Мултидисциплинарни отрасли на административното стопанско право 

Райна Николова

Резюме: Статията е посветена на общовалидни администравноправни подотрасли на науката с мултидисциплинарен характер, които изпълняват активна роля за пълноценното упражняване на предприемаческата дейност от правните субекти във всички аспекти на административното стопанско право – аграрно, индустриално и административно право на услугите. Това са: конкурентното административно право, потребителското административно право, изобретателското административно право, стандартизационното административно право, трудовото административно право. Публикацията проследява историческите измерения на развитие на законодателството в тази материя; предмета на регулация; принципите, въз основа на които се развиват тези общи за административното стопанско право институти; нормативната уредба, която урежда обществените отношения в тях; както и компетентните административни органи, които извършват административен надзор. 

Ключови думи: административен надзор, изобретателско административно право, конкурентно административно право, мултидисциплинарни отрасли, потребителско административно право, стандартизационно административно право, трудово административно право.

Въведение

Съществуват няколко базови компонента, които са задължителни за извършването на която и да е предприемаческа дейност по занятие. Те се комбинират и допълват, като осигуряват равенство във възможностите на всички участници на пазара. На първо място, това са механизми, които защитават лоялната конкуренция и гарантират свободата на стопанската дейност. Нелоялните търговски практики влияят отрицателно върху икономическите интереси на потребителите. От важно значение за добросъвестната търговска практика е запазване на уникалността и оригиналността на произвежданите стоки и предоставяните услуги, като се цели генерирането на печалба от тяхната размяна. Към това следва да се добавят всички задължителни стандарти за качеството на стоките и услугите, предлагани на потребителите. Благоприятната работна среда, при която се произвеждат стоките и доставят услугите, и икономическите гаранции за упражняването на труд са ключов фактор за благоденствието на обществото и благосъстоянието на работоспособните граждани. Принципите, на които се подчинява административното стопанско право, се съдържат в правилата относно:

– осъществяването на конкуренцията и предприемачеството при действието на „защитните икономически механизми на свободния пазар“ (конкурентно административно право) и защитата на потребителите (потребителско административно право);

– закрилата на индустриалната собственост и стандартизацията на стоките и услугите (изобретателско административно право и стандартизационно административно право); 

– административноправното регулиране на трудовия пазар (трудово административно право).

В рамките на Европейския съюз (ЕС) разпределение на компетентността между ЕС и националните административни органи в областта на административното стопанското право е следната:

а) Изключителна е компетентността, когато Договорите предоставят на Съюза изключителна компетентност в определена област, само Съюзът може да законодателства и да приема правно обвързващи актове, докато държавите-членки имат тази възможност, единствено ако са оправомощени за това от Съюза или с цел прилагането на актовете на Съюза. Изключителна компетентност ЕС има в областта на конкуренцията и Общата търговска политика.

б) Споделена компетентност е налице, когато Договорите предоставят на Съюза компетентност, споделена с държавите-членки в определена област, Съюзът и държавите-членки могат да законодателстват и да приемат правно обвързващи актове в тази област. Държавите-членки упражняват своята компетентност, доколкото Съюзът не е упражнил своята. Държавите-членки упражняват отново своята компетентност, доколкото Съюзът е решил да спре да упражнява своята. Такава е тя относно социална политика; селско стопанство и рибарство, с изключение на опазването на морските биологични ресурси; защита на потребителите; транспорт; енергетика.

в) Подпомагаща е компетентността на ЕС, когато в определени области и при условията, предвидени от Договорите, Съюзът разполага с компетентност да провежда действия за подкрепа, координиране или допълване на действията на държавите членки, без при това да замества тяхната компетентност в тези области. Тя се отнася до промишлеността и туризма.

Българското административно законодателство познава две системи за възникване на юридическите лица: разрешителната и нормативната. Разрешителната система се изразява в предоставяне на възможност на съответните органи на държавно управление да преценят дали предлаганата от инициаторите – членове организация, след като са спазени изискванията на закона, следва да се учреди или не. По разрешителната система възникват търговските дружества, кооперациите, юридическите с нестопанска цел – политически партии, синдикални организации, читалища и др., тези, които имат корпоративна структура поради изграждащия ги членски състав. Нормативната система съществува, когато държавата определя възникването на юридическото лице по силата на административен закон, без да се изисква разрешение от страна на администрацията – Българската академия на науките (Закон за Българската академия на науките), Българската телеграфна агенция (Закон за Българската телеграфна агенция), Българското национално радио и Българската национална телевизия (Закона за радиото и телевизията) или въз основа на подзаконов нормативен акт – правилник. По нормативната система възникват юридическите лица с учрежденска структура, без членски състав.

Според конституционната юрисдикция в България организациите на гражданите могат да са създадени: 

а) с идеална цел; 

б) със стопанска цел; 

в) със смесен характер – с идеална цел, но и с елементи на извършване на стопанска дейност (със смесен режим на регулиране).

Договорът за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) прави в чл. 54, параграф 2 разграничение между два вида правни субекти – търговски дружества (арг. чл. 199, т. 5) и дружества с нестопанска цел: „Дружества“ означава дружества, създадени в съответствие с гражданското или търговското право, включително кооперации и други юридически лица, които се регулират от публичното или частното право, с изключение на тези с нестопанска цел.“ ДФЕС въвежда принцип на равенство между дружествата и физическите лица: „Дружествата, създадени в съответствие със законодателството на държава-членка, които имат седалище, централно управление или основно място на дейност в рамките на Съюза, за целите на тази глава се третират по същия начин като физическите лица, които са граждани на държавите членки“ (чл. 54, параграф 1).

Стопанска дейност е дейността, извършвана като търговец, дейността на лицата по чл. 2 от Търговския закон, както и всяка друга дейност, осъществявана с цел печалба (§1, т. 3 от ДР на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност, ЗОАРАКСД). Стопанската дейност се основава на частната собственост, която може да принадлежи на гражданите, техните организации, общините и държавата.

Общият административен режим, отнасящ се до обществените отношения, свързани с осъществяването от гражданите и техните организации на определена стопанска дейност, е въведен в Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел. Той се отнася до вписванията (регистрация) на търговците и клоновете на чуждестранни търговци. Субекти на административното право, които осъществяват стопанска дейност, са не само частноправните субекти, но и публичните организации и бюджетни предприятия.  

Специалните административни режими на юридическите лица със стопанска цел се съдържат в ЗОАРАКСД. Целта на закона е да улесни и насърчи извършването на стопанската дейност, като ограничи до обществено оправдани граници административното регулиране и административния контрол, осъществявани върху нея от държавните органи и от органите на местното самоуправление.

По отношение стопанската дейност на организациите на гражданите се въвеждат следните основни административни режими: лицензионен, регистрационен, разрешителен и уведомителен. Задължителните лицензионни режими са предвидени за стопанската дейност относно 

1. обекти, изключителна държавна собственост съгласно чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България, както и с обекти, върху които държавата осъществява суверенни права съгласно чл. 18, ал. 2 и 3 от Конституцията на Република България; 
2. когато възниква повишен риск за националната сигурност или обществения ред в Република България, личните или имуществените права на гражданите или правата на юридическите лица, както и за околната среда и са посочени в списъка-приложение към ЗАОРАКСД.

При лицензионния режим административният орган проверява законосъобразността на искането и в рамките, определени от закона, разрешава или отказва по целесъобразност извършването на определена стопанска дейност. В този случай административният орган действа преимуществено при условията на т. нар. дискреционна власт (оперативна самостоятелност). Лиценз се издава само от централен административен орган. 

Лицензионен режим може да се установява само за стопански дейности, които:

1. са свързани с обекти, изключителна държавна собственост съгласно чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България, както и с обекти, върху които държавата осъществява суверенни права съгласно чл. 18, ал. 2 и 3 от Конституцията на Република България; или
2. пораждат повишен риск за националната сигурност или обществения ред в Република България, личните или имуществените права на гражданите или правата на юридическите лица, както и за околната среда и са посочени в списъка-приложение към закона, който съдържа следните разновидности на стопанската дейност.

Когато със закон се установява нов лицензионен режим, непосочен в списъка, се извършва и съответно допълнение в списъка. Лицензът се издава без срок, освен в случаите на стопанска дейност са свързани с обекти, изключителна държавна собственост съгласно чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България, както и с обекти, върху които държавата осъществява суверенни права съгласно чл. 18, ал. 2 и 3 от Конституцията на Република България, или когато със закон е предвидено друго. 

Правата по лиценза не подлежат на прехвърляне и преотстъпване. Наличието на лиценз е условие за започването и законосъобразното извършване на съответната стопанска дейност.

Законът, който урежда лицензионен режим, установява изчерпателно:

1. изискванията, при които може да бъде издаден лиценз, както и основанията за отказ;
2. особените правила в производството по издаване, спиране, прекратяване и отнемане на лиценза.

Лицензиращият орган създава и поддържа публичен регистър, в който се вписват лицата с издадени, спрени, прекратени и отнети лицензи. В публичния регистър в отделен раздел се вписват лицата, подали заявление за издаване на лиценз, и се описват броят и видът на приложените документи. Вписването се извършва по реда на подаване на заявленията и се отбелязва движението на преписката по издаване на лиценз. Регистърът се води при спазване изискванията на специалния закон и на изискванията за защита на личните данни. Лицензиращият орган осигурява безплатен достъп по електронен път до регистъра съгласно Закона за електронното управление. Когато е ограничен броят на лицензите, които могат да бъдат издадени за извършване на дадена стопанска дейност, лицензиращият орган е длъжен да обяви публично конкурс или търг при условия и по ред, определени със закон.

