Ограничаването на правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения при извършване на проверки на място от Комисията за защита на конкуренцията и българската национална идентичност в светлината на член 4, параграф 2 от Договора за Европейския съюз

Асен Мингов

Резюме: Статията обсъжда административнопроцесуалната същност на проверките на място, които извършва Комисията за защита на конкуренцията за събиране на доказателства при разследване на твърдени нарушения, свързани със забранени споразумения, решения, съгласувани практики и злоупотреби с господстващо/монополно положение. Публикацията обсъжда конституционноправната уредба на възможните ограничения на неприкосновеността на кореспонденцията и на другите съобщения, както и международноправното регулиране на тези въпроси от Конвенцията за правата на човека и основните свободи и съобразното постановките в Хартата на основните права на Европейския съюз по този въпрос. Обсъждат се процесуалните аспекти на ограниченията на тайната на кореспонденцията и съответствието на Закона за защита на конкуренцията с българската Конституция, правото на ЕС, международния договор.

Ключови думи: Административен съд – София – област, Договор за Европейския съюз, Комисия за защита на конкуренцията, Конституция на Република България, национална идентичност, проверки, разрешение от съда, тайна на кореспонденцията и другите съобщения

Асен Мингов е магистър по право на СУ „Св. Климент Охридски“ и докторант по административно право и административен процес.

Професионалната му дейност е следната:

от 2012 г. – Съдебен помощник във Върховен административен съд

от 2014 г. – Хоноруван асистент, Катедра по административноправни науки

от 2015 г. – Процесуален представител на Върховен административен съд

2016 г. – 2018 г. – Съучредител и член на Управителния съвет на Сдружение на администрацията в органите на съдебната власт

2018 г. – 2021 г. – Заместник-председател на Управителния съвет на Сдружение на администрацията в органите на съдебната власт

от 14.03.2022 г. – Съдия в Административен съд – София област

от 18.03.2022 г. – Член на Звеното за анализи и тълкувателна дейност във Върховен административен съд

1. Проверки на място извършвани от Комисията за защита на конкуренцията.

На Комисията за защита на конкуренцията (КЗК, Комисията),  в качеството ѝ на независим специализиран държавен орган е възложено със Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) да осигурява защита и условия за разширяване на конкуренцията и на свободната инициатива в стопанската дейност в Република България, както и да обезпечава прилагането на правото на Европейския съюз в областта на конкуренцията.

 За изпълнението на тези цели, КЗК е снабдена с изключително богат инструментариум от властнически актове, с които едностранно да въздейства върху обществените отношения в стопанската дейност, като установява и коригира всяко отклонение в пазарното поведение на участниците на съответните пазари, което е в противоречие с принципите на конкурентното право.

С цел събиране на достатъчно убедителни доказателства за издаването на законосъобразни властнически актове на Комисията за защита на конкуренцията са предоставени и широки правомощия за извършване на проучването в отделните производства.

Един от най-ефективните способи за събиране на доказателства е извършването на проверки на място.

Проверките на място са инструмент за събиране на доказателства от органите за защита на конкуренцията при разследване на твърдени нарушения, свързани със забранени споразумения, решения, съгласувани практики и злоупотреби с господстващо/монополно положение (най-тежките форми на нарушение на конкурентното право). 

Това са изненадващи проверки, при които КЗК разполага с правомощия да влиза в помещенията, превозните средства и/или другите обекти (включително в домовете на всеки представител или член на управителните органи или на персонала на предприятия или на сдружения на предприятия, в случай на основателни съмнения, че документи или други записи, които са свързани със стопанската дейност и с предмета на проверката, се съхраняват там). 

Съгласно чл. 50, ал. 2, т. 5 от ЗЗК при проверката на място КЗК разполага с правомощия да получава достъп до всякакви носители на информация, включително сървъри, достъпът до които може да се осъществява чрез компютърни системи или други средства, намиращи се в проверяваните помещения, включително придобити чрез форенсик средства данни, независимо от носителя, на който информацията се съхранява, като преносими компютри, мобилни телефони, други мобилни устройства или съхраняване в „облак“. 

