Ограничават ли наредбите за общински жилища в София и Пловдив правото на ефективни правни средства за защита пред съд?

– гл. ас. д-р Любомир Кючуков

Любомир Кючуков е завършил Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2020 г., със специалност „Право“. От 2021 е докторант по „Административно право и административен процес“ към катедра „Административноправни науки“ на Юридическия факултет, а от 2022 г. е асистент по тези дисциплини. През 2024 г. става доктор по Административно право и административен процес с тема на дисертацията „Възобновяване на производствата по издаване на индивидуални административни актове“. Заема академичната длъжност „главен асистент“ в Университет по архитектура, строителство и геодезия от 2024 г. и в СУ „Св. Климент Охридски“ от 2025 г. През 2019 г. заедно със своя отбор завършва на второ място в престижното Национално състезание по гражданско и търговско право „Кристиан Таков“. Практикува в адвокатска кантора.

Резюме: Статията изследва съответствието на действащите наредби за общински жилища на територията на общините София и Пловдив с принципите на ефективната съдебна защита и достъпа до правосъдие. Изследването поставя акцент върху съотношението между подзаконовите нормативни актове и националното законодателство, от една страна, и актуалната практика на административните съдилища, Върховния административен съд и Съда на Европейския съюз, от друга. Анализирани са възможните последици от неясни или противоречиви правила относно административното и съдебното обжалване, които биха могли да затруднят упражняването на правото на защита. В заключение се формулират предложения de lege ferenda за усъвършенстване на действащата нормативна уредба и за по-пълно съответствие с националните и европейските стандарти за достъп до правосъдие.

Ключови думи: достъп до правосъдие, ефективни правни средства за защита, общински жилища.

Достъпът до ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес, гарантиран в чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), е основополагащ за правовата държава, а неговата реализация е задължение на всички държавни органи, независимо в коя властова система функционират. Друг принцип, установен както в национални, така и в наднационални източници на правото, е за прилагане на нормативния акт от по-висока степен, когато е налице противоречие между разпоредби от различно ниво на юридическа сила. Тези две начала са дотолкова въплътени в правовия ред, че на теория рядко поставяме под съмнение тяхното реално приложение.

Все още обаче някои действащи нормативни актове и съдебна практика са дискусионни, с оглед потенциални ограничения в упражняването на права, станали характерни за съвременните ни разбирания за юриспруденция. В настоящата статия ще бъдат посочени само някои примери за такива текстове в областта на административното право (дял местно самоуправление), като целта на труда е да се регистрират отклонения от фундаментите и да се предложат евентуални способи за възвръщането на нарушения баланс. Приложеният метод на научно изследване включва юридико-догматичен, сравнителноправен и системен анализ на действащите наредби за общински жилища в общините София и Пловдив като представителна извадка, предпочетени поради наличието на най-голям жилищен фонд от градовете в страната¹.

Следва да се посочи като предварително уточнение, че приложимостта на чл. 47 ХОПЕС към правоотношенията, възникващи по повод управлението и разпореждането с общински жилища, не е безспорна, предвид ограниченията на чл. 51 от Хартата и практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) относно приложното ѝ поле². Същевременно, обаче, не може да бъде пренебрегнато обстоятелството, че част от дейностите по развитие, обновяване и поддържане на общинския жилищен фонд в общините София и Пловдив се осъществяват чрез механизми, съфинансирани със средства от Европейския съюз в рамките на Програмата „Развитие на регионите“ (2021-2027 г.) и Националния план за възстановяване и устойчивост. Поради това стандартите за ефективна съдебна защита, развити в практиката на СЕС по чл. 47 от Хартата, могат да бъдат използвани като допълнителен критерий при преценката на допустимостта и пропорционалността на ограниченията на достъпа до съд в разглежданата материя.

Редът за установяване на жилищни нужди на граждани, настаняване под наем и продажба на общински жилища в двата най-големи града в страната, се урежда с подзаконови нормативни актове, приети в изпълнение на чл. 45а от Закона на общинската собственост (ЗОС)³ – НРУУРОЖТСО⁴ (приета от Столичния общински съвет) и НУРУЖННОЖП⁵ (приета от Общински съвет – Пловдив). Предмет на изложението са предвидените в двете наредби способи за оспорване на някои от актовете, засягащи права и законни интереси на лица, кандидатстващи за настаняване в общинско жилище или за неговото закупуване.