При регистрация административният орган проверява наличието на изчерпателно установените нормативни изисквания и при установяване на съответствие разрешава, без право на преценка по целесъобразност извършването на стопанската дейност, ако лицето отговаря на посочените в закона условия. В този случай той действа в условията на обвързана компетентност. Регистрация за извършване на стопанска дейност се изисква само когато нейното осъществяване е свързано с риск за националната сигурност или за обществения ред в Република България, за личните или за имуществените права на гражданите и на юридическите лица или за околната среда и само относно нормативни изисквания, чието спазване може обективно да се удостовери чрез проверка по документи и/или на място. Регистриращият орган създава и поддържа публичен регистър, в който вписва всяко лице, за което е установил спазването на нормативните изисквания за извършване на съответната стопанска дейност, и му издава удостоверение за вписването. В публичния регистър, в отделен раздел се вписват лицата, подали заявления за регистрация, и се описват броят и видът на приложените документи. Вписването се извършва по реда на подаване на заявленията и се отбелязва движението на преписката за вписване в регистъра и издаване на удостоверение. Регистриращият орган отказва вписването в регистъра и издаването на удостоверение при неспазването поне на едно от изчерпателно установените и неподлежащи на преценка за целесъобразност нормативни изисквания. Действието на регистрацията и удостоверението е безсрочно. Когато действието на регистрацията и удостоверението е ограничено със срок, той не може да бъде по-кратък от три години. При искане за продължаване на срока на регистрацията и удостоверението се прилага мълчаливо съгласие, ако в закон не е предвидено друго. Мълчаливо съгласие е налице, когато административният орган не е изпратил до заявителя уведомление за отказ до изтичането на срока за произнасяне.

Законът, който урежда регистрационен режим, установява изчерпателно:

1. изискванията, при които едно лице, което възнамерява да извършва стопанска дейност, може да бъде вписано в регистъра на регистрираните лица и да му бъде издадено удостоверение, както и основанията за отказ;
2. особените правила в производството по вписване в регистъра за регистрация и по издаването на удостоверение;
3. особените правила за спиране и прекратяване на съответната стопанска дейност, съответно за заличаването на лицето от регистъра за регистрация и обезсилване на издаденото удостоверение.

В закона, който урежда регистрационен режим, се посочват изискванията, които:

1. трябва да бъдат удостоверени от друг орган;
2. се удостоверяват чрез декларация;
3. не могат да се удостоверяват с декларация. Регистриращият орган не може да изисква информация за спазването на изисквания, които не са нормативно установени.

Разрешение за извършването на отделна сделка или действие от лице, което извършва или възнамерява да извършва стопанска дейност, е необходимо само когато извършването на тази сделка или действие поражда повишен риск за националната сигурност или обществения ред в Република България, за личните или за имуществените права на гражданите или на юридическите лица, или за околната среда. При издаването на разрешение административният орган преценява и решава по целесъобразност в границите, определени със закона, дали съответната сделка или действие могат да бъдат извършени, както и техния обхват по съдържание, по време и по място. Тоест, той действа в условията на дискреционна власт (оперативна самостоятелност). При издаването на разрешение за отделна сделка или действие се прилагат правилата за лицензионния режим. При издаването на разрешение и на удостоверение за извършване на еднократни сделки или действия се прилага мълчаливо съгласие, ако в закон не е предвидено друго.

Когато закон предвижда задължение за предварително или последващо уведомяване на административен орган, лицето, което извършва съответната сделка или действие, представя писмени сведения за тяхното съдържание, както и за мястото, времето и начина на извършването им. Органът, който е овластен да получи уведомлението, може да извърши проверка на място за верността на представените данни.  Мълчаливо съгласие е налице, когато административният орган не е изпратил до заявителя уведомление за отказ до изтичането на срока за произнасяне.

Специалните административни режими по отношение на юридическите лица със стопанска цел се въвеждат с оглед спецификите на икономическите дейности – аграрни обществени отношения, индустриални обществени отношения и обществени отношения в областта на услугите. Тези режими се разглеждат от административното стопанско право и част от тях (лицензионните) са предвидени в приложение към чл. 9 от ЗОАРАКСД. Именно тази разновидност на стопанската дейност формира административното регулативно и надзорно право.

 

1. Конкурентно административно право

Конкурентното административно право е фундаментът за развитието на пазарната икономика. Във фокуса на настоящия анализ са въпросите, свързани със свободната стопанска инициатива и лоялната конкуренция. 

1.1. Историкоправният анализ показва, че началото на административноправната уредба в областта на конкурентното право в България се полага с приемането на Закона за контрола върху картелите и монополните цени (ЗККМЦ), взаимстван от немския Закон за картелите. Към отделението за търговията на Министерството на търговията, промишлеността и труда се създава специализиран административен надзорен орган – Комисия по картелите, която извършва вписване на предприятията и картелите. Комисията по картелите разполага с правомощие да издава наказателни постановления за допуснати нарушения на закона относно ценообразуването. Дейността ù се надзирава от специално създаден Картелен съд, в чийто състав се включват член на Върховния административен съд, юрисконсулт на Министерството на търговията, промишлеността и труда и едно лице, посочено от Софийската търговско-индустриална палата. Съдът контролира дейността на Картелната комисия. 

Пет години по-късно е приета Наредбата-закон за индустрията от 1936 г.. Глава VІІ от нормативния акт е озаглавена „Монополни положения и монополни споразумения (картели) в индустрията“ (чл. 29-40). Надзорните правомощия в тази сфера се упражняват, като когато министрът на търговията, промишлеността и труда, след като вземе мнението на Картелната комисия, прецени, че даден картел ограничава свободната конкуренция по вреден за „държавата или народното стопанство“ начин, той има право да предприеме някоя от следните мерки:

а) да обяви излизането от картела за свободно;

б) да обяви известни части от картелните договори или решения за нищожни и

в) да прекрати картела.

Конституцията на Народна република България от 1947 г. променя изцяло обществено-икономическото устройство на държавата. Важни сектори в стопанството са поставени в държавен монопол. Народното събрание разполага с компетентност да „решава национализирането на стопански предприятия и въвеждането на държавни монополи“ (чл. 17, т. 8). Освен че фетишизира значението на общонародната собственост, определена в чл. 8, ал. 1 като „главна опора на държавата в развитието на народното стопанство“, която се ползва „с особена закрила“, държавоформиращият акт предвижда в чл. 10, ал. 4, че „частните монополни съглашения и сдружения, като картели, тръстове и концерни, се забраняват“. По този повод административноправната доктрина заема следната позиция: „В капиталистическите държави изобщо не става дума за „управление на стопанството“, защото по начало стопанството е предоставено на стихийното действие на търсенето и предлагането и изобщо на конкуренцията; всичко е предоставено да бъде уреждано с договори, по силата на гражданското право, а държавата, като администрация, играе една изличена роля на стражар – роля, която в повечето от капиталистическите държави е изместена от дейността на всемогъщи картели и тръстове. В народнодемократическите режими държавата по своята роля в стопанството минава на пръв план и поема ръководството на държавните предприятия, които тук добиват превес в стопанския живот, и упражнява чрез своите органи едно истинско „управление на стопанството“. Стопанската роля на държавата, в различие от миналото, днес е най-важната. С тази роля, с това управление на стопанството са натоварени по закона министерствата и народните съвети, поради което и те добиха съвършено нов облик“. 

Свободната стопанска инициатива започва да се развива в България на прага на политическите промени в страната от 10.11.1989 г. с издаването на Указ № 56 за стопанската дейност и на Правилник за прилагане на Указ № 56 за стопанската дейност. Ще се спрем на неговото значение за икономическия преход на България по-подробно, защото указът съчетава в себе си разпоредби с отношение към съвременното конституционно, административно, финансово, данъчно и търговско право, някои от които впоследствие са заложени в националното законодателство. Ще акцентираме нашия анализ върху публичноправните аспекти на регулацията, която извършва актът. 

Указ № 56 е специфичен нормативен акт, който обхваща „всички отрасли и сфери на народното стопанство“, включително и спрямо стопанската дейност на кооперативните и на обществените организации. Той идва да замести Закона за външната търговия, имащ за предмет организацията, ръководството и контрола на „всякакви сделки за износ и внос на стоки, за реекспорт и свързания с тях транспорт, представителство, външнотърговска реклама и пропаганда, за отстъпване на авторски права и на права върху изобретения, търговски марки и промишлени образци, сделки в областта на техническия опит и други дейности, свързани с международните стопански отношения, когато една от страните е чуждестранно юридическо или физическо лице“ при условията на държавен монопол. На следващо място, той идва да замени Указ № 535 за икономическо сътрудничество между български юридически лица и чуждестранни юридически и физически лица, който има

за цел да насърчи икономическото сътрудничество между български юридически лица и чуждестранни юридически и физически лица чрез установяване на благоприятни правни, финансови, кредитни, митнически и други условия за организиране на взаимноизгодна стопанска дейност. На трето място, Указ № 56 отменя Указ № 2242 от 14.07.1987 г. за свободни зони, чрез който държавата се опитва да набере чуждестранна валута, доколкото свободните безмитни зони се създават за насърчаване на стопанската инициатива при производство на стоки, извършване на услуги, търговски и други дейности, необходими за разнообразяване и увеличаване на износа 

От изложеното дотук следва, че предназначението на указа е регулация на външно-икономическите отношения на страната. Този нормативен акт е инструмент за изнасяне на национален капитал извън пределите на България от доверени лица, част от комунистическата номенклатура на държавното управление. Такива възможности предвиждат чл. 17, ал. 2-3:

„(2) Фирмите – юридически лица извършват външноикономическа дейност при условията на този указ самостоятелно, чрез дружество, в което участвуват, или чрез друга фирма.