Следва да бъде изрично посочено, че уредбата на изброените правомощия на КЗК, уредени в ЗЗК, е аналогична на уредбата на правомощията на Европейската комисия в разпоредбите на чл. 20 и чл. 23 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 и 82 от Договора и на чл. 6 от Директива (ЕС) 2019/1 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 година за предоставяне на правомощия на органите по конкуренция на държавите членки, за да бъдат по-ефективни в правоприлагането, и за гарантиране на правилното функциониране на вътрешния пазар.

Проверките на място в България се извършват след предварително разрешение на съдия от Административен съд – София – област по искане на председателя на Комисията, което следва да съдържа пълна и подробна обосновка на естеството на твърдените нарушения, като обобщено да са изнесени основните данни и анализи на Комисията, въз основа на които тя е формирала извод за основателни съмнения за извършени нарушения.

Съдът, от своя страна, е длъжен да провери дали исканата проверка цели разкриване, изясняване и установяване на факти и обстоятелства, релевантни към състава по посоченото нарушение с оглед нуждите на разследването и доказването по конкретното образувано производство, както и дали нуждите на главното производство изискват разследване чрез извършване на исканата проверка на място. 

При формиран извод, че извършването на проверка на място по смисъла на чл. 50, ал. 1 от ЗЗК е пропорционално на очертаната легитимна цел съдът следва да постанови определение, с което да разреши извършването на проверката на място.

Съгласно чл. 51, ал. 4 от ЗЗК в определението, с което се разрешава извършването на проверката на място, съдът посочва точното наименование на предприятието, сдружението на предприятия или купувача на селскостопански и хранителни продукти, което или който подлежи на проверка. Разрешението се отнася за всички помещения, превозни средства и други обекти, които се използват от проверяваното предприятие, сдружение на предприятия или от купувача на селскостопански и хранителни продукти, като се посочват и конкретните обекти на проверката. 

Видно от посочените разпоредби на ЗЗК, нито за КЗК съществува задължение да индивидуализира документите, записите и устройствата, до които иска да осъществи достъп, посредством проверката на място, нито за съда съществува задължение да ги посочи в съдебния акт, с който се разрешава проверката на място.

Това е съвсем логично и се основава на обстоятелството, че не е възможно предварително КЗК да е наясно какви документи, записи или устройства се съхраняват в обектите на предприятията, в които се иска извършването на проверка на място, респективно няма как да ги индивидуализира при подаването на искането до съда. От своя страна съдът, предвид спецификата на производството по чл. 51 от ЗЗК, също няма възможност да установява тези обстоятелства в съдебното производство по разрешаване на проверката, тъй като това практически би обезсмислило нейното последващо извършване от страна на КЗК.

Налага се изводът, че след получаване на разрешение от страна на съда за извършване на проверка на място, КЗК разполага с правомощието да изисква предоставяне на достъп до всякаква информация, която е достъпна в обекта, предмет на проверката на място, в това число и всички форми на кореспонденция, съхранявана както на служебните устройствата (телефони, таблети, лаптопи, настолни компютри и т. н.), използвани от служителите на предприятието, така и на собствените им такива, предвид обстоятелството, че последните, макар и лични, е възможно да са използвани за служебни нужди.

Съгласно чл. 46 от ЗЗК всички физически и юридически лица са длъжни да оказват съдействие на комисията при изпълнение на правомощията ѝ по този закон, както и по Регламент (ЕО) № 1/2003, Регламент (ЕО) № 139/2004 и Регламент (ЕС) 2017/2394.

Нещо повече, съгласно чл. 47, ал. 1 от ЗЗК лицата, от които е поискано съдействие по силата на този закон, както и по Регламент (ЕО) № 1/2003, Регламент (ЕО) № 139/2004 и Регламент (ЕС) 2017/2394, не могат да се позовават на производствена, търговска или друга защитена от закон тайна.