Така, съгласно чл. 12, ал. 1 НУРУЖННОЖП за разглеждането на заявления, отнасящи се до жилищни проблеми на граждани и техните семейства/домакинства районният кмет назначава комисии, в които се включват служители от общинската администрация (технически специалисти, юристи, лекари и др.). Други комисии, назначени от кмета на общината⁶, съгласно ал. 3 на същата разпоредба, осъществяват „вътрешнослужебен административен контрол“ върху дейността на районните комисии. Редът за оспорване на решенията на комисиите по ал. 1 и по ал. 3 се намира в ал. 5 на чл. 12 от наредбата – съгласно тази разпоредба: „Утвърдените от съответния районен кмет решения на районните комисии по чл. 12, ал. 1 подлежат на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК) пред комисията по чл. 12, ал. 3 при община Пловдив, а утвърдените от кмета на община Пловдив решения на комисията по чл. 12, ал. 3 при община Пловдив подлежат на обжалване по реда на АПК“.

На първо място, от гледна точка на теорията на административното право и административния процес, терминът „вътрешнослужебен административен контрол“ е понятие, съчетаващо две понятия със самостоятелно значение – „централистичен (вътрешноведомствен) контрол“ и „вътрешнослужебни актове“. В сферата на изпълнителната власт и на местното самоуправление се осъществява централистичен⁷ (вътрешноведомствен⁸) контрол по законосъобразност и правилност на административните актове. Вътрешнослужебните актове пък представляват волеизявления, с които се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта – чл. 2, ал. 2 АПК, и са изключени от приложното поле на кодекса, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. Доколко може да става въпрос за „вътрешнослужебен административен контрол“, е спорно от гледна точка на понятийния апарат на административноправната наука⁹.

След направеното предварително уточнение е необходимо да се посочи, че комисията, назначена от районния кмет, е помощен орган с консултативни функции, чиито волеизявления засягат права и законни интереси на граждани, но подлежат на крайна санкция от кмета на общината – чл. 12, ал. 4 НУРУЖННОЖП. В този смисъл не е лишена от логика предвидената от общинския съвет възможност за оспорване на актовете на тази комисия от поставената йерархически над нея комисия по ал. 3. Тази възможност е проявление на вътрешноведомствения контрол – разглежданият материалноправен въпрос не напуска сферата на местното самоуправление и подлежи на преценка от непосредствено по-горестоящия административен орган. Ето защо този контрол е както по законосъобразност, така и по целесъобразност.

Пораждаща дискусия е формулировката, използвана от нормативния акт в ал. 5 на чл. 12 НУРУЖННОЖП, която урежда реда за оспорване на актовете на комисията по ал. 1. Там се посочва, че актовете на комисията по ал. 1 се обжалват по реда на АПК пред комисията по ал. 3. От действащата редакция на текста е възможно да остане впечатлението, че варедбата предвижда задължително оспорване по административен ред, преди да се пристъпи към упражняване на правораздавателен надзор.

Така нормата е интерпретирана и в някои актове на Административен съд – Пловдив, действащ като първа инстанция в рамките на съдебните оспорвания по НУРУЖННОЖП. Например, в Решение № 2364 от 4.11.2014 г. по адм. д. № 1836 от 2013 г. решаващият състав постановява: „Видно от тази подзаконова разпоредба е, че решенията на районните комисии подлежат на задължително обжалване по административен ред пред горестоящия административен орган – комисията при Община Пловдив“. В други случаи обсъжданото тълкуване на наредбата дори прегражда по-нататъшната възможност на засегнатия субект въпросът да бъде разгледан пред съд по същество: „Анализът на посочените разпоредби налага извода, че за да се развие съдебното производство е задължително жалбоподателят да изчерпи административния ред за обжалване на Протокол № 3 от 12.03.2018 г. на Община-Пловдив, пред Комисия по чл. 12, ал. 3 от НУРУЖННОЖП на Община-Пловдив. Ето защо жалбата…, с която е сезиран съдът в настоящото производство, като преждевременно предявена, се явява процесуално недопустима и производството по делото следва да се прекрати“ (Определение № 811 от 24.04.2018 г. по адм. д. № 1067 от 2018 г. на Административен съд – Пловдив).

