Варна. Но и не само там. Те се свързват с възникването на множество приватизационни и реституционни казуси. Заплахата, имотът да бъде съборен поради своята незаконност, е част от българската действителност и поради това идеята е дълбоко вкоренена в правосъзнанието на българския законодател, позволила му да проявява различна нормотворческа гъвкавост. 1. Нормативна уредба на благоустройството в периода 1879-1949 г. и справяне с незаконното строителство 1.1. Поява на общи градоустройствени норми в българските земи през ХІХ век. В научната литература се посочва, че по време на турското владичество населените места на територията на България не се развиват съобразно приети законови разпоредби или […]
Read moreУдостоверение за търпимост на строежите
– проф. Цветан Сивков, д. н. Цветан Сивков е професор по административно право и административен процес, доктор на юридическите науки. Завършва СУ, Юридически факултет, специалност „Право“ (1984). Асистент административно право и административен процес в ЮФ на СУ (1986). Старши асистент в Катедрата по държавноправни и административноправни науки (1993). Главен асистент (1996). Доцент по административно право и административен процес в Катедрата по административноправни науки (2003). Професор по административно право и административен процес в същата катедра (2012). Доктор по право (1998). Доктор на юридическите науки (2016). Специализация в Университета в Хамбург, Германия (1993-1994) със защитена магистърска степен по право на същия университет. Заместник-декан на Историко-юридическия факултет (2005-2009) и декан на ЮФ (2009-2019) на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Ръководител на Катедрата по административноправни науки на ЮФ на СУ (2018-2025).Секретар по юридическите въпроси на Президента на Република България (2002-2012). Член на Съюза на юристите в България (1981-досега). Резюме: Статията разглежда правния режим на търпимост на незаконните строежи в България и условията, при които те не подлежат на премахване съгласно Закона за устройство на територията (ЗУТ). Анализирани са четирите режима на търпимост, тяхното историческо развитие и съдебната практика относно критериите за признаване на един строеж като търпим. Особено внимание е отделено на удостоверението за търпимост като индивидуален административен акт, неговото значение и процедурата по издаването му. Авторът подчертава, че търпимият строеж не става законен, а само се ползва със защита срещу премахване при наличие на законово установените предпоставки. Ключови думи: индивидуален административен акт, незаконни строежи, удостоверение за търпимост Увод Още от създаването на Третата българска държава и до наши дни държаните органи и законодателството полагат усилия за ограничаване и премахване на незаконното строителство. Това показва негативното отношение на държавата към това „особено укоримо и поради това нежелателно явление, което сериозно нарушава принципите на закона за строеж на сгради“1. Това е система от обществени отношения, които застрашават редица направления на нашия живот. Тук се кумулират сериозни ресурси – човешки, технически и финансови, застрашават се стандарти, установени в строителството и екологията. От една страна, законодателят е обладан от амбицията да изкорени това явление и да накаже тези, които го извършват или допускат. От друга, обаче, по различни съображения, често пъти от предимно политическо и социално естество се търси смекчаване на категоричността в правилата относно премахването на незаконните строежи. Това е въпрос на законодателна политика, на отношение към тази категория важни обществени отношения. Част от мерките спрямо незаконното строителство се характеризират с „половинчатост“2. Израз на тази половинчатост и липса на категоричност е познатият на нашето строително право режим на търпимост на строежи, които нямат строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно закона – Закона за устройството на територията (ЗУТ) към 2003 г. Те не подлежат на премахване и забрана за ползване и могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка след представяне на удостоверение от органите, които са овластени да одобряват съответните инвестиционни проекти. С него се удостоверява търпимостта, т. е. допуска се съществуването на строеж, който е незаконен, но по някакви причини държавата не е склонна да предприеме крайни мерки спрямо него и даже проявява известна толерантност като допуска […]
Read moreЗа строителството в горските територии
– доц. д-р Капка Георгиева-Атанасова Капка Георгиева-Атанасова е магистър на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2005). Инспектор в Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (2006-2009) и директор на дирекция в същата комисия (2009-2012). Асистент в Катедрата по административноправни науки (2012-2016), където преподава по дисциплините „Административно право“ и „Административен процес“. Доктор по право (2015). Главен асистент (2016), доцент (2023). Съветник в политическия кабинет на заместник министър-председателя по правосъдната реформа и министър на външните работи (2017-2019). Изнася обучения като гост-преподавател в Националния институт по правосъдие, училището за адвокати и в държавната администрация. Резюме: Статията разглежда възможността за осъществяване на строителство в горски територии. Направени са необходимите разграничения според конкретния вид на територията – дали тя представлява защитена територия, защитена зона или попада под общия режим на Закона за горите. Обърнато е внимание на практиката на Конституционния съд, касаеща разглежданата материя, както и на възможността за защита правата на гражданите по съдебен ред. Ключови думи: горски територии, защитени територии, защитени зони, промяна на предназначението, строителство. В Конституцията на Република България1 (КРБ) грижата за околната среда е поставена сред основните приоритети на държавата (чл. 15), а правото на здравословна