Гореизложеното налага да бъде поставен въпросът относно ограничаването на правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения при извършване на проверка на място от Комисията за защита на конкуренцията.

2. Ограничаване на правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения

Съгласно чл. 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи/Европейска конвенция за правата на човека (КЗПЧОС, ЕКПЧ) всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция, като намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

Според ХОПЕС и ЕКПЧ ограничаването на някое от трите основни права (зачитане на личния и семеен живот, на жилището и тайната на кореспонденцията) може да бъде осъществено от държавните власти, ако това е предвидено в закон и е необходимо за защитата на определен обществен интерес. 

Налага се изводът, че ХОПЕС и ЕКПЧ допускат ограничаване на правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения при наличието на 2 предпоставки – това да е предвидено в закон и да е налице обществен интерес, какъвто определено е налице в хипотеза на разследване на тежки нарушения на конкурентното право.

Конституцията на Република България, обаче, предоставя на своите граждани по-високи гаранции за защита на неприкосновеността на тяхната кореспонденция, отколкото предоставят ХОПЕС и ЕКПЧ.

По отношение на правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения и тяхната неприкосновеност Конституцията на Република България в разпоредбата на чл. 34 не е предвидила аналогичен правен режим на този в ХОПЕС и ЕКПЧ (възможност за ограничаването на това основно право – в предвидени от закона случаи с цел защитата на определен обществен интерес).

Видно от разпоредбата на чл. 34, ал. 2 от Конституцията, изключения от правилото за неприкосновеност на кореспонденцията се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.

В тази връзка следва да бъде посочено, че основните права на гражданите, уредени в Конституцията на Република България, могат да бъдат разделени на четири групи от гледна точка на възможността упражняването им да бъде ограничавано:

Първата група включва правата, чието упражняване не може да бъде ограничавано (т.нар. абсолютни права) – тези, изброени в чл. 57, ал. 3 от Конституцията: „При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37“. 

Втората група включва правата, които могат да бъдат ограничавани само при условията на чл. 57, ал. 3 от Конституцията – при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение. Такива са например правата по чл. 30, ал. 4 – 5, чл. 35, ал. 2, чл. 36, ал. 2, чл. 39, ал. 1, чл. 40, ал. 1, чл. 41, чл. 43, ал. 3 и др. от Конституцията.

Третата група включва правата, които освен на основанията по чл. 57, ал. 3 от Конституцията, могат да бъдат ограничавани само на основания, които са пряко посочени в Конституцията – чл. 34, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 42, ал. 1 и др. от Конституцията.

Четвъртата група включва правата, които освен на основанията по чл. 57, ал. 3 от Конституцията, могат да бъдат ограничавани и на други основания, конкретизацията на които основания за ограничаване или ред за упражняване Конституцията предоставя на закона – чл. 25, ал. 6, чл. 27, ал. 1-3, чл. 30, ал. 2, чл. 31, ал. 5 и др. от Конституцията.

Ясно и категорично конституционният законодател е направил разграничение между различните групи основни права, като е предвидил, че основното право на неприкосновеност на кореспонденцията (попадащо в третата група), е допустимо да бъде ограничавано само с разрешение на съд и с една единствена цел/основание – разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.

Константна е и практиката на Конституционния съд на Република България, по тълкуването на чл. 34 от Конституцията, в посока, че единствено в този конституционен текст са посочени допустимите основания за ограничаване на правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения, като ако такива ограничения са предвидени в специален закон, последните трябва да бъдат вместени в рамката на допустимото, което Конституцията е определила, в противен случай ограничаването ще бъде противоконституционно.

Ограничаването на основното право на неприкосновеност на кореспонденцията не е допустимо на основания различни от разкриване или предотвратяване на тежки престъпления, съгласно Основния закон на Република България. Разпоредба, ограничаваща това основно право, макар и установена със закон, на други основания извън посочените в Конституцията е противоконституционна. Следователно никаква преценка за пропорционалност и съразмерност на въведеното със закон ограничение, независимо от това в името на какъв обществен, държавен или друг висш интерес е предвидено, не би могла да бъде осъществена, щом това ограничение излиза извън обхвата на зададените от Конституцията граници за допустимо ограничаване на неприкосновеността на кореспонденцията.