Цитираната интерпретация поражда съмнения относно съвместимостта ѝ с разпоредбите на актове от по-висока степен (по-конкретно, на АПК и ЗНА¹⁰), както и на практиката на Върховния административен съд (ВАС), и на Съда на Европейския съюз. При действието на чл. 148 АПК, предоставящ възможност на адресата да оспори акта пред съд, преди да е изчерпана възможността за оспорване по административен ред, предвиденото в НУРУЖННОЖП процесуално положение е в противоречие с акт от по-висока степен. Изключение от изборността при реда за оспорване е възможно само ако друго е предвидено в АПК или в специален закон. Такъв например е случаят с някои данъчни производства¹¹ по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК)¹², административни по своята същност – за да се оспори ревизионният акт пред съд, е необходимо преди това да е била изчерпана възможността за обжалване по административен ред. Двата кодекса – АПК и ДОПК – са с еднаква степен на юридическа сила и предвиденото в ДОПК задължително административно оспорване е законосъобразно. Нормативен акт от по-ниска степен като НУРУЖННОЖП, обаче, не може да въвежда задължение за различно процесуално поведение от адресатите.

Принципно положение, установено в ЗНА, е за приложението на акта от по-висока степен в хипотеза на колизия (чл. 15, ал. 3 ЗНА). Това задължение е вменено на всички правораздавателни органи, т. е. на съдилищата и особените¹³ юрисдикции¹⁴. Следователно може да се поддържа становището, че трактовка, която не допуска избор на ред за оспорване, би се оказала трудно съвместима с изискванията на чл. 15, ал. 3 ЗНА. Това мнение се поддържа и от ВАС, като в дело, чийто предмет е оспорване на акт по наредбата на Столичния общински съвет (НРУУРОЖТСО), касационният съд е имал възможност да застъпи категорично, че: „общият ред за оспорване, включително възможността да се пристъпи директно към оспорване пред съд, без да е проведено оспорване по административен ред, е възможно и законосъобразно единствено в случай, че не е налице специална разпоредба, която да изключи прилагането на общия ред. В случая такова изключване е предвидено в наредбата на общината и съдът е следвало да съобрази разпоредбата на чл. 15 от Закона за нормативните актове“ (Определение № 15028 от 7.12.2017 г. по адм. д. № 13338 от 2017 г. на ВАС, III отделение).

Обратното тълкуване би довело до забавяне на достъпа на правоимащия субект до разглеждане на спора относно законосъобразността на решенията на комисиите пред съд, при наличие на уредена в кодифициращ източник възможност за избор. Макар и на пръв поглед разрешаването на разглежданите хипотези да не се характеризира с особена правна сложност – дори първоинстанционният съд да приеме, че административният ред на оспорване е приоритетен и трябва да бъде изчерпан преди съдебния, решението му винаги подлежи на касационен контрол – на практика това не представлява абсолютна гаранция за точно правоприлагане.

Доколкото субекти и по двете наредби са общински наематели, т. е. лица с доказана или потенциална жилищна нужда, не е необосновано да се поддържа, че ангажирането на лице с юридическо образование и достатъчен опит в областта на административното право и административния процес за обжалване на акта би представлявало допълнителна финансова тежест за икономически непривилегирования субект. Поставените в настоящото изложение въпроси изискват специализирани познания в юридическата материя, а едно лице, кандидатстващо за наем или закупуване на общинско жилище в общия случай не разполага с тях. Ето защо, за него би било необходимо при издаване на неблагоприятен административен акт да избира между опцията да се обърне към квалифициран специалист (респективно да му бъде назначен служебен защитник) или да се съобрази с предписаното в разпоредителната част на административния акт.

В своята практика Съдът на Европейския съюз също се е произнесъл категорично в полза на безпрепятствения достъп до правосъдие, при отсъствие на изчерпателно определените в актовете му условия. Така, в свое Решение от 27.09.2017 г. по дело C‑73/16 СЕС¹⁵ поддържа: „Задължението за изчерпване на наличните средства за защита по административен ред следователно представлява – като предварително условие за упражняване на правото на съдебна защита – ограничение на правото на ефективни правни средства за защита пред съд по смисъла на член 47 от Хартата, което в съответствие с член 52, параграф 1 от Хартата е оправдано само ако е предвидено в закон, ако зачита основното съдържание на същото право и, при спазване на принципа на пропорционалност, ако е необходимо и действително отговаря на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други лица (вж. в този смисъл решение от 15 септември 2016 г., Star Storage и др., C‑439/14 и C‑488/14, т. 49)“. В Решението по друго дело, C‑477/14 (‘Pillbox 38’)¹⁶ от 4 май 2016 г. СЕС основателно сочи, че: „всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от Хартата, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи, като при спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора“¹⁷.