(3) Външноикономическата дейност на фирмите, включително образуване и участие в задгранични дружества и други инвестиции в чужбина, се извършва свободно, без да е необходимо разрешение на държавен орган, освен в случаите, предвидени с този указ.“ 

Раздялата със социалистическата планова икономика се случва трудно: „Стопанската дейност се осъществява при съчетаване на планово-регулиращите функции на държавата по стратегията и целите на социално-икономическото развитие със самостоятелността на фирмите, с действието на пазарните механизми и в съответствие със закона“ (чл. 5). Стопанската дейност се базира на всички форми на собственост: предоставени за стопанисване обекти на държавна и общинска собственост, собственост на кооперативни и обществени организации, на граждани, на чуждестранни лица и смесена собственост. Основна форма за осъществяване на стопанска дейност е фирмата. Може би по тази причина и до днес придобилият гражданственост термин продължава да се използва като синоним на „търговец“, макар по силата на Търговския закон фирмата да е „наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва“ (чл. 7, ал. 1). 

Правноорганизационната форма на съществуване на стопанските субекти е пригодена от действалото до социализма законодателство: а) акционерна (чл. 32-43);  б) с ограничена отговорност (чл. 44-51); в) с неограничена отговорност (чл. 52-56); г) еднолични (индивидуални), колективни и дружествени фирми на гражданите (чл. 57-64).

Основен принцип на стопанската дейносте равенството: „На всички фирми се осигуряват равностойни условия за осъществяване на стопанска дейност“ (чл. 4, ал. 1). Жаждата от свеж финансов ресурс на затруднената и намираща се в застой българска икономика прозира от две разпоредби на чл. 4, ал. 1 и ал. 2:

„(2) Стопанската дейност и инвестициите на чуждестранните лица в страната са под закрилата на държавата. Държавата осигурява еднакви икономически и правни условия за извършване на стопанска дейност и инвестиции в страната на всички чуждестранни лица.

(3) Министерският съвет може да постанови разпоредбите на този указ да не се прилагат изцяло или отчасти за стопанската дейност на чуждестранни лица от страни, в които спрямо български фирми се прилагат дискриминационни мерки“.

Административноправната намеса на държавата в стопанския живот позволява Министерският съвет да: 

– определя условия и квоти по вноса и износа и да забранява вноса и износа на определени стоки и услуги;

– установява разрешителен режим за определени от него външноикономически сделки и дейности, както и да въвежда експортни такси;

– съвместно с Централния съвет на Българските професионални съюзи определя общите правила за заплащане на труда, началните основни заплати по категории персонал и по квалификационни степени, размера на минималната работна заплата и други;

– определя компетентните органи, на които се възлагат функции по този указ, ако не са определени със закон или указ.

1.2. Конкурентното административно право е комплекс от административноправни норми, който урежда обществените отношения, свързани със създаването, развитието и защитата на свободната стопанска инициатива и ефективната конкуренция в стопанската дейност (охраняване на интересите на пазарната икономика), като осигурява:

а) защита срещу споразумения, решения и съгласувани практики, злоупотреба с монополно и господстващо положение на пазара и всякакви други актове и действия, които могат да доведат до предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията в страната;

б) защита срещу споразумения, решения и съгласувани практики, злоупотреба с монополно и господстващо положение на пазара и всякакви други актове и действия да засегнат търговията между държавите членки на Европейския съюз, както и срещу нелоялна конкуренция или нелоялни търговски практики между стопански субекти във веригата за доставки на селскостопански и хранителни продукти;

в) контрола върху концентрациите между предприятия.

Първият Закон за защита на конкуренцията е приет от Великото народно събрание и е обнародван преди гласуването на сега действащата Конституция на Република България. Той има „за цел да осигури условия за свобода на предприемчивостта в производството, търговията и услугите, за свободно образуване на цените и за защита на интересите на потребителите“. Комисията за защита на конкуренцията е първият административен надзорен орган, който се създава по българското съвременно административно законодателство.

Самата правоприлагаща административна юрисдикция полага усилия и дава дефиниция на това какво представлява понятието „конкуренция“ в своята практика:

„Конкуренцията е обективно явление, което зависи както от наличието на определен брой активни стопански субекти на пазара, така и от реалните възможности на тези субекти да оказват ефективен конкурентен натиск един спрямо друг. Целта на конкурентното законодателство е да гарантира ефективната конкуренция чрез създаване на условия за свободна стопанска инициатива и независимо пазарно поведение на всички участници на пазара, като се предотвратят, ограничат или премахнат всички възможни форми на антиконкурентна координация и сътрудничество между тях“.

„Следва да се има предвид, че непосредствен обект на защита от страна на ЗЗК и правото на конкуренцията на ЕС е конкуренцията, разбирана като пазарен процес, а не стопанските или частни интереси на реалните или потенциалните участници на пазара. […] Наличието на ефективна конкуренция е свързано с пазарна динамика, при която по-ефективните предприятия по правило успяват да засилят и утвърдят своите пазарни позиции, а други – ги отслабват или губят, в съответствие с обективните сили, действащи на съответния пазар. Възможността на предприятията да участват в конкурентното състезание на пазара е свързано с изискване за стриктно спазване от тяхна страна на всички правни норми и принципи, произтичащи от приложимото секторно законодателство, както и от съблюдаването на правилата на конкуренцията. Правилата на конкуренцията очертават правната рамка, в която всички предприятия, които реално участват на съответния пазар или потенциално биха навлезли на него, могат да провеждат автономно пазарно поведение, водещо не само до реализация на собствените им стопански интереси, но така също и до стимулиране на процеса на конкуренция на пазара и до повишаване благосъстоянието на потребителите.“  

Съвременната нормативна уредба на конкурентното административно право се съдържа в Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК), а надзорен орган е Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), дефинирана от конституционната практика и административноправната доктрина като административна юрисдикция по правоприлагането. В специални сектори на икономиката контролът върху спазването на еднакви условия на конкуренция е възложен на специализирани административни органи. Субекти на защита са непосредствените участници на съответния пазар. Интересите на потребителите са косвен обект на защита от ЗЗК. Въпреки това, на основание чл. 1, ал. 4 от ЗЗК Комисията за защита на конкуренцията е компетентен орган по смисъла на чл. 3, т. 6 от Регламент (ЕС) 2017/2394 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2017 г. относно сътрудничеството между националните органи, отговорни за прилагането на законодателството за защита на потребителите и за отмяна на Регламент (ЕО) № 2006/2004 (ОВ, L 345/1 от 27 декември 2017 г.), наричан по-нататък „Регламент (ЕС) 2017/2394“, при заблуждаваща реклама и неразрешена сравнителна реклама по чл. 32 от ЗЗК.

Свободната стопанска инициатива предвижда улесняване и насърчаване на стопанската дейност, като:  

1. се ограничат до обществено оправдани граници административното регулиране и административния контрол, осъществявани върху нея от държавните органи и от органите на местното самоуправление (чл. 1, ал. 2 от Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност) и
2. се създадат еднакви правни условия за стопанска дейност на гражданите и юридическите лица (чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република България, КРБ).

Свободната стопанска инициатива означава предотвратяване на нелоялната конкуренция (чл. 19, ал. 2 от КРБ) чрез въвеждането на забрани:

1. на недобросъвестна търговска практика и увреждане на интересите на конкурентите; 
2. на неверни сведения, както и чрез представяне на факти в изопачен вид;
3. за разпространение на заблуждаваща или на неразрешената сравнителна реклама;
4. за разпространение на заблуждение относно относно произхода, производителя, продавача, начина и мястото на производство, източника и начина на придобиване или на използване, количеството, качеството, естеството, потребителските свойства и други съществени характеристики на стоката или услугата;
5. за привличане на клиенти, в резултат на което се прекратяват или се нарушават сключени договори, или се осуетява сключването им с конкуренти;
6. узнаването, използването или разгласяването на производствена или търговска тайна в противоречие с добросъвестната търговска практика или когато е е узната или съобщена при условие да не бъде използвана или разгласявана.

Принципът на защита и стимулиране на лоялната конкуренция намира отражение в редица административни закони.

Свободната стопанска дейност включва закрила и насърчаване на инвестициите (чл. 19, ал. 3 от КРБ) с:

1. повишаване конкурентоспособността на българската икономика чрез нарастване на инвестициите за научни изследвания, иновации и технологично развитие в производства и услуги с висока добавена стойност при спазване принципите на устойчивото развитие;
2. подобряване на инвестиционния климат и преодоляване на регионалните различия в социално-икономическото развитие;
3. създаване на нови и високопроизводителни работни места (чл. 1 от Закона за насърчаване на инвестициите, ЗНИ).

Контролът се осъществява от:

1. изпълнителния директор на Българската агенция за инвестиции относно изпълнението на инвестиционните проекти, получили сертификат за инвестиция клас А, клас Б и приоритетен;
2. министъра на иновациите и растежа или от оправомощено от него длъжностно лице или от друг орган, предоставящ насърчителната мярка, относно прилагането на насърчителните мерки;
3. по изпълнението на приоритетните инвестиционни проекти се извършва от определения с решение на Министерския съвет орган, или министъра на иновациите и растежа или от оправомощено от него длъжностно лице или от друг орган, предоставящ помощта;
4. по изпълнението на инвестиционните проекти от общинско значение се извършва от кмета на общината или от оправомощено от него длъжностно лице.

Допуска се установяването на държавен монопол в предвидените от Основния закон хипотези: върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества. (чл. 18, ал. 4 от КРБ). Установяването на държавен монопол следва да се подчинява на правилата на Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). Държавите от ЕС привеждат в съответствие съществуващите държавни монополи с търговски характер, така че да се гарантира, че няма да съществува дискриминация между гражданите на държавите от ЕС по отношение на условията, при които стоките се доставят и търгуват. Ако държавният монопол с търговски характер съдържа правила, които са предназначени да улеснят пускането на пазара на селскостопански продукти или получаването на най-изгодната цена за тях, уместно е, да се осигурят равностойни гаранции за заетостта и жизнения стандарт на засегнатите производители (чл. 37, §1 и § 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз, ДФЕС). Предприятията, които са натоварени с функцията да оказват услуги от общ икономически интерес или които имат характер на фискален монопол, се подчиняват на правилата на конкуренцията, доколкото прилагането на тези правила не препятства юридически или фактически изпълнението на специфичните задачи, които са им възложени. Развитието на търговията не трябва да се засяга до степен, която би била в противоречие с интересите на Съюза (чл. 106, § 2 от ДФЕС). Примери за фактически монополи: 

1) собственици или стопанисващи железопътната, пристанищната, летищната инфраструктура; 

2) предприятия, които имат изключителното право да използват държавна или общинска собственост върху води, водоснабдителни системи (В и К оператори); 

3) предприятия, които извършват дейност на пазара на гарово обслужване и на автобусния превоз на пътници и товари; 

4) предприятия, които извършват разпределение и пренос  на електрическа енергия, доставка на топлинна енергия или природен газ.