Нарушенията – предмет на разследване от страна на КЗК, свързани със забранени споразумения, решения, съгласувани практики и злоупотреби с господстващо/монополно положение, макар и най-тежките форми на нарушение на конкуренцията, не са престъпления по смисъла на Наказателния кодекс на Република България.

Гореизложеното налага да бъдат направени три извода: 

1. Разпоредбата на чл. 47 от ЗЗК, в частта ѝ, с която се предвижда, че лицата, от които е поискано съдействие, не могат да се позовават на производствена, търговска или друга защитена от закон тайна, както и разпоредбата на чл. 50, ал. 2, т. 5 ЗЗК, в частта ѝ, с която се предоставя правомощие на КЗК да получава достъп до всякакви носители на информация, ограничават правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения.
2. Тези ограничения в чл. 47 и 50 от ЗЗК са в пълно съответствие както с разпоредбите на чл. 3 и на чл. 6 от Директива (ЕС) 2019/1 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 година, така и с разпоредбата на чл. 7 ХОПЕС, и съответно с чл. 8 ЕКПЧ във връзка с чл. 52, пар. 3 ХОПЕС.
3. Тези ограничения в чл. 47 и 50 от ЗЗК не са в съответствие с чл. 34, ал. 2 от Конституцията на Република България.

Предвид на тези обстоятелства, както пред правоприлагащите органи, така и пред съдилищата се поставя въпросът дали в изпълнение на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията и непосредствената приложимост на разпоредбата на чл. 34, ал. 2 от Основния закон, следва да бъдат оставени неприложени разпоредбите на чл. 47 и чл. 50, ал. 2, т. 5  ЗЗК, като противоречащи на посочената конституционна норма, както и дали ако бъдат оставени неприложени тези разпоредби на ЗЗК, като противоречащи на Основния закон, биха оставени и неприложени норми от правото на ЕС, което от своя страна би било нарушение на задължението за осигуряване на пълния ефект на правото на ЕС.

Разрешаването на подобен конфликт относно прилагането на Конституцията на Република България и Правото на ЕС преминава задължително през изследване на въпроса относно зачитането на националната идентичност на държавите членки, който основен принцип на правото на ЕС е прокламиран изрично в чл. 4, параграф 2 на Договора за Европейския съюз (ДЕС), а също и в преамбюла на Хартата на основните права на ЕС и според която Съюзът дължи „зачитане многообразието на културите и традициите на европейските народи, както и националната идентичност на държавите членки и организацията на техните публични власти на национално, регионално и местно равнище“.

Националната идентичност по смисъла на чл. 4, параграф 2 от ДЕС е понятие с комплексен характер. То съдържа специфични както правни, така и исторически, и социални аспекти, като във всеки отделен случай е необходимо да бъде направен детайлен анализ върху конкретните обществени отношения в съответната държава членка, които налагат неприлагане на правото на ЕС.    

3. Българска национална идентичност

Конкретните обстоятелства, които налагат неприлагане на правото на ЕС поради зачитане на националната идентичност на Република България във връзка със защитата на правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения, се изразяват в следното: 

От 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. България (в този период Народна република България – НРБ) се управлява от Българската комунистическа партия (БКП), формално подпомагана от Българския земеделски народен съюз (БЗНС) и обществено-политическата организация Отечествен фронт.

Управлението на Българската комунистическа партия през този период е известно в обществото като комунистически режим, като през 2000 г. е приет Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. В чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 3, ал. 2 от този закон се посочва, че по време на режима системно са нарушавани основните права на гражданите. 

В периода 1944-1990 г. основен инструмент за осъществяване на държавното управление е Държавна сигурност (ДС) – институция, обединяваща тайните служби в НРБ. 