Анализът на цитираната практика позволява да се постави въпросът дали са налице поне няколко от условията, на които трябва да отговарят действащите редакции на НРУУРОЖТСО и НУРУЖННОЖП според този допълнителен критерий. Изискването на СЕС ограничението на достъпа до съд да бъде предвидено в закон в случая не е спазено – наредбите са подзаконови нормативни актове, а кодифициращият национален нормативен акт изрично позволява изборност. Не е спазен и принципът на пропорционалност. Единственият възможен позитивен резултат от административното оспорване като задължителна процесуална предпоставка в случая – да се разтоварят административните съдилища от спорове по цитираните наредби – е несъразмерен с обществения интерес – да бъдат защитени икономически непривилегированите лица. Ограничението не е обективно необходимо, особено при действието на чл. 148 АПК, и не отговаря на признатите от Съюза цели от общ интерес. На последно място, разглежданото тълкуване на подзаконовите разпоредби не само не обслужва необходимостта да се защитят правата и свободите на други лица, а напротив – съдържа процесуално затруднение за социално непривилегирована група.

Подобен е случаят и с изр. второ на ал. 5 на чл. 12 НУРУЖННОЖП. То указва реда за оспорване на актовете на комисията по ал. 3 (горестоящият административен орган на комисията по ал. 1), но начинът на формулирането му също би бил трудно разбираем за адресата, незапознат с материята на административното право и административния процес. Изречение второ на нормата гласи: „… а утвърдените от кмета на община Пловдив решения на комисията по чл. 12, ал. 3 при община Пловдив подлежат на обжалване по реда на АПК“.

Неточността тук се изразява, от една страна, отново във факта, че „по реда на АПК“ може да означава и по административен, и по съдебен ред, а от друга – че в случая по-горестоящ орган над комисията по ал. 3 няма. Следователно по силата на чл. 82, ал. 2 АПК¹⁸ актовете на комисията по чл. 12, ал. 3 НУРУЖННОЖП са изключени от приложното поле на оспорването по административен ред, без това да става ясно от действащата редакция. На следващо място е важно да се отбележи, че актовете на комисията по ал. 3 могат да бъдат предмет на обжалване само ако изменят или отменят акта на по-долустоящата комисия. Единствено тогава има ново волеизявление, което обуславя самостоятелно обжалване. Ако се спазва стриктно реда на АПК, при потвърждаване на решението на комисията по ал. 1 от тази по ал. 3, на оспорване ще подлежи първоначалното волеизявление – това на комисията по ал. 1. Въпреки това наредбата не предвижда такава възможност, поради смисловата дерогация на АПК, обсъдена по-горе. Дори напротив – ако се разглеждат като проявление на „вътрешнослужебен административен контрол“, би било дискусионно доколко актовете на комисиите по ал. 1 изобщо подлежат на правораздавателен надзор при действащата ѝ редакция.

За да се избегнат тези противоречия, които пораждат различни интерпретации дори за практикуващите административни съдии при тълкуването и прилагането на НУРУЖННОЖП, de lege ferenda биха могли да се направят следните изменения. Текстът би бил по-прецизен, ако се отменят чл. 12, ал. 5 НУРУЖННОЖП, в частта „пред комисията по чл. 12, ал. 3 при община Пловдив“ в изр. първо, както и цялото изр. второ, поради противоречие с чл. 145, ал. 2, т. 1 и 2 АПК и чл. 148 АПК. Новата редакция би изглеждала така: „(5) Утвърдените от съответния районен кмет решения на районните комисии по чл. 12, ал. 1 и утвърдените от кмета на община Пловдив решения на комисията по чл. 12, ал. 3 подлежат на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК)“. По този начин не се отнема възможността на адресата за избор на ред за оспорване (може да обжалва както първо по административен ред пред комисията по ал. 3, а след произнасянето на административния орган – по съдебен ред, така и директно да инициира правораздавателен надзор, ако предпочита) и не остават съмнения относно правната природа на волеизявленията на двете комисии като по-долустоящ и по-горестоящ орган.