и благоприятна околна среда е издигнато в основно конституционно право на гражданите (чл. 55). Както е отбелязано и в практиката на Конституционния съд, „Биоразнообразието е от огромно значение за икономическото и социалното развитие на човечеството. Нарастващото признание в света на биоразнообразието като висша ценност както за настоящите, така и за бъдещите поколения, е в основата на създаването и непрекъснатото развитие на стабилна и засилена правна защита на биоразнообразието и устойчивите екосистемни услуги на международно, регионално и национално ниво“2. „Член 15 от Конституцията предвижда, че Република България осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната. Конституционният съд приема в своята практика, че това е „императив“, който се отнася до „всички дейности и всички форми на собственост“… Член 15 от Конституцията закрепва задължение на държавата, което съответства на закрепеното в чл. 55 основно право на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи.“3. Опазването на горските територии е един от най-актуалните екологични проблеми на глобално ниво, главно поради техните климаторегулиращи и водорегулиращи функции4. Намаляването на тяхната площ както у нас, така и в световен мащаб, е причинено преди всичко от незаконна сеч и пожари. Не малко влияние оказва и „завземането“ на тези територии от човека с цел разширяване на урбанизираните територии. Същевременно горите са бавно възстановим ресурс, като привеждането на младите дървета в състояние на зрялост отнема десетилетия. Ето защо, значението на горското законодателство се очертава в намирането на разумен баланс между екологичните и икономическите интереси при ползването на този уязвим природен ресурс. Всъщност, важността на материята е осъзната много назад във времето. Първият български Закон за горите е приет през 1883 г. С него са създадени правила за контрол, използване и опазване на горите, както и специален раздел за управлението им, съдържащ множество ограничения5. Горското законодателство преминава през дълго и сложно развитие, като само до 1947 г. има шест закона за горите. Всички те съдържат и природозащитен елемент, включително […]
Read moreАктуални проблеми по приложението на Орхуската конвенция
д-р Сибила Симеонова Сибила Симеонова е магистър по право на Юридическия факултет на Русенския университет „Ангел Кънчев“ (2000). Доктор по право по научна специалност „Международно право и международни отношения“ на тема: „Международноправен режим на корабоплаването по Дунава в европейската водна транспорта система река – море“ (2009). към Висшата атестационна комисия на Министерски съвет. В периода 2001 – 2007 г. е юрисконсулт в Изпълнителна агенция „Поддържане и проучване на река Дунав“ – Русе В периода от 2007 г. до 2017 г. е съдия в Административен съд – Русе. Тя е съдия във Върховния асминистративен съд от 1.02.2017 г. Ръководи Шесто отделение на ВАС от 29.09.2022 г. Член е на Управителния съвет на Асоциацията на българските административни съдии. РЕЗЮМЕ: Изследването анализира степента на съответствие на българската правна уредба и съдебна практика с изискванията за достъп до информация, участие на обществеността и достъп до административно правосъдие по екологични въпроси. Разгледани са шест основни области: достъпът до съд при обжалване на устройствени планове и разрешителни за определени дейности, гаранциите за участие на обществеността при приемането на такива планове, съдебният контрол върху общинските програми за качество на атмосферния въздух, таксите за касационно обжалване от неправителствени организации и правомощията на съда при предварително изпълнение на административни актове и исканията за неговото спиране. Статията констатира значителния напредък в разширяването на възможностите за съдебна защита и в признаването на процесуалната легитимация на екологичните организации, като отбелязва и нерешени отделни въпроси, свързани с ефективността и обхвата на достъпа до правосъдие, които предстои да бъдат допълнително уредени и изяснени. Ключови думи: достъп до административно правосъдие по екологични въпроси; достъп до информация, процесуална легитимация на природозащитни организации, Орхуска конвенция, програми за качество на атмосферния въздух. Увод Конвенцията за достъп до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (наричана по-нататък „Орхуска конвенция“ или „Конвенцията“)1 е приета под егидата на Икономическата комисия за Европа (ИКЕ) на Организацията на обединените нации (ООН). Този акт е предшестван от Насоките на ИКЕ на ООН относно достъпа до информация за околната среда и участието на обществеността в процеса на вземане на решения, засягащи околната среда. Насоките са одобрени на Третата министерска конференция „Околна среда за Европа“, проведена в София през октомври 1995 г. На нея се приема решение да се разгледа и въпросът за изготвяне на конвенция. По време на преговорите по Конвенцията между 1996 и 1998 г. правителствата на Западна, Централна и Източна Европа, Кавказ и Централна Азия предприемат безпрецедентен акт в процеса ва договаряне и канят природозащитните организации коалиция и да участват в създаването на текстовете2. Орхуската конвенция е екологично споразумение от нов тип, доколкото установява връзка между екологичните и човешките права. Що се отнася до концепцията за права, не е случайно, че първите два параграфа от Преамбюла към Конвенцията се отнасят до принцип 1 от Стокхолмската декларация (посветен на материалното право на околна среда) и принцип 10 от Декларацията от Рио (посветен на процесуалните права). Освен тези две общи препратки, Преамбюлът към Конвенцията се позовава на концепцията за права в редица други параграфи. Той се отнася както до материалното право на „здравословна“ (параграф 3) или „адекватна“ (параграф 7) околна среда, така и […]
Read moreОграничават ли наредбите за общински жилища в София и Пловдив правото на ефективни правни средства за защита пред съд?