Като подразделение на ДС е обособен отдел за Оперативно-техническо управление, чиято задача е била проверка на кореспонденцията и използване на оперативна техника за подслушване. Контролът върху личната и служебна кореспонденция е било специализирано мероприятие с наименование „Вихрен“, подслушване на домашен и служебен телефон е било специализирано мероприятие с наименование „Пирин“, а микрофонното подслушване е било мероприятие с наименование „Родопи“ .

Точни и категорични данни относно обема на реализираните мероприятия с наименование „Вихрен“, „Пирин“ и „Родопи“ не са публично оповестени, но в българското общество трайно е залегнало убеждението, че тези мероприятия са били масово използвани, спрямо широк кръг субекти и без да бъде осъществяван контрол. И към днешна дата българското общество е особено чувствително по отношение неприкосновеността на личната кореспонденция, като темата присъства регулярно в публикации в медиите и издадените сборници с документи на Държавна сигурност.

С оглед на тези обстоятелства, при приемането на действащата Конституция на Република България, народните представители от Великото народно събрание са провели задълбочен обществен и политически дебат относно текста на Конституцията, който регламентира неприкосновеността на кореспонденцията. Били са обсъдени два варианта – 1) да бъде приет текст, който напълно съответства на чл. 8 ЕКПЧ и 2) да бъде приет текст, който дава по-големи гаранции за неприкосновеността на кореспонденцията на гражданите. С внушително мнозинство на народните представители е гласуван вторият вариант на текст, който предвижда основанията за ограничаване на правото на неприкосновеност на кореспонденцията да бъдат изрично заложени в самата Конституция, а именно единствено в хипотеза на разкриване или предотвратяване на тежки престъпления и след разрешение на съдебната власт. Отхвърлянето на идеята ограниченията на това основано право да бъдат уредени в закон е обосновано с мотива, че единствено чрез конституционна уредба би могло да се гарантира, че ще бъден сложен край на съществуващата десетилетия порочна практика кореспонденцията на всеки гражданин да бъде проверявана по силата на множество различни изключения, предвидени в специални закони, преследващи цели, различни от тези, разписани в Основния закон. По тези съображения народните представители са приели единствените допустими основания за ограничаване на неприкосновеността на кореспонденцията, които следва да са налице кумулативно: 1) за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления и 2) след разрешение на съдебната власт.

В случаите, в които Конституцията допуска ограничаване на основно право (т.е. когато същото не е предвидено в Основния закон като абсолютно – право, чието упражняване не може да бъде ограничавано) извън тези, чието ограничаване е допустимо само при условията на чл. 57, ал. 3 от Конституцията – при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение, е възприет подход, при който или основанията за ограничаване на основното право са посочени пряко в текста на съответната конституционна разпоредба, или се предвижда конкретизацията на основанията за ограничаване да бъде предмет на законова уредба. 

Като примери за конституционни норми, които предвиждат, че ограничаване на основно право е допустимо само със закон и въз основа на закон, могат да бъдат посочени следните текстове от Конституцията от 1991 г.:

Чл. 30. (2) Никой не може да бъде задържан, подлаган на оглед, обиск или на друго посегателство върху личната му неприкосновеност освен при условията и по реда, определени със закон.

Чл. 32. (2) Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи.

Чл. 33. (1) Жилището е неприкосновено. Без съгласието на обитателя му никой не може да влиза или да остава в него освен в случаите, изрично посочени в закона.

Що се отнася до неприкосновеността на кореспонденцията и другите съобщения, разпоредбата на чл. 34 от Конституцията е нормата, която установява обхвата на допустимото ограничаване, а именно при кумулативно наличие на две предпоставки –  само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.

Този подход, възприет от конституционния законодател с разпоредбата на чл. 34 от Основния закон, може да се обясни в историческа перспектива с факта, че съществувалата традиционна конституционна уредба на това основно право, непредвиждайки ограниченията за него в самия основен закон, е допуснала законодателство и политическа практика, които грубо са погазвали това основно право по един нетърпим за обществото начин.