Неясноти относно реда на оспорване се съдържат и в наредбата, приета от Столичния общински съвет. В нея на три места не е актуализирано основанието за обжалване на различни административни актове – в чл. 10, ал. 4; чл. 20, ал. 6 и чл. 33, ал. 4 НРУУРОЖТСО. Цитираните разпоредби препращат към отменения преди повече от двадесет години Закон за административното производство (ЗАП – отм.)¹⁹. Самото споменаване на отменен нормативен акт не е толкова сериозен порок, колкото породеното от него объркване относно действащ такъв – а именно, Гражданския процесуален кодекс (ГПК)²⁰. Преди обнародването на АПК, като кодифициращ материята на административния процес нормативен акт, тя е била поделена между отменените ЗАП и ЗВАС²¹, от една страна, и действащия тогава ГПК във вече отменената му през 2007 г. редакция, от друга. Ако бяха останали само норми, препращащи към ЗАП (отм.), това не би било толкова сериозен проблем – ясно е, че вместо него вече се прилага АПК. Неосъвременените текстове на НРУУРОЖТСО обаче препращат по въпроса за връчванията към действащ нормативен акт – а именно, Гражданския процесуален кодекс (ГПК). При наличието на специални разпоредби в АПК относно връчванията и особено в контекста на последните му изменения (от 2023 г. и 2026 г.) относно електронното връчване, оставането в сила на такива текстове е юридически неточно. Още повече, че НРУУРОЖТСО в действащата си редакция определя в противоречие с АПК и относно родовата подсъдност на споровете по законосъобразността на някои актове – например, в чл. 33, ал. 4 НРУУРОЖТСО за компетентен относно обжалването на заповеди за прекратяване на наемното правоотношение Наредбата определя Софийски градски съд (СГС). Това положение е вероятно „наследство“ отпреди административната реформа, когато вместо функциониращите днес специализирани административни съдилища, правораздавателната дейност по административни спорове се е осъществявала от административните отделения към СГС. Въпреки това то не отговаря на актуалната структура на съдебната власт и установените правила за подведомственост и подсъдност по административни дела.

Макар и коментираните тук въпроси да са недвусмислени за един юрист – че при противоречие между нормативни актове от различна степен ще се приложи този от по-високо ниво, между общ и специален закон – специалният, а между отменен и актуален – актуалният, то не такава е ситуацията от гледна точка на адресатите на акта, повечето от които нямат юридическо образование. Изискванията на трайната съдебна практика са в действащите и публикувани текстове на нормативните актове смисълът да е ясен и непротиворечив, дори за лица без познания в областта на правната наука. Това становище е застъпено в Решение № 1252 от 16.07.2020 г. по адм. д. № 904 от 2020 г. на Административен съд – Пловдив, с което се отменят като незаконосъобразни по протест на прокуратурата някои от разпоредбите на НУРУЖННОЖП: „В своята трайна практика ВАС на РБ, приема, че нормотворчеството трябва да бъде на ясен език, т. е. смисълът на неговите разпоредби не трябва да буди съмнение, както и да е достъпен по отношение на адресатите на съответния нормативен акт, още повече, че големият кръг от тях са граждани, които нямат правна квалифи кация. От това следва, че езикът на нормативния акт, трябва да бъде ясен и оттам достъпен за адресатите си, за да е възможно всеки гражданин като негов адресат, когато се запознава с него, да разбере какви са правата и задъл женията, които се пораждат за него от съответния нормативен акт като цяло, включително и от всяка правна норма (в този смисъл са Решение № 7278/18.07.2002 г. по адм. д. № 3920 по описа на ВАС, 5- чл. състав, Решение № 7277/18.07.2002 г. по адм. д. № 3901/2002 г. по описа на ВАС, 5- чл. състав и др.)“.

В хипотеза, в която, за разлика от наредбата на Пловдивския общински съвет, тази на Столичния общински съвет дори не съдържа в преходните и заключителните си разпоредби уточнения относно отменените нормативни актове, текстът на НРУУРОЖТСО е в състояние да предизвика погрешно тълкуване от заинтересованите лица.

