Съдебна практика
Правосъдие по екологични дела заради допуснато предварително изпълнение на административен акт
1. Процесуална легитимация на природозащитни организации /
Върховен административен съд, Шесто отделение
Определение № 8374 от 5.07.2024 г. по адм. дело № 6698 от 2024 г.
Относно
Българска фондация за биоразнообразие (БФБ) обжалва Решение № 89/11.06.2024 г. на министъра на околната среда и водите, с което е допуснато предварително изпълнение на решение № 5-ПР/2024 г. относно липсата на необходимост от ОВОС за изменението на проекта за Лот 3.2 на АМ „Струма“. Министърът не приема процесуалната легитимация на БФБ, като твърди, че организацията няма пряк и непосредствен правен интерес от обгалване по смисъла на чл. 147, ал. 1 от АПК.
Кратко изложение на фактите
Министърът на околната среда и водите е постановил Решение № 5-ПР/2024 г., с което е приел, че за изменението на инвестиционното предложение за Лот 3.2 на АМ „Струма“ – Източен вариант Г 10.50 не е необходимо извършването на ОВОС. Впоследствие, с Решение № 89/11.06.2024 г., министърът е допуснал предварително изпълнение на това решение по реда на чл. 60 АПК, мотивирайки се с особено важния обществен и държавен интерес от своевременното изграждане на участъка. Българска фондация „Биоразнообразие“ обжалва решението за предварително изпълнение. Фондацията твърди, че реализацията на проекта без нова процедура по ОВОС и оценка за съвместимост може да доведе до нарушения на правилата за опазване на биоразнообразието и защитените зони. Министърът възразява срещу жалбата, като наред с доводите за нейната неоснователност оспорва и активната процесуална легитимация на БФБ, тъй като според него фондацията няма пряк и непосредствен правен интерес от оспорването.
Правни изводи
Върховният административен съд приема, че БФБ има процесуална легитимация да обжалва акта. Съдът смята, че БФБ представлява „засегната общественост“ по смисъла на чл. 2, § 5 от Орхуската конвенция. Причината е, че фондацията е юридическо лице с нестопанска цел, осъществяващо дейност в обществена полза, с предмет на дейност опазване на околната среда. Не е необходимо БФБ да доказва индивидуално засягане на свое право. Чрез позоваването на чл. 9, § 2 и § 5 от Конвенцията ВАС приема, че за екологичните организации, отговарящи на изискванията на Конвенцията, съществува специално основание за достъп до правосъдие по въпроси на околната среда. Орхуската конвенция е част от приложимата правна рамка. Съдебната инстанция изрично отбелязва, че Конвенцията е ратифицирана със закон и е в сила за България. Поради това нейните разпоредби относно „засегнатата общественост“ и достъпа до правосъдие са релевантни при преценката на процесуалната легитимация. Съдът отделя процесуалната легитимация от основателността на жалбата. Това е същественото в определението. Приема, че БФБ има право да обжалва, но това право не означава, че жалбата трябва да бъде уважена. След като признава процесуалната легитимация на фондацията, съдът разглежда жалбата по същество и я отхвърля. Орхуската конвенция не разширява предмета на конкретното производство. Макар БФБ да има достъп до правосъдие като „засегната общественост“, тя трябва да докаже основанията, относими към конкретния предмет на делото. В случая това е предварителното изпълнение, а не законосъобразността на самото решение, че не е необходим ОВОС.
Значение
Определението има значение най-вече по отношение на достъпа до правосъдие на екологичните организации. Признава процесуалната легитимация на БФБ като „засегната общественост“ по смисъла на Орхуската конвенция. Това означава, че организация за опазване на околната среда може да оспорва административни актове по екологични въпроси, без да е необходимо да доказва лично засягане на свое субективно право. Прилага пряко критериите на Орхуската конвенция при преценката за достъп до правосъдие. За ВАС фактът, че БФБ е юридическо лице с нестопанска цел в обществена полза и предмет на дейност опазване на околната среда, е достатъчен, за да я определи като „засегната общественост“. Разграничава правото на достъп до съд от основателността на жалбата. Признаването на процесуална легитимация не означава, че жалбата следва да бъде уважена. След като допуска жалбата, ВАС я отхвърля, защото не са доказани конкретни вреди от предварителното изпълнение. Очертана е границата на съдебния контрол в производството по чл. 166 АПК. Вълповният административен съд приема, че в това производство не се решава въпросът дали решението за липса на необходимост от ОВОС е законосъобразно. Проверява се единствено дали са налице основания за спиране на предварителното му изпълнение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 8374
София, 5.07.2024 г.
Върховният административен съд на Република България – Шесто отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: СВЕТЛОЗАРА АНЧЕВА
Членове: МИЛЕНА ЗЛАТКОВА
НЕЛИ ДОНЧЕВА
при секретар и с участието на прокурора изслуша докладваното от съдията НЕЛИ ДОНЧЕВА по административно дело № 6698/2024 г.
Производството е по реда на чл. 166, ал. 2 и ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на Българска фондация Биоразнообразие /БФБ/, ЕИК 121540285, представлявано от изпълнителния директор Й. Славова, срещу Решение № 89/11.06.2024 г. на Министъра на околната среда и водите, постановено на основание чл. 60, ал. 3, вр. ал. 1 от АПК, с което е допуснато предварително изпълнение на Решение № 5 – ПР/2024 за преценяване на необходимостта за извършване на оценка на въздействието върху околната среда на министъра на околната среда и водите, с което е решено да не се извършва ОВОС на инвестиционното предложение „Изменение на инвестиционното предложение „Подобряване на трасето на Лот 3.2 на Автомагистрала „Струма“, по Източен вариант Г 10.50“.
Жалбоподателят посочва, че черпи правен интерес за обжалване на решението от чл. 38, ал. 4 от ЦЮЛНЦ, чл. 9, ал. 2 от Конвенцията за достъп до информация, участието на обществеността в процеса на взимането на решение и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (Орхуска конвенция) и чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р България.
Счита, че изпълнението на оспореният административен акт ще доведе до нарушаване на чл. 31 – чл. 33 от Закона за биологичното разнообразие (ЗБР) в светлината на нарушение на чл. 6, §. 2 и §. 3 на Директива 892/43/ЕИО и принципа на предпазливост на предпазните мерки в изпълнение на целта за постигане на високо равнище на защита на околната среда, съгласно чл. 191, §. 2 от Договора на Европейския съюз и на Договора за функциониране на ЕС.
Твърди, че ще бъде нарушено условие I.Б.5.18 на становище по ЕО № 4-3/2021 г., с което е съгласувана програма „Транспортна свързаност“ 2021-2027 г., както и че не са съобразени коментарите на Европейската комисия за нарушения на чл. 6.3 на Директива 92/43/ЕИО (Директива за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна) в Решение по Оценка на въздействие върху околната среда (ОВОС) № 3-3/2017 г., които могат да бъдат санирани единствено чрез провеждане на нова процедура по ОВОС и Оценка за съвместимост (ОС) по реда на Глава шеста от Закона за опазване на околната среда (ЗООС) и Закона за биологичното разнообразие (ЗБР).
Иска да се отмени оспореното решение.
Ответникът – Министърът на околната среда и водите, в писмено становище по делото излага доводи за недопустимост на подадената жалба, позовавайки се на чл. 147, ал. 1 от АПК (липса на пряк и непосредствен правен интерес от обжалване), във връзка с чл. 15, ал. 1 от АПК и оспорва активната процесуална легитимация на жалбоподателя. Излага съображения и за неоснователност на жалбата и законосъобразност на оспорения административен акт.
Иска жалбата като недопустима да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото да се прекрати и при условията на алтернативност същата да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
Върховният административен съд в настоящия състав, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, намира подадената жалба за процесуално допустима.
Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземане на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (Орхуска конвенция) е ратифицирана със закон, приет от ХХХIХ Народно събрание на 2 октомври 2003 г. (ДВ, бр. 91 от 2003 г., в сила от 16 март 2004 г.). Разпоредбите на чл. 2, ал. 4 и 5 от същата /в който смисъл е и § 1, т. 25 от допълнителните разпоредби на ЗООС/ дефинират понятието „засегната общественост“.
Българска фондация Биоразнообразие е юридическо лице с нестопанска цел, учредено за осъществяване на дейност в обществена полза, регистрирано при спазване на националното законодателство, с предмет на дейност опазване на околната среда, поради което несъмнено отговаря на дефиницията „засегната общественост“ по смисъла на чл.2, ал.5 от Орхуската конвенция. Ето защо и с оглед разпоредбите на чл. 9, ал.2, букви “а“ и “б“ и ал. 5 от Конвенцията, същото се явява процесуално легитимирано да обжалва процесния административен акт.