Намесата на държавата на полето на частния пазар може да се осъществи чрез осигуряването на публично финансиране. В този смисъл Законът за държавните помощи (ЗДП) поставя някои важни условия, за да не се наруши балансът в областта на свободната стопанска дейност, и да се гарантира възможната максимална степен на лоялна конкуренция. Нормативният акт предвижда спазването на някои важни принципи при финансирането чрез държавна помощ. Предоставянето на държавна помощ може да се приеме за съвместимо с вътрешния пазар, когато подпомага насърчаването на културата и опазването на културното и историческото наследство, ако не засяга търговските условия и конкуренцията в Европейския съюз в степен, която противоречи на общия интерес на Европейския съюз (чл. 4, ал. 3, т. 4 от ЗДП). 

Принципите, от които следва да се ръководят публичноправните субекти при отпускането на държавни помощи в областта на конкурентното административно право, са следните:

– балансираност – достигане на положителен резултат при отчитане на отрицателните ефекти върху конкуренцията;

6. съпоставимост – избор на подходящ начин за предоставяне на държавна помощ, влияещ в най-малка степен върху конкуренцията, при постигане на целта ù (чл. 5, ал. 1, т. 5-6 от ЗДП).

При финансирането със средства на ЕС се поставя изискване подборът на проектни предложения, за които се предоставя безвъзмездна финансова помощ, да се провежда в съответствие с принципа на свободна и лоялна конкуренция (чл. 29, ал. 1, т. 1 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление, ЗУСЕФСУ). 

Комисията за защита на конкуренцията има важно значение за развитието на съответния пазар относно предоставянето на разрешение/отказът да издаде разрешение при преобразуване чрез сливане или вливане или оказва друг вид регулаторно сътрудничество.

Конкурентното административно право има пряко отношение към разходването на публичен ресурс при възлагането на обществени поръчки. Това става при спазване на принципа на свободната конкуренция (чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за обществените поръчки, ЗОП). Следващата разпоредба е императивна по своя характер: „При възлагането на обществени поръчки възложителите нямат право да ограничават конкуренцията чрез включване на условия или изисквания, които дават необосновано предимство или необосновано ограничават участието на стопански субекти в обществените поръчки и които не са съобразени с предмета, стойността, сложността, количеството или обема на обществената поръчка“ (чл. 2, ал. 2 от ЗОП). 

Предварителен административен надзор при възлагането се осъществява от Агенцията по обществените поръчки. Той който обхваща изготвянето на становище относно обявлението, решението за откриване на процедура по възлагане, ветодика за оценяване по отношение на някои видове поръчки.

Решенията на възложителите по процедури, организирани по реда на ЗОП, подлежат на обжалване пред Комисията за защита на конкуренцията. Съдебната практика откроява две възможности за прекратяване на процедурата за възлагане на обществена поръчка, когато възложителят действа при условията на „обвързана компетентност“ или като ,упражнява дискреционната си власт и упражнява „оперативна самостоятелност“. 

В хипотезата на чл. 110, ал. 1 от ЗОП разпоредбата не предвижда възможност за преценка за прилагането ù по целесъобразност и възложителят е длъжен да прекрати процедурата с мотивирано решение, когато:

1. не е подадена нито една оферта, заявление за участие или конкурсен проект или не се е явил нито един участник за преговори;
2. всички оферти или заявления за участие не отговарят на условията за представяне, включително за форма, начин и срок, или са неподходящи;
3. всички конкурсни проекти не отговарят на предварително обявените условия от възложителя;
4. първият и вторият класиран участник откаже да сключи договор;
5. са установени нарушения при откриването и провеждането и, които не могат да бъдат отстранени, без това да промени условията, при които е обявена процедурата;
6. поради неизпълнение на някое от условията не се сключва договор за обществена поръчка;
7. всички оферти, които отговарят на предварително обявените от възложителя условия, надвишават финансовия ресурс, който той може да осигури;
8. отпадне необходимостта от провеждане на процедурата или от възлагане на договора в резултат на съществена промяна в обстоятелствата или при невъзможност да се осигури финансиране за изпълнението на поръчката по причини, които възложителят не е могъл да предвиди;
9. са необходими съществени промени в условията на обявената поръчка, които биха променили кръга на заинтересованите лица.

В рамките на чл. 110, ал. 2 от ЗОП възложителят действа при условията на оперативна самостоятелност и може да прекрати процедурата с мотивирано решение, когато:

1. е подадена само една оферта, заявление за участие или конкурсен проект;
2. има само едно подходящо заявление за участие или една подходяща оферта;
3. има само един конкурсен проект, който отговаря на предварително обявените условия от възложителя;
4. участникът, класиран на първо място:

а) откаже да сключи договор;

б) не представи документи или не извърши определени действия, или

в) не докаже, че не са налице основания за отстраняване от процедурата.

Макар да е форма на публично-частно партньорство, договорът за възлагане на обществена поръчка формално не е административен договор, тъй като задължителното изискване да бъде определен за такъв от съответния специален закон не е възприето в ЗОП. На това основание той все още не е такъв, макар и по същността си да показва спецификите на  подобно споразумение. Още повече, че както се отбелязва в доктрината нормата на чл. 120 от ЗОП е еднозначна в това отношение: „За всички неуредени въпроси във връзка със сключването, изпълнението и прекратяването на договорите за обществени поръчки се прилагат разпоредбите на Търговския закон и на Закона за задълженията и договорите“. Това препращане не ни позволява да приемем идеята за публичноправния характер на съглашението по ЗОП.

 

2. Потребителско административно право

Потребителското административно право е сравнително нов подотрасъл. Защитата на потребителите не се изчерпва единствено с приемането и прилагането на специален административен закон, какъвто е Законът за защита на потребителите (ЗЗП). 

Потребителското административно право регулира обществените отношения от областта на ползването на стоки и услуги, свързани със:

а) защитата на потребителите;

б) правомощията на държавните органи и 

в) дейността на сдруженията на потребителите в тази област.

Законът защитава следните основни икономически права на гражданите в качеството им на потребители:

1. право на информация за стоките и услугите;
2. право на защита срещу рискове от придобиването на стоки и услуги, които могат да застрашат живота, здравето или имуществото им;
3. право на защита на икономическите им интереси при придобиването на стоки и услуги при нелоялни търговски практики и способи за продажба, неравноправни договорни условия;
4. право на обезщетение за вреди, причинени от дефект на стоки;
5. право на достъп до съдебни и извънсъдебни процедури за разрешаване на потребителски спорове;
6. право на образование по въпроси, отнасящи се до защитата им;
7. право на сдружаване с цел защита на интересите им;
8. право на представителство пред държавните органи, вземащи решения по въпроси, които ги засягат (чл. 1, ал. 2 от ЗЗП).

Законът забранява нелоялните търговски практики в чл. 68б – 68м от ЗЗП. Легалното определение за нелоялна търговска практика изисква едновременно две задължителни предпоставки: 

1) практиката да противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност; 

2) същата да променя или да е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. 

Понятието „добросъвестност и професионална компетентност“ е дефинирано в §13, т. 28 от ДР на ЗЗП – степента на специални познания, умения и грижи, които може да се очаква да бъдат притежавани и проявени от търговеца спрямо потребителя съгласно почтените пазарни практики и/или принципа за добросъвестност в сферата на дейност, упражнявана от търговеца. Съгласно § 13, т. 25 от ДР на ЗЗП „съществено изменение на икономическото поведение на потребителите“ е използването на тази практика, която намалява значително способността на потребителя да вземе информирано решение, което води до вземане на търговско решение, което потребителят не би взел без използването на тази практика.

През последните месеци важна част от държавната политика в защита на потребителите е обозначаването на цените на стоките и услугите в преходния период до присъединяването на 1.01.2026 г. на Република България към единната европейска валута. Във връзка с въвеждането на еврото в Закона за закрила на потребителите две разпоредби претърпяват изменение в следния смисъл:

Цената на стоката трябва да бъде посочена в евро (чл. 29, ал. 1).

Продажната цена на услугата се посочва в евро (чл. 27, ал. 1).

Освен това в специализирания административен закон се въвежда и принцип на защита на потребителите:

„(1) Превалутирането на цените и другите стойности от левове в евро не може да води до поставяне на потребителите във финансово по-неблагоприятно положение, отколкото биха били, ако еврото не е въведено като парична единица на Република България, в съответствие с приложимите актове на Европейския съюз в областта на защитата на потребителите.

(2) Въвеждането на еврото не може да води до увеличение на цените на стоките и услугите, освен когато това е обосновано от обективни икономически фактори“ (чл. 7 от Закона за въвеждане на еврото в Република България).

Едноличен надзорен орган в областта на нелоялните търговски практики е председателят на Комисията за защита на потребителите (КЗП) или оправомощени от него длъжностни лица (директори на регионални дирекции), който прилага принудителни административни мерки и издава наказателните постановления, подпомаган от администрацията (КЗП). Надзорният орган разполага с компетентност да упражнява предварителен административен надзор, като забранява пускане на пазара на опасни продукти в изпълнение на законодателството на ЕС. Отговаря за контрола по етикетирането по силата регламенти на ЕС. Комисията за защита на потребителите има водеща роля в извършването на контрол по редица специални административни закони, където се съдържат разпоредби, свързани с потребителското административно право. 