В заключение, Наредбите за режима на общинските жилища в двата най-големи града в страната – София и Пловдив, пораждат дискусионни въпроси относно съответствието си с българското законодателство, наднационалните източници и съдебната практика на местно равнище. Отправените критики и предложения de lege ferenda в настоящия труд представляват опит да се преодолеят тези недостатъци, с цел да се защитят в по-голяма степен правата на заинтересованите граждани, да се синхронизира нормативната уредба и да се породи по-широка дискусия в рамките на академичната общност относно достъпа до правосъдие.

БИБЛИОГРАФИЯ / REFERENCES

Велева, Л. Списание „Научен преглед“ – предшественикът на „Научни трудове на УНСС“. – Научни трудове на УНСС, 2026, № 1, с. 13-22. // Veleva, L. Spisanie „Nauchen pregled“ – predshestvenikat na „Nauchni trudove na UNSS“. – Nauchni trudove na UNSS, 2026, № 1, pp.13-22.

Дерменджиев, Ив. Централистичният ведомствен контрол в НРБ. – Годишник на Софийския университет, Юридически факултет, том 44, 1950, с. 1-89. // Dermendzhiev, Iv. Tsentralistichniyat vedomstven kontrol v NRB. – Godishnik na Sofiyskia universitet, Yuridicheski fakultet, tom 44, 1950, pp. 1-89.

Сивков, Цв. Общината. София: Сиби, 2002. // Sivkov, Tsv. Obshtinata. Sofia: Sibi, 2002.

Стайнов, П. Обща систематизация на формите на вътрешното управление. – Научен преглед, 1929, с. 33-46. // Staynov, P. Obshta sistematizatsia na formite na vatreshnoto upravlenie. – Nauchen pregled, 1929, pp. 33-46.

Стайнов, П. Административните юрисдикции (принос към разграничението между активна администрация и административно правосъдие). – Годишник на Софийския университет, Юридически факултет, том 37, 1942, с. 1-134. // Staynov, P. Administrativnite yurisdiktsii (prinos kam razgranichenieto mezhdu aktivna administratsia i administrativno pravosadie). – Godishnik na Sofiyskia universitet, Yuridicheski fakultet, tom 37, 1942, pp.1-134.

Стайнов, П. Особените юрисдикции в областта на администрацията. София: БАН, 1956. // Staynov, P. Osobenite yurisdiktsii v oblastta na administratsiyata. Sofia: BAN, 1956.

Стайнов, П., А. Ангелов. Административно право на Народна република България – обща част. София: Наука и изкуство, 1957. // Staynov, P., A. Angelov. Administrativno pravo na Narodna republika Bulgaria – obshta chast. Sofia: Nauka i izkustvo, 1957.

Стайнов, П., А. Ангелов. Административно право на Народна република България – обща част. София: Наука и изкуство, 1967. // Staynov, P., A. Angelov. Administrativno pravo na Narodna republika Bulgaria – obshta chast. Sofia: Nauka i izkustvo, 1967.

Чернева, Г. Оспорване на административни актове по административен ред по АПК. София: Сиела, 2025. // Cherneva, G. Osporvane na administrativni aktove po administrativen red po APK. Sofia: Siela, 2025.

Янкулова, С. Административни юрисдикции. София: Монт, 2021. // Yankulova, S. Administrativni yurisdiktsii. Sofia: Mont, 2021.

Do the Regulations Governing Municipal Housing in Sofia and Plovdiv Restrict the right to Effective Legal Remedies before a Court?

– Lyubomir Kyuchukov, PhD

ABSTRACT: This article examines the compliance of the current regulations governing municipal housing in the municipalities of Sofia and Plovdiv with the principles of effective judicial protection and access to justice. The study focuses on the relationship between subordinate legislation and national law, on the one hand, and the current practice of the administrative courts, the Supreme Administrative Court, and the Court of Justice of the European Union, on the other. It analyzes the potential consequences of unclear or contradictory rules regarding administrative and judicial appeals, which could hinder the exercise of the right to defense. In conclusion, de lege ferenda proposals are formulated to improve the current regulatory framework and ensure greater compliance with national and European standards for access to justice.

Keywords: access to justice; effective legal remedies; municipal housing