За строителството в горските територии

– доц. д-р Капка Георгиева-Атанасова

Капка Георгиева-Атанасова е магистър на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2005). Инспектор в Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (2006-2009) и директор на дирекция в същата комисия (2009-2012). Асистент в Катедрата по административноправни науки (2012-2016), където преподава по дисциплините „Административно право“ и „Административен процес“. Доктор по право (2015). Главен асистент (2016), доцент (2023). Съветник в политическия кабинет на заместник министър-председателя по правосъдната реформа и министър на външните работи (2017-2019). Изнася обучения като гост-преподавател в Националния институт по правосъдие, училището за адвокати и в държавната администрация.

Резюме: Статията разглежда възможността за осъществяване на строителство в горски територии. Направени са необходимите разграничения според конкретния вид на територията – дали тя представлява защитена територия, защитена зона или попада под общия режим на Закона за горите. Обърнато е внимание на практиката на Конституционния съд, касаеща разглежданата материя, както и на възможността за защита правата на гражданите по съдебен ред.

Ключови думи: горски територии, защитени територии, защитени зони, промяна на предназначението, строителство.

В Конституцията на Република България¹ (КРБ) грижата за околната среда е поставена сред основните приоритети на държавата (чл. 15), а правото на здравословна и благоприятна околна среда е издигнато в основно конституционно право на гражданите (чл. 55). Както е отбелязано и в практиката на Конституционния съд, „Биоразнообразието е от огромно значение за икономическото и социалното развитие на човечеството. Нарастващото признание в света на биоразнообразието като висша ценност както за настоящите, така и за бъдещите поколения, е в основата на създаването и непрекъснатото развитие на стабилна и засилена правна защита на биоразнообразието и устойчивите екосистемни услуги на международно, регионално и национално ниво“². „Член 15 от Конституцията предвижда, че Република България осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната. Конституционният съд приема в своята практика, че това е „императив“, който се отнася до „всички дейности и всички форми на собственост“… Член 15 от Конституцията закрепва задължение на държавата, което съответства на закрепеното в чл. 55 основно право на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи.“³.

Опазването на горските територии е един от най-актуалните екологични проблеми на глобално ниво, главно поради техните климаторегулиращи и водорегулиращи функции⁴. Намаляването на тяхната площ както у нас, така и в световен мащаб, е причинено преди всичко от незаконна сеч и пожари. Не малко влияние оказва и „завземането“ на тези територии от човека с цел разширяване на урбанизираните територии. Същевременно горите са бавно възстановим ресурс, като привеждането на младите дървета в състояние на зрялост отнема десетилетия. Ето защо, значението на горското законодателство се очертава в намирането на разумен баланс между екологичните и икономическите интереси при ползването на този уязвим природен ресурс. Всъщност, важността на материята е осъзната много назад във времето. Първият български Закон за горите е приет през 1883 г. С него са създадени правила за контрол, използване и опазване на горите, както и специален раздел за управлението им, съдържащ множество ограничения⁵. Горското законодателство преминава през дълго и сложно развитие, като само до 1947 г. има шест закона за горите. Всички те съдържат и природозащитен елемент, включително и такъв, свързан с опазването на биологични ресурси. След 1991 г. последователно са приети два закона, регулиращи материята, като действащият Закон за горите (ЗГ) е от 2011 г.⁶.

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ЗГ, основните цели на нормативната уредба са да се осигури „опазване и увеличаване площта на горите“, „поддържане и подобряване състоянието на горите“, „поддържане на биологичното и ландшафтното разнообразие и подобряване състоянието на популациите на видовете от дивата флора, фауна и микота“ и други. Всичко изложено обаче остава в сферата на декларативните пожелания, ако няма предвидени законови механизми, които да гарантират опазването на околната среда и в частност, с оглед на разглежданата тема, на горите и биоразнообразието.

В последните месеци зачестиха случаите на изнасяне на информация в медиите за осъществено строителство в горски територии, като изрично се посочва, че някои от тях са включени в Националната екологична мрежа „Натура 2000“. Въпросът е защо се допуска това? Проблемът в несъвършенството на националната нормативна уредба ли е или само и единствено в нейното приложение? За да отговорим на този въпрос, трябва да разгледаме различните хипотези на строителство в горски територии и да съобразим приложимостта на различни закони.