По отношение на безопасността на стоките и услугите в сферата на потребителите контролни органи са, както следва:

– КЗП относно безопасността на нехранителните стоки и на услугите;

– изпълнителният директор на Българската агенция за безопасност на храните и областните директори по безопасност на храните по Закона за храните относно безопасността на храните и материалите и предметите, предназначени за контакт с храни;

– по Закона за здравето министърът на здравеопазването и директорите на регионалните здравни инспекции – относно безопасността на козметичните продукти;

– председателят на Държавната агенция за метрологичен и технически надзор или от оправомощени от него длъжностни лица по Закона за техническите изисквания съм продуктите относно безопасността на стоките в обхвата на същия закон;

– директорите на регионалните здравни инспекции или директорите на регионални инспекции по околната среда и водите в съответствие с техните правомощия по Закона за защита от вредното въздействие на химичните вещества и смеси относно ограниченията за пускането на пазара и употребата на определени опасни вещества, смеси и изделия с цел опазване на човешкото здраве. 

Комисията за защита на потребителите координира дейността във връзка с безопасността на нехранителните стоки и услугите, а Министерството на здравеопазването – във връзка с безопасността на храните и козметичните продукти.

 

3. Изобретателско административно право

3.1. В ретроспективен план нормативната уредба в областта на националното изобретателско административно право възниква в началото на ХХ век. През 1883 г. е подписана Парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост, която има за цел да създаде на наднационално ниво законодателство и да синхронизира моделите на разрешителните режими на изобретенията и патентите, възникнали в резултат на интензивното развитие на индустрията и търговията, както и задълбочаването и усложняването на икономическите и политическите връзки между държавите. Първият законодателен акт в България в областта на административноправното регулиране на обществените отношения относно създаването и използването на обектите – индустриална собственост е Законът за търговските и индустриални марки. В него се посочва, че всеки отличителен знак, който служи като средство за разпознаване на произведения на търговия или индустрия, съставлява марка по смисъла на закона. Първият административен регулаторен орган в тази сфера е Бюрото по индустриална собственост към Отделението за търговия, индустрия и занаяти на Министерството на търговията, което извършва регистрацията на марките или отказва вписването им. При удовлетворителен отговор се издава свидетелство, след което марката се публикува в специален Бюлетин – отделно приложение към „Държавен вестник“. Местни индустриалци или търговци, които притежават първа награда или златен медал от някое световно изложение, имат привилегията да поставят в марката си и държавния герб по начинъ, обаче, да се не засенчва самата марка. Основанията да се откаже регистрацията на марка са изчерпателно уредени в закона. Отказът подлежи на обжалване в едномесечен срок от уведомлението пред окръжния съд по мястото на подаване на заявлението. 

През 50-те години на миналия век е приет Указът за изобретенията, техническите усъвършенствания и рационализаторските предложения, както и Правилник. С ПМС № 242 от 11.05.1954 г. ИНРА е отделен от структурата на Държавната планова комисия. През 1961 г. е приет Законът за откритията, изобретенията и рационализаторските предложения (ЗОТИРП). Законът за изобретенията и рационализациите (ЗИР) от 1968 г. и правилникът за прилагането му уреждат на по-късен етап признаването на правото на авторство върху определено изобретение или рационализация. Административният акт за признаване на правото върху изобретение или рационализация е от категорията на декларативните актове на държавно управление, поради което признаването на авторското право, проявява своето действие с обратна сила. Държавният комитет за наука и технически прогрес е ръководен орган в областта на изобретателството и рационализаторството. Ръководството се осъществява чрез Института за изобретения и рационализации. Съгласно закона изобретението е ново творческо техническо решение на задача, по-прогресивно и по-полезно в сравнение със съществуващото равнище на техниката, което се отнася до коя и да е област на народното стопанство, науката, културата, здравеопазването и народната отбрана.

Не се считат за изобретения предложенията, които:

а) противоречат на обществените и държавните интереси или на принципите на социалистическия морал. Ако за такова изобретение бъде издаден патент или авторско свидетелство, документът се анулира;

б) се основават на идеи, научни открития, научни принципи и основни положения на науката, без да посочват конкретни решения за използуването им;

в) се отнасят до изработване на методи и съставяне на формули за изчисления, системи за методически построения и преобразования, до избор на абсолютни геометрични размери на изделия и съоръжения или представляват скали, графици и номограми;

г) се отнасят до методи и системи за възпитание, обучение и дресировка. Авторите на изобретенията могат да поискат от Института за изобретения и рационализации да им се признае авторството с издаването на авторско свидетелство или патент.

Наименование за произход на стоките и изделията за потребление се урежда в Закона за търговските марки и промишлените образци (ЗТМПО).  Ръководен орган в областта на изобретенията и рационализациите е Комитетът за наука, технически прогрес и виеше образование (КНТПБО), който осъществява поверените му по закона правомощия главно чрез Института за изобретения и рационализации (ИИР — бивш ИНРА).

3.2. Изобретателското административно право има за предмет административноправното регулиране на обществените отношения по закрила на индустриалната собственост. Индустриалната собственост е вид интелектуална собственост, в която основни обекти на закрила са изобретенията и полезните модели, марките и географските означения, промишленият дизайн, както и новите сортове растения, породите животни, топологиите на интегрални схеми, фирмените наименования и други. Изразът „индустриална собственост“ се разбира в най-широк смисъл и се прилага не само към индустрията и търговията, но и към индустриите от областта на селското стопанство, полезните изкопаеми, всички фабрични или естествени продукти, например: вина, зърнени храни, тютюн, плодове, животни, минерали, минерални води, бирени напитки, цветя, брашна.

Нормативната уредба на изобретателското административно право се съдържа в Закона за патентите и регистрацията на полезните модели; Закона за марките и географските означения; Закона за промишления дизайн; Закона за топологията на интегралните схеми; Закона за закрила на новите сортове растения и породи.

Марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен в Държавния регистър на марките по начин, който позволява ясно и точно да се определи предметът на закрилата, предоставена с регистрацията. Такива знаци могат да бъдат например: думи, включително имена на лица, букви, цифри, рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, цветове, звуци или всякакви комбинации от такива знаци. Марките могат да бъдат търговски марки, колективни и сертификатни марки. Правото върху марка се придобива чрез регистрацията ù, считано от датата на подаване на заявката и принадлежи на първия заявител.

Под географско означение се разбира наименование за произход и географско указание. Наименованието за произход е наименованието на страна, район или определена местност от тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и чиито качества или свойства се дължат предимно на географската среда, включваща природни и човешки фактори. Като наименования за произход могат да бъдат регистрирани определени видове продукти като вина, сирена, млечни продукти, продукти от месо, напитки и други подобни. Географското указание е наименованието на страна, район или определена местност от тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и притежава качество, известност или друга характеристика, които могат да се отдадат на този географски произход. Като географски указания най-често се регистрират природните изкопаеми и минералните води.

Промишлен дизайн е видимият външен вид на продукт или на част от продукт, определен от особеностите, на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветовото съчетание или комбинация от тях. Продукт е всяко изделие, получено по промишлен или занаятчийски начин, включително части, предназначени за сглобяване в съставно изделие, комплект или композиция от изделия, опаковка, графични символи и печатни шрифтове, с изключение на компютърни програми. Промишленият дизайн може да е национален, европейски, международен.

Изобретението представлява техническо решение на задача, от която и да е област на общественото стопанство. То осигурява на притежателя си монополно предимство и му предоставя различни възможности за реализация и печалба. Това може да бъде както продукт, апарат, устройство, вещество или система, така и метод или технология, които отговарят кумулативно на критериите за патентоспособнот – новост, изобретателска стъпка и промишлена приложимост и не попадат в изключенията на закрила, които са залегнали в патентното законодателство:

а) открития, научни теории и математически методи;

б) резултати от художествено творчество;

в) планове, правила и методи за интелектуална дейност, за игри или за делова дейност и компютърни програми;

г) представяне на информация.

Свидетелството за регистрация на полезен модел предоставя на притежателя изключителни права, т. е. правoто да забрани използването на изобретението,  предмет на издадения  патент от трети лица за определен период от време. Примери за полезни модели са: технологично решение за производство на дървената част на еднолицев матрак – скара и рамка, пластилин за моделиране, прекратен поради неплащане на такси; самонагаждащо се автоключарско декодиращо устройство, държател за модели, система за изработване на активни градоустройствени и урбанистични модели, реалистичен симулационен модел на женска гърда и др. 

Обект на закрила е оригинална топология, която представлява комбинация от известни елементи и връзки между тях, която е резултат от собствените интелектуални усилия на създателя ù и не е известна сред създателите на топологии и производителите на интегрални схеми по време на нейното създаване.

Обществените отношения, свързани със създаването, закрилата и използването на новите сортове, имат пряко отношение към аграрното административно право. Обект на закрила са създадени или открити и разработени сортове растения от всеки ботанически род и вид, в това число клон, линия, хибрид или подложка, независимо от метода на получаването им (изкуствен или естествен). Сертификат за нов сорт растение се предоставя, когато той е нов, различен, хомогенен и стабилен. Сортът трябва да има сортово наименование, което да се свързва с неговото генетично обозначение и да служи за идентифицирането му. То трябва да се отличава от всяко друго наименование, използвано в страната за този вид или за близки на него видове. 

Сортът е нов, когато към деня на подаване на заявката за сертификат, той или размножителен материал, или реколта от него не е предлаган за продажба, продаван, подлаган на друг вид търговия или предлаган със съгласието на селекционера, както следва: 

1) на територията на страната за не повече от 1 г.; 

2)   на територията на всяка друга страна за не повече от 6 г. за дървета и лози и не повече от 4 години за всеки друг растителен вид. 