Съдът намира подадената жалба за неоснователна.
Оспореният акт е мотивиран с наличието на хипотезата на чл. 60, ал. 1 от АПК, а именно: допускане на предварително изпълнение с цел защита на особено важни държавни и обществени интереси, както и осигуряването живота и здравето на гражданите и предотвратяване настъпването на значителна или трудно поправима вреда от закъснение на изпълнението му.
В конкретния случай защитата на особено важни държавни интереси е обоснована от административния орган с необходимостта от навременното реализиране на инвестиционното предложение, което е от значение за реализиране на Трансевропейската транспортна мрежа, осигуряването на пътната мрежа в Република България, осигуряването на пътната мрежова връзка както в страната, така и със съседните държави, изпълнение на стратегически приоритети с оглед националната сигурност, намаляване на пътнотранспортните произшествия, осигуряване на икономическото развитие на страната, както и осигуряване на навременното изпълнение на обект АМ „Струма“ в неговата цялост с оглед поетите ангажименти във връзка с членството на страната в Европейския съюз. Тази обосновка се подкрепя от представените писмени доказателства от административната преписка. От Решение № 250 от 25 април 2013 г. на Министерски съвет е видно, че обектът е обявен за национален такъв, а от представената извадката от Интегрираната транспортна стратегия в периода до 2030 г. е видно, че Лот 3.2 е определен за обект със стратегическа важност. Към административната преписка е приложена и извадка от Доклад на министъра на регионалното развитие и благоустройството до Министерския съвет, одобрен с Протоколно решение по т. 34 от заседание на МС, проведено на 12.04.2023 г., от който е видно, че се касае за най-натоварения участък от българската транзитна мрежа и участъка с най-голяма концентрация на пътно-транспортни произшествия с много жертви, за които са посочени и статистически данни. В доклада е посочено, че участъкът, освен екологично чувствителен, е и участък, по който ежегодно стават тежки ПТП и един от най-травматичните в България.
Съгласно чл. 166, ал. 2, във връзка с ал. 4 АПК, съдът може да спре предварително изпълнение само ако то е в състояние да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. В случаите, когато по силата на разпореждане по чл. 60, ал. 3 вр. ал. 1 АПК е допуснато предварително изпълнение, се установява наличието на предпоставките на посочената разпоредба, като всички те са свързани със защита на публичния интерес и обосновават неговото предимство пред личните права и интереси. Настъпването на значителни или трудно поправими вреди, съгласно чл. 166, ал. 2 от АПК, следва да е свързано с настъпването на нови факти и обстоятелства, т.е. такива, настъпили след издаване на акта. В настоящия случай такива нови факти и обстоятелства не са доказани, а не са и твърдени от жалбоподателя, което съставлява самостоятелно основание за отхвърляне на подадената жалба.
Липсват твърдения и доказателства за вреди, които ще настъпят пряко от самото предварително изпълнение, а не от административния акт, за който то е допуснато. Всъщност в жалбата се развиват съображения, които не са свързани с решението за допускане на предварително изпълнение, респективно не са относими към изложените мотиви за защита на особено важни държавни и обществени интереси, както и защита на живота и здравето на гражданите. Те касаят законосъобразността на Решение № 5-ПР/2024 г., което не е предмет на обжалване в настоящето производство, а не настъпването на вреди от неговото предварително изпълнение.
Наличието или реалната опасност от настъпване на вредата от предварителното изпълнение следва да се установи със съответните писмени доказателства, а в случая не са представени относими такива, поради което и не се установяват обстоятелства от значение за дължимата от съда преценка по смисъла на чл. 166, ал. 2 от АПК.
Водим от горното и на основание чл. 166, ал. 2 и ал. 3 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Българска фондация Биоразнообразие (БФБ), ЕИК 121540285, представлявано от изпълнителния директор Й. Славова, срещу Решение № 89/11.06.2024 г. на министъра на околната среда и водите, постановено на основание чл. 60, ал. 3, вр. ал. 1 от АПК, с което е допуснато предварително изпълнение на Решение № 5 – ПР/2024 г. на министъра на околната среда и водите.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред петчленен състав на Върховен административен съд в 7-дневен срок от съобщаването му.
Председател: /п/ СВЕТЛОЗАРА АНЧЕВА
Членове: /п/ МИЛЕНА ЗЛАТКОВА
/п/ НЕЛИ ДОНЧЕВА
Върховен административен съд, Втора колегия, Петчленен състав
Определение № 9677 от 5.09.2024 г. по адм. дело № 8206 от 2024 г.
Относно
Спорът е какъв е бил предметът на жалбата на БФБ пред първата инстанция – жалба по чл. 60, ал. 5 АПК срещу самото допускане на предварително изпълнение или искане за спиране на вече допуснатото предварително изпълнение по чл. 166, ал. 2–3 АПК. Другият въпрос, по който е сезира петчленен състав на ВАС е правилно ли първоинстанционният състав на ВАС е определил предмета на спора. Фондацията твърди, че съдът е разгледал жалбата като искане за спиране, вместо като оспорване на акта за допускане на предварително изпълнение. Ако редът е бил неправилно определен, това прави ли определението недопустимо, т. е. следва ли то да бъде обезсилено. При евентуално разглеждане по същество се очаква становище законосъобразно ли е било допуснато предварителното изпълнение на Решение № 5-ПР/2024 на министъра.
Кратко изложение на фактите
Министърът на околната среда и водите е постановил Решение № 5-ПР/2024, с което е приел, че за изменението на инвестиционното предложение за подобряване на трасето на Лот 3.2 на АМ „Струма“, по Източен вариант Г 10.50, не следва да се извършва ОВОС. Със същото решение е допуснато и предварително изпълнение. Българска фондация „Биоразнообразие“ е оспорила допускането на предварително изпълнение пред ВАС. Министърът е постановил Решение № 89/11.06.2024 г., което фондацията също е оспорила. С определение № 8374/05.07.2024 г. тричленен състав на ВАС е отхвърлил жалбата. Фондацията е подала частна жалба срещу това определение, като твърди, че съдът неправилно е квалифицирал жалбата ѝ като искане за спиране на предварителното изпълнение по чл. 166 от АПК, вместо като оспорване на допускането му по чл. 60, ал. 5 от АПК. По тази причина иска определението да бъде обезсилено, евентуално отменено.
Правни изводи
Според ВАС определението е допустимо. Първоинстанционният съд не е излязъл извън предмета на спора и е обсъдил законосъобразността на предварителното изпълнение по чл. 60 АПК. Налице са предпоставките за предварително изпълнение, като са доказани значими държавни и обществени интереси, свързани с безопасността на движението, стратегическото значение на АМ „Струма“, изпълнението на ангажименти към ЕС и предотвратяването на финансови вреди. Екологичният интерес е взет предвид, но БФБ не е доказала, че въздействието върху околната среда е толкова значимо, че да надделее над тези обществени интереси. Въпросът дали е необходим ОВОС е отделен спор и не се решава в настоящото производство. Поради това ВАС оставя в сила определението на тричленния състав.
Значение
Петчленният състав на ВАС приема, че жалбата по чл. 60, ал. 5 от АПК срещу допуснатото предварително изпълнение и искането за спиране по чл. 166 от АПК са различни производства, но неправилното посочване на реда от първоинстанционния съд не води автоматично до недопустимост, когато съдът фактически се е произнесъл по законосъобразността на предварителното изпълнение по чл. 60, ал. 1 от АПК. Освен това определението дава тълкуване, че при преценката по чл. 60, ал. 1 от АПК съдът трябва да извърши баланс на противопоставени обществени интереси – в случая интересът от опазване на околната среда срещу интересите, свързани с безопасността на движението, стратегическата инфраструктура и предотвратяването на финансови вреди.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 9677
София, 5.09.2024 г.
Върховният административен съд на Република България – Петчленен състав – II колегия, в закрито заседание в състав:
Председател: ЙОРДАН КОНСТАНТИНОВ
Членове: АГЛИКА АДАМОВА
ВЕСЕЛА НИКОЛОВА
РАДОСТИН РАДКОВ
МИРЕЛА ГЕОРГИЕВА
при секретар и с участието на прокурора изслуша докладваното от съдията АГЛИКА АДАМОВА по административно дело № 8206/2024 г.
Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по частна жалба на Българска фондация биоразнообразие (БФБ, Фондацията) срещу определение № 8374/5.07.2024г. по адм. д. № 6698/2024 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, шесто отделение, с което е отхвърлена жалбата на фондацията срещу Решение №89/11.06.2024 г. на министъра на околната среда и водите. Със същото, на основание чл. 60, ал. 3, вр. ал. 1 АПК е допуснато предварително изпълнение на Решение № 5 – ПР/2024 на министъра на околната среда и водите, с което е прието да не се извършва ОВОС на инвестиционното предложение “Изменение на инвестиционното предложение “Подобряване на трасето на Лот 3.2 на Автомагистрала “Струма”, по Източен вариант Г 10.50″.
Частният жалбоподател твърди, че определението е недопустимо, тъй като е разгледано съгласно чл.166, ал.2 и ал.3 АПК – като искане за спиране на предварителното изпълнение, а не, както е подадено, като жалба по чл. 60, ал.5 АПК, съответно съдът е обсъждал неотносими към законосъобразността на акта въпроси. Излага и съображения за неправилно приложение на закона от страна на тричленния състав по същество. Иска обезсилване, респективно отмяна на обжалваното определение. Претендира разноски.
Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, след като съобрази наведените в частната жалба доводи и прецени правилността на обжалвания съдебен акт, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Определението е допустимо. Действително, съдът изрично е посочил, че обжалваното определение е постановено в производство по реда на чл.166, ал.2 и ал.3 АПК. Въпреки това, с диспозитива съдът не оставя без уважение искане за спиране на предварително изпълнение, а отхвърля жалбата на Фондацията срещу Решение №89/11.06.2024г. на министъра на околната среда и водите. В мотивите съдът наистина е обсъдил предпоставките на чл.166 АПК за спиране на предварителното изпълнение, като е приел, че не са налице. Законосъобразността на акта по чл. 60, ал.1 вр. ал.3 обаче също е изрично обсъдена от съда, като съответно е прието, че предпоставките на чл. 60, ал.1 АПК са налице. Поради това неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че съдът се е произнесъл извън предмета на делото и неправилно е разместил доказателствената тежест.
Определението е правилно по същество, като краен резултат. Правилни са крайните изводи на съда, че административният орган е изтъкнал и обосновал предпоставките на чл.60, ал.1 АПК за допускане предварително изпълнение, предвид необходимостта от навременното реализиране на инвестиционното предложение, свързано с Трансевропейската транспортна мрежа, осигуряването на пътната мрежа в Република България, осигуряването на пътната мрежова връзка както в страната, така и със съседните държави, изпълнение на стратегически приоритети с оглед националната сигурност, намаляване на пътнотранспортните произшествия, осигуряване на икономическото развитие на страната, както и осигуряване на навременното изпълнение на обект АМ „Струма“ в неговата цялост с оглед поетите ангажименти във връзка с членството на страната в Европейския съюз. Тази обосновка правилно е приета за подкрепена от представените писмени доказателства от административната преписка, които съставляват официални свидетелстващи документи, ползващи се с материална доказателствена сила. Жалбоподателят нито оспорва тези документи по предвидения от закона ред, нито ангажира доказателства, които да обосноват формирането на различни фактически и правни изводи от тези, изложени от административния орган по отношение на необходимостта от допускане на предварителното изпълнение.
С Решение № 250 от 25 април 2013 г. на Министерски съвет обектът е обявен за национален, а Лот 3.2 е определен за обект със стратегическа важност. Към административната преписка са представени доказателства, че се касае за натоварен пътен участък с най-голяма концентрация на пътно-транспортни произшествия и с много жертви – един от най-травматичните в България. Пътят няма дублираща алтернатива, респективно не би могъл да бъде затворен за движение, което възпрепятства и подобряване на експлоатационното му състояние. Изрично е обосновано и е доказано от изложените по преписката данни, че от закъснението на изпълнението на административния акт може да последва значителна вреда за държавата, поради необходимост от възстановяване на разходени европейски средства.
Доводите на жалбоподателите в съществената им част са свързани със законосъобразността на решението да не се извършва ОВОС на инвестиционното предложение, което е предмет на съдебен контрол в отделно производство. Що се отнася до доводите за неблагоприятно въздействие върху околната среда от самото предварително изпълнение на това решение, преценката на съда е в две насоки – първо, дали такова ще настъпи и второ, преценка за пропорционалност. Предварителното изпълнение на решението да не се извършва ОВОС на инвестиционното предложение би следвало да доведе до ускорено започване на строежа на автомагистрала в разглеждания участък. Поради това, макар и непряко, околната среда ще бъде засегната, най-малкото доколкото всяка човешка дейност, и особено такава от порядъка на строежа на пътища, засяга околната среда. Последното става достатъчно ясно и от представеното с жалбата доказателство с автор Европейската комисия.
Преценката обаче в случая е най-вече за пропорционалност, а именно за това кой обществен интерес надделява – този, изтъкнат и защитен от административния орган или този, изтъкнат от жалбоподателя. Той обаче не представя и не ангажира конкретни доказателства, че засягането на околната среда от предварителното изпълнение по интензитет е противопоставимо на държавните и обществени интереси, които обжалваният административен акт цели да защити, и особено на необходимостта от бърза държавна намеса за осигуряване живота и здравето на гражданите чрез предотвратяване на по-нататъшни пътно-транспортни произшествия. При липса на такъв доказателствен материал, съдът няма основание да приеме, че изтъкнатият от жалбоподателя и противопоставен на държавата интерес е с приоритет пред обществените интереси, защитени от административния орган.
По тези съображения определението е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора разноски на жалбоподателя не се дължат.
Воден от горното и на основание чл. 236 АПК вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 8374/5.07.2024г. по адм. д. № 6698/2024 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, шесто отделение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: /п/ ЙОРДАН КОНСТАНТИНОВ
Членове: /п/ АГЛИКА АДАМОВА
/п/ ВЕСЕЛА НИКОЛОВА
/п/ РАДОСТИН РАДКОВ
/п/ МИРЕЛА ГЕОРГИЕВА
Върховен административен съд, Шесто отделение
Определение № 9627 от 30.08.2024 г. по адм. дело № 8061 от 2024 г.
Върховен административен съд, Втора колегия, Петчленен състав
Определение № 13712 от 17.12.2024 г. по адм. дело № 10958 от 2024 г.
Върховен административен съд, Шесто отделение
Определение № 6727 от 19.06.2025 г. по адм. дело № 5228 от 2025 г.
Върховен административен съд, Шесто отделение
Определение № 7392 от 4.07.2025 г. по адм. дело № 6927 от 2025 г.
Върховен административен съд, Шесто отделение
Определение № 7754 от 10.07.2025 г. по адм. дело № 6357 от 2025 г.
2. Защита на особено важни държавни и обществени интереси /
Върховен административен съд, Шесто отделение
Определение № 12847 от 15.12.2021 г. по адм. д. № 11703 от 2021 г.
Върховен административен съд, Шесто отделение
Определение № 6001 от 17.06.2022 г. по адм. д. № 5206 от 2022 г.
Върховен административен съд, Шесто отделение
Определение № 7711 от 17.08.2022 г. по адм. д. № 7209 от 2022 г.
Върховен административен съд, Шесто отделение
Определение № 8374 от 5.07.2024 г. по адм. д. № 6698 от 2024 г.
Чистота на атмосферния въздух
Районен съд в гр. Плевен
Решение № 28 от 19.01.2022 г. по а. н. д. № 982 от 2021 г.
Относно
Предмет на делото е съдебният контрол върху наказателно постановление на директора на Регионалната инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) – Плевен, с което на кмета на община Плевен е наложена глоба в размер на 5000 лв. за нарушение на разпоредбите на Закона за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ). Според административнонаказващия орган кметът не е осигурил изпълнението на общинската програма за намаляване нивата на замърсителите, което е довело до липса на ежегодно намаляване на превишенията на нормите за качество на атмосферния въздух.
Кратко описание на фактите
РИОСВ – Плевен извършва оценка на качеството на атмосферния въздух въз основа на данните от автоматичната измервателна станция в гр. Плевен за 2020 г. Установено е:
– 45 превишения на средноденонощната норма за фини прахови частици (ФПЧ10), при нормативно допустими 35;
– превишение на средногодишната норма за бензо(а)пирен (ПАВ) – 1,15 ng/m³ при допустима стойност 1 ng/m³;
– средногодишното ниво на бензо(а)пирен за 2020 г. е по-високо от средната стойност за предходните три години, поради което РИОСВ приема, че мерките по общинската програма не са изпълнени ефективно.
Въз основа на тези констатации е съставен АУАН и впоследствие е издадено наказателното постановление. Жалбоподателят оспорва постановлението с доводи за съществени процесуални нарушения при административнонаказателното производство.