Основният закон представлява ценностно обвързан ред, който признава защитата на свободата и човешкото достойнство като върховна цел на цялото право. Човешкият образ, заложен в Основния закон, обаче не е този на самодостатъчния индивид, а на личността като част от общността, в която публичната власт създава гаранции срещу произвол.

В Конституцията от 1991 г. основните права са обявени за непосредствено обвързващи законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Би възникнало противоречие с тази всеобхватна връзка на държавната власт, ако при изпълнение на която и да е от държавно властническите функции, могат да бъдат ограничавани произволно или дискреционно основни права.

Ограничаването на основните права е допустимо единствено, ако е необходимо за постигане на обществена цел, оправдана от ценностната система на Основния закон, и ако се осъществява в рамките на конституционно предвидените форми.

В Република България свободата и тайната на кореспонденцията и другите съобщения не могат да бъдат ограничавани дори въз основа на закон, ако това ограничаване надхвърля зададения от Конституцията обхват – само когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления и винаги с разрешение на съдебната власт. Основното право на тайна на кореспонденцията защитава личната кореспонденция между индивиди срещу узнаването на съдържанието ѝ от публичната власт.

В Република България Основният закон съставлява обективен ценностен ред, който предоставя всеобхватна защита на основните права, за осъществяването на който е задължена цялата публична власт и който не позволява по-тясна защита на основните права от зададените такива в рамките на международния правен ред и в автономния правен ред на ЕС, които от своя страна допускат (дори насърчават) по-широка такава.

Видно от Стенограма от сто седемдесет и четвъртото пленарното заседание на Седмото Велико Народно събрание от 4 юли 1991 г., конституционният законодател, воден имено от гореизложените съображения, приема текста на чл. 34 от Конституцията. Дълго е разисквано дали текстът на посочената разпоредба да бъде „Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени. Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.” или „Свободата и тайната на кореспонденцията и другите съобщения са неприкосновени. Изключение от това правило се допуска само в случаите, предвидени от закона.“ т. е., да бъде приета сега действащата редакция или да бъде запазен подходът в този член такъв, какъвто е възприет в разпоредбите, приети до този момент на трето четене (примери, за които бяха изложени по-горе) – ограничаването на основно право да е „в предвидените от закона случаи”.

Народните представители обаче схващат посочената конституционна норма като „едно от достойнствата на приетите досега текстове на Конституцията“. Общото разбиране е, че тази разпоредба (в приетата ѝ редакция) слага окончателно края на съществуващата десетилетия порочна практика гражданите да бъдат подслушвани и кореспонденцията им да бъде проверявана без тяхно съгласие. Убеждението е, че народните представители от Великото Народно събрание в никакъв случай не трябва да допускат тези времена и да се завръщат.

Учредителната власт е формулирала целта и е установила процедурата, когато пределите на свободата на кореспонденцията могат да бъдат стеснявани. Конституцията изрично и изчерпателно предвижда кумулативното наличие на две изисквания, при които е възможно да се ограничава свободата и неприкосновеността на кореспонденцията. Всяко изключение, при което съдържанието на кореспонденцията става достояние на други лица освен адресатите, за които посланието е предназначено, следва да се извършва с разрешение на съдебната власт. На второ място, ограничаването на неприкосновеността на кореспонденцията не е и не може да бъде безусловно, а както предвижда чл. 34, ал. 2 от Конституцията само за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.

Трайна и непротиворечива е практиката на Конституционния съд на Република България, според която разпоредбата на чл. 34 от българската конституция създава по-големи гаранции за неприкосновеността на кореспонденцията от разпоредбата на чл. 8 ЕКПЧ и чл. 7 ХОПЕС, като установява по-рестриктивен режим относно възможните основания и процедури за ограничение на правото. Това разминаване между Конвенцията и ХОПЕС, от една страна, и Конституцията на Република България – от друга, не следва да бъде интерпретирано като несъответствие помежду им в сферата на неприкосновеността на кореспонденцията, а като създаване на по-благоприятен режим за защита на основното право. Известно е, че изискванията на Конвенцията при провъзгласяване на правата следва да бъдат приемани като минимален стандарт при националната конституционна уредба и законова защита на основните права. В този смисъл изискванията на наднационалното регулиране са приложени и нормата на националната конституция, когато създава по-благоприятен режим за защита на основното право, им съответства.