Сортът е различим, когато е ясно отличим от всеки друг сорт, който е общоизвестен към датата на подаване на заявката. 

Сортът е хомогенен, когато независимо от наличието на малки отклонения, растенията са идентични по своите съществени признаци, в това число и по отношение на особеностите на своето полево и вегетативно размножаване. 

Сортът е стабилен, когато остава непроменен по своите съществени признаци след нееднократна репродукция.

Закрилата на породите животни се урежда също от Закона за закрила на новите сортове растения и породи животни. Органите, които участват в процедурата по предоставяне на правна закрила на новите сортове растения са изпълнителният директор на Изпълнителната агенция по сортоизпитване, апробация и семеконтрол и председателят на Патентното ведомство на Република България, а на новите породи животни – са изпълнителният директор на Изпълнителна агенция по селекция и репродукция в животновъдството и председателят на Патентното ведомство на Република България.

Производството пред Патентното ведомство за регистрация на обекти-индустриална собственост се извършва от отдела по спорове към Патентното ведомство, който според административноправната доктрина не е административна юрисдикция. Председателят на Патентното ведомство на Република България или оправомощен от него заместник-председател изпълняват компетентността на особена наказателна юрисдикция по реда на Закона за марките и географски означения (ЗМГО) във връзка с регистрирани марки и географски означения и Закона за промишления дизайн.

 

4. Стандартизационно административно право

4.1. Норми относно стандартизацион-ното административно право се съдържат в чл. 46 на Наредбата-закон за индустрията от 1936 г.:

„(1). Министърът на търговията, промишлеността и труда може, след като вземе мнението на Индустриалния съвет, да установява с отделни наредби единни типове, размери и технически норми за индустриални и занаятчийски изделия от дадено производство, когато намери, че това е от народостопански интерес.

3абележка: Нормите на материалите за строителните работи се установяват от Министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството, съобразно със съответните законоположения по закона за Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството.

(2). Въпросните единни типове, размери и технически норми се изработват от комисии, назначавани от министъра, в които влизат представители на евентуално заинтересуваните ведомства, както и на заинтересуваните производства.

(3) Изработените описания, чертежи и прочие на единни типове, размери и технически норми се одобряват с царски указ по доклад на министъра на търговията, промишлеността и труда и, след обнародването им в „Държавен вестник“, стават задължителни за всички производители на такива изделия в страната, в срок, който ще се определи от Министерството.

(4) Установените по посочения начин единни типове, размери и технически норми не са задължителни за изработвани по специални поръчки изделия, които не са предназначени за пазара“.

С Постановление № 7 от 18.02.1949 г. на Министерски съвет е одобрена Наредба за стандартите, чиято цел е цел да уреди въпроса за изработване и въвеждане на стандартите във всички по-важни отрасли на народното стопанство, науката и техниката. Стандартът е точно установена частична или пълна характеристика на даден обект или обозначение на еднообразно схващане по точно установени едни или няколко белези, имащи всеобща задължителна сила за производството, размяната, строителството и други прояви в живота. Институтът за рационализация (ИНРА) организира и ръководи работата по изработването на проекто-стандартите чрез Върховен комитет по стандартизация. Той ги регистрира, публикува и упражнява върховен контрол за тяхното приложение. При всички стопански министерства, Министерството на народната отбрана и Министерството на народното здраве се създават ведомствени комитети по стандартизация. Одобрените стандарти се регистрират при Института за рационализация със самостоятелна и единна номерация. С ПМС № 2113 от 14.07.1950 г. е приета Наредба по стандартите. Тя разширява обема от функции и представителния състав на различни ведомства в досегашния Върховен комитет по стандартизация и вменява някои допълнителни задължения: изработването на нестандартен артикул се забранява, както и продаването на стоки, неотговорящи на установения стандарт, като в отделните случаи нестандартни стоки се продават като дефектни с разрешение на министъра на вътрешната търговия. За първи път се появява абревиатурата „БДС“: върху опаковката се поставя шифърът (БДС, номерът и годината) на стандарта. Направо върху самия стандартен продукт се поставя „шифърът само тогава и на такива места, където не се нарушава външната красота на стандартния продукт“. Председателят на Държавната планова комисия Карло Луканов утвърждава Инструкция за приложение наредбата по стандартите, която посочва, че единствената форма на стандартизиране в страната е Българския държавен стандарт (БДС). Съобразно подзаконовия акт държавните стандарти имат задължителна сила. Изработените държавни стандарти се разглеждат и утвърждават от Върховния комитет по стандартизация (ВКС) при Института за рационализация (ИНРА). В брой 267 от 13.11.1950 г. на „Държавен вестник“ е публикувано обявление относно утвърдените от ВКС стандарти.

Основите на държавното управление в тази сфера на обществения живот през 60-те години на ХХ век се съдържат в Закона за стандартизацията. Обект на правно регулиране са обществените отношения по „създаването, прилагането и контрола на държавните стандарти и нормалите с цел да се съдействува за повишаване техническото равнище и качеството на продукцията, за усъвършенствуване на производствените процеси, за увеличаване производителността на труда и серийността на изделията, за разширяване специализацията, кооперирането и автоматизацията в производството, за ускоряване проектирането и усвояване производството на изделията, за рационално използуване на суровини, материали и енергия, за снижение себестойността на продукцията, за развитието на науката, техниката и външната търговия на страната“ (чл. 1). В чл. 2 се дава дефиниция на понятието стандартизация: „установява възможния най-малък брой решения на повтарящи се случаи, които при дадени условия са най-изгодни за народното стопанство. Тя включва дейностите стандартизиране, нормализиране, унифициране и типизиране“. Предмет на стандартизацията са: научно-техническа терминология, означения, класификация, характерни величини (размери, форми, допуски), качество на суровини, полуфабрикати и готови изделия, технологически процеси, начини за приемане и методи за изпитание, опаковка, маркировка, съхранение, транспортиране и други показатели. Управлението и държавният контрол на административноправно регулиране в тази област на обществения живот са поверени на Държавния комитет за наука и технически прогрес чрез Института по стандартизация, мерки и измерителни уреди и Върховния съвет по стандартизация. Ролята на административно-наказателни юрисдикции изпълняват директорът на Института по стандартизация, мерки и измерителни уреди; ръководителите на ведомствата; председателите на изпълнителните комитети на окръжните и градските народни съвети или определени от тях длъжностни лица. Наказателни постановления за нарушаване на стандарти и нормали за лекарствени средства се издават от министъра на народното здраве и социалните грижи или от определено от него длъжностно лице. Нормативната уредба може да се допълни и още с някои постановления на Министерския съвет, отнасящи се до качеството на стоките и услугите (Постановление на ЦК на БКП и МС № 29 от 18 юли 1964 г. за по-нататъшно подобряване качеството на промишлената продукция и Постановление на ЦК на БКП и МС от 30 май 1964 г. за подобряване на техническия контрол по качеството в промишлеността и др.), Правилник за качеството на продукцията. Държавното управление се извършва от Комитета за качеството, стандартизация и метрология, правното положение на който специализиран административен орган се урежда от Правилника за задачите и устройството на Комитета по качеството, стандартизацията и метрологията. През 1970 г. Законът за стандартизацията е изменен и основен орган за утвърждаване на различните видове стандарти се превръща Комитетът за качеството, стандартизацията и метрологията (ККСМ), на който се подчинени всички ведомства и организации с право да създават стандарти. Този комитет сам утвърждава БДС и може да отменя отраслови или заводски нормали, които противоречат на БДС. Освен това той разрешава и споровете между ведомствата, предприятията и другите организации, които възникват във връзка с изработването и утвърждаването на различните видове нормали.

4.2. Предметът на съвременната регулация на стандартизационното административно право са обществените отношения, свързани с:

а) осъществяването на официален контрол по отношение на изискванията към:

1. фитосанитарната дейност, продуктите за растителна защита и торовете;
2. ветеринарномедицинската дейност, здравеопазването на животните и хуманното отношение към тях;
3. страничните животински продукти, непредназначени за консумация от човека;
4. фуражите;
5. суровините и храните с изключение на бутилираните натурални минерални, изворни и трапезни води;
6. материалите и предметите, предназначени за контакт с храни;
7. съответствието на качеството на пресните плодове и зеленчуци със стандартите на Европейския съюз за предлагане на пазара;
8. качеството на зърното;
9. оценка на съответствието на качествените характеристики на храните с изискванията на национални стандарти, стандарти, разработени от браншови организации и одобрени от компетентния орган, и технологични документации;
10. лабораторно-диагностичната дейност;
11. управлението на риска;

б) осигуряването на проследимост, точност и достоверност на измерванията;

в) дейността по националната акредитация на органи, които извършват дейности по оценяване на съответствието или други дейности, за които се прилагат схеми за акредитация;

г) осъществяването на дейността по националната стандартизация и реда за създаването, устройството и дейността на Българския институт за стандартизация.

„Всяка една стока, за да бъде произведена и пусната на пазара, трябва да отговаря на определени стандарти. Спазването на тези стандарти е гаранция за качество и безопасност на стоката. Всеки производител е длъжен да гарантира съответствието на стандартите към момента на продажба на стоката и в срока на нейната гаранция“.

Нормативната уредба се съдържа в Закона за Българската агенция по безопасност на храните; Закона за защита от вредното въздействие на химичните вещества и смеси; Закона за измерванията; Закона за националната акредитация на органи за оценяване на съответствието; Закона за национална стандартизация; Закона за техническите изисквания на продуктите.