Правни изводи
Съдът отменя наказателното постановление като незаконосъобразно, без да разглежда по същество дали е извършено нарушение на ЗЧАВ, тъй като установява съществени процесуални нарушения. Основните мотиви са:
– Незаконосъобразно съставяне на АУАН – актът е съставен в отсъствието на нарушителя, като присъствало единствено лице с пълномощие да получи акта, но не и да участва при съставянето му. По този начин е нарушен чл. 40, ал. 1 ЗАНН, а административният орган не е приложил процедурата по чл. 40, ал. 2 ЗАНН, въпреки че са били налице предпоставките за това. Това е ограничило правото на защита на санкционираното лице.
– Липса на задължителен реквизит в наказателното постановление – в наказателното постановление не е посочена датата на извършване на нарушението, въпреки че такава е посочена в АУАН. Съдът приема, че това представлява нарушение на чл. 57 ЗАНН, тъй като датата на нарушението е елемент от предмета на доказване и е необходима за ефективното упражняване на правото на защита и за съдебния контрол върху законосъобразността на постановлението.
Поради тези процесуални пороци съдът приема, че наказателното постановление следва да бъде отменено изцяло.
Значение
Решението има важно значение за практическото прилагане на законодателството в областта на опазването на атмосферния въздух. От една страна, съдът не поставя под съмнение констатациите на РИОСВ относно реалното наличие на превишения на нормите за ФПЧ10 и бензо(а)пирен, нито значението на задълженията на общинските органи за изпълнение на програмите за подобряване качеството на атмосферния въздух. По този начин се потвърждава значимостта на механизмите за контрол върху изпълнението на мерките по ЗЧАВ. От друга страна, съдът подчертава, че ефективното прилагане на екологичното законодателство трябва да се осъществява при стриктно спазване на процесуалните гаранции на административнонаказателното производство. Нарушаването на основни процесуални правила, включително правото на защита и изискванията за съдържанието на АУАН и наказателното постановление, води до незаконосъобразност на наложените санкции, независимо от обществената значимост на опазването на атмосферния въздух. Следователно решението утвърждава баланса между две основни ценности: необходимостта от ефективен контрол за защита на околната среда и задължението на административните органи да спазват принципите на законност, правна сигурност и гарантиране правото на защита при реализиране на административнонаказателната отговорност.
РЕШЕНИЕ
№ 28
гр. Плевен, 19.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател: Красимир М. Димитров
при участието на секретаря ПЕТЯ СП. КАРАКОПИЛЕВА
като разгледа докладваното от Красимир М. Димитров Административно наказателно дело № 20214430200982 по описа за 2021 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе взе предвид следното:
ПРОИЗВОДСТВОТО е по реда на чл. 59 ал. 1 от ЗАНН.
Постъпила е жалба от страна на Г. Л. СП., с ЕГН: **********, ***, с адрес за призоваване ***, против наказателно постановление № 005 от 21.04.2021 г. на *** на Регионална инспекция по околната среда и водите – гр. Плевен, с което на основание чл. 53 от ЗАНН и чл. 27,ал. 9, и чл. 42а, ал. 4 от ЗЧАВ е наложил на Г. Л. СП., Глоба в размер на 5000 лв. за извършено нарушение на чл. 27, ал. 6, във вр. с чл. 27, ал. 7 и във вр. с чл. 27, ал. 9 и чл. 42а, ал. 4 от Закона за чистота на атмосферния въздух.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява, представлява се от адв. В.П. от АК – гр. Плевен, с пълномощно по делото.
Процесуалния представител на жалбоподателя моли съда да отмени издаденото наказателно постановление, тъй като са налице допуснати процесуални нарушения при съставянето на АУАН-на и НП-то.
Ответната страна по жалбата Регионална инспекция по околната среда и водите – гр. Плевен, редовно и своевременно призована, се представлява от гл. юрк. Б. П..
Гл. юрк. П. оспорва жалбата и моли да бъде потвърдено издаденото наказателно постановление, като правилно и законосъобразно. Изложени са доводи в писмена защита.
Съдът като съобрази и прецени доказателствата по делото по отделно и в тяхната съвкупност прие за установено следното:
Атакуваното наказателно постановление е издадено въз основа на съставен Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ № 005/2021 от 16.03.2021 г.
Като дата и място на извършване на нарушението в АУАН е посочена 4 януари 2021 г., гр. Плевен.
*** на ***, в качеството си на отговорно лице по чл. 27, ал. 1 от Закона за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ) за изпълнението на Програма за намаляване на нивата на замърсителите и за достигане на нормите за качество на атмосферния въздух (КАВ) на територията на гр. Плевен по показателите фини прахови частици с размер до 10 μm (ФПЧ10) и полициклични ароматни въглеводороди (ПАВ), с План за действие за периода 2016 – 2020 г., приета с Решение № 363 от 27.10.2016 г. на Общински съвет – Плевен, не е осигурил, в рамките на компетенциите му по чл. 19, ал. 2, т. 1 от ЗЧАВ, изпълнение на мерките от посочената програма през 2020 г. по начин, който съгласно изискването на чл. 27, ал. 6 от ЗЧАВ „следва да доведе до ежегодно намаление на броя на превишенията на нормите за вредни вещества и на средногодишните нива на замърсителите в случаите, когато те са над определените норми за качество на атмосферния въздух“.
Неизпълнението на изискването на чл. 27, ал. 6 от ЗЧАВ, съгласно изготвена оценка по чл. 27 ал. 7 от същия закон, се потвърждава с констативен протокол № ВХ-ИЦ-02 от 04.03.2021 г. на РИОСВ – Плевен. Въз основа на данните за показател ФПЧ10, регистрирани в автоматичната измервателна станция (АИС) в гр. Плевен – единствен пункт за мониторинг на територията на ***, част от Националната Система за мониторинг на качеството на атмосферния въздух (КАВ), и представените от Регионална лаборатория – Плевен към Изпълнителна агенция по околна среда (ИАОС) протоколи от изпитване за показател ПАВ /бензо(а)пирен/ във фракция на ФПЧ10, са констатирани следните превишения на норми за КАВ през 2020 г.:
– Превишена е средноденонощната норма за ФПЧ10 (СДН 50 μg/m3) за календарната 2020 г. За периода 1.01.2020-31.12.2020 г. в АИС – Плевен са регистрирани 45 бр. превишения на СДН за ФПЧ10, при нормативно допустими 35 бр. превишения в рамките на една календарна година, съгласно Наредба № 12 от 15.07.2010 г. (обн. ДВ бр. 58 от 30.07.2010 г. и всички изм. и доп.);
– Превишена е средногодишната норма по показател полициклични ароматни въглеводороди (ПАВ) във фракция на ФПЧ 10 за 2020 г. За периода 1.01.2020 – 31.12.2020 г. средногодишното ниво на ПАВ (концентрация 1,15 ng/m3) превишава средногодишната норма (СГН 1 ng/m 3), определена в Наредба № 11 от 14.05.2007 г. (обн. ДВ бр. 42 от 29.05.2007г.).
Съгласно извършената оценка по смисъла на чл. 27, ал. 7 от ЗЧАВ на данните от АИС – Плевен за последните три календарни години (2018 г. -2020 г.), за замърсителите с превишени норми за КАВ през 2020 г., обективирана със справка-изчисление, приложена към констативен протокол № ВХ-ИЦ-02/4.03.2021 г., средногодишното ниво на ПАВ в АИС – Плевен за 2020 г, (1,15 ng/m3) е по-високо от средната стойност (0,96 ng/m 3) на средногодишните нива за последните три календарни години (2018 – 2020 г.).
Нарушение на чл. 27, ал. 9, във вр. с чл. 27, ал. 6, и ал. 7, и л. 42а, ал. 4 от ЗЧАВ.
Въпреки горното, атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено като незаконосъобразно, тъй като са допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните правила още при съставянето на Акта за установяване на административното нарушение.
Съставянето на акт за установяване на административно нарушение е поредица от действия на актосъставителя в присъствие на нарушителя, при които последният узнава защо му се съставя акт, след което самият акт се изписва в съответствие с изискванията на чл. 42 от ЗАНН и се предявява на нарушителя за запознаване и подпис, като му се разясняват и правата по закон.
Когато нарушителят е известен, акт за установяване на административно нарушение в негово отсъствие се съставя само при две хипотези – когато не може да се намери или когато след покана не се яви.
В случая от събраните по делото доказателства и показанията на актосъставителя се установява, че актът за административното нарушение не е съставен в присъствието на нарушителя.