От друга страна, за да бъде в съответствие с Конституцията, разкриването на тайната на кореспонденцията трябва напълно да отговаря на изискванията за ограничаване на правото, предвидени в чл. 34, ал. 2 на основния закон на Република България.

Разпоредбата на чл. 34 от Конституцията не е била предмет на конституционни изменения от приемането на Основния закон през 1991 г. Такива не се обсъждани нито при промените в Конституцията с оглед предстоящото членство на България в ЕС, нито някога са били обект на предложение за изменение.  

По така изложените съображения се налага и изводът, че чл. 34 от Конституцията от Конституцията съдържа право, съответстващо на правото, гарантирано от чл. 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека, като неговият смисъл и обхват предоставя по-широка защита, като значимостта му за българските граждани определя същността му на част от националната идентичност на Република България, присъща на нейните основни политически и конституционни структури.

Въпросът относно Националната идентичност на Република България при ограничаването на правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения е поставен пред Съда на Европейския съд в отправено преюдициално запитване от Административен съд – София – област, по което е образувано дело С-619/2023 и по което дело все още няма произнасяне от страна на СЕС.

Заключение

В заключение на всичко изложено дотук и отчитайки спецификата на обществените отношения, възникващи при и по повод извършването на проверки на място от страна на Комисията за защита на конкуренцията се налага следният извод:

При извършване на проверки на място от Комисията за защита на конкуренцията не е допустимо да бъде ограничавано правото на свобода и тайна на кореспонденцията и другите съобщения, прокламирано в чл. 34 от Конституцията на Република България, доколкото разследваните от КЗК нарушения на конкурентното право не са сред основанията за ограничаване, заложени в самата Конституция. 

БИБЛИОГРАФИЯ / REFERENCES

Държавна сигурност – административни, принудителни и наказателни мерки. София: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 2014. ISBN: 978-954-2986-44-7. // Darzhavna sigurnost – administrativni, prinuditelni i nakazatelni merki. Sofia: Komisia za razkrivane na dokumentite i za obyavyavane na prinadlezhnost na balgarski grazhdani kam Darzhavna sigurnost i razuznavatelnite sluzhbi na Balgarskata narodna armia, 2014. ISBN: 978-954-2986-44-7.

Държавна сигурност и българската икономика (1944–1991 г.), част II. София: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 2018. ISBN: 978-619-7361-46-9. // Darzhavna sigurnost i balgarskata ikonomika (1944–1991 g.), chast II. Sofia: Komisia za razkrivane na dokumentite i za obyavyavane na prinadlezhnost na balgarski grazhdani kam Darzhavna sigurnost i razuznavatelnite sluzhbi na Balgarskata narodna armia, 2018. ISBN: 978-619-7361-46-9.

Държавна сигурност и научно-техническото разузнаване. София: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 2013. ISBN: 978-954-2986-26-3. // Darzhavna sigurnost i nauchno-tehnicheskoto razuznavane. Sofia: Komisia za razkrivane na dokumentite i za obyavyavane na prinadlezhnost na balgarski grazhdani kam Darzhavna sigurnost i razuznavatelnite sluzhbi na Balgarskata narodna armia, 2013. ISBN: 978-954-2986-26-3.

Иванов, Д. ДС следяла кореспонденцията на над 2100 интелектуалци с хора от Запада. [онлайн], Factor.bg, 27.11.2021 г., достъпна на адрес: https://faktor.bg/bg/articles/ds-sledyala-korespondentsiyata-na-nad-2100-intelektualtsi-s-hora-ot-zapada. // Ivanov, D. DS sledyala korespondentsiyata na nad 2100 intelektualtsi s hora ot Zapada. [onlayn], Factor.bg, 27.11.2021 g., dostapna na adres: https://faktor.bg/bg/articles/ds-sledyala-korespondentsiyata-na-nad-2100-intelektualtsi-s-hora-ot-zapada.