Административният надзор се упражнява от: 

– министъра на икономиката и индустрията по Закона за измерванията и Закона за националната акредитация на органи за оценяване на съответствието; 

– председателя на Държавната агенция за метрологичен и технически надзор по Закона за измерванията, Закона за техническите изисквания към продуктите и Закона за защита от вредното въздействие на химичните вещества и смеси; 

– изпълнителния директор на Българската агенция за безопасност на храните по реда на Закона за храните; 

– изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Българска служба за акредитация“ по Закона за националната акредитация на органи за оценяване на съответствието; 

– Българския институт по стандартизация и Българския институт за метрология по Закона за измерванията и Закона за националната стандартизация.

 

5. Трудово административно право

Пазарът на труда е в основата на създаването на блага и в икономическия просперитет на обществото. Административноправните измерения на този подотрасъл на административното стопанско право се отнасят до всеобхватен по своя характер обем от правоотношения от публичноправно естество.

5.1. Началото на националната административноправна регулация в областта на полагането на труд е положено в началото на миналия век. Законът за Инспектората по труда в България за целите на прилагането и изпълнението на законите, правилниците и наредбите в сферата на индустрията, търговията, занаятите и закрилата на работниците учредява специализирана администрация – Инспекторат по труда към Министерството на търговията и земеделието, който се състои от главните инспектори при министерството и от окръжните инспектори – във всеки окръг по един. При изпълнение на своите задължения служителите на Инспектората по труда имат право на свободен достъп по всяко време на денонощието до всички „обществени, държавни и частни промишлени заведения, даже и когато тия заведения са предназначени за професионално учение или за благотворителна цел“. При проверките те могат да изискват да им се представят регистрите, правилниците, работническите книжки, свидетелствата и др. документи по законите за индустрията, търговията, занаятите и защитата на работниците, с изключение на онези регистри и части от тях, които са търговска тайна. Инспекторите налагат административни наказания „глоби“ при констатирано административно нарушение. През 1917 г. е приет Законът за хигиената и безопасността на труда, който урежда хигиената и безопасността на труда във всички индустриални, занаятчийски, търговски, строителни и транспортни организации и предприятия. Домашният труд, в който са заети само членове на семейството, е изключен от обхвата на закона. Притежателите, стопаните, директорите или управителите на тези заведения и предприятия са длъжни лично да изпълняват и следят за изпълнението на разпоредбите на закона. За първи път изброените лица се определят като „работодатели“. Адресати на закона са и работниците или техните родители и настойници, доколкото изпълнението им зависи от тях. Всеки работодател е длъжен най-късно до 15 март всяка втора година да подава декларация чрез местното общинско управление за броя на работниците, за състоянието на работните места, условията на труд и др. до Министерството на търговията, промишлеността и труда. Във фокуса на подробната азчивистративноправна уредба е закрила на здравето и живота на заетите работници. Със Закона за отменяване на всички закони, издадени преди 9.09.1944 г. , нормативната уредба, свързана с условията на труд, е премахната и заместена от нормата на чл. 4 на Кодекса на труда, която предвижда тези функции да се поемат от Централния съвет на Общия работнически професионален съюз (ЦС на ОРПС), като профсъюзите имат право да учредяват и да организират избирането и назначаването на комисии по охрана на труда, инспекции по труда, работнически инспектори по труда, а също така съвети, комисии и делегати по държавното обществено осигуряване, чрез които да провеждат надзор върху изпълнението на задълженията на предприятията, учрежденията и организациите по приложение разпоредбите на настоящия кодекс и чрез които да осъществяват държавното обществено осигуряване. При Министерството на транспорта и Министерството на тежката промишленост се организират и специални ведомствени служби по техническата безопасност на труда; такива служби могат да се създадат и при други ведомства по решение на Министерския съвет. При Министерството на народната отбрана, за предприятията към него, се организира специална служба по охрана на труда и техническата безопастност.
Министерствата изработват правила и норми за обезопасяване на опасни съоръжения и опасни работни места съгласувано с профсъюзите. Впоследствие административноправната регулация се извършва от Закона за Инспекцията за надзор по безопасност на труда към Министерски съвет. Задачите по организиране на закрила на труда отново е поверена на единствената синдикална организация в България по времето на тоталитарната държава със Закона за предоставяне на Българските професионални съюзи контрола по охрана на труда, които по силата на чл. 399, ал. 1 от Кодекса на труда упражняват цялостен контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности.

5.2. Трудовото административно право има за предмет административноправното регулиране на обществените отношения при осъществяването на трудова дейност в сферата на селското стопанство, индустрията и услугите, насочено към създаването на качествена работна среда, която гарантира предвидими и прозрачни, безопасни и здравословни условия на труд; свободно движение на работници, трудовата миграция и интеграцията на националния трудов пазар на чужденци; насърчаване и увелечаване на заетостта; професионална квалификация на работниците; ефективен контрол върху спазването на условията на труд. 

Нормативната уредба се съдържа в Кодекса на труда, Закона за здравословни и безопасни условия на труд, Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, Закона за насърчаване на заетостта, Закона за хората с увреждания, Закона за инспектиране на труда. Особено разгърната е подзаконовата нормативна уредба (наредби) за придобиване на квалификация по професии от областта на индустриалното производство.

Инспектирането на труда включва контрола по спазване на трудовото и осигурителното законодателство и специализирания контрол по Закона за насърчаване на заетостта и Закона за здравословни и безопасни условия на труд. В дейността по инспектиране се включват и отделни контролни дейности на:

1. техническия надзор на съоръженията с повишена опасност;
2. противопожарния контрол;
3. строителния контрол;
4. контрола по техническото състояние и безопасността на земеделската и горската техника и придобиването на правоспособност за работа с нея;
5. контрола по ядрената безопасност и радиационната защита;
6. контрола по спазване на изискванията на Закона за гражданското въздухоплаване, Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България, Закона за автомобилните превози, Закона за железопътния транспорт и на Кодекса за търговското корабоплаване;
7. специализирания контрол по Закона за защита от вредното въздействие на химичните вещества и препарати;
8. контрола по предотвратяване и ограничаване на промишленото замърсяване;
9. контрола по спазване на изискванията на Закона за енергетиката;
10. други контролни дейности, определени в нормативен акт, свързани с осъществяване на трудова дейност или с провеждане на обучение.

Надзорът се извършва от инспектори, държавни служители и/или други оправомощени лица във:

1. Изпълнителната агенция „Главна инспекция по труда“;
2. Държавната агенция за метрологичен и технически надзор;
3. Агенцията за ядрено регулиране;
4. Дирекцията за национален строителен контрол към министъра на регионалното развитие и благоустройството;
5. Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ на Министерството на вътрешните работи;
6. областните дирекции „Земеделие“, които изпълняват функции по Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника;
7. Министерството на енергетиката;
8. Министерството на транспорта;
9. Министерството на околната среда и водите;
10. Министерството на отбраната;
11. Министерството на здравеопазването;
12. Националната агенция за приходите;
13. Националния осигурителен институт;
14. други администрации, на които е възложено с нормативен акт да осъществяват тези функции.

Видовете административен надзор в сферата на труда са следните:

1. министърът на труда и социалната политика ръководи и координира дейностите по осъществяване на:

а) цялостния контрол за спазване на трудовото законодателство;

б) интегрирания контрол по осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд;

в) специализирания контрол по Закона за насърчаване на заетостта и Закона за хората с увреждания;

2. министърът на енергетиката осъществява контрол за:

а) техническото състояние и експлоатацията на енергийните обекти;

б) прилагането на реда и техническите условия за топлоснабдяване и прекратяване на топлоподаването и прилагане на дяловото разпределение на топлинна енергия;

в) изпълнението на задължението за набиране и съхраняване на резервите от горива, необходими за сигурно и непрекъснато снабдяване с енергия;

г) готовността на енергийните обекти за работа при бедствия и военно положение;

д) изпълнението на произтичащите от Закона за енергетиката задължения за предоставяне на информация на Министерството на енергетиката;

3. министърът на регионалното развитие и благоустройството упражнява контрол по спазването на разпоредбите на Закона за устройство на територията и на нормативните актове по прилагането му при проектирането и строителството, включително влагането на качествени строителни материали и изделия с оглед осигуряване на сигурността, безопасността, достъпността и другите нормативни изисквания към строежите;
4. министърът на вътрешните работи упражнява контрол по осъществяването на държавния противопожарен контрол съгласно Закона за Министерството на вътрешните работи;
5. министърът на околната среда и водите осъществява:

а) контрол по изграждането и експлоатацията на нови инсталации и съоръжения и експлоатацията на действащи инсталации и съоръжения с цел предотвратяване и ограничаване на промишленото замърсяване;

б) специализирания контрол по Закона за защита от вредното въздействие на химичните вещества и препарати;

6. министърът на земеделието и храните осъществява контрол на дейностите, свързани с пускането на пазара, регистрирането, пускането в употреба, спирането от работа и по техническото състояние и безопасността на земеделската и горската техника и по придобиването на правоспособност за работа с нея;
7. министърът на транспорта:

а) контролира условията за безопасност в търговското корабоплаване, гражданското въздухоплаване и железопътния транспорт и във вътрешните водни пътища и пристанища на Република България;

б) контролира технически разследването на авиационни произшествия и инциденти, произшествия в морските пространства и вътрешните водни пътища, произшествия и инциденти в железопътния транспорт;

в) организира контрола по спазване на условията за осъществяване на обществен превоз на пътници и товари и превозите за собствена сметка;

г) осъществява контрол по спазване на условията за осъществяване на превоз на опасни товари;

д) осъществява специализиран контрол по спазване на трудовото законодателство, осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд и технически надзор на съоръжения с повишена опасност в транспортната система на страната;

8. министърът на отбраната упражнява цялостен контрол по спазването на трудовото законодателство и осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд при изпълнението на специфичните дейности в Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия;
9. министърът на здравеопазването упражнява контрол върху дейността на службите по трудова медицина съгласно Закона за здравословни и безопасни условия на труд;
10. председателят на Агенцията за ядрено регулиране е в пряко взаимодействие с органите на изпълнителната власт относно осъществявания контрол по спазване на изискванията и нормите за безопасното използване на ядрената енергия и йонизиращите лъчения, управлението на радиоактивните отпадъци и отработеното гориво и на условията на издадените лицензии и разрешения;
11. председателят на Държавната агенция за метрологичен и технически надзор осъществява технически надзор на съоръженията с повишена опасност по реда на глава пета от Закона за техническите изисквания към продуктите;
12. изпълнителният директор на Националната агенция за приходите осъществява контрол по отношение на:

а) спазването на осигурителното законодателство, съгласно правомощията му;

б) работодателите за изпълнението на задълженията им, свързани с подаване на уведомления до съответната териториална дирекция на Националната агенция за приходите за сключване, изменение или прекратяване на трудови правоотношения;

13. управителят на Националния осигурителен институт осъществява контрол по спазването на осигурителните права на осигурените лица съгласно Кодекса за социално осигуряване.