В показанията си актосъставителката ИВ. Н. Ц. заявява, цитат:
„На 5-ти март изготвих покана до *** на ***, като отговорно лице съгласно чл. 27, ал. 1 и чл. 19, ал. 2 т. 1 от закона,покана за явяване за съставяне на АУАН.
На посочената дата се яви упълномощено с нарочно пълномощно лице – Ц. И.. Съставих акта в присъствието на упълномощеното лице и на свидетеля Ю.Р.. Актът се подписа от всички участници в процедурата и екземпляр беше връчен на упълномощеното лице ….
В деня когато се състави и подписа актът, упълномощеното лице Ц.И. представи пълномощно. Аз представих това пълномощно на присъстващия юрк. *** и тя каза, че пълномощното може да бъде ползвано, редовно е и аз съставих акт.“
Видно от представеното пълномощно, находящо се на л. 31 от делото, е, че свидетелката ЦВ. ИВ. ИВ. може да представлява *** и *** на ***, пред органите на РИОСВ – Плевен, във връзка с получаване на акта за установяване на административно нарушение по ЗЧАВ.
От показанията на свидетелката ЦВ. ИВ. ИВ. се установява, че работи в *** на длъжност експерт в ***.
Свидетелката Ц.И. се е явила в РИОСВ – Плевен за връчване на АУАН, но не и за съставянето му, цитат:
„Беше ми връчен АУАН. Аз бях упълномощена да ми бъде връчен АУАН на 16 март 2021 г.“
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1 от ЗАНН, уреждаща процедурата по съставянето на АУАН, акта се съставя в присъствието на нарушителя.
С оглед на гореизложеното се установява по безспорен и несъмнен начин, че жалбоподателят макар да е бил поканен за съставяне на АУАН № 11-01-364 от 26.03.2021 година, той не се е явил, изпратил упълномощено лице, което обаче има пълномощие единствено и само да получи акта, но не и да бъде съставен в негово присъствие.
Актосъставителят имам вмененото задължение по чл. 40, ал. 1 от ЗАНН при съставянето на акт в присъствието на кои лица следва да бъде съставен АУАН-а.
Едно от тези лица е нарушителят, като съставянето на акта в негово присъствие гарантира правото му на защита – непосредствено да възприема действията на актосъставителя, свидетелите и посочените в акта обстоятелства.
Съдът счита, че актосъставителят при съставянето на АУАН-а е допуснала съществени нарушения, тъй като с това представено по делото пълномощно изобщо не е следвало да бъде съставен акта в отсъствие на нарушителя.
За да бъде спазена процедурата на закона, в този конкретен случай е следвало да бъде приложена разпоредбата на чл. 40, ал. 2 от ЗАНН за съставяне на АУАН.
Чл. 40, ал. 2 от ЗАНН предвижда възможност за съставянето на акта в отсъствие на нарушителя – когато е известен, но не може да бъде намерен или след покана не се яви за съставяне на акта.
Не става ясно от доказателствата по делото, защо АНО не е избрал реда по чл. 40, ал. 2 от ЗАНН за съставяне на АУАН, тъй като са били налице законовите предпоставки за това.
Със съставянето на акта в отсъствие на нарушителя, какъвто е настоящия случай, без да са приложени условията посочени в чл. 40, ал. 2 от ЗАНН, е допуснато съществено нарушение на чл. 40, ал. 1 от ЗАНН, както и на чл. 42, ал. 1, т. 8 от ЗАНН.
От показанията на актосъставителката И.Ц., на свидетелката Ю.Р. и от показанията на свидетелката Ц.И. се установява по един безспорен и категоричен начин, че АУАН-а е съставен в отсъствие на нарушителя.
Отново съдът отбелязва, че в разпоредбите на чл.40, ал.1-4 от ЗАНН се предвижда в присъствието на кои лица се съставя акта за установяване на административно нарушение.
На следващо място, видно от обстоятелствената част на НП-то е описано, че същото се издава въз основа на АУАН № 005 от 21.04.2021 г., без да е посочено в него на коя дата е извършено нарушението.
Видно от АУАН № 005 от 21.04.2021 г., като дата на извършване на нарушението е посочен първия работен ден за годината – 4.01.2021 г.
За да предизвикат целените с издаването им правни последици, АУАН и НП, като писмено обективирани волеизявления, следва да съдържат изначално определени от закона реквизити. Данните, фактите и обстоятелствата, които безусловно следва да бъдат включени в АУАН и наказателното постановление са посочени в чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН.
Тези от тях, посочени в 42, т. 3, 4 и 5 чл. 57, ал. 1 т. 5 и т. 6 от ЗАНН, а именно – описание на нарушението, датата и мястото, където е извършено, обстоятелствата, при които е извършено, доказателствата, които го потвърждават, както и законните разпоредби, които са били нарушени виновно, съставляват мотивите – фактическите и правни съображения, наложили постановяването на конкретния акт.
Датата на извършване на нарушението освен, че е елемент от обективната му страна, очертава и предмета на доказване, респективно фактическите обстоятелства, срещу които наказаният следва да се защитава.
Актът за установяване на административното нарушение има обвинителна функция и именно отразените в него констатации очертават рамките, в които се развива административнонаказателното производство, респективно се осъществява преценката на наказващия орган относно това, налице ли е нарушение, извършено ли е от посоченото като нарушител лице и осъществено ли е виновно.
В тази връзка следва да е налице пълна идентичност между акта, поставящ началото на административнонаказателната процедура и финализиращият я такъв чрез наказателното постановление, което е гаранция за осъществяване правото на защита на наказаното лице. Непосочвайки в наказателното постановление дата на извършване на нарушението, наказващият орган на практика е нарушил правото на защита на жалбоподателя.
По този начин е ограничена възможността на сочения за нарушител да разбере за какво точно нарушение е наказан, за да организира адекватно защитата си.
Административно-наказателната процедура по ЗАНН е строго формална и повечето от правилата въведени от законодателят в нормите на ЗАНН са императивни, особено тези на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН.
Тяхното нарушение винаги следва да се характеризира като съществено и водещо до незаконосъобразност на издадените актове.
Различието в посочване на задължителният реквизит – дата на извършване на нарушението, както в АУАН, така и в атакуваното НП, представлява съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато в административната фаза на производството.
Посоченото нарушение съществено нарушава от една страна правото на защита на нарушителя, поставяйки го в невъзможност да разбере за какво точно нарушение се ангажира отговорността му, а от друга поставя съда в невъзможност да направи адекватна преценка и относно законосъобразността на акта по същество на спора, в т. ч. и относно спазването на сроковете по чл. 34 от ЗАНН.
От обективна страна административното нарушение се характеризира с дата, респективно период на осъществяването си, която следва да бъде посочена както в АУАН-на, така и в НП-то, така както изисква чл. 42, т. 3 и чл. 57, ал.1, т. 5 от ЗАНН, като следва датата в АУАН и НП да е идентична.
Посочването на този факт относно обективната страна на административното нарушение е от значение, както за защитата на административно-наказания субект, който има право да научи всички установени елементи на вмененото му нарушение, за да организира защитата си, но има значение и за съдебната проверка, с оглед законосъобразността на акта, с който е наложено наказанието и наличието на доказване на всеки един от елементите /обективна и субективна страна/ на твърдяното нарушение.
Датата на нарушението е част от главния факт в административно-наказателното производство и се включва в предмета на доказване по делото, тъй като е меродавният момент, който законът свързва с възникване на отговорността на дееца.
Непосочването на дата на извършване на нарушението от страна на административно-наказващият орган в съдържанието на НП-то е съществено процесуално нарушение, което е самостоятелно основание за отмяна на последното!!!
Посочената нередовност обуславя нередовност от формална страна на атакуваното НП, явява се абсолютно и достатъчно основание за неговата отмяна, доколкото е от категорията на съществените такива, предвид нарушаване правото на защита, поради което не се налага изследване на спора по същество, защото въпросите свързани с извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина подлежат на обсъждане при редовно проведено производство.
Водим от горното и на основание чл. 63 ал.1 от ЗАНН, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ наказателно постановление наказателно постановление № 005 от 21.04.2021 г. на *** на Регионална инспекция по околната среда и водите – гр. Плевен, с което на основание чл. 53 от ЗАНН и чл. 27, ал. 9, и чл. 42а, ал. 4 от ЗЧАВ е наложил на Г. Л. СП., с ЕГН: **********, ***, с адрес за призоваване ***, Глоба в размер на 5000 лв. за извършено нарушение на чл. 27, ал. 6, във вр. с чл. 27, ал. 7 и във вр. с чл. 27, ал. 9 и чл. 42а, ал. 4 от Закона за чистота на атмосферния въздух, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване по реда на АПК пред Административен съд – Плевен в 14 дневен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
Съдия при Районен съд – Плевен
Районен съд в гр. Русе
Решение № 380 от 25.07.2024 г. по а. н. д. № 2297 от 2023 г.
Относно
Делото е образувано по жалба срещу наказателно постановление на директора на РИОСВ – Русе, с което на кмета на Община Русе е наложена глоба от 5000 лв. за нарушение на чл. 42а, ал. 4 във връзка с чл. 27, ал. 6 и 7 от Закона за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ). Спорът е дали кметът е изпълнил законовите си задължения да осигури намаляване на нивата на замърсяване с фини прахови частици (ФПЧ10) чрез прилагане на мерките от общинската програма за качеството на атмосферния въздух.
Кратко изложение на фактите
Съдът установява, че качеството на атмосферния въздух в гр. Русе продължава да бъде сериозен екологичен проблем, като през 2022 г. са отчетени 60 превишения на допустимите средноденонощни норми за ФПЧ10 – значително над допустимите 35 годишно. Въпреки наличието на Програма за качеството на атмосферния въздух (2021–2026 г.), съдът приема, че кметът не е осъществил ефективен контрол върху основните източници на запрашаване, особено строителните дейности, не е санкционирал установените нарушения и не е реализирал предвидените мерки за ограничаване на емисиите от транспорт, строителство и битово отопление.
Правни изводи
Съдът приема, че е налице административно нарушение, извършено чрез бездействие. Според решението кметът носи пряка законова отговорност по чл. 19 и чл. 27 от ЗЧАВ да организира и контролира изпълнението на мерките за подобряване качеството на въздуха. Липсата на контрол, неналагането на санкции на замърсителите и неизпълнението на мерките от програмата за качество на въздуха са довели до отсъствие на намаление на замърсяването с ФПЧ10. Съдът отхвърля довода, че замърсяването се дължи единствено на действията на трети лица, като приема, че именно кметът разполага със законови правомощия да контролира и санкционира тези дейности. Поради това наказателното постановление е признато за законосъобразно и е потвърдено.
Значение
Решението има важно значение за прилагането на законодателството в областта на опазването на атмосферния въздух. То утвърждава принципа, че отговорността на общинските органи не се изчерпва с приемането на програми за качество на въздуха, а включва реалното им изпълнение, ефективен контрол и санкциониране на нарушенията. Съдът подчертава, че бездействието на кмета може да представлява административно нарушение, когато води до неизпълнение на целите за намаляване на замърсяването. Решението засилва практиката по ангажиране на отговорност на местните власти при неизпълнение на задълженията им за защита на общественото здраве и опазване на чистотата на атмосферния въздух.
РЕШЕНИЕ
№ 380
гр. Русе, 25.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Велизар Т. Бойчев
при участието на секретаря Веселина Л. Георгиева като разгледа докладваното от Велизар Т. Бойчев Административнонаказателно дело № 20234520202297 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 59 и сл. от ЗАНН.
П. П. М. от гр.Русе е подал жалба против наказателно постановление №58/ 21.11.2023г., издадено от директора на РИОСВ-Русе, с което на основание чл. 42а, ал. 4 във вр. чл. 27, ал. 6 и 7 от ЗЧАВ му е наложено административно наказание глоба в размер на 5000 лв.
Жалбоподателят излага съображения, че не извършил нарушението и иска отмяната на наказателното постановление. Твърди, че в хода на административнонаказателното производство са допуснати множество съществени нарушения на процесуалните правила и нарушения на материалния закон.
Ответникът по жалбата твърди, че наказателното постановление, като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди.
РРП не взема становище по жалбата.
Районният съд, като прецени допустимостта на жалбата и след анализ на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима. Последната е подадена в срока по чл. 59 ал. 2 от ЗАНН.
Чистият въздух е ключова предпоставка за качеството на живот и като такава е базова човешка потребност. Замърсяването на атмосферата и изменението на качествения ù състав е глобален проблем, предизвикан предимно от антропогенната дейност. Замърсяването на въздуха е един от основните проблеми, свързани с околната среда, тъй като чистият въздух е от съществено значение за доброто здраве и е основна човешка нужда. Световната здравна организация (СЗО) определя замърсяването на въздуха за една от основните екологични причини за редица заболявания в Европа. Като най-проблемни замърсители по отношение на човешкото здраве са определени фините прахови частици, част от атмосферния прах. Представляват микроскопични твърди и течни частици от органични и неорганични вещества, суспендирани в земната атмосфера. В българското законодателство за фините прахови частици е приета абревиатурата ФПЧ, като в зависимост от размера на частиците се означават като ФПЧ10(с размер 10 μm) μm и ФПЧ2.5 (с размер 2.5 μm). Според СЗО, излагането на наднормени концентрации на прахови частици за продължителен период може да причини или да влоши сърдечно-съдови и белодробни заболявания, сърдечни пристъпи и аритмии. Оценка от 2013 г. на Международната агенция за изследване на рака към СЗО заключава, че замърсяването на въздуха на открито е канцерогенно за хората, като замърсяването на въздуха с прахови частици е най-тясно свързан с повишена честота на рак, особено рак на белия дроб. Замърсяването на въздуха играе изключителна роля за развитието на сърдечни и респираторни заболявания, включително остри респираторни инфекции и хронични обструктивни белодробни заболявания. С Директива 2008/50/ЕО от 21 май 2008 г. относно качеството на атмосферния въздух и за по-чист въздух за Европа, на база насоки, издадени от Световната здравна организация, са определени нормите за пределно допустими нива на концентрации на фини прахови частици, които трябва да бъдат спазени в определени срокове. Директивата е транспонирана в националното законодателство чрез Наредба № 12 от 15.07.2010 г. за норми за серен диоксид, азотен диоксид, фини прахови частици, олово, бензен, въглероден оксид и озон в атмосферния въздух. По отношение на замърсителя ФПЧ10 са определени две пределно допустими стойности за опазване на човешкото здраве – средногодишна и средноденонощна (средно за 24-часов период). Средногодишната норма (СГН) – средната концентрация за една календарна година е определена на 40 mg/m3, а средноденонощната норма (СДН) на 50 mg/m3, която не трябва да бъде превишавана повече от 35 пъти за една календарна година. Установените норми за съдържание на ФПЧ във въздуха имат за цел предотвратяване или ограничаване на вредни въздействия върху здравето на населението, чието ниво следва да бъде постигнато в определения срок, след което да не бъде превишавано. Съгласно Директива 2008/50/ЕО, относно качеството на атмосферния въздух и за по-чист въздух за Европа, в случаите, в които до крайния срок (до 2005 г. за ФПЧ10 и до 2020 г. за ФПЧ2.5) не е спазен, държавите-членки е необходимо да разработят програми за качество на атмосферния въздух, които да съдържат подходящи мерки, с оглед периодът на превишаване да е минимален. Съгласно Национален доклад за състоянието и опазването на околната среда в РБългария за 2018 г., приет от Министерския съвет на 16.09.2020 г., замърсяването с ФПЧ10 продължава да бъде основен проблем за качеството на атмосферния въздух в страната, въпреки полаганите усилия и прилагането на редица мерки на национално и общинско ниво. През 2018 г. в 27 от общо 41 станции, измерващи ФПЧ10, разположени в населените места, са регистрирани повече от 35 средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност за СДН за ФПЧ10. По данни към 2018 г. процентът на населението в България, живеещо при нива на замърсяване с ФПЧ10 над допустимите норми е много висок – 65.1 % от 3.3 млн. население, живеещо в населени места, в които се контролира този замърсител. Поради това Европейската комисия предявила иск пред Съда на ЕС срещу България, тъй като страната не е осигурила цялостно изпълнение на решението на Съда от 5.04.2017 г., в което било констатирано, че България не е изпълнила задълженията си по Директива 2008/50/ЕО относно качеството на атмосферния въздух, тъй като в страната систематично и постоянно не са спазвани пределно допустимите стойности за ФПЧ10 и не са били предприети подходящи мерки, с които да се гарантира, че периодът на превишаванията е възможно най-кратък.
Всичко това наложило разработване и развиване на дейността на Националната система за мониторинг на качеството на атмосферния въздух, регламентирана със Заповед № РД-489/26.06.2019 г. на министъра на околната среда и водите, където са дадени брой и вид на пунктовете за следене на съдържанието на въздуха, контролирани атмосферни замърсители, методи и средства за измерване. Според тази заповед, наблюдението и контрола върху качеството на атмосферния въздух на територията на Община Русе се осъществява от автоматична измервателна станция(АИС „Възраждане“), разположена в централната част на гр. Русе. Автоматичната станция е класифицирана е като „градски фонов пункт“ с код BG 0045A.
През 2019 г. се провели избори за кмет на Община Русе. Кандидат за длъжността бил и жалбоподателят. В предизборната си кампания М. Заявил сред основните си приоритети на бъдещата си работа чистотата на въздуха в гр.Русе, обещал на избирателите, граждани на града, редовно почистване на улиците на населеното място, „стриктно следване на качеството на ремонтите, извършвани в града, довършване на проектите, следене за качеството и срочността на проектите“ и че щял да направи „всичко възможно средата да се подобрява непрестанно“. Поради така заявените цели на бъдещото си управление, М. спечелил доверието на гражданите на гр. Русе и бил избран за кмет на Община Русе за периода 2019 г.- 2023 г. След встъпването си в длъжност жалбоподателят положил клетвата по чл. 32 от ЗМСМА, след което, на основание чл. 44, ал. 5 от ЗМСМА, представил пред общинския съвет програма за управление за срока на мандата му. Програмата съдържала основните цели, приоритети, дейности, но не и предвидените в последно упоменатата разпоредба сроковете за изпълнение и очакваните резултати. В програмата, в приоритет Екология, били записани множество дейности, сред които : „Активно противопоставяне, с всички законови възможности на промишлените замърсители, търсещи собствените си краткосрочни интереси за сметка на русенци“, „Предоставяне на гражданите на пълна и достоверна информация за замърсителите, както и мерките, които могат да бъдат предприети според експертите. Ще се посочват отговорните органи и лица, ще се изисква настойчиво ежедневното им ангажиране с проблема и в най-кратки срокове да се извърши необходимото, за да не се допуска замърсяване на въздуха. Мобилизиране на съвместните сили на гражданите, институциите и експертите, за да не се допуска повече чувството, че русенци не са защитени, че по-важни са печалбите, а не здравето и животът на хората“, „Изпълнение на задълженията на Общината за редовно почистване на улиците и площадите, което е ефективна мярка срещу замърсяването на въздуха с фини прахови частици. Ще изискваме от инвеститорите на строежите да предвиждат в Плановете си за безопасност и здраве (ПБЗ) системи за измиване на строителната техника при напускане на строителните площадки с цел да не се замърсява и опрашава уличната мрежа“, „Ще осъществяваме строг контрол и санкциониране на нарушителите“, „Стриктно следене за извозването на отпадъците от жилищните райони на града и в населените места от Общината.
През 2021 г. била разработена програма за качеството на атмосферния въздух по показатели ФПЧ10 и ФПЧ 2.5 на Община Русе за периода 2021 г. – 2026 г., в която било упоменато, че отговорен орган за разработването и изпълнението на програмата е кметът на Община Русе – П. М.. Програмата съдържала анализ и разглеждане на основните източници на замърсяване, оценка на ефективността на изпълняваните мерки за подобряване на КАВ и тяхното актуализиране и привеждане в съответствие с действителната обстановка с оглед намаляване нивата на замърсителите и за достигане на утвърдените норми за качество на атмосферния въздух в Община Русе към 2026 г. Като основни източници на ФПЧ10 за региона били записани битовото отопление, транспорт, промишленост и селско стопанство.
През 2019 г. броя средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10, бил 42, за 2020 г. бил 55, а за 2021 г. бил 28. Стойностите на средногодишната концентрация на ФПЧ10 за дадените години била съответно 35.8 mg/m3, 34.8 mg/m3 и 33.8 mg/m3.
На 22.03.2021 г. между „Водоснабдяване и канализация“ООД – гр.Русе и ДЗЗД“Русе- ВИК – гр.Варна бил сключен договор, съгласно който първите възложили на вторите да изпълнят обект „Реконструкция на ВиК мрежи в ЦГЧ на гр.Русе“ с краен срок за приключване 30.06.2022 г., който не бил спазен. Изпълнението на проекта започнал през 2022 г., били прокопани множество улици в централната част на гр.Русе, под които преминавали мрежите на ВиК, които трябвало да бъдат подменени, като част от предмета на договора. Дейностите на изпълнителя водели до генериране на изключително количество прах във въздуха на града, но въпреки това не се правело нищо той да бъде ограничен, товарните отсеци на колите, превозващи извадените от улиците инертни материали, не се покривали, улиците не се почиствали след работа, нямало заграждения покрай тях, които да препятстват разпространението на праха. Община Русе през 2022 г. съставила десетки констативни протоколи, с които документирала установяването многократно на значително и видимо замърсяване с прахови частици, което било квалифицирано като нарушение по чл. 21, т. 3 от Наредба № 15 на Общински съвет – Русе за управление на дейностите с битови, строителни и масово разпространени отпадъци на територията на Община Русе, за никое от което нарушения жалбоподателят не наказал нарушителите чрез издаване на наказателно постановление по цитираната наредба или по друг нормативен акт. „Водоснабдяване и канализация“ ООД – гр.Русе сключила и други договори в рамките на проект „Изграждане на ВиК инфраструктура в обособена територия, обслужвана от „Водоснабдяване и канализация“ ООД – гр. Русе, които касаели рекострукция и подмяна на водопроводи извън централната част на гр.Русе, за кварталите „средна кула“ и „Долапите“.
На 22.06.2021 г. Община Русе сключила договор с „Орионт инвайърмент“ООД- гр. Русе, според който последните превозили и монтирали, след което приели и поддръжката на автоматична станция за измерване на параметри на качеството на атмосферния въздух, наречена от Общината АИС „Петър Берон“. Същата не била част от Националната система за мониторинг на качеството на атмосферния въздух на държавата и имала само информативен характер за състоянието на въздуха за гражданите на гр.Русе.
През 2020 г. и 2021 г. Община Русе купила три машини за миене улици.
На 3.02.2022 г. се провело заседание за учредяване на Обществен съвет по околна среда в Русе по инициатива на екоактивисти и граждани на гр. Русе следствие на системните проблеми с чистотата на въздуха в града. Експертно-консултативният орган трябвало да съдейства при провеждане на местните политики по околна среда, да допринася за повишаване на взаимодействието между институциите и да осъществява граждански контрол върху опазването на чистотата на въздуха в града. През 2022 г. се провели три заседания на този орган, на едно от които, първото, М. присъствал, когато не се взели решения за подобряването на качеството на въздуха в гр. Русе.
На 17.02.2022 г. между Община Русе, представлявана от въззивника, и РУ „Ангел Кънчев“, представляван от ректора му, бил сключен договор, съгласно който университета, срещу възнаграждение, следвал да представи услуги по разработване на методика за въвеждане на нискоемисионни зони в гр. Русе, с прилагането на което да се подобри качеството на атмосферния въздух чрез ограничаване на достъпа на замърсяващи превозни средства и въвеждане на зони с ниски емисии. По делото няма никакви данни услугата да е предоставена, с което изпълнителят да е изпълнил задълженията си по договора.
През 2022 г. броя средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10, бил 60, след приспадане от действително установения брой от 66 превишения на превишенията, дължащи се на пустинен прах от пустинята Сахара в Африка, достигнал в Р България. Стойността на средногодишната концентрация на ФПЧ10 за 2022 г. била 39.33 mg/m3.
На 27.04.2023 г., в изпълнение на разпоредбата на чл. 27, ал. 7 от ЗЧАВ, свид. П. изготвил доклад, с който била направена оценка на качеството на атмосферния въздух в Община- Русе, според показанията на градски фонов пункт АИС „Възраждане“. В оценката били представени броя средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10 за последните три години, дадени по- горе, както и стойностите на средногодишната концентрация на ФПЧ10 за тези години, също изложени вече. На база на установените в оценката обстоятелства бил съставен и АУАН № 2580/9.06.2023г., с който започнало настоящото производство.
През периода 2019 г.- 2023 г. били проведени десетки протести на гражданите на гр. Русе срещу замърсяването на въздуха в града.
Тази фактическа обстановка се доказва по напълно непротиворечив начин от всички събрани по делото доказателства и води на следните правни изводи:
С изложеното във фактическата обстановка деяние жалбоподателят е осъществил състава на нарушението по чл. 42а, ал. 4 във вр. чл. 27, ал. 6 и 7 от ЗЧАВ, тъй като през периода 1.01.2022 г. – 31.12.2022 г. в гр. Русе бил кмет на Община Русе, за която оценката по чл. 27, ал. 7 от ЗЧАВ е показала, че няма намаление на регистрирания брой средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10 и на средногодишните нива на ФПЧ10 и това се дължало на бездействие от негова страна, в рамките на компетенциите му. На първо място, от обективна страна въззивникът е годен субект на нарушението, тъй като е кмет на Община Русе през процесния период. На следващо място от обективна страна, за което по делото спор няма, било категорично установено, че за 2022 г. броя на средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10 в гр. Русе, бил 60, след приспадане от действително установения брой от 66 превишения на превишенията, дължащи се на пустинен прах, а стойността на средногодишната концентрация на ФПЧ10 за същата година била 39.33 mg/m3. Оценката по чл. 27, ал. 7 от ЗЧАВ е изготвена от компетентен, съгласно закона орган, а именно РИОСВ – Русе и обхваща показателите за ФПЧ10 за 2020 г., 2021 г. и 2022 г., от които е видно, че има значително превишение на броя средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10 в гр. Русе, като при среден за последните три години 46, той за процесната година е бил 60, което е повече и в сравнение с която и да е от предходните години. Изпълнителното деяние на нарушението е извършено чрез бездействие, тъй като жалбоподателят не изпълнил задълженията си, вменени му с различни нормативни актове и документи, и не упражнил правомощията си, дадени му от същите актове, да осъществи контрол над лицата, замърсяващи въздуха на Общината. Съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗЧАВ, компетентни органи, отговорни за осигуряване чистотата на въздуха на територията на съответната община, са кметовете на общини и общинските съвети чрез извършване на действията по чл. 27, 28а, 29 и 30 от ЗЧАВ. Съгласно чл.27 от Закона, в случаите, когато в даден район общата маса на емисиите довежда до превишаване на нормите за вредни вещества (замърсители) в атмосферния въздух, кметовете на общини разработват и изпълняват програми за намаляване нивата на замърсителите и за достигане на утвърдените норми по чл. 6. В случая такава програма има разработена, намираща се на л. 610-736 от делото, според която отговорен орган за изпълнението й е кметът на Община Русе- П. М.. В раздел VIII от програмата са дадени мерки за подобряване на качеството на атмосферния въздух в Общината по отношение на съдържанието на ФПЧ10, за да се намалят регистрираните превишения на СДН до нормативно допустимите 35 бр. за година. Сред постоянните мерки е осъществяване на проверки за спазване на недопускането на замърсяване от строежите, вкл. по спазването на маршрутите за транспортиране на отпадъци от строителните обекти, което няма никакви данни кмета или подчинените му органи да са сторили. С представените констативни протоколи нарушенията са просто фиксирани и не се изпълнява повелята на мярката, тъй като не е налице действие на жалбоподателя, което да ограничи замърсителите и да не допусне отново замърсяване. Друга мярка е постоянен контрол на неправилното паркиране, особено в зелени площи. Видно от показанията на свид. П. А. дори техниката на Община Русе, управлявана от въззивника, е била паркирана върху зелени площи, което говори за цялостното отношение на органите ù към мярката. Няма данни за ангажиране на отговорност на лица, неправилно паркирали върху такива площи. Друга мярка от Плана е контрол на спазването на изискването за транспортиране на насипни материали само от автомобили с покривала. Ноторно е че през процесния период множество автомобили на различни лица не са спазвали това изискване, което се потвърждава и от показанията на свид. П. А., и ясно сочи, че контрол върху това поведение не е имало. Друга мярка е системно машинно метене и миене на основната улична мрежа на града, което категорично не е сторено. Системно в случая означава регулярно и често, която честота следва да е по- висока при случаи на необичайно замърсяване, каквото безспорно е било налице през периода, поради извършваните изкопни дейности във връзка с проекта на ВиК. Друга неизпълнена мярка е изграждане на тротоари и съоръжения, които ограничават достъпа до тротоарите и зелените площи. Същото се отнася до мярката непрекъснат контрол и санкции за замърсяване около строителните обекти. Както вече беше казано, строителните обекти в ЦГЧ на гр. Русе са били многобройни през процесния период, на което се дължи според защитата превишението на нормите на ФПЧ, но няма нито една наложена санкция за замърсяването около тях, на което съдът ще се спре отново по-долу. Нямало контрол и върху строителните обекти за спазване на изискването за измиване на гумите на превозните средства и почистването и измиването на пътищата около обекта и използването на прахозащитни средства. Няма наказано поведение на лице, което да е нарушило изискването в тази мярка. Програмата предвижда и мерки за намаляване на замърсяването на въздуха от битовото отопление, свързани с поетапна подмяна на отоплителни уреди на твърдо гориво с екологични алтернативи, съобразявайки принципа за ненанасяне на вреди (приоритетно в енергийно ефективни жилища), въвеждане на зони с ниски емисии, насърчаване използването на ВЕИ, водород и други иновационни алтернативи, които не са приложени. Мерките за намаляване на замърсяването на въздуха от транспорта, свързани с поетапно намаляване използването на лични превозни средства с високи емисии, чрез насърчаване на електромобилността, въвеждане на зони с ниски емисии, извеждане на транзитния и товарен трафик извън града, оптимизиране на градския трафик, подобряване на обществения транспорт, подобряване на инфраструктурата също не са реализирани с конкретни действия. Като такова не може да се приеме сключения и неизпълнен договор с РУ „Ангел Кънчев“, представен във фактическата обстановка. Именно поради неизпълнението на мерките от Програмата, те не са могли да доведат до ежегодно намаление на броя на превишенията на нормите за ФПЧ10 и на средногодишните им и тези показатели са останали над определените норми за качество на атмосферния въздух, регистрирани в пункта за мониторинг АИС „Възраждане“, част от Националната система за мониторинг на околната среда на територията на Общината, с което била нарушена разпоредбата на чл. 27, ал. 6 от ЗЧАВ. Неизпълнението на изискването по ал. 6 не се дължи на дейност на трето лице, каквото в случая би се явило лице, по отношение на което жалбоподателят няма контрол. Всички лица, извършващи дейности, с които е генериран прах на територията на Община Русе, са под контрола на жалбоподателя, предоставен му от норми, което ще бъдат подробно разгледани, и съответно не могат да се явяват странични за представените правоотношения по опазването на въздуха на територията. Такива евентуално биха могли да бъдат лица, които не осъществяват дейност на територията на Общината, но влияят на въздуха й, каквито в случая биха могли да бъдат примерно замърсители, осъществяващи дейности на място, където не се простира изпълнителната власт на въззивника, в съседна община или държава, предвид граничното местоположение на Община Русе. Всяко друго тълкувание на понятието трето лице би довело до освобождаване от отговорност на наказаното лице, тъй като то би носело отговорност само ако лично произведе фини прахови частици, което е абсурдно и противоречи на смисъла на закона. По изложените съображения за трето лице не може да се приеме и „Водоснабдяване и канализация“ ООД – гр. Русе, една трета от капитала на което е собственост на Община Русе и действа на територията, на която се простира властта на въззивника. Съгласно чл. 41а от ЗЧАВ лице, което явно нарушава чистотата на атмосферния въздух чрез извършване на строителни или ремонтни дейности и транспортиране на насипни товари или строителни отпадъци и земни маси, се наказва с глоба, наказателните постановления за което се издават от кмета на общината. Данни за такива наказателни постановления по делото няма, т. е. въззивникът е бездействал по отношения на това си правомощие, въпреки данните, че лица, замърсяващи въздуха при дадената хипотеза е имало, което не се отрича и от защитата. Според чл. 20 и чл. 21 от Наредба № 15 на Общински съвет Русе за управление на дейностите с битови, строителни и масово разпространени отпадъци на територията на Община Русе собственици, възложители и изпълнители на дейност, от която са формирани строителни отпадъци, са длъжни след приключване на строителството да възстановят първоначалния вид на тротоара, уличното платно, зелените площи и др. терени, които са били включени в строителната площадка на обекта, което включва и почистване на цялата строителна площадка и измиване на улиците, тротоарите, алеите, пешеходните зони и др. замърсени елементи на строителната площадка с твърда настилка, като им се забранява замърсяването по какъвто и да е начин (при излизане от строителната площадка на камиони с мръсни гуми, замърсяване от работниците, работещи на строителната площадка и др.) на улиците, тротоарите и др. територии за обществено ползване извън границите на строителната площадка и/или извън границите на имота, при извършване на строителни, изкопни или ремонтни работи, замърсяване на пространството около строителния обект с прахови частици по време на строителството, транспортирането на строителни отпадъци, строителни материали и други насипни товари в транспортни средства с неуплътнени и непокрити каросерии и замърсяване на уличните платна при транспортирането на строителни отпадъци, строителни материали и други насипни товари. Съгласно чл. 53, ал. 1 от Наредбата неизпълнилите представените си задължения лица и или нарушили забраните на Наