Административноправна защита на почвата в Република България

– проф. д. ю. н. Георги Пенчев

Резюме: Настоящото научно изследване е посветено на административноправната защита на почвата в Република България. Анализирани са правните мерки за опазването на този природен ресурс на законово равнище, както по Закона за почвите от 2007 г., така и по други закони, които имат субсидиарно значение в тази област. В заключението са направени някои по-общи изводи от разгледаната правна уредба, както и предложения за нейното усъвършенстване.

Ключови думи: административноправна защита, почви, правни мерки.

Увод

Почвата фактически е най-ценната част от земята или земната кора. Първоначално в настоящото научно изследване ще бъде направена обща характеристика на опазването на почвата като екологичен и правен проблем поради нейното значение, по мое мнение, за по-задълбоченото изясняване на необходимостта от административноправната ѝ защита. Трябва да се отбележи обстоятелството, че понятието „земя“ (респ. „земна кора“) е по-широко от понятието „почва“, тъй като то включва както почвата (т. е. най-плодородният повърхностен слой на земята), така и земните недра (т. е. по-дълбоките слоеве на земята). Нейното опазване, подобно на опазването на водите, има два основни аспекта. Единият от тях е свързан с опазването ѝ от замърсяване, т. е. с качествената страна на проблема за опазването ѝ като природен ресурс, а опазването ѝ от разхищаване – с количествената страна на този проблем.

По-нататък ще бъдат разгледани накратко по-важните характерни особености на административноправната уредба на опазването на почвата по действащото ни законодателство, като вниманието ще бъде насочено главно към законовото ѝ равнище. Няма да бъда разгледана правната защита на почвата на равнище право на Европейския съюз и международно екологично право, тъй като тази проблематика трябва да бъде предмет на самостоятелни научни изследвания.

І. Нормативни актове

Устройственият нормативен акт в разглежданата област е Законът за почвите (ЗП – обн., ДВ, бр. 89 от 2007 г., изм. и доп.)1. Субсидиарно приложение могат да намерят: Законът за опазване на околната среда (ЗООС – обн., ДВ, бр. 91 от 2002 г., изм. и доп.), Законът за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ – обн., ДВ, бр. 17 от 1991 г., изм. и доп.), Законът за арендата в земеделието (ЗАЗ – обн., ДВ, бр. 82 от 1996 г., изм.), Законът за опазване на земеделските земи (ЗОЗЗ – обн., ДВ, бр. 35 от 1996 г., изм. и доп.), Законът за сдружения за напояване (ЗСН – обн., ДВ, бр. 34 от 2001 г., изм. и доп.), Законът за управление на отпадъците (ЗУО – обн., ДВ, бр. 53 от 2012 г., в сила от 13.07.2012 г., изм. и доп.), Законът за защитените територии (ЗЗТ – обн., ДВ, бр. 133 от 1998 г., изм. и доп.), Законът за биологичното разнообразие (обн., ДВ, бр. 77 от 2002 г., изм. и доп.), Законът за устройство на територията (ЗУТ – обн., ДВ, бр. 1 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г., изм. и доп.), Законът за кадастъра и имотния регистър (обн., ДВ, бр. 34 от 2000 г., изм. и доп.), Законът за здравето (обн., ДВ, бр. 70 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., изм. и доп.), Законът за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети (ЗОПОЕЩ – обн., ДВ, бр. 43 от 2008 г., изм. и доп.), Законът за подпомагане на земеделските производители (обн., ДВ, бр. 58 от 1998 г., изм. и доп.), Законът за регистрация и контрол на земеделската и горската техника (обн., ДВ, бр. 79 от 1998 г., изм. и доп.), Законът за опазване на селскостопанското имущество (обн., ДВ, бр. 54 от 1974 г., изм. и доп.), Законът за подземните богатства (ЗПБ – обн., ДВ, бр. 23 от 1999 г., изм. и доп.), Законът за лечебните растения (обн., ДВ, бр. 29 от 2000 г., изм. и доп.), Законът за защита на растенията (ЗЗР – обн., ДВ, бр. 61 от 2014 г., изм. и доп.), Законът за горите (ЗГ – обн., ДВ, бр. 19 от 2011 г., изм. и доп.), Законът за геодезията и картографията (обн., ДВ, бр. 29 от 2006 г., изм. и доп.), Наказателният кодекс (НК – обн., ДВ, бр. 26 от 1968 г., в сила от 01.05.1968 г., изм. и доп.)2, както и подзаконовите нормативни актове по тяхното прилагане.

ІІ. Правни мерки за опазване на почвата

1. Правни мерки по ЗП

Правните мерки за опазване на почвата по този закон, подобно на правните мерки за опазване на водите, условно могат да бъдат подразделени на три основни групи, а именно: а) правни мерки с по-общо значение за опазването на почвата, т. е. приложими както по отношение на опазването ѝ от замърсяване, така и на рационалното ѝ използване; б) правни мерки за опазване на почвата от замърсяване; и в) правни мерки за опазване на почвата от разхищаване. По-долу те ще бъдат разгледани обобщено с оглед на изтъкнатото им групиране.

1.1. Правни мерки с по-общо значение за опазването на почвата

Могат да бъдат посочени следните правни мерки в разглежданата насока по ЗП:

1. изчерпателно изброяване на правните принципи, върху които трябва да се базират дейностите и действията на правните субекти по „опазването, ползването и възстановяването“ на почвите (чл. 3).

Те са: а) „екосистемен и интегриран подход“ (т. 1); б) „устойчиво ползване на почвите“ (т. 2); в) „приоритет на превантивния контрол за предотвратяване или ограничаване увреждането на почвите и на техните функции“ (т. 3); г) „прилагане на добри практики при ползването на почвите“ (т. 4); д) „замърсителят плаща за причинените вреди“ (т. 5); е) „информираност на обществеността за екологичните и икономическите ползи от опазването на почвите от увреждане и за мерките за опазването им“ (т. 6)3;

2. установяване на специални правила, свързани с органите за управление на опазването, устойчивото ползване и възстановяването на почвите (чл. 4–11).

Те са: министърът на околната среда и водите (МОСВ), министърът на земеделието и храните (МЗХ), председателят на Изпълнителната агенция по горите (ИАГ) към МЗХ, министърът на здравеопазването (МЗ), министърът на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ), областните управители и кметовете на общини.

При прилагането на тази правна мярка е необходимо да се има предвид дефиницията на правното понятие „почви“, фигурираща в § 1, т. 12 от Допълнителните разпоредби (ДР), където е указано, че това са „горният пласт на земната кора, доколкото тя е носител на почвени функции, включително течните съставни части (почвен разтвор) и газообразните съставни части (почвен въздух), без подземните води, руслата на реките и дъната на водните басейни“;

3. лимитативно изброяване на процесите, които увреждат почвата (чл. 12).

Те са: а) „ерозия“ (т. 1); б) „вкисляване“ (т. 2); в) „засоляване“ (т. 3); г) „уплътняване“ (т. 4); д) „намаляване на почвеното органично вещество“ (т. 5); e) „замърсяване“ (т. 6); ж) „запечатване“ (т. 7); з) „свлачища“ (т. 8); „заблатяване“ (т. 9 – нова – ДВ, бр. 98 от 2018 г.).

При реализацията на тази правна мярка трябва да се имат предвид следните дефиниции на правни понятия, уредени в § 1 от ДР: „Вкисляване“ е естествено протичащ процес, чиито интензивност зависи и от антропогенни фактори и води до увеличаване киселинността на почвите“ (т. 2)4; „Ерозия на почвите“ е физическо явление, свързано с отделяне и пренасяне на почвени частици чрез вятър, дъждовни и поливни води при протичане на естествени процеси и/или въздействие на антропогенни фактори“ (т. 4); „Замърсяване на почвите“ е процес на натрупване на вредни вещества в почвите от естествен и/или антропогенен източник, чиито свойства и концентрации причиняват нарушаване на техните функции, независимо дали се превишават действащите в страната норми“ (т. 5)5; „Запечатване на почвите“ е трайно покриване на почвените повърхности с непропусклив материал поради застрояване и/или изграждане на инфраструктура“ (т. 6); „Засоляване на почвите“ е процес, при който се увеличава съдържанието на водноразтворимите соли и/или обменен натрий в почвите в количества, влияещи негативно на техните свойства, респективно на продуктивния им потенциал“ (т. 7); „Почвено органично вещество“ е сложна система от хумусни вещества, белтъци, аминокиселини, въглеводороди, мастни киселини, восъци, смоли, лигнин и други“ (т. 13); „Увреждане на почвите“ е процес на настъпване на неблагоприятни промени в строежа и/или физико-химичните им свойства, водещ до нарушаване на основните им функции“ (т. 17)6; „Уплътняване на почвите“ е физически процес на частично разрушаване на почвената структура при неправилно използване на селскостопански машини при неподходящи условия“ (т. 19);

4. установяване на специфични забрани, свързани с опазването и устойчивото ползване на почвата и ограничаването на процесите по чл. 12 (чл. 13).

Става дума за забраните за: а) унищожаване на изградени противоерозионни и хидромелиоративни съоръжения в случаите, когато това води до увреждане на почвите (т. 1); б) унищожаване на изградени противосвлачищни и укрепителни съоръжения (т. 2); в) прилагане на земеделски практики, водещи до засоляване, вкисляване и замърсяване на почвите с вредни вещества (т. 3); г) прилагане на технологии за обработка на почвите, които водят до ерозия, уплътняване и нарушаване на структурата на почвите (т. 4); д) унищожаване или нарушаване на целостността на защитни горски пояси (т. 5); е) напояване със замърсени води, които съдържат вредни вещества над допустимите норми (т. 6); ж) внасяне в почвите на утайки от пречиствателни станции от отпадъчни води, които не отговарят на изискванията на Наредбата за реда и начина за оползотворяване на утайки от пречистването на отпадъчни води чрез употребата им в земеделието, приета с Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 339 от 14.12.2004 г. (ДВ, бр. 112 от 2004 г.) (т. 7); з) внасяне в почвите на торове, компост и други подобрители, на биологично активни вещества и хранителни субстрати, които не отговарят на условията, определени в Закона за защита на растенията (ДВ, бр. 61 от 2014 г., изм. и доп.) (т. 8); и) употребата на продукти за растителна защита, които не отговарят на изискванията на Наредбата за разрешаване на продукти за растителна защита, приета с ПМС № 259 от 25.09.2006 г. (ДВ, бр. 81 от 2006 г., изм.) (т. 9); й) извършване на производствени дейности, водещи до засоляване, вкисляване и замърсяване на почвите с вредни вещества (т. 10); к) изгарянето или друга форма на неконтролирано обезвреждане, изоставяне и нерегламентирано изхвърляне на отпадъци върху почвена повърхност, включително на селскостопански отпадъци, извън обхвата на ЗУО (т. 11); л) изгарянето на стърнища и други растителни остатъци върху почвената повърхност (т. 12);

5. установяване на специфични забрани с цел опазване на хумустния пласт на почвата, който е под специална защита (чл. 15, ал. 1).

Става дума за забрани за: а) неговото унищожаване или замърсяване (т. 1); б) директното му разстилане върху засолени и замърсени пластове (т. 2); в) съхраняването му над 15 години (т. 3); г) съхраняването му в депа с височина над 10 м (т. 4).

За реализацията на тази правна мярка е необходимо да се има предвид дефиницията на правното понятие „хумусен пласт“, уредена в § 1, т. 21 от ДР, където е указано, че това е „слой от един или повече почвени хоризонти със съдържание на хумус, равно или по-голямо от 1 на сто (или със съдържание на органичен въглерод, равно или по-голямо от 0,6 на сто), определен в средна проба през 10 см“;

6. установяване на задължение за собствениците или ползвателите на поземлени имоти – физически или юридически лица „да не увреждат почвите в собствените и в съседните поземлени имоти и да вземат мерки за предотвратяване на вредни изменения в тях“ (чл. 16);

7. установяване на задължение за собствениците или ползвателите на подземни, наземни и надземни мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура да ги поддържат в техническа изправност и да не допускат увреждане на почвата (чл. 17);

8. разработване и одобряване на програми за опазване (от замърсяване – б. а.), устойчиво ползване и възстановяване на почвата (чл. 24–26).

В тази насока са регламентирани: а) правомощие за Министерския съвет (МС) да одобрява, по предложение на МОСВ, „Национална програма за опазване, устойчиво ползване и възстановяване на почвите“ (чл. 24, ал. 1), придружено с изчерпателно изброяване на нейните реквизити и срок на действие – 10 години (чл. 24, ал. 3), както и лимитативно изброяване на критериите за определяне на нейните приоритети (чл. 24, ал. 4); б) правомощие за областния управител да разработва областна програма за опазване, устойчиво ползване и възстановяване на почвите в съответствие с националната програма по чл. 24, ал. 1 за период не по-кратък от 5 години (чл. 25, ал. 1), като тази програма е неразделна част от областната програма за развитие (чл. 25, ал. 2); в) правомощие за кмета на общината да разработва програма за опазване, устойчиво ползване и възстановяване на почвите за съответната община в съответствие с областната такава програма за период не по-кратък от 3 години (чл. 26, ал. 1), като тази програма е неразделна част от общинската програма за опазване на околната среда (чл. 26, ал. 2);

9. извършване на мониторинг на почвата (чл. 27–30).

Той се извършва както от органите на МОСВ (по арг. от чл. 27, ал. 1), така и от съответните лица по чл. 29, ал. 1 чрез „собствен мониторинг“7.

По данни от специализираната ни екологична литература мониторингът за качеството на почвата по отношение на замърсяването ѝ с тежки метали се извършва в 318 пункта, а с оглед на замърсяването ѝ с устойчиви органични замърсители – в 68 пункта, като мониторингът за състоянието на почвата по отношение на вкисляването ѝ се извършва в 70 полигона, а с оглед на засоляването ѝ – в 15 полигона8;

10. установяване на специални правила относно упражняването на контрол за опазването на почвата (чл. 31–35).

В чл. 31 са посочени обобщено контролните правомощия на МОСВ, МЗХ, председателя на ИАГ към МЗХ, МРРБ, областните управители и кметовете на общини;

11. прилагане на принудителни административни мерки (ПАМ) (чл. 36 във вр. с чл. 31, ал. 1).

В разглежданата област е уредена само една ПАМ, която се изразява във временно спиране на дейности, създаващи условия за „увреждане“ на почвата. Тя е преустановителна и се прилага от МОСВ, МЗХ, МРРБ, председателя на ИАГ към МЗХ, областния управител и кмета на общината в зависимост от контролната им компетентност.

1.2. Правни мерки за опазване на почвата от замърсяване

Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки в тази насока по ЗП:

1. нормиране на качеството на почвата (чл. 14)9.

Пределнодопустимите норми за допустимо съдържание на вредни вещества в почвата са МОСВ, МЗХ и МЗ (ал. 1)10, като тези норми се определят в три равнища, а именно „предохранителни концентрации“, „максимално допустими концентрации“ и „интервенционни концентрации“ (ал. 2)11.

При реализацията на тази правна мярка е трябва да се имат предвид следните дефиниции на правни понятия, фигуриращи в § 1 от ДР: „Интеграционна концентрация“ е съдържание на вредно вещество в почвите в мг/кг, превишаването на което води до нарушаване на почвените функции и до опасност за околната среда и човешкото здраве“ (т. 9); „Максимално допустима концентрация“ е съдържание на вредно вещество в почвите в мг/кг, превишаването на което при определени условия води до нарушаване на почвените функции и до опасност за околната среда и човешкото здраве” (т. 14); “Предохранителна концентрация“ е съдържание на вредно вещество в почвите в мг/кг, превишаването на което не води до нарушаване на почвените функции и до опасност за околната среда и човешкото здраве” (т. 15);

2. установяване на задължение за собствениците и операторите на депа за отпадъци, включително хвостохранилища, сгуроотвали и други, както и на съоръжения за съхраняване на отпадъци и/или опасни химични вещества, препарати и продукти, да ги организират и експлоатират по начин, който изключва увреждане на почвата (чл. 18).

1.3. Правни мерки за опазване на почвата от разхищаване

В тази насока може да бъде изтъкната една правна мярка по ЗП, а именно установяване на специални правила, свързани с инвентаризацията и проучването на площите с увредени почви, възстановяването на нарушени функции на почвите и рекултивацията на нарушени терени (чл. 19–23).

Сред тях могат да бъдат споменати: а) посочване на целите на възстановяването на функциите на увредените почви (чл. 19); б) изчерпателно изброяване на начините за извършване на инвентаризацията и проучването на площите с увредени почви и за възстановяването на нарушените функции на почвите (чл. 20, ал. 1), а именно чрез: аа) предварителни проучвания и изследвания (т. 1); бб) детайлни проучвания, включително оценка на риска за околната среда и човешкото здраве (т. 2); вв) изготвяне и изпълнение на проекти за възстановяване на площи с увредени почви (т. 3); гг) мониторинг и поддържане на площите с възстановени почвени функции (т. 4); в) задължение за Изпълнителната агенция по околна среда (ИАОС) към МОСВ да създаде и поддържа регистър на площите с увредени почви, който трябва да съдържа информация за месторазположението, източника на увреждане, вида и площта на увреждането, оценката на риска и изразходваните средства за проучването и възстановяването им12 (чл. 21); г) задължение за лицето, което е причинило увреждане на почвите, а в случаите, когато то не е установено – за собственика или ползвателя им, да възстанови площите с увредени почви (чл. 22)13; д) общо задължение за изпълнение на проекти за рекултивация на нарушени терени (чл. 23), при което: аа) то трябва да се извършва по реда на ЗОЗЗ (ал. 1)14; бб) те трябва да се съгласуват с МОСВ или оправомощено от него длъжностно лице – за сгуроотвали, сметища и други депа за отпадъци по смисъла на ЗУО (ал. 2)15; вв) трябва да се заплаща такса за съгласуването им, определена с тарифа за таксите, които се събират в системата на МОСВ (ал. 3).

При реализацията на тази правна мярка е трябва да се имат предвид следните дефиниции на правни понятия, фигуриращи в § 1 от ДР: „Увредени почви“ са тези почви, които са ерозирани, вкислени, замърсени, засолени, уплътнени, запечатани или с намалено почвено органично вещество“ (т. 19)16; „Функции на почвата“ е способността им да изпълняват екологични, икономически, социални и културни функции, като: а) производство на биомаса, включително в земеделието и в горското стопанство; б) съхранение, филтриране и трансформация на хранителни вещества и вода; в) източник на суровини и материали; г) физична и културна среда за хората и тяхната дейност” (т. 20).

2. Правни мерки по някои други закони

По-долу накратко ще бъдат посочени правни мерки по някои закони, които могат да намерят субсидиарно приложение в разглежданата област.

2.1. Правни мерки по Закона за собствеността и ползването на земеделските земи

В светлината на разглежданата проблематика могат да бъдат изтъкнати следните правни мерки по този закон:

1. установяване на публична и частна собственост върху земеделските земи (чл. 3) при отчитане на правната възможност по чл. 22 от Конституцията на Република България (КРБ – ДВ, бр. 56 от 1991 г., в сила от 13.07.1991 г., изм. и доп.) за чуждестранни физически и юридически лица да придобиват право на собственост върху земя у нас17.

В тази насока е необходимо да се има предвид дефиницията на правното понятие „земеделски земи“, регламентирана в чл. 2 от ЗСПЗЗ и в чл. 1 от Правилника за неговото прилагане, приет с ПМС № 74 от 25.04.1991 г. (ППЗСПЗЗ – ДВ, бр. 34 от 1991 г., изм. и доп.), като дефиницията в ППЗСПЗЗ практически приповтаря с известни доуточнения и допълнения законовата дефиниция18. По мое мнение този подход е несполучлив, тъй като не трябва да се допускат различни дефиниции на това понятие в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, а и по принцип след регламентирането на законова дефиниция на дадено правно понятие, приповтарянето ѝ, макар и с нюанси, в правилник за неговото прилагане е излишно.

При установяването на дефиницията на посоченото понятие в чл. 2 от ЗСПЗЗ законодателят си е послужил с 2 критерия.

Първият от тях е функционален и е свързан с предназначението на земеделските земи. По категоричен начин е изтъкнато, че те са предназначени само за земеделско производство.

Вторият от тях е териториален (пространствен) и е свързан с изброяване на отделни видове земи, които не се считат за земеделски, като това е направено с цел разграничаване на земеделските земи от други групи или видове земи. Във връзка с втория критерий, в чл. 2 от закона изчерпателно са изброени 4 групи земи, които не се смятат за земеделски. Става дума за земи, които: а) „не се намират в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания), определени с подробен устройствен план, или с околовръстен полигон“ (т. 1); б) „не са включени в горския фонд“ (т. 2)19; в) „не са застроени със сгради на: промишлени или други стопански предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности или други обществени организации, нито представляват дворове или складови помещения към такива сгради“ (т. 3)20; г) „не са заети от открити мини и кариери, от енергийни, напоителни, транспортни или други съоръжения за общо ползване, нито представляват прилежащи части към такива съоръжения“ (т. 4)21;

2. установяване на правната възможност за собственика на земеделски земи свободно да избира начина на тяхното ползване според предназначението им (чл. 4, ал. 1, изр. първо);

3. установяване на задължение за собствениците и ползвателите на земеделски земи да не увреждат почвата при земеползването и да спазват „санитарно-хигиенните, противопожарните и екологичните норми“ (чл. 4, ал. 1, изр. второ);

4. установяване на задължение за собствениците и ползвателите на земеделски земи да опазват съществуващите върху земите им археологически обекти, паметници на културата, мелиоративни, електроенергийни и други съоръжения и инсталации, геодезични и гранични знаци, както и да не пречат на другите собственици, ползватели и служебни лица да ги ползват и поддържат (чл. 4, ал. 4).

5. установяване на правна възможност за отдаване на земеделски земи под наем (чл. 4а22 и чл. 4б23);

6. установяване на задължение за държавата да поеме разходите по възстановяване на замърсените, ерозираните, засолените, вкислените и повърхностно преовлажнените земеделски земи при възстановяването на собствеността върху тях (чл. 10, ал. 10).

Като примери от съдебната практика, свързани с прилагането на ЗСПЗЗ могат да бъдат отбелязани: Решение № 717 от 19.07.1999 г. по г.д. № 118/1999 г. на Върховния касационен съд (ВКС), ІІ г. о.24; Решение № 778 от 20.07.1999 г. по гр. д. № 550/1997 г. на ВКС, ІІ г. о.25; Решение № 8786 от 28.06.2010 г. по адм. д. № 5292/2010 г. на Върховния административен съд (ВАС), петчлeнен състав26; Тълкувателно решение № 4 от 13.12.2014 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ВАС, ОСС от I и II колегия27; и др.

Същевременно, като примери от практиката на Конституционния съд (КС) по искания за обявяване на противоконституционност на отделни разпоредби на ЗСПЗЗ, могат да бъдат посочени Решение № 15 от 9.06.1998 г. по к. д. № 12 от 1998 г. (ДВ, бр. 68 от 16.06.1998 г.), свързано с размера на земеделската земя, подлежаща на реституиране28 и Решение № 13 от 14.11.2000 г. по к. д. № 11 от 2000 г. (ДВ, бр. 95 от 21.11.2000 г.), отнасящо се до правната възможност за реституиране на земеделски земи при извършени регулационни промени в урбанизираните територии29.

2.2. Правни мерки по ЗОЗЗ

Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки по този закон, които имат значение в разглежданата област:

1. установяване на специфични изисквания свързани с особеностите на земеделските земи (чл. 2).

Те се отнасят до: а) общото задължение земеделските земи да се използват само за земеделски цели (ал. 1); б) общо задължение предназначението на земеделските земи да бъде за „производство на растителна продукция и паша на добитък по начин, неувреждащ почвеното плодородие и здравето“ (ал. 2); в) общо задължение промяната на предназначението на земеделските земи да се допуска само по изключение при доказана нужда и при условия и по ред, определени със ЗОЗЗ (ал. 3)30; г) правна възможност строителство в земеделските земи без промяна на предназначението им да се извършва за оранжерии и за линейни обекти по чл. 17а, ал. 2, а за обекти, чиито функции са свързани със земеделското предназначение на земята – при условия и по ред, определени с наредба на МЗХ и МРРБ (ал. 4 – нова – ДВ, бр. 39 от 2011 г., изм., бр. 66 от 2013 г., в сила от 26.07.2013 г., бр. 98 от 2014 г., в сила от 28.11.2014 г., доп., бр. 100 от 2015 г., изм., бр. 58 от 2017 г., в сила от 18.07.2017 г., бр. 102 от 2022 г., в сила от 01.01.2023 г., доп., бр. 86 от 2023 г., в сила от 13.10.2023 г., обявена за противоконституционна в частта „и за агрофотоволтаици31 – при условия и по ред, определени с наредба на министъра на земеделието и министъра на регионалното развитие и благоустройство“ с РКС № 3 от 23.04.2025 г. по к. д. № 18 от 2023 г. – ДВ, бр. 37 от 2.05.2025 г.32); д) общо задължение изискванията за опазване от увреждане, възстановяване и подобряване на плодородието на земеделските земи да се прилагат и за земеделски земи, включени в строителните граници на населените места, както и за горски територии, които се използват за производство на растителна продукция и за паша на добитъка (ал. 5)33;

2. установяване на специални правила, свързани с опазването на земеделските земи от увреждане (чл. 3–6).

Те се отнасят до: а) задължението за собствениците и ползвателите на земеделски земи да ги опазват от „ерозиране, замърсяване, засоляване, вкисляване, заблатяване и други увреждания и да поддържат и повишават продуктивните им качества“ (чл. 3); б) някои задължения за МЗХ, свързани с предоставянето и поддържането на информация за състоянието на земеделските почвени ресурси, както и правомощие за това министерство да налага ограничения в земеползването при определени хипотези и да предписва „лесомелиоративни и хидротехнически мерки“ за борба срещу водната и ветрова ерозия (чл. 4); в) някои права и задължения за собствениците на земеделски земи, свързани с тяхното опазването (чл. 5); г) забрани за определени дейности и действия, които водят влошаване на състоянието на земеделските земи (чл. 6);

3. установяване на специални правила относно възстановяването и подобряването на продуктивните качества на земеделските земи (чл. 7–10);

4. установяване на специални правила, свързани с рекултивацията на земеделските земи (чл. 11–16).

Сред тях могат да бъдат отбелязани: а) лимитативно изброяване на терените, които подлежат на рекултивация (чл. 11, ал. 1), и по-специално: аа) „рудници, кариери и други земи с нарушен почвен профил“ (т. 1); бб) „сгуроотвали, хвостохранилища, сметища и други депа за отпадъци“ (т. 2); вв) „стари корита на реки“ (т. 3); гг) „трасета на изоставени канали, пътища, железопътни линии и строителни площадки, след демонтаж на инженерните съоръжения, облицовки и горно строене“ (т. 4); б) задължение строителството върху земеделски земи от 1 до 6 категория (т. е. най-плодородните – б. а.) да се извършва само след отнемане на хумустния пласт (чл. 14, ал. 1); в) задължение отнетият хумустен пласт да се използва за рекултивация на нарушени терени, а при липса на такива – за подобряване на слабопродуктивни земи (чл. 15, ал. 1).

Правното понятие „рекултивация“ е дефинирано в § 1, т. 1 от ДР, където е указано, че това е „комплекс от технически и биологически дейности, с които се възстановява първоначалното ползване на земята, а когато това е невъзможно, се създава друг вид ползване или се оформя подходящ ландшафт“;

5. установяване на специални правила относно промяната на предназначението на земеделските земи с цел използването им за неземеделски нужди (чл. 17–29).

Този принцип е залегнал и в чл. 21, ал. 2 от КРБ, а сред тези правила трябва да бъдат посочени: а) категоризация на земеделските земи във връзка с почвеното им плодородие, като в тази насока са установени 10 категории (чл. 17, ал. 2); б) разрешителен режим за промяна на предназначението на земеделските земи с цел използването им за неземеделски нужди (напр. за строителство – бел. авт.) (чл. 17, ал. 1 и чл. 17а–29), като разрешенията се издават от: аа) комисии към областните дирекции „Земеделие“ при МЗХ – когато исканата площ е до 50 дка от 5 до 10 категория и земята е в землищата на населените места на територията на съответната област (чл. 17, ал. 1, т. 1); бб) Комисия за земеделските земи при МЗХ – за останалите случаи (чл. 17, ал. 1, т. 2), а практически разрешението се издава под формата на „решение за промяна на предназначението“ на земеделската земя, което по своята правна природа е стабилен административен акт от вида на облагоприятстващите и същевременно то е едно от основанията за издаване на разрешение за строеж върху земеделска земя (чл. 26), както и за отчуждаването ѝ за държавна или общинска нужда (чл. 27, ал. 1); в) лимитативно изброяване на целите, за които се допуска промяна на предназначението на земеделските земи, а именно за: аа) изграждане на обекти от техническата инфраструктура по смисъла на ЗУТ; бб) създаване на нови или разширяване на строителните граници на съществуващи урбанизирани територии (населени места и селищни образувания); вв) създаване или разширяване на границите на отделни урегулирани поземлени имоти извън строителните граници на съществуващи урбанизирани територии (населени места и селищни образувания) (чл. 17а, ал. 1, т. 1-3)34; г) изключение от необходимостта за утвърждаване на площадки и трасета за проектиране и промяна на предназначението на земеделски земи спрямо изграждането на линейни обекти на техническата инфраструктура, когато те не са разположени на повърхността на терена и необходимата площ на всяко едно от прилежащите към тях съоръжения, разположени на терена, е до 15 кв. м, за линейните обекти за пренос на електроенергия с ниво на напрежение 110 kV и по-високо – необходимата площ на всеки елемент от линейния обект е до 100 кв. м, а за кранови възли, станции за катодна защита, свещи, контролно-измервателни прибори и електрически съоръжения към газопроводи с площ не по-голяма от 300 кв.м. (чл. 17а, ал. 2 – изм. – ДВ, бр. 100 от 2015 г., изм. и доп. – ДВ, бр. 83 от 2018 г.); г) правна възможност промяна на предназначението на земеделските земи за неземеделски нужди, предвидена с влязъл в сила общ устройствен план, както и в случаите на изграждане на индустриални паркове по Закона за индустриалните паркове и изпълнение на концесионен договор да се извършва без да се провежда процедура за утвърждаване на площадка или трасе за проектиране (чл. 17а, ал. 3 – нова – ДВ, бр. 100 от 2015 г., изм. – ДВ, бр. 96 от 2017 г., в сила от 2.01.2018 г., доп. – ДВ, бр. 21 от 2021 г., доп. – ДВ, бр. 86 от 2023 г., в сила от 13.10.2023 г., доп. – ДВ, бр. 106 от 2023 г., в сила от 22.12.2023 г., обявена за противоконституционна в частта „на обекти за производство на енергия от възобновяеми източници“ с РКС № 3 от 23.04.2025 г. по к. д. № 18 от 2023 г. – ДВ, бр. 37 от 2.05.2025 г.35);

6. заплащане на такси, определени по тарифа на МС за промяна на предназначението на земеделските земи (чл. 30);

7. установяване на специални правила, свързани с отмяната и изменението на решенията за промяна на предназначението на земеделските земи (чл. 34–38);

8. установяване на специални правила относно състава и функциите на Комисията за земеделските земи към МЗХ (чл. 39–40).

2.3. Правни мелки по Закона за арендата в земеделието

Могат да бъдат посочени следните правни мерки по този закон, които имат значение в разглежданата област:

1. установяване на общи изисквания относно обекта, съдържанието, начина на сключване и срока на договора за аренда в земеделието, обозначен в закона като „аренден договор“ (чл. 1-4).

Необходимо е да се отбележи обстоятелството, че земеделската земя е посочена изрично сред кръга на обектите на този договор (чл. 1, ал. 3)36;

2. установяване на специални правила, свързани с правата и задълженията на страните по арендния договор (чл. 6-15);

3. установяване на специални правила относно изменението на арендния договор (чл. 16-18);

4. установяване на специални правила, свързани с отговорността за недостатъци на вещта – обект на арендния договор (чл. 23-26);

5. установяване на специални правила относно прекратяването на арендния договор (чл. 27-31).

2.4. Правни мерки по Закона за сдружения за напояване

Сред кръга на правните мерки в разглежданата област по този закон могат да бъдат отбелязани:

1. лимитативно изброяване на 6 вида дейности, за които се учредяват сдружения за напояване (чл. 3).

Те са: а) експлоатация, поддържане и реконструкция на хидромелиоративна инфраструктура (т. 1 – изм. – ДВ, бр. 54 от 2016 г., в сила от 15.07.2016 г.); б) изграждане на напоителни и отводнителни системи и съоръжения (т. 2); в) доставяне и разпределяне на водата за напояване (т. 3); г) отвеждане на излишните води от земеделските земи (т. 4); д) изпълнение на агромелиоративни и агротехнически мероприятия за подобряване на състоянието на земеделските земи (т. 5); и е) рибовъдство и развъждане на водоплаващи птици (т. 6);

2. установяване на задължения за държавата да насърчава сдруженията за напояване (чл. 5, ал. 1) и да упражнява надзор върху тяхната дейност (чл. 5, ал. 2);

3. установяване на специални правила, свързани с учредяването на сдружения за напояване (чл. 6–22);

4. установяване на специални правила относно членството в-, правата и задълженията на членовете на сдруженията за напояване (чл. 23-33);

5. установяване на специални правила, свързани с функциите на органите на сдруженията за напояване (чл. 34–45);

6. установяване на специални правила относно имуществото, вноските и отчетността на сдруженията за напояване (чл. 46-55);

7. установяване на специални правила, свързани с доставянето на вода за напояване (чл. 56–58);

8. установяване на специални правила относно преобразуването, прекратяването и ликвидацията на сдруженията за напояване (чл. 60-64);

9. установяване на специални правила, свързани с надзора на държавата върху дейността на сдруженията за напояване (чл. 65–67);

10. установяване на специални правила относно обединяването на сдружения за напояване (чл. 68–71).

2.5. Правни мерки по Закона за устройство на територията

Могат да бъдат изтъкнати следните правни мерки по този закон, които имат значение в разглежданата област:

1. установяване на специални правила, свързани с предназначението на “земеделските територии” в светлината на основите на устройството на територията (чл. 7-9);

2. установяване на специални правила относно устройственото планиране на територията, инвестиционното проектиране и разрешаването на строителство (чл. 99–179).

Сред тях може да се спомене задължението в разрешението за строеж да се вписват условията, свързани с „оползотворяването на хумусния земен слой” като едно от условията за извършването на строежа (чл. 148, ал. 9, т. 2).

2.6. Правни мерки по Закона за защитените територии

В светлината на разглежданата проблематика могат да бъдат изтъкнати следните правни мерки по този закон:

1. посочване на „земите“ (включително „почвите“, респ. „земеделските земи“ – б. а.) като един от основните компоненти на защитените (природни) територии (чл. 6, ал. 1);

2. установяване на задължение разпоредбите на ЗЗТ да се прилагат за всички защитени (природни) територии независимо от собствеността върху “земите” в тях (чл. 7);

3. установяване на специални правила относно предназначението и режима на опазване и ползване на защитените (природни) територии (чл. 16–34);

4. установяване на специлни правила, свързани с обявяването и промените в защитените (природни) територии (чл. 35–45);

5. установяване на специални правила относно управлението и охраната на защитените (природни) територии (чл. 46–73);

6. установяване на специални правила, свързани с финансирането на дейности в защитените (природни) територии (чл. 74–77).

2.7. Правни мерки по Закона за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети

Могат да бъдат отбелязани следните правни мерки по този закон, имащи значение в разглежданата област:

1. дефиниране на правното понятие „екологични щети“, в което са включени и щетите върху почвите (чл. 4, ал. 1, т. 3)37;

2. установяване на специални правила, свързани с правомощията на органите на изпълнителната власт за предотвратяване и отстраняване на екологичните щети (чл. 6–14).

В тази насока са уредени правомощията на МОСВ, регионалните инспекции по околната среда и водите към МОСВ, Басейновите дирекции към МОСВ, Дирекциите на националните паркове към МОСВ, ИАОС и областните управители;

3. установяване на специални правила относно публичния регистър на операторите на инсталации и съоръжения, извършващи дейности по приложение № 1, както и относно предоставянето на информация (чл. 15–19);

4. установяване на специални правила, свързани с превантивните и “оздравителните” мерки за предотвратяване и отстраняване на екологични щети (чл. 20–36);

5. установяване на специални правила относно имуществената отговорност и финансово-икономическата организация (чл. 37–46);

6. установяване на специални правила, свързани с искането на съответните физически или юридически лица до компетентния орган за предприемане на действия (оздравителни мерки) (чл. 47–48);

7. установяване на специални правила относно сътрудничеството с други държави и докладването до Комисията на Eвропейския съюз (чл. 49–55);

8. установяване на специални правила, свързани с контрола за прилагането на превантивните и оздравителните мерки в тази насока (чл. 56–58).

2.8. Правни мерки по Закона за опазване на околната среда

В светлината на разглежданата проблематика могат да бъдат посочени следните правни мерки по този закон:

1. установяване на общи правила за опазване на почвата (чл. 39–44б).

За реализацията на тази правна мярка е необходимо да се има предвид дефиницията на правното понятие „почва“, регламентирана в § 1, т. 14 от ДР на закона. Там е указано, че: „Почва“ е най-горният слой на земната кора, разположен между основната скала и повърхността. Почвата се състои от минерални частици, органична материя, вода, въздух и живи организми.“38;

2. предоставяне на комплексни разрешителни за изграждането и експлоатацията на нови и експлоатацията на действащи инсталации и съоръжения за категориите промишлени дейности по приложение № 4 към закона, включително тяхното разширение, водещо до съществено изменение в експлоатацията им, както и за такива извън обхвата на приложение № 4 към с.з., но по молба на съответните оператори, като тези разрешителни се издават от изпълнителния директор на ИАОС към МОСВ (чл. 117–129)39;

3. екологична оценка (чл. 81–91);

4. оценка на въздействието върху околната среда (чл. 81–83 и чл. 92–102);

5. право на информация за околната среда (чл. 17–31);

6. право на Национална система за мониторинг на околната среда (чл. 143–147).

Тя се ръководи от МОСВ, с изключение на компонента й относно мониторинга на шума в околната среда, който се ръководи от МЗ;

7. право на предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда (чл. 60–64);

8. право на Национален доверителен екофонд (чл. 66–68);

9. разработване и утвърждаване на стратегии и програми за опазване на околната среда (чл. 75–80);

10. право на Национална схема за управление по околната среда и одитиране (чл. 132–136 и чл. 142);

1. право на Национална схема за екомаркировка (чл. 132 и чл. 137–142);

12. налагане на ПАМ (чл. 158–161).

ІІІ. Административнонаказателна отговорност на физическите лица и екологоправна имуществена отговорност на юридическите лица за нарушаване на ЗП

Първоначално следва да се направи едно уточнение по въпроса дали юридическите лица са субект на административнонаказателна отговорност с оглед на имуществените санкции, които им се налагат за съответните извършени правонарушения, в случая на ЗП, в светлината на чл. 83 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН – обн., ДВ, бр. 69 от 1969 г., изм. и доп.). Този проблем е дискусионен в правната ни доктрина и трябва да бъде предмет на самостоятелни научни изследвания40. Авторът на настоящото научно изследване в своя публикация е лансирал становище за самостоятелен вид и обективна по характер юридическа отговорност на юридическите лица, обозначена като „екологоправна имуществена отговорност” при извършени нарушения на екологичното законодателство, в случая на ЗП, в светлината на чл. 83, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН – обн., ДВ, бр. 69 от 1969 г., изм. и доп.), т.е. че юридическите лица не следва да се определят като субект на административнонаказателна отговорност41. По-нататък ще бъдат изтъкнати по-обобщено отделните разпоредби на ЗП, в които се определят наказания за извършените нарушения на този закон.

Правната уредба в разглежданата област се съдържа в чл. 37-43 от ЗП, обаче по-детайлното анализиране на тези разпоредби би трябвало да бъде предмет на самостоятелни научни изследвания. Изпълнителното деяние по отделните нарушения на този закон се изразява в следните проявни форми:

1. невъзстановяване на почвите в състоянието, определено от компетентните органи, когато извършваната от съответното лице (физическо или юридическо) дейност, води до- или е причинила увреждане на почвите (чл. 37, ал. 1);

2. нарушаване на разпоредбите на чл. 17 и 18 от ЗП (чл. 37, ал. 2);

3. нарушаване на забраните по чл. 13, т. 10 и 11 от с.з. (чл. 37, ал. 3);

4. повторност на извършването на нарушенията по ал. 1-3 на чл. 37 от с.з. (чл. 37, ал. 4);

5. нарушаване на чл. 13, т. 1 – 9 и 12, чл. 15, ал. 1 и чл. 16 от с.з., като наказването с глоба, респ. с имуществена санкция, на правонарушителя се извършва по реда на ЗОЗЗ, ЗЗР, ЗУТ и ЗГ (чл. 38);

6. нарушаване на чл. 29, ал. 2 – 5 и 7 и на чл. 31, ал. 2 от с.з., като наказването с глоба, респ. с имуществена санкция, на правонарушителя се извършва по реда на ЗООС (чл. 39);

7. нарушаване на други разпоредби на ЗП, с изключение на разпоредбите на чл. 37-39, като наказването на юридическите лица, респ. на едноличните търговци, се извършва по реда на Наредба за реда за определяне и налагане на санкции при увреждане или замърсяване на околната среда над допустимите норми, приета с ПМС № 169 от 29.07.2003 г. (обн., ДВ, бр. 69 от 2003 г., в сила от 6.09.2003 г.) (чл. 40)42. В разглежданата насока някои руски автори поддържат становището, че при анализа на ефективността на „административната отговорност“43 в областта на поземленото законодателство (вкл. законодателството по опазване на почвата – б. а.), е необходимо да се обърне внимание върху два проблема – „реалното прилагане“ на този вид юридическа отговорност и „състоянието на тенденцията“ към намаляване („съкращение”) на правонарушенията44.

В членове 41 и 42 от ЗП е налице препращане към чл. 31, ал. 1 от с. з. по отношение на административнонаказващите органи, като тук те ще бъдат посочени отново по систематични съображения. Става дума за МОСВ, МЗХ, МРРБ, председателя на ИАГ към МЗХ, областния управител и кмета на общината45 в зависимост от контролната им компетентност, а установяването на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления се извършват по реда на ЗАНН (чл. 43).

По отношение на горепосочените административнонаказателни разпоредби на ЗП могат да се отбележат следните техни особености: а) в разпоредбите на членове 37-39 субект на правонарушението може да бъде както физическо лице, така и юридическо лице, респ. едноличен търговец, а субект на нарушението на чл. 40 от ЗП е юридическо лице, респ. едноличен търговец; б) разпоредбите на членове 38-43 имат бланкетен характер, тъй като препращат към прилагането на други закони; в) в чл. 40 от ЗП е цитирана отменена наредба от 2003 г., поради което той трябва да бъде актуализиран, като се извърши или препращане към действащата наредба от 2011 г., или да се използва като препращане израза „наредбата по чл. […] от Закона за… “.

Заключение

Накрая в резултат на разгледаната проблематика могат да бъдат направени някои по-общи изводи и препоръки de lege ferenda.

Първо, ефективното прилагане на административноправния режим на опазването на почвата от замърсяване ще допринесе за съхраняването на почвеното плодородие като основна функция на този природен ресурс46.

Второ, ефестивното прилагане на административноправната уредба по опазването на почвата от разхищаване ще допринесе за осигуряването на необходимото количество земеделска земя за развитието на селското и горското стопанство, както и за устойчивото развитие на урбанизационните процеси47.

Трето, Чл. 40 от ЗП се нуждае от изменение с оглед на избор от законодателя на два варианта в тази насока, а именно: а) препращане към наименованието на действащата наредба от 2011 г., посочена по-горе; или б) препращане с по-общата формулировка „наредбата по чл. […] от Закона за…“. За целта смятам за по-прагматично и уместно тази разпоредба на ЗП да придобие следната редакция:

„Чл. 40. Лице, което наруши разпоредбите на закона, с изключение на разпоредбите на чл. 37-39, се наказва по реда, определен в наредбата по чл. 69, ал. 8 от Закона за опазване на околната среда във връзка с чл. 83, ал. 1 и 2 от Закона за административните нарушения и наказания“.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ / REFERENCES

Божанов, С. Законодателна уредба в областта на околната среда. София: Арго Пъблишинг, 2006. // Bozhanov, S. Zakonodatelna uredba v oblastta na okolnata sreda. Sofiya: Agro Publishing, 2006.

Бринчук, М. Экологическое право. Москва: Городец, 2009. // Brinchuk, M. Ekologicheskoe pravo. Moskva: Gorodetz, 2009.

Галятин, М. Сельскохозяйственное зонирование в США. – Советское государство и право. Москва, 1984, № 5, с. 109–111. // Galyatin, M. Selskohozyaystvennoe zonirovanie v SSHA. – Sovetskoe gosudarstvo i pravo. Moskva, 1984, № 5, pp. 109-111.

Голева, П. Облигационно право. 7. доп. и прераб. изд. София: Нова звезда, 2021. // Goleva, P. Obligatzionno pravo. 7. prarab. i dop. izd. Sofiya: Nova zvezda, 2021.

Зиновиева, Д. Компетентност на административните органи. 2. акт. изд. по АПК от 2018 г. София: Сиела, 2018. // Zinovieva, D. Kompetentnost na administrativnite organi. 2. akt. izd. po APK ot 2018 g. Sofia: Siela, 2018.

Иконицкая, И. Тенденции развития земельного законодательства Российской Федерации. – Государство и право. Москва, 1992, № 10, с. 54–62. // Ikonitzkaya, I. Tendentzii razvitiya zemelnogo zakonodatelstva Rossiyskoy Federatzii. – Gosudarstvo i pravo. Moskva, 1992, № 10, pp. 54-62.

Крассова, Г. Правовая охрана сельскохозяйственных земель в США. – Государство и право. Москва, 1992, № 11, с. 141–149. // Krassova, G. Pravovaya ohrana selskohozyastvennih zemel v SSHA. – Gosudarstvo i pravo. Moskva, 1992, № 11, pp. 141-149.

Наумова, С. Основни въпроси на екологичното право. 2. прераб. и доп. изд. София: Българска академия на науките – Институт за държавата и правото, 2012. // Naumova, S. Osnovni vaprosi na ekologichnoto pravo. 2. prerab. i dop. izd. Sofiya: Balgarska akademiya na naukite – Institut za darzhavata i pravoto, 2012.

Орсов, З. Преобразуването на държавно предприятие в еднолично търговско дружество като придобивно основание. София: Софи-Р, 2017. // Orsov, Z. Preobrazuvane na darzhavno predpriyatie v ednolichno targovsko druzhestvo kato pridobivno osnovanie. Sofiya: Sofi–R, 2017.

Орсов, З. Договорът за аренда на земеделска земя по българското право. София: Софи-Р, 2018. // Orsov, Z. Dogovorat za arenda na zemedelska zemya po balgarskoto pravo. Sofiya: Sofi–R, 2018.

Орсов, З. Поземлено право. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2022. // Orsov, Z. Pozemleno pravo. Sofiya: Universitetsko izdatelstvo “Sv. Kliment Ohridski”, 2022.

Пенчев, Г. Правна защита на почвата. – Правна мисъл. София, 2005, № 1, с. 109–118. // Penchev, G. Pravna zashtita na pochvata. – Pravna missal. Sofiya, 2005, № 1, pp. 109-118.

Пенчев, Г. Принципи на българското екологично право. София: Фондация „Граждани на Новата епоха“, 2017. // Penchev, G. Printzipi na balgarskoto ekologichno pravo. Sofiya: Fondatziya “Grazhdani na Novata epoha”, 2017.

Пенчев, Г. Екологично право. Обща част. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023. // Penchev, G. Ekologichno pravo. Obshta chast. 3. prerab. i dop. izd. Sofiya: Siela, 2023.

Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023. // Penchev, G. Ekologichno pravo. Spetzialna chast. 3. prerab. i dop. izd. Sofiya: Siela, 2023.

Робинсон, Н. Правовое регулирование природопользования и охраны окружающей среды в США (перевод с английского). Москва: Прогресс, 1990. // Robinson, N. Pravovoe regulirovanie prirodopolzovaniya i ohrani okruzhayushchei sredi v SSHA (perevod s angliyskogo). Moskva: Progress, 1990.

Стайнов, П. Защита на природата (правни изследвания). София: БАН, 1970. // Staynov, P. Zashtita na prirodata (pravni izsledvaniya). Sofiya: BAN, 1970.

Стоянов, В., С. Куртева, Ю. Стойкова. Правен режим на земеделските земи и горските територии. София: ИК “Труд и право”, 2011. // Stoyanov, V., S. Kurteva, Z. Stoykova. Praven rezhim na zemedelskite zemi. Sofiya: IK “Trud i pravo”, 2011.

Христова, Н. Административноправен режим на защитените зони. София: Издателски комплекс-УНСС, 2024. // Hristova, N. Administrativnopraven rezhim na zashtitenite zoni. Sofiya: Izdatelski kompleks – UNSS, 2024.

Audet, R., A. Le Henaff. Land Planning Framework of Canada: an Overview. Ottawa: Supply and Survices, 1983.

Hughes, D. Environmental Law. 2nd Edition. London: Butterworths, 1992.

Shelton, D., A. Kiss. Judicial Handbook on Environmental Law. Nairobi: UNEP, 2005.

Administrative Law Protection of Soil in Republic of Bulgaria

– Prof. Georgi Penchev, Dr. Habil.

Abstract: The present research is devoted to the administrative law protection of soil in the Republic of Bulgaria. It analyses the legal measures for the protection of this natural resource at the statutory level, both under the Soil Act of 2007 and under other acts that have subsidiary importance in this field. In the conclusion some more general conclusions are drawn from the legal framework examined, as well as suggestions for its improvement.

Keywords: administrative law protection, legal measures soil.

1 Този закон отмени Закона за опазване на почвата от замърсяване (обн., ДВ, бр. 84 от 1963 г., изм. и доп., отм.). В първоначалната си редакция от 1963 г. този закон носеше наименованието “Закон за опазване на въздуха, водите и почвата от замърсяване”, но впоследствие бяха приети самостоятелни закони, посветени на опазването на въздуха в 1996 г. (Закон за чистотата на атмосферния въздух – обн., ДВ, бр. 45 от 1996 г., изм. и доп.) и на водите в 1999 г. (Закон за водите – обн., ДВ, бр. 67 от 1999 г., в сила от 28.01.2000 г., изм. и доп.), поради което за периода 1999–2007 г. той придоби горепосоченото наименование до отмяната му в 2007 г. За периода 2007-2026 г. ЗП е претърпял значителен брой изменения и допълнения.

2 Вж. напр. в разглежданата област чл. 353, ал. 4 от НК. Тази разпоредба следва да бъде предмет на самостоятелни научни изследвания и няма да бъдат разгледани в настоящото научно изследване.

3 Вж. относно тези принципи Пенчев, Г. Принципи на българското екологично право. София: Фондация „Граждани на Новата епоха“, 2017, с. 303–305.

4 Понятието „антропогенни фактори“ фигуриращо в тази дефиниция също е дефинирано, но в § 1, т. 1 от ДР на закона, където е указано, че това са „фактори, които могат да причинят увреждане на почвите в резултат на човешка дейности“ (т. 1). Струва ми се, че тази дефиниция е излишна в закона поради ноторното значение на „антропогенно“ в смисъл на причинено от човека. Така например напълно основателно понятието „антропогенни фактори“, употребено в § 1, т. 1 от ДР на ЗООС не е дефинирано в отделна разпоредба на този закон.

5 Смятам, че тази дефиниция в последната си част (т. е. употребеният израз накрая „независимо дали се превишават действащите в страната норми“ – б. а.) е формулирана неточно, защото правно релевантно е само това замърсяване на почвата, което води до превишаване на пределно допустимите норми.

6 По мое мнение този подход на законодателят е несполучлив, защото трябва да се разграничават „замърсяването“ от „увреждането“ на почвата. Логически погледнато, в първия случай става дума за промяна на нейното качество, докато във втория случай става дума за неблагоприятни процеси като ерозия, вкисляване, засоляване и др., които водят до нейното изтощаване и количествено намаляване. Законодателят обаче, в § 1, т. 17 от ДР на закона неоправдано, според мен, фактически включва в съдържанието на понятието „увреждане на почвата“ както нейното замърсяване, така и други деградационни процеси, които водят до количественото ѝ намаляване.

7 Съгласно чл. 29, ал. 1 от закона, „собствен мониторинг“ се провежда от следните лица: а) операторите на производствени инсталации и съоръжения, посочени в приложение № 4 към чл. 117, ал. 1 от ЗООС (т. 1); и б) възложителите на инвестиционни предложения, за които се извършва оценка на въздействието върху околната среда по реда на ЗООС и за които не се издава комплексно разрешително (т. 2).

8 Национална стратегия по околна среда и План за действие 2000 – 2006 г., с. 81.

9 Разпоредбата е изменяна – вж. ДВ, бр. 80 от 2009 г. и бр. 58 от 2017 г., в сила от 18.07.2017 г.

10 Относно съгласуването на компетентности между административните органи вж. напр. Зиновиева, Д. Компетентност на административните органи. 2. акт. изд. по АПК от 2018 г. София: Сиела, 2018, с. 188-215 и цитираната там литература.

11 По мое мнение подходът на законодателя в ал. 2 на чл. 14 относно „трите равнища“ на пределно допустими норми е несполучлив и трябва de lege ferenda да бъде изоставен. По-добре щеше да бъде, ако се употребяваше само една (класическа) разновидност на такива норми, а именно „пределно допустими концентрации“ на вредни вещества в почвите.

12 Относно разликата между разрешителен и регистрационен режим вж. напр. Зиновиева, Д. Цит. съч., с. 281 и цитираната там литература.

13 По мое мнение, това е несполучлив подход на законодателя и не би трябвало да се възприеме спрямо случаите, когато не е установен причинителят на „увреждането“ на почвите. Освен това този подход е в противоречие с принципа “замърсителят плаща за причинените вреди”, прокламиран в чл. 3, т. 5 от закона.

14 До измененията и допълненията на закона в 2018 г. (ДВ, бр. 98 от 2018 г.) в задължението за изпълнение на проекти за рекултивация на нарушени терени по ал. 1 фигурираше и реда по ЗПБ.

15 До измененията и допълненията на закона в 2018 г. (ДВ, бр. 98 от 2018 г.) този съгласувателен режим включваше към проекта за рекултивация на нарушения терен да се прилага писмено становище на съответната регионална инспекция по околната среда и водите към МОСВ.

16 Струва ми се, че дефинирането на това правно понятие е излишно в светлината на чл. 12, а освен това в него не трябваше да фигурират замърсените почви поради необходимостта от разграничаване на „замърсяването“ от „увреждането“ на почвите.

17 Относно правото на собственост и сервитутите върху земеделски земи, вж. напр. Орсов, З. Поземлено право. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2022, с. 57-112.

18 Вж. относно дефиницията на правното понятие „земеделски земи“, напр. Орсов, З. Цит. съч., с. 53-56.

19 В чл. 1, т. 2 от ППЗСПЗЗ са добавени думите „определен в чл. 3, ал. 2 от Закона за горите“. В настоящата им редакция съответните разпоредби в тази насока на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ не отчитат терминологията, възприета в новия Закон за горите от 2011 г. (ДВ, бр. 19 от 2011 г., изм. и доп.), който си служи с друго правно понятие – „горски територии“ (чл. 1, ал. 1 и сл. от този закон).

20 В чл. 1, ал. 1, т. 3 и в чл. 1, ал. 2 от ППЗСПЗЗ са направени 2 изменения в тази насока. Според първото от тях, става дума за застроени земи „до нормативно определените размери“ (чл. 1, ал. 1, т. 3 – изм. – ДВ, бр. 72 от 1993 г., изм. – ДВ, бр. 31 от 2003 г.). Според второто от тях, стопанските дворове на бившите трудово кооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства или части от тях, намиращи се извън границите на урбанизираните територии могат да се окачествят като „земеделски“, ако не са застроени и са годни за земеделско производство (чл. 1, ал. 2 – изм. – ДВ, бр. 31 от 2003 г.).

21 Разпоредбата е изменяна – вж. ДВ, бр. 28 от 1992 г. и бр. 14 от 2015 г.). И при тази хипотеза, в ППЗСПЗЗ са направени изменения. В чл. 1, ал. 1, т. 4 от него е доуточнено, че се касае за земи, които са застроени или в които има такива съоръжения „до нормативно определените“ за тях размери. Следователно, по аргумент от противното основание, земите над тези „нормативно определени размери“ могат да се окачествят като „земеделски“. В същата разпоредба е направено допълнение спрямо посочения законов текст в смисъл, че не се смятат земеделски и земите, заети от „естествени водни течения и водни площи“. Друго допълнение в разглежданата насока е установено в чл. 1, ал. 3 от правилника, където е изтъкнато, че могат да се считат за земеделски земите, заети със съоръжения или инсталации, които са бракувани или застроени с малоценни постройки, ако са годни за земеделско производство.

22 Чл. 4а е новела в закона – вж.: нов – ДВ, бр. 13 от 2007 г., отм. – ДВ, бр. 10 от 2009 г., нов – ДВ, бр. 42 от 2018 г., в сила от 22.05.2018 г.

23 Чл. 4б също е новела в закона – вж. ДВ, бр. 42 от 2018 г., в сила от 22.05.2018 г.

24 Вж. Бюлетин на Върховния касационен съд на Република България. София, 1999, № 3-4, с. 28–29. В мотивите на това решение ВКС е направил следните изводи относно чл. 12, ал. 7 от ЗСПЗЗ: „Разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ урежда случаите, когато придобивната давност е започнала да тече в полза на владелеца на земеделската земя, който основава владението си на писмен договор, доброволна делба или друг писмен документ. Законът има предвид двустранен писмен документ, чрез който се предава владението върху имота, като основание, на което владелецът започва да упражнява фактическата власт върху имота с намерение да го придобие. Едностранното деклариране на притежаваните непокрити недвижими имоти не е основание за признаване собственически права върху декларираните имоти, респ. основание за владение и начален момент за придобивна давност започнала да тече в полза на владелеца по смисъла на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ“ (с. 28–29).

25 Вж. Бюлетин на Върховния касационен съд на Република България. София, 1999, № 5-6, с. 23. В мотивите на това решение ВКС е направил следните изводи относно чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ: „… наличието на интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се обуславя от съществуването на спор за всяко имуществено право, което има отношение към правото на възстановяване (на собствеността върху земеделската земя – б. а.). Несъмнено спорът за правото на собственост върху земеделска земя, преди обобществяването й има значение за признаване на правото на възстановяване и той следва да бъде разрешен от съда, след като е сезиран. Обстоятелството, че земята ще бъде възстановена след влизането в сила на съответния план за земеразделяне не лишава страната от интерес да установи имущественото си право, което има значение за признаване на правото ѝ на възстановяване“ (с. 23).

26 Вж. Административно правосъдие. София, 2010, № 3, с. 87–88. Производството по делото е образувано по жалба на кмета на община Мирково против Заповед № РД-46-1591 от 5.12.2008 г. на министъра на земеделието и храните, с която е открита процедура за провеждане на национален търг за продажба на земеделски земи – свободни имоти от държавния поземлен фонд, разположени в землището на тази община. В мотивите към решението си ВАС е направил следните изводи по отношение на правната възможност на кметовете на общини да оспорват административни актове, издадени от други административни органи: „В случая съдебното производство е по жалба на кмет на община против заповед на министър, който няма право на оспорване на административен акт на друг административен орган извън хипотезите на чл. 45 от ЗМСМА. […] Кметът обаче, като административен орган по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на АПК не представлява „заинтересовано лице“ по смисъла на чл. 126 от АПК, защото е носител на властнически правомощия въз основа на ЗМСМА и не притежава като гражданите или организациите субективни права, свободи и законни интереси, които са или могат да бъдат засегнати“. Относно изгубването от държавата на правото ѝ на собственост до преобразуването на държавното предприятие в еднолично търговско дружество поради възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи по ЗСПЗЗ, вж. напр. Орсов, З. Преобразуването на държавно предприятие в еднолично търговско дружество като придобивно основание. София: Софи-Р, 2017, с. 203-212.

27 Това тълкувателно решение е свързано с искане за тълкуване въпроса: „Представлява ли индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК отказът (изричен или мълчалив) на министъра на земеделието и храните по чл. 17, ал. 8 от Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) за издаване на заповед за преработване на влезлия в сила план за земеразделяне и на одобрената карта на съществуващите или възстановими на терена стари реални граници на земеделски земи при явна фактическа грешка?“ В диспозитива му ВАС, ОСС I и II колегия, е постановил, че: „Мълчаливият или изричният отказ на министъра на земеделието и храните да издаде заповед за преработване на влезлия в сила план за земеразделяне и на одобрената карта на съществуващите или възстановими на терена стари реални граници на земеделски земи при явна фактическа грешка по чл. 17, ал. 8 от Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК“.

28 С това решение е отхвърлено искането на главния прокурор за установяване на противоконституционност на чл. 10, ал. 8, изр. 1 от ЗСПЗЗ (в редакцията му, обн. в ДВ, бр. 98 от 1997 г.) относно израза „до размерите, определени по отменените чл. 8, ал. 1 и чл. 10 от Закона за трудовата поземлена собственост“ (ЗТПС – ДВ, бр. 81 от 1946 г., изм. и доп. – отм., бр. 98 от 1997 г.) и на изр. 2 и изр. 3 от същата алинея, както и на § 15 от ПЗР на ЗСПЗЗ (в редакцията му, обн. в ДВ, бр. 28 от 1992 г.). Чл. 10, ал. 8 и § 15 от ПЗР на ЗСПЗЗ се отнасят до размера на земеделската земя, който подлежи на реституиране. Във връзка с това, в мотивите на решението КС е отбелязал следното по отношение на размера на земеделската земя, подлежаща на реституиране: „… препращането към чл. 8, ал. 1 и чл. 10 от ЗТПС (отм.) не е условие за възстановяването на собствеността, а само правнотехнически способ, чрез който законодателят очертава пределите, до които реално се реституират земеделските земи. […] Реституцията на имуществата, най-общо казано, не е уредена в Конституцията. Конституционни разпоредби за нея няма. Тя не може да бъде разглеждана и причислявана към основните права на гражданите, нито да бъде третирана за пряко конституционно задължение на държавата, отговарящо на съответни права. Дали да бъде проведена и в каква форма, както и за какви имоти, на кои собственици и в какъв размер, са въпроси на законодателна преценка за целесъобразност. […] Компетентността на законодателя по въпросите за възстановяване на собствеността на земеделските земи […] обхваща възможността за поставяне предели на притежаваната земя за определен срок.“

29 С това решение е отхвърлено искането на 53 народни представители от 38-то Народно събрание за установяване на противоконституционност на чл. 10, ал. 7 и 13 от ЗСПЗЗ в редакцията след ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр. 98 от 1997 г.). Съгласно чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ възстановяването на правата на собствениците върху земеделски земи се изключва в два случая – когато върху тях са построени сгради при спазване на всички нормативни изисквания и когато е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж е започнал преди 1.03.1991 г. Във връзка с това, в мотивите на решението КС е изтъкнал следното относно правната възможност за възстановяване на собствеността върху земеделските земи при регулационни промени: “Възстановяването на правата на собствениците на земеделски земи, които вследствие регулационни промени са променили предназначението си и от земеделски земи са включени в строителните граници на населените места, е в действителност защита на правото на собственост на тези собственици. В резултат на тази разпоредба на закона те ще могат да упражняват правото си на собственост, възможността за което им е била отнета. Купувачите на такива имоти са купили от несобственици, както и тези, които са получили „право на строеж“, и те не могат да бъдат противопоставени на собствениците. […] Съдът обаче намира, че с атакуваната разпоредба законодателят е направил допустимата за него преценка, че в случаите, когато третите лица са застроили или са започнали строежа, и то при спазване на всички законови изисквания, не е целесъобразно да възстановява възможността на собствениците на земеделската земя, влязла в строителните граници, да упражняват правата си на собственост. Такава преценка законодателният орган може да направи в рамките на своята конституционна компетентност.” Според чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ се възстановява собствеността върху земеделските земи, притежавани от собствениците им преди образуването на ТКЗС, държавни земеделски стопанства или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, които са били продадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни или общински органи, с изключение на изрично посочените, а приобретателите на имоти не могат да се позоват на придобивна давност. Във връзка с това, в мотивите на решението КС отбелязва следното: „… собствениците на внесената в ТКЗС и другите селскостопански организации, образувани въз основа на тях, земя не са губили правото си на собственост, а само за определен период от време са загубили възможността да го упражняват. Затова сделките, извършени с тяхната земя, не могат да им се противопоставят, независимо от това дали приобретателите са добросъвестни или не. […] Ограничаване, мораториум върху действието на придобивната давност е допустимо по преценка на законодателя тогава, когато собственикът е лишен от фактическата възможност да упражнява правото си на собственост, какъвто е случаят със земеделските земи, включени в трудовокооперативните земеделски стопанства и образувани на тяхната основа организации“.

30 Това задължение е в унисон с разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от КРБ.

31 Правното понятие „агрофотоволтаици“ е дефинирано в § 1, т. 11 от ДР (нова – ДВ, бр. 86 от 2023 г., в сила от 13.10.2023 г.), където е указано, че това са „енергийни обекти за производство на електрическа енергия от слънчева енергия, изградени върху земеделска земя, които позволяват спокойното и безпрепятствено използване на земеделската земя за нейното предназначение“.

32 По повод на к. д. № 18 от 2023 г. съм изразил правно мнение до КС относно липсата на противоконституционност на разпоредбата на чл. 2, ал. 4 от ЗОЗЗ в частта ѝ „и за агрофотоволтаици – при условия и по ред, определени с наредба на министъра на земеделието и министъра на регионалното развитие и благоустройство“ – вж. Пенчев, Г. Правно мнение по к. д. № 18 от 2023 г. – В: Конституционен съд [онлайн], достъпна на адрес: https://www.constcourt.bg/bg/case-646, посетена на 6.06.2026 г. Аналогично мнение за липсата на противоконституционност на чл. 2, ал. 4 от ЗОЗЗ в горепосочената ѝ част е изразено в особеното мнение на съдиите С. Янкулова и Б. Белазелков по к. д. № 18 от 2023 г. (ДВ, бр. 37 от 2025 г.), които изтъкват, че изграждането на агрофотоволтаици в земеделски земи по тази разпоредба на закона може да се извършва без да е необходима промяна на тяхното предназначение, като се аргументират с разпоредбите на чл. 12, ал. 3 от ЗУТ, липсата на оспорване на § 1, т. 11 от ДР на ЗОЗЗ и Наредба № 19 от 25.10.2012 г. за строителство в земеделските земи без промяна на предназначението им, издадена от МЗХ и МРРБ (обн., ДВ, бр. 85 от 2012 г., в сила от 6.11.2012 г.).