– гл. ас. д-р Любомир Кючуков Любомир Кючуков е завършил Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2020 г., със специалност „Право“. От 2021 е докторант по „Административно право и административен процес“ към катедра „Административноправни науки“ на Юридическия факултет, а от 2022 г. е асистент по тези дисциплини. През 2024 г. става доктор по Административно право и административен процес с тема на дисертацията „Възобновяване на производствата по издаване на индивидуални административни актове“. Заема академичната длъжност „главен асистент“ в Университет по архитектура, строителство и геодезия от 2024 г. и в СУ „Св. Климент Охридски“ от 2025 г. През 2019 г. заедно със своя отбор завършва на второ място в престижното Национално състезание по гражданско и търговско право „Кристиан Таков“. Практикува в адвокатска кантора. Резюме: Статията изследва съответствието на действащите наредби за общински жилища на територията на общините София и Пловдив с принципите на ефективната съдебна защита и достъпа до правосъдие. Изследването поставя акцент върху съотношението между подзаконовите нормативни актове и националното законодателство, от една страна, и актуалната практика на административните съдилища, Върховния административен съд и Съда на Европейския съюз, от друга. Анализирани са възможните последици от неясни или противоречиви правила относно административното и съдебното обжалване, които биха могли да затруднят упражняването на правото на защита. В заключение се формулират предложения de lege ferenda за усъвършенстване на действащата нормативна уредба и за по-пълно съответствие с националните и европейските стандарти за достъп до правосъдие. Ключови думи: достъп до правосъдие, ефективни правни средства за защита, общински жилища. Достъпът до ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес, гарантиран в чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), е основополагащ за правовата държава, а неговата реализация е задължение на всички държавни органи, независимо в коя властова система функционират. Друг принцип, установен както в национални, така и в наднационални източници на правото, е за прилагане на нормативния акт от по-висока степен, когато е налице противоречие между разпоредби от различно ниво на юридическа сила. Тези две начала са дотолкова въплътени в правовия ред, че на теория рядко поставяме под съмнение тяхното реално приложение. Все още обаче някои действащи нормативни актове и съдебна практика са дискусионни, с оглед потенциални ограничения в упражняването на права, станали характерни за съвременните ни разбирания за юриспруденция. В настоящата статия ще бъдат посочени само някои примери за такива текстове в областта на административното право (дял местно самоуправление), като целта на труда е да се регистрират отклонения от фундаментите и да се предложат евентуални способи за възвръщането на нарушения баланс. Приложеният метод на научно изследване включва юридико-догматичен, сравнителноправен и системен анализ на действащите наредби за общински жилища в общините София и Пловдив като представителна извадка, предпочетени поради наличието на най-голям жилищен фонд от градовете в страната1. Следва да се посочи като предварително уточнение, че приложимостта на чл. 47 ХОПЕС към правоотношенията, възникващи по повод управлението и разпореждането с общински жилища, не е безспорна, предвид ограниченията на чл. 51 от Хартата и практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) относно приложното ѝ поле2. Същевременно, обаче, не може да бъде пренебрегнато обстоятелството, че част от дейностите по развитие, обновяване и поддържане на общинския жилищен фонд в общините София и Пловдив се […]
Read more