І. По Закона за горите

1. Строителство без промяна на предназначението

Върху строителството в горски територии има наложена принципна забрана. Единствената възможност да се извършват строителни дейности върху този вид терени се свърза само с изграждането на изрично и изчерпателно посочени в чл. 54, ал. 1 ЗГ съоръжения. Такива са, например, стълбовете за телекомуникационно оборудване, радио- и телевизионно разпространение, съобщителни линии, безжичен интернет и други съоръжения на техническата инфраструктура към тях; сгради и съоръжения, свързани с управлението, възпроизводството, ползването и опазването на горите и дивеча, независимо от собствеността върху тях; и др. За да бъде извършено посоченото строителство, абсолютно задължителна предпоставка е изграждането на обекта да е предвидено в съответния горскостопански план, програма или план за управление на защитени територии. Ако тази предпоставка е налице, инвеститорът може да поиска предварително съгласуване за учредяване право на строеж, като субектът, към който се отправя искането, е различен, в зависимост от вида собственост върху земята – министърът на земеделието и храните – з(а имотите публична държавна собственост, изпълнителният директор на Изпълнителната агенция по горите (ИАГ) – за имотите частна държавна собственост, кметът – за имотите общинска собственост и собственикът, когато имотът е частна собственост. Когато актът за съгласуване е издаден от административен орган, по изричната разпоредба на закона, той подлежи на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс⁷ (АПК). Въпреки липсващата съдебна практика, следва да се приеме, че не само отказът за съгласуване подлежи на обжалване, но и актът с позитивно за инвеститора съдържание.

Необходимо е да се отбележи, че разпоредбата на чл. 55, ал. 4 ЗГ⁸ страда от някои несъвършенства. Решението за съгласуване представлява индивидуален административен акт. Като такъв, то трябва да се съобщи на всички заинтересовани лица, включително и тези, които не са участвали в производството по издаването му. В тази връзка за заинтересовани лица може да се приемат на първо място екологичните неправителствени организации и на второ място жителите на съответната община, в която се намира имотът. Персоналното уведомяване на всеки от тях би представлявало затруднение за компетентния орган, а уведомяване по реда за общите административни актове не би могло да се счете за съответно на закона и да породи целените правни последици. На второ място, използваният термин „обжалване“ не включва в себе си възможността за подаване на протест от прокурора. След промените на Конституцията от 2023 г.⁹ тълкуването трябва да е стриктно и следва да се приеме, че в тази хипотеза прокурорът не може да упражни надзор за законосъобразност.

След успешното приключване на този първи етап от производството, инвеститорът следва да подаде ново искане до същия административен орган за учредяване на право на строеж. По отношение на акта, с който правото е учредено или е постановен отказ, отново е предвидено само право на обжалване (чл. 56, ал. 8 ЗГ). Когато теренът е частна собственост, правото се учредява в нотариална форма (чл. 59, ал. 1 ЗГ). Третият етап на процедурата, приложим само в хипотезата на чл. 54, ал. 1, т. 3 ЗГ, е издаването на разрешение за изграждане на обекта съответно от министъра на земеделието и храните (за имотите държавна собственост) или от общинския съвет (за имотите общинска собственост).

В чл. 153 ЗГ изрично е посочено, че изграждането на определени обекти като временни горски пътища, съоръжения, осигуряващи опазването на културни ценности, стационари за мониторинг и други изчерпателно определени конструкции, необходими за поддържането и опазването на горските територии и биоразнообразието в тях, не се счита за строителство и не е необходимо да се издава разрешително за строеж. По отношение на него е предвидено по-облекчено производство, което е уредено в подзаконов нормативен акт – Наредба № 5 от 31.07.2014 г. за строителството в горските територии без промяна на предназначението им¹⁰ (Наредба № 5), издадена от министъра на земеделието и храните и министъра на регионалното развитие. В тези случаи собственикът на имота подава заявление до директора на съответната регионална дирекция по горите. Когато инициативата изхожда от друго заинтересовано лице, то трябва задължително да представи и съгласието на собственика, изразено в декларация с нотариална заверка на подписа. В зависимост от това на кого принадлежи правото на собственост, съгласието може да бъде изразено и в решение на управителния орган и/или от общото събрание на собствениците, съответно писмено изразено съгласие на председателя на държавното горско предприятие, решение на съответния общински съвет или писмено съгласие на кмета на общината. Заповедта, с която заявлението се одобрява, респективно отказът за одобрение се съобщават на заявителя и на собствениците на засегнатите поземлени имоти и може да се обжалват по реда на АПК. Езиковото тълкуване на разпоредбата на чл. 15, ал. 5 от Наредба № 5 навежда на извода, че активна легитимация за оспорване пред съда имат само посочените в нея лица. Би следвало обаче да се приеме, че право на жалба имат и неправителствените екологични организации. Прокурорът отново не разполага с правомощие да протестира акта, независимо от неговото съдържание.

Само и единствено, когато се изграждат временни горски пътища, късометражни временни въжени линии или временни складове за дървесина не е необходимо издаването на заповед. Този вид конструкции и съоръжения са свързани с провеждането на различните видове сечи по ЗГ и Наредба № 8 от 5.08.2011 г. за сечите в горите¹¹, издадена от министъра на земеделието и храните. Абсолютно задължително е, обаче, тяхното изграждане да е предвидено в одобрен технологичен план. Технологичният план се изготвя от лице, което е регистрирано в публичния регистър за упражняване на лесовъдска практика и се одобряват от също такова лице, оправомощено за това от органа, упражняващ правото на собственост, съответно лицето, чиято собственост е имотът, за който се отнася планът. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 53, ал. 1 от Наредба № 8 изготвящият и одобряващият технологичния план може да бъде едно и също лице. Подзаконовият акт не предвижда и изрична възможност за обжалване на плана, съответно на отказа за одобряването му. Предполага се, че тъй като става въпрос за изграждане само на временни съоръжения, които няма да нарушат трайно целостта на горската територия, не е налице необходимост от защита по съдебен ред нито на личния, нито на обществения интерес. Необходимо е да се отбележи, че одобрението представлява административен акт, тъй като има характера на едностранно властническо волеизявление. Субектите, които са оправомощени от чл. 108, ал. 1 ЗГ да извършват одобрението, имат качеството „лица, осъществяващи публични функции“ по смисъла на §. 1, т. 11 от ДР на Закона за електронното управление и съответно попадат в обхвата на дефиницията за административен орган по § 1, т. 1 ДР АПК. От изложеното следва, че, по силата на чл. 120 КРБ, съдебният надзор върху посочените актове е допустим.

2. Строителство с промяна на предназначението

Съгласно чл. 7, ал. 1 от Закона за устройство на територията¹² (ЗУТ), териториите на страната, според основното им предназначение, се подразделят на урбанизирани, земеделски, горски, защитени, нарушени територии за възстановяване, територии, заети от води и водни обекти и територии на транспорта. Промяната на предназначението на територията води и до промяна на нейния статут. С оглед разглежданата в настоящата статия проблематика, промяната на предназначението ще означава, че една територия вече няма да има статут на горска (с всички съпровождащи ограничения), а ще бъде третирана като урбанизирана.

Промяната на предназначението на горските територии е уредена в Раздел V на Глава трета „Собственост“ от Закона за горите. Хипотезите, в които тя е допустима, са изчерпателно посочени в чл. 73, ал. 1 ЗГ. Две от тях – по т. 3 („създаване на нови или разширяване на строителни граници на съществуващи урбанизирани територии в случаите, когато има действащи общи устройствени планове на общините или за части от тях, в които се намират имотите“) и по т. 4 („създаване или разширяване на отделни урегулирани поземлени имоти, за които има влязъл в сила: а) подробен устройствен план – за реализиране на проекти за предоставяне на социални услуги – резидентен тип, и социални услуги от специализираните институции; и б) общ устройствен план – в останалите случаи“), са от значение за настоящата статия. Изрично се посочва в закона, че когато целта на промяната е по посочените по-горе т. 3 или т. 4, б. „б“, тя може да се заяви само от собственика на съответния поземлен имот. Както правилно се отбелязва и в съдебната практика, „тази норма на закона е императивна и всяко отклонение от правилото ù е основание по чл. 146, т. 4 АПК за оспорване и отмяна на акта за промяна на предназначението на земята от горска територия.“¹³.

Не се допуска промяна на предназначението на горските територии и в случаите, когато те са били опожарени. Забраната е временна – за срок от 20 години от опожаряването и е предвидена от законодателя като мярка срещу умишлените пожари. Още едно ограничение на възможността за промяна е предвидено за тази част от горските територии, които попадат в обхвата на зони „А“ и „Б“ по Закона за устройството на черноморското крайбрежие¹⁴ (ЗУЧК). За да се внесе яснота в уредбата, е необходимо да се направи следното разграничение на база наличието или липсата на пясъчни дюни в съответните поземлени имоти: Ако такива няма, то промяна за създаване или разширяване на урбанизирани територии или за застрояване на отделни или на група поземлени имоти е допустима, „ако това е предвидено с влязъл в сила общ устройствен план (ОУП) за съответната територия на общината и одобрен по реда на ЗУТ подробен устройствен план (ПУП)“ (чл. 17, ал. 1 ЗУЧК). Целта на кумулативното наличие на ОУП и ПУП, както отбелязва Конституционният съд на Република България, е по-силната защита на тези територии¹⁵. Следва да се отбележи, че когато се касае за нов ОУП или за изменение на действащ такъв по отношение на общините по ЗУЧК (за зони „А“ и „Б“), разрешението за изработване се дава от министъра на регионалното развитие и благоустройството (чл. 124, ал. 2 във вр. ал. 1 ЗУТ). Наличието на правомощия в тази насока и на орган на централната власт, се явява допълнителна гаранция срещу произволно и несъобразено с конституционно установеното задължение на държавата по чл. 15 КРБ поведение на органите на местно самоуправление.

Когато обаче в поземлените имоти има пясъчни дюни, разпоредбата на чл. 83, ал. 8 ЗГ въвежда пълна забрана за промяна на предназначението, освен в някоя от хипотезите на изключението по чл. 17а, ал. 1 ЗУЧК – когато с влязъл в сила ПУП е предвидено изграждането на обекти с национално значение или специални обекти, свързани с отбраната и сигурността на страната. Систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 83, ал. 8 ЗГ и чл. 17а, ал. 1 ЗУЧК показва, че защитата по ЗГ е по-силна от тази по чл. 17а ЗУЧК, тъй като тя обхваща всички видове дюни, докато ЗУЧК изброява само конкретни такива¹⁶.

След като уточнихме различните забрани и ограничения, може да разгледаме общата хипотеза, при която промяна на предназначението е позволена от законодателя. Когато промяната на предназначението засяга имоти – публична държавна собственост, тя се извършва с конститутивен ненормативен административен акт на Министерски съвет по предложение на министъра на земеделието и храните. В този случай промяната може да се отнася само до строителство на обекти – държавна или общинска собственост. По този начин законодателят препятства възможността върху земя, публична държавна собственост, да се изграждат сгради и съоръжения частна собственост. Това е добро законодателно решение, което ограничава корупционните предпоставки при упражняване правото на собственост от страна на държавата.

Когато промяната на предназначението касае имоти – частна държавна собственост, общинска или частна собственост, компетентният орган се определя в зависимост от размера на горската територия. При територии до 50 декара, правомощието е предоставено на комисия към съответната регионална дирекция по горите, в чийто район на дейност попадат те. При територии над 50 декара компетентна е комисия в Изпълнителната агенция по горите. Когато едно искане за промяна обхваща отделни имоти, всеки от които е под 50 декара, но всички заедно надхвърлят така посочената площ, компетентна е комисията към ИАГ¹⁷. Това тълкуване се извежда от използваното в чл. 74, ал. 2 ЗГ множествено число – „поземлени имоти“. В случая определящ е общият обхват на територията, чиято промяна на предназначението се иска, а не това от колко поземлени имота е съставена. И в двете хипотези комисиите се назначават със заповед на министъра на земеделието и храните за всеки конкретен случай. Когато обаче се касае за изграждане на национален обект или на общински обект от първостепенно значение по смисъла на Закона за държавната собственост и Закона за устройство на територията, които стават публична държавна или публична общинска собственост, комисии не се сформират. В този случай промяната се счита за извършена с влизане в сила на подробния устройствен план, който предвижда изграждането на посочените обекти.

В някои от хипотезите на промяна на предназначението по чл. 73, ал. 1 ЗГ се изисква и предварително съгласуване, което се провежда от посочените по-горе комисии. Разпоредбата на чл. 76 ЗГ, обаче, изрично изключва провеждането на съгласуване в разглежданите в настоящата статия хипотези по чл. 73, ал. 1, т. 3 и т. 4 ЗГ. Това законодателно решение е логично, тъй като съгласувателната процедура предхожда приемането на ПУП, който не е обвързан с предхождащ го ОУП и следователно в разглежданите хипотези тя се явява излишна административна тежест за заявителя.

Самата промяна на предназначението се извършва с решение на съответната комисия по заявление на собственика, респективно инвеститора. Задължително е към заявлението да се представи влязла в сила екологична оценка или оценка за въздействието върху околната среда по Закона за опазване на околната среда¹⁸ (ЗООС), респективно оценка по чл. 31 от Закона за биологичното разнообразие¹⁹ (ЗБР). Като алтернатива на тези стабилни актове законодателят е предвидил „становище на компетентния орган по околна среда по двата закона“ (чл. 77, ал. 1, т. 5 ЗГ). Това законодателно решение би могло да представлява проблем в практиката. Издаването на актовете по ЗООС и ЗБР се предхожда от детайлно уредени на законово и подзаконово ниво производства. Осигурено е широко обществено участие и възможност за обжалване на актовете, в това число и от неправителствените екологични организации²⁰. Не е ясно обаче какво представлява алтернативното на тях „становище на компетентния орган“. Няма пречка това да бъде акт, който се издава по искане на заинтересованото лице и без да се следва публична процедура. За сравнение, до 2012 г. разпоредбата на чл. 77, ал. 1, т. 5 ЗГ предвижда становището като кумулативен, а не като алтернативен елемент от процедурата. Какво е наложило конкретната промяна не е ясно, тъй като законодателят не я е аргументирал в мотивите към законопроекта²¹. De lege ferenda би следвало или тази възможност да отпадне, или да се върне предходната редакция на чл. 77, ал. 1, т. 5 ЗГ, която в много по-голяма степен гарантира прозрачност на процедурата и достъп до правосъдие за всички заинтересовани лица.

Решението на комисията „се съобщава и може да се обжалва по реда на АПК“ (чл. 77, ал. 4 ЗГ). Така формулирана, цитираната разпоредба дава основание за два извода. На първо място, и в този случай прокурорски протест е недопустим. На второ място, решението може да се обжалва не само от заявителя, но и от всяко трето лице, което докаже пряк и личен правен интерес от провеждане на съдебното производство. Строителство в съответните имоти е допустимо едва след като решението за промяна на предназначението им влезе в сила.

II. По специални закони

1. Режим по Закона за защитените територии

Международният съюз за защита на природата (IUCN) определя защитените територии като „сухоземна и/или морска площ, специално определена за защита на биологичното разнообразие, на природните и свързаните с тях културни ресурси, и управлявана съгласно законодателството или други ефективни средства“²². В нашата правна система основният нормативен акт, който урежда статута на защитените територии, е Законът за защитените територии²³ (ЗЗТ). В него не се съдържа обща дефиниция на понятието, но е посочена основната им характеристика – „национално и общочовешко богатство и достояние“ и „специална форма за опазване на родната природа“ (чл. 2, ал. 1 ЗЗТ). Според степента на защита териториите са разделени от законодателя в шест групи – резерват, национален парк, природна забележителност, природен парк, поддържан резерват и защитена местност. Видът на територията е определящ за възможността да се извършва строителство както и за производството, въз основа на което то би могло да бъде разрешено.

В резерватите и поддържаните резервати не се разрешава строителство (чл. 17, чл. 27 и чл. 28 ЗЗТ). В националните паркове строителството също е забранено, освен в хипотезата на някое от изключенията, посочени в чл. 21, т. 1 ЗЗТ (строителство на туристически заслони и хижи, сгради и съоръжения за нуждите на управлението на парка и обслужването на посетителите и др.). Законът (чл. 30, ал. 1 ЗЗТ) допуска в границите на природните паркове да има обособени „населени места, селищни образувания и курорти, както и да се осъществяват производства и дейности, които не замърсяват околната среда“. Практически, това означава, че строителството в природните паркове е разрешено, но при спазване изискванията на закона и съгласно утвърдения план за тяхното управление. Когато е налице хипотезата на природна забележителност, в общия случай строителство е разрешено, ако не засяга тяхното естествено състояние и кумулативно с това не намалява естетическата им стойност (чл. 24 ЗЗТ). Ако обаче природната забележителност попада и в обхвата на защита по друг закон, какъвто е например случаят с пясъчните дюни, то тогава е възможно да има и по-строго ограничение на строителството. Що се отнася до защитените местности, ако строителство противоречи на изискванията за опазване на конкретните обекти, то също ще попадне под забраната на закона (чл. 34 ЗЗТ).

При всички положения, за да може да се извърши строителство, когато няма абсолютна забрана за това, същото трябва да е предвидено в плана за управление на съответната територия. Именно при изготвянето и утвърждаването на плановете и програмите се осъществява основната форма на защита на обществения интерес и на конституционното право на гражданите да живеят в здравословна и благоприятна околна среда (чл. 55 КРБ). Част от производството е изготвянето на екологична оценка по ЗООС. Съгласно разпоредбите на общия за екологичното право закон, процедурата включва широко участие на заинтересованата общественост и предполага възможност за обжалване на незаконосъобразните актове на административните органи²⁴. На практика това означава, че в защитени територии строителство може да се извършва при едновременното и последователно спазване на следните изисквания:

1.да не е налице абсолютна забрана по смисъла на ЗЗТ;

2.строителство да е предвидено в плана за управление; и

3.да е извършено съгласуване с министъра на околната среда и водите на проекта за изграждането на конкретния обект (чл. 13 ЗЗТ).

2. Режим по Закона за биологичното разнообразие

Съгласно Закона за биологичното разнообразие (ЗБР), Република България се задължава да изгради Национална екологична мрежа, в която се включват защитените зони като част от Европейската екологична мрежа „Натура 2000“, в които може да има и защитени територии, и защитените територии извън защитените зони (чл. 3, ал. 1 ЗБР). Когато защитените територии са част от защитена зона, за тях ще се прилага по-строгият режим на ЗЗТ. В останалите случаи защитените зони се подчиняват на правилата по ЗБР. Според чл. 5 ЗБР те са предназначени за опазване или възстановяване на благоприятното състояние на включените в тях природни местообитания, както и на видовете в техния естествен район на разпространение.

За обявяването на една територия за защитена местност законодателят е предвидил сложна процедура, включваща широко участие на обществеността и одобрение на Европейската комисия. Завършващият производството акт е заповед на министъра на околната среда и водите, в която заповед като задължителен реквизит са посочени „забрани и ограничения на дейности, противоречащи на целите за опазване на защитената зона“ (чл. 12, ал. 2, т. 5 ЗБР). Характерна особеност на производството е, че за заинтересованата общественост е предвидена възможност за участие в производството, но тя е само под формата на представяне на възражения и становища по проекта на заповедта. Самата заповед обаче, по изричната разпоредба на закона (чл. 12, ал. 7 ЗБР), не подлежи на обжалване. Както правилно и аргументирано посочва Конституционния съд на Република България:„Това законодателно разрешение е обществено потребно и социално оправдано.“²⁵.

Допълнително конкретизиране на забраните и ограниченията, предвидени в заповедта на министъра, се извършва чрез плана за управление на защитената зона. С Наредбата за условията и реда за разработване и утвърждаване на териториални планове за управление на защитени зони²⁶, са предвидени гаранции за широко участие в процедурата както на заинтересованите лица, така и на научни организации, чрез което се гарантира, че ще бъде спазен балансът между частния и обществения интерес. Съгласно чл. 30, ал. 1 ЗБР, всички планове и програми, които се изготвят по ЗГ, трябва да съответстват на заповедта за обявяване на защитена зона и на мерките, предвидени в плана за управлението им. Когато планът, програмата или инвестиционното предложение не са пряко свързани или необходими за управлението на защитените зони и когато те, поотделно или в съчетание с други планове, програми или инвестиционни предложения, могат да окажат значително неблагоприятно въздействие върху зоната, подлежат на допълнително съгласуване (чл. 31, ал. 1 ЗБР). Процедурата по съгласуването е подробно описана в Наредбата за условията и реда за извършване на оценка за съвместимостта на планове, програми, проекти и инвестиционни предложения с предмета и целите на опазване на защитените зони²⁷ и осигурява участието на заинтересованите лица. Това означава, че когато една горска територия има и статут на защитена зона, нейната защита е осигурена в по-висока степен от законодателя.

Заключение

В обобщение на изложеното, може да се застъпи виждането, че националната нормативна уредба, осигурява цялостна и пълна защита на горските територии. Законодателят е предвидил множество механизми, чрез които заинтересованите лица и неправителствените екологични организации могат да участват на различните етапи на процедурата, предхождаща евентуалното строителство. Осигурени са и възможности за оспорване на административните актове, издавани във връзка с предстоящото строителство. Макар и в много от хипотезите да не е посочено изрично, следва да се приеме, въз основа на чл. 55 КРБ, кръгът на активно легитимираните лица е значително по-широк от инвеститора и собственика на конкретния поземлен имот в горска територия.

БИБЛИОГРАФИЯ / REFERENCES

Белев, Т., Д. Алексова. Въздействие на горското законодателство и измененията в него върху управлението на защитените територии. – В: Сборник с доклади от четвърта годишна научна конференция „Екологизация – 2012“. София: Нов български университет, 2013, с. 42-49. // Belev, T., D. Aleksova. Vazdeystvie na gorskoto zakonodatelstvo i izmeneniyata v nego varhu upravlenieto na zashtitenite teritorii. – V: Sbornik s dokladi ot chetvarta godishna nauchna konferentsia „Ekologizatsia – 2012“. Sofia: Nov balgarski universitet, 2013, pp. 42-49.

Пенчев, Г. Екологично право. Обща част, Учебно ръководство, 3 прераб. и доп. издание. София: Сиела, 2023. // Penchev, G. Ekologichno pravo. Obshta chast, Uchebno rakovodstvo, 3 prerab. i dop. izdanie. Sofia: Siela, 2023.

Пенчев, Г. Екологично право. Специална част. Учебно ръководство, 3 прераб. и доп. издание. София: Сиела, 2023. // Penchev, G. Ekologichno pravo. Spetsialna chast. Uchebno rakovodstvo, 3 prerab. i dop. izdanie. Sofia: Siela, 2023.

Петрова, М. Съвременно състояние на мрежата от защитени територии в България. – Георграф, 2019-2020 (Год. IV – V), № 4, с. 6-18. // Petrova, M. Savremenno sastoyanie na mrezhata ot zashtiteni teritorii v Bulgaria. – Georgraf, 2019-2020 (God. IV – V), № 4, pp. 6-18.

On the Construction in the Forest Territories

– Assoc. Prof. Kapka Georgieva–Atanasova, PhD

ABSTRACT: This article examines the possibility of carrying out construction in forested territories. The necessary distinctions are made based on the specific type of territory —whether it is a protected area, a protected zone, or falls under the general provisions of the Forestry Act. Attention is drawn to the Constitutional Court’s case law on the matter at hand, as well as to the possibility of protecting citizens’ rights through the courts.

Keywords: change of use purpose, construction, forest territories, protected territories, protected zones.