33 Струва ми се, че тази разпоредба е в противоречие с чл. 2, т. 1 от ЗСПЗЗ, където изрично е посочено, че земеделски са тези земи, които не се намират в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания). Създава се впечатление, че актуалният към 2011 г. законодател не прави ясно разграничение между земеделските земи и земите в границите на урбанизираните територии, които трябва да се смятат за отделен вид поземлен фонд.

34 Тази разпоредба е новела в закона, въведена с измененията и допълненията му в 2011 г. (ДВ, бр. 39 от 2011 г.).

35 По повод на к. д. № 18 от 2023 г. съм изразил правно мнение до КС относно липсата на противоконституционност на разпоредбата на чл. 17а, ал. 3 от ЗОЗЗ в частта ѝ „на обекти за производство на енергия от възобновяеми източници“ – вж. Пенчев, Г. Правно мнение по к. д. № 18 от 2023 г. Аналогично мнение за липсата на противоконституционност на чл. 17а, ал. 3 от ЗОЗЗ в горепосочената ѝ част е изразено в особеното мнение на съдиите С. Янкулова и Б. Белазелков по к. д. № 18 от 2023 г. (ДВ, бр. 37 от 2025 г.), които подчертават, че в случая промяната на предназначението на земеделските земи е уредена в закон (т. е. в ЗОЗЗ – б. а.), като се аргументират за наличието на „доказана нужда“ по чл. 21, ал. 2, изр. второ от КРБ с „необходимостта от осигуряване на енергия за екзистенциалните нужди на гражданите и за икономическото развитие на обществото“ в светлината на разпоредбите на чл. 12, ал. 1 и чл. 17, ал. 1, т. 8 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г., в сила от 3.05.2011 г., изм. и доп.). Смятам, че с РКС № 3 от 23.04.2025 г. по к.д. № 18 от 2023 г. КС не е отчел по-задълбочено необходимостта от повишаване на дяла на електрическа енергия, добивана от възобновяеми енергийни източници за предотвратяване на изменението на климата, а изменението на климата се чувства все по-осезаемо не само у нас, но и в глобален мащаб и може да доведе до значително увреждане на земеделските земи и съответно на продуктивните им качества. Същевременно не е отчетен по-задълбочено от КС в горепосоченото решение и фактът, че добивът и производството на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници понастоящем е една от приоритетните цели на екологичната политика на ЕС в контекста на взаимовръзката „енергетика – климат“, а това следва да се има предвид с оглед на редовното членство на Република България в ЕС.

36 Вж. за повече подробности относно договора за аренда на земеделска земя в контекста на договора за аренда в земеделието, напр.: Голева, П. Облигационно право. 7. доп. и прераб. изд. София: Нова звезда, 2021, с. 403-408; Орсов, З. Договорът за аренда на земеделска земя по българското право. София: Софи-Р, 2018, с. 32-305 и цитираната там литература; от него. Поземлено право, с. 112-170.

37 Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗОПОЕЩ: „Екологични щети по смисъла на този закон са щетите върху: […] 3. почви, които създават значителен риск за човешкото здраве в резултат на замърсяване чрез пряко или непряко въвеждане във, върху или под почвата на вещества, препарати, организми или микроорганизми“.

38 В първоначалната редакция на закона, до измененията и допълненията му в 2012 г. (ДВ, бр. 32 от 2012 г.), дефиницията на това правно понятие гласеше: „почва“ е горният пласт от земната кора, доколкото тя е носител на почвени функции, включително течните съставни части (почвен разтвор) и газообразните съставни части (почвен въздух), без подземните води, руслата на реките и дъната на водните басейни“.

39 До измененията и допълненията на закона в 2011 г. (ДВ, бр. 42 от 2011 г.), компетентните органи за издаване на тези разрешителни бяха съответно МОСВ и РИОСВ. Замяната на МОСВ и РИОСВ с ИАОС като компетентен орган буди недоумение и трудно би могла да се окачестви като правилен подход, защото за толкова важни и сложни по характер разрешителни, каквито са комплексните (в случая – в хипотезата на чл. 117, ал. 1 и 2 от ЗООС – б. а.) компетентен орган трябваше да си останат МОСВ и РИОСВ. За повече подробности, вж. напр. Пенчев, Г. Екологично право. Обща част. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023, с. 298–303.

40 Кратък обзор на отделните доктринални становища в тази насока у нас е извършен от Н. Христова – вж. Христова, Н. Административноправен режим на защитените зони. София: Издателски комплекс-УНСС, 2024, с. 212-213 и цитираната там литература.

41 Вж. Пенчев, Г. Екологично право. Обща част. 3. прераб. и доп. изд., с. 386-388. Това становище се подкрепя и от някои примери от съдебната ни практика, напр. Постановление на Пленума на Върховния съд № 10 от 28.09.1973 г., озаглавено „По някои въпроси относно практиката по административнонаказателен характер дела”, т. 4. – В: Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на Република България по наказателни дела. 1953–1990. София: Съюз на юристите в България, 1991, с. 530-535 и Тълкувателно решение № 3 от 03.07.2014 г. по т.д. № 5/2013 г. на ВАС, ОСС от I и II колегия.

42 Чл. 40 от ЗП все още не е актуализиран с оглед на препращането към наредбата, по реда на която се извършва налагането на имуществени санкции на юридически лица, респ. на еднолични търговци, в случая, за наднормено замърсяване на почвата, тъй като в сегашната му редакция е налице препратка към наредба от 2003 г., която понастоящем не е в сила и е отменена от Наредбата за вида, размера и реда за налагане на санкции при увреждане или при замърсяване на околната среда над допустимите норми и/или при неспазване на определените емисионни норми и ограничения, приета с ПМС № 247 от 30.08.2011 г. (обн., ДВ, бр. 70 от 2011 г., в сила от 10.11.2011 г., изм. и доп.), приета на основание чл. 69, ал. 8 от ЗООС във вр. с чл. 83, ал. 1 и 2 от ЗАНН. Следователно, понастоящем при прилагането на чл. 40 от ЗП фактически трябва да се има предвид действащата наредба от 2011 г.

43 В руската правна доктрина, както и в правната доктрина на бившия СССР и на развитите западноевропейски държави и САЩ, се употребява понятието „административна отговорност“, а не „административнонаказателна отговорност“. Този проблем обаче, следва да бъде предмет на самостоятелни научни изследвания.

44 Вж. Башмаков, Г. Башмаков, Г. Эффективность административной ответственности за экологические правонарушения. – В: Эффективность юридической ответственности в охране окружающей среды. Москва: Наука, 1985, с. 60.

45 Видният наш учен П. Стайнов подлага на основателна, по мое мнение, критика т. нар. от него „многоведомственост“ в упражняването на контрола върху компонентите на околната среда, като изтъква, че с това се снижава ефективността му, както и на юридическата отговорност за нарушаване на екологичното законодателство – вж. вж. Стайнов, П. Защита на природата (правни изследвания). София: БАН, с. 334.

46 За повече подробности относно българското законодателство по опазване на почвата от замърсяване, вж. напр. Божанов, С. Законодателна уредба в областта на околната среда. София: Арго Пъблишинг, 2006, с. 213–216; Наумова, С. Основни въпроси на екологичното право. 2. прераб. и доп. изд. София: БАН-ИДП, 2012, с. 201–203; Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. 3. прераб. и доп. изд. София: Сиела, 2023, с. 140–168; Стайнов, П. Цит. съч., с. 91–105, с. 119–122, а за законодателството на някои други държави в разглежданата област – напр. Бринчук, М. Экологическое право. Москва: Городец, 2009, с. 290-391; Hughes, D. Environmental Law. 2nd Edition. London: Butterworths, 1992, pp. 159–160, pp. 171–172; Shelton, D., A. Kiss. Judicial Handbook on Environmental Law. Nairobi: UNEP, 2005, p. 87.

47 За повече подробности относно българското законодателство по опазване на почвата от разхищаване, вж. напр. Божанов, С. Цит. съч., с. 217–218; Наумова, С. Цит. съч., с. 203–207; Орсов, З. Преобразуването на държавно предприятие в еднолично търговско дружество като придобивно основание, с. 203-212; от него. Договорът за аренда на земеделска земя по българското право, с. 32-305; от него. Поземлено право, с. 46-51, 112-170; Пенчев, Г. Правна защита на почвата. – Правна мисъл, 2005, № 1, с. 109–118; от него. Екологично право. Специална част, с. 131–159; Стайнов, П. Цит. съч., с. 105–119; Стоянов, В., С. Куртева, Ю. Стойкова. Правен режим на земеделските земи и горските територии. София: ИК „Труд и право“, 2011, с. 22–248, а за законодателството на някои други държави в разглежданата област – напр. Бринчук, М. Цит. съч=, с. 287-292; от него. Экологическое право: объекты экологических отношений, Москва: РАН-ИГП, 2011, с. 60–71; Иконицкая, И. Тенденции развития земельного законодательства Российской Федерации. – Государство и право. Москва, 1992, № 10, с. 54–62; Робинсон, Н. Правовое регулирование природопользования и охраны окружающей среды в США. Москва: Прогресс, 1990, с. 391-407; Галятин, М. Сельскохозяйственное зонирование в США. – Советское государство и право. Москва, 1984, № 5, с. 109–111; Крассова, Г. Правовая охрана сельскохозяйственных земель в США. – Государство и право. Москва, 1992, № 11, с. 141–149; Audet, R., A. Le Henaff. Land Planning Framework of Canada: an Overview. Ottawa: Supply and Survices, 1983, 147 p.; Hughes, D. Op. cit., pp. 159–164, 167–171; Shelton, D., A. Kiss. Op. cit., p. 87.