Разпоредбата на чл. 153, § 1 от ДФЕС урежда подпомагаща компетентност в областта на административното трудово право на държавите от ЕС чрез подкрепа относно:

а) подобряване в частност на работната среда с цел закрилата на здравето и безопасността на работниците;

б) условия на труд;

в) социална сигурност и социална закрила на работниците;

г) закрила на работниците при прекратяване на трудовия договор;

д) информиране и консултиране на работниците;

е) представителство и колективна защита на интересите на работниците и работодателите, включително съвместно вземане на решения при спазване на параграф 5;

ж) условия за заетост на граждани на трети страни, законно пребиваващи на територията на Съюза;

з) интегриране на лицата, изключени от пазара на труда;

и) равенство между мъже и жени по отношение на възможностите на пазара на труда и третирането при работа;

й) борба срещу социалното изключване;

к) модернизация на системите за социална закрила, без да се нарушава социалната сигурност.

Друга подпомагаща компетентност е тази по действия относно организацията на професионалното обучение (чл. 166 от ДФЕС). Ангажимент на всяка държава е да въведе в законодателството си и да прилага принципа за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд или за труд с равна стойност (чл. 157 от ДФЕС).

 

Заключение

 

Мултидисциплинарните отрасли на административното стопанско право формират общовалидни за аграрното административно право, индустриалното административно право, административно право на услугите институти. Те взаимно се преплитат, допълват и постигат максимално положителен ефект за обществото.

Принципите на конкурентното административно право се отнасят до всички видове стопанска дейност. Административният надзор върху качеството на произвежданите и предлагани на пазара стоки и дейности в рамките на потребителското административно право е обвързан с изискванията в стандартизационното административно право. В тази насока е и особено тясната връзка между индустриалното административно право и потребителското административно право по повод етикетирането и обозначаването на стоките. Лоялната конкуренция е немислима без наличието на защитени продукти и услуги в рамките на изобретателското административно право. А производството на стоки и доставката на услуги в стопанското административно право следва да се извършват в благоприятна работна среда и да съдействат за икономическия просперитет и благосъстоянието на гражданите.

 

БИБЛИОГРАФИЯ / REFERENCES

Архивите говорят: Политическа история на съвременна България. Сборник документи. Том І (1944-1947). София: Държавна агенция „Архиви“, 2016. // Arhivite govoryat: Politicheska istoria na savremenna Bulgaria. Sbornik dokumenti. Tom І (1944-1947). Sofia: Darzhavna agentsia „Arhivi“, 2016.

Големинов, Ч. (2005) Правно регулиране на икономическите отношения при условията на пазарната икономика. – Правна мисъл, 2005 № 4. // Goleminov, Ch. (2005) Pravno regulirane na ikonomicheskite otnoshenia pri usloviyata na pazarnata ikonomika. – Pravna misal, 2005 № 4.

Делимаринова, Н. Развитие на правната уредба на индустриалната собственост в Европа от Древността до края на ХІХ век. (2015). – De Jure, 2015, № 1. // Delimarinova, N. Razvitie na pravnata uredba na industrialnata sobstvenost v Evropa ot Drevnostta do kraya na HІH vek. (2015). – De Jure, 2015, № 1.

Димитров, В. (2023). Административното регулативно и надзорно право като подотрасъл на българското административно право. – Административно правосъдие, 2023, № 2. // Dimitrov, V. (2023). Administrativnoto regulativno i nadzorno pravo kato podotrasal na balgarskoto administrativno pravo. – Administrativno pravosadie, 2023, № 2.

Зиновиева, Д. Лицензионни административни актове. София: Сиела, 1998. // Zinovieva, D. Litsenzionni administrativni aktove. Sofia: Siela, 1998.

Костадинов, Г., Ив. Дерменджиев и А. Воденичаров. Административно право. Специална част. София: Наука и изкуство, 1973. // Kostadinov, G., Iv. Dermendzhiev i A. Vodenicharov. Administrativno pravo. Spetsialna chast. Sofia: Nauka i izkustvo, 1973.

Кючуков, Л. (2024). Нови моменти в предварителния контрол по Закона за обществените поръчки.  – De Jure, 2024, № 1. // Kyuchukov, L. (2024). Novi momenti v predvaritelnia kontrol po Zakona za obshtestvenite porachki.  – De Jure, 2024, № 1.

Ламбева-Стефанова, М. (2016). Характеристика на договора за обществена поръчка. – De Jure, 2016, № 2. // Lambeva-Stefanova, M. (2016). Harakteristika na dogovora za obshtestvena porachka. – De Jure, 2016, № 2.

Михайлова, Е. Тоталитарната държава и право в България (1944-1989). София: Нов български университет, 2016. // Mihaylova, E. Totalitarnata darzhava i pravo v Bulgaria (1944-1989). Sofia: Nov balgarski universitet, 2016.

Николова, Р. Учебно помагало по административно право. София: Нов български университет, 2020. // Nikolova, R. Uchebno pomagalo po administrativno pravo. Sofia: Nov balgarski universitet, 2020.

Николова, Р. Административни права и задължения на гражданите. (2022). – Административно правосъдие, 2022, № 6. // Nikolova, R. Administrativni prava i zadalzhenia na grazhdanite. (2022). – Administrativno pravosadie, 2022, № 6.

Николова, Р. Финансиране на независимо филмово продуцентство извън правилата на ЕС. В: Творчеството на проф. Константин Кацаров през призмата на съвременното право. София: Нов български университет, 2024. // Nikolova, R. Finansirane na nezavisimo filmovo produtsentstvo izvan pravilata na ES. V: Tvorchestvoto na prof. Konstantin Katsarov prez prizmata na savremennoto pravo. Sofia: Nov balgarski universitet, 2024.

Рачев, Ф. (1995) Държавно регулиране на стопанската дейност. – Правна мисъл, 1995, № 2. // Рачев, Ф. (1995) Държавно регулиране на стопанската дейност. – Правна мисъл, 1995, № 2.

Симеонова, Г. Прилагане правилата за държавните помощи по отношение на обществената услуга радио- и телевизионно разпространение. В: Медиите в България: 30 години по-късно. София: Нов български университет, 2020. // Simeonova, G. Prilagane pravilata za darzhavnite pomoshti po otnoshenie na obshtestvenata usluga radio- i televizionno razprostranenie. V: Mediite v Bulgaria: 30 godini po-kasno. Sofia: Nov balgarski universitet, 2020.

Стайнов, П. Особените юрисдикции в областта на администрацията. София: Българска академия на науките, 1956. // Staynov, P. Osobenite yurisdiktsii v oblastta na administratsiyata. Sofia: Balgarska akademia na naukite, 1956.

Стайнов, П., А. Ангелов, Д. Димитров, В. Христофоров. Административно право. Специална част. София: ДИ „Наука и изкуство“, 1949. // Staynov, P., A. Angelov, D. Dimitrov, V. Hristoforov. Administrativno pravo. Spetsialna chast. Sofia: DI „Nauka i izkustvo“, 1949.

Тодорова, Ю. Исторически преглед и развитие на правната уредба на конкуренцията в България до 1944 г. (2018). – De Jure, 2018, № 1. // Todorova, Yu. Istoricheski pregled i razvitie na pravnata uredba na konkurentsiyata v Bulgaria do 1944 g. (2018). – De Jure, 2018, № 1. 

Чернева, Г. Административноправен режим на публично-частното партньорство, концесиите и обществените поръчки. В: Административно право. Специална част (състав. Цветан Сивков). София: Сиби, 2015. // Cherneva, G. Administrativnopraven rezhim na publichno-chastnoto partnyorstvo, kontsesiite i obshtestvenite porachki. V: Administrativno pravo. Spetsialna chast  (sastav. Tsvetan Sivkov). Sofia: Sibi, 2015.

Чифчиева, М. Принудителни административни мерки. София: Сиби, 2022. // Chifchieva, M. Prinuditelni administrativni merki. Sofia: Sibi, 2022.

Янкулова, С. Административни юрисдикции. София: МОНТ, 2021. // Yankulova, S. Administrativni yurisdiktsii. Sofia: MONT, 2021.

 

Multidisciplinary branches of administrative commercial law

Prof. Raina Nikolova, Dr. Habil.

Abstract: The article is devoted to generally applicable administrative law sub-branches of science with a multidisciplinary character, which play an active role in the full exercise of entrepreneurial activity by legal entities in all aspects of administrative commercial law – agricultural, industrial, and administrative law of services. These are: competitive administrative law, consumer administrative law, inventive administrative law, standardisation administrative law, labour administrative law. The publication traces the historical dimensions of the development of legislation in this area; the subject of regulation; the principles on which these institutions common to administrative commercial law are developed; the regulatory framework governing public relations in these areas; as well as the competent administrative bodies that exercise administrative supervision.

Keywords: administrative supervision, inventive administrative law, competitive administrative law, multidisciplinary branches, consumer administrative law, standardisation administrative law, labour administrative law.