Оперативният отчет на Държавна сигурност (1944 – 1991). София: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 2010. // Operativniyat otchet na Darzhavna sigurnost (1944 – 1991). Sofia: Komisia za razkrivane na dokumentite i za obyavyavane na prinadlezhnost na balgarski grazhdani kam Darzhavna sigurnost i razuznavatelnite sluzhbi na Balgarskata narodna armia, 2010.

Семов, А. (2021). Националната конституционна идентичност в ЕС. Смисъл и механизми за защита. – Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, Юридически факултет, Том 88, 2021. // Semov, A. (2021). Natsionalnata konstitutsionna identichnost v ES. Smisal i mehanizmi za zashtita. – Godishnik na SU „Sv. Kliment Ohridski“, Yuridicheski fakultet, Tom 88, 2021.

Спасов, С. (2018). И сега ли ни следят така? [онлайн] – Сега, 25.10.2018 г., публикувана на адрес:   https://www.segabg.com/category-observer/i-sega-li-ni-sledyat-taka. // Spasov, S. (2018). I sega li ni sledyat taka? [onlayn] – Sega, 25.10.2018 g., publikuvana na adres:   https://www.segabg.com/category-observer/i-sega-li-ni-sledyat-taka.

Христов, Хр. (2019). Държавна сигурност била по-добра в подслушването от ЩАЗИ. [онлайн] – Държавна сигурност.com, 2.05.2019 г., публикувана на адрес: https://desebg.com/2011-01-13-09-25-08/3953-2019-05-02-17-22-02?fbclid=IwAR0cCTt7P-ct1PFVXP8AWQAbyRLlL_smCrF7j9arJOLsnWrFdL-b4T0b1iA. // Hristov, Hr. (2019). Darzhavna sigurnost bila po-dobra v podslushvaneto ot ShtAZI. [onlayn] – Darzhavna sigurnost.com, 2.05.2019 g., publikuvana na adres: https://desebg.com/2011-01-13-09-25-08/3953-2019-05-02-17-22-02?fbclid=IwAR0cCTt7P-ct1PFVXP8AWQAbyRLlL_smCrF7j9arJOLsnWrFdL-b4T0b1iA.

Христов, Хр. (2023). Наредили на ДС да спре подслушванията чак през февруари 1990 г. [онлайн] – Държавна сигурност.com, 17.02.2023., публикувана на адрес: https://desebg.com/2011-01-13-09-25-08/5440-2023-02-17-15-39-20. // Hristov, Hr. (2023). Naredili na DS da spre podslushvaniyata chak prez fevruari 1990 g. [onlayn] – Darzhavna sigurnost.com, 17.02.2023., publikuvana na adres: https://desebg.com/2011-01-13-09-25-08/5440-2023-02-17-15-39-20.

 

Restriction of the right to freedom and secrecy of correspondence and other communications during on-site inspections by the Commission for Protection of Competition and Bulgarian national identity in the light of Article 4(2) of the Treaty on European Union

Assen Mingov

Abstract: The article discusses the administrative procedural nature of on-site inspections carried out by the Commission for Protection of Competition to gather evidence in investigations of alleged violations related to prohibited agreements, decisions, concerted practices and abuse of dominant/monopoly position. The publication discusses the constitutional framework for possible restrictions on the inviolability of correspondence and other communications, as well as the international legal regulation of these issues by the Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms and the relevant provisions of the Charter of Fundamental Rights of the European Union on this matter. It discusses the procedural aspects of restrictions on the secrecy of correspondence and the compliance of the Competition Protection Act with the Bulgarian Constitution, EU law and international treaties.

Keywords: Administrative Court – Sofia – region, Treaty on European Union, Commission for Protection of Competition, Constitution of the Republic of Bulgaria, national identity, inspections, court authorisation, confidentiality of correspondence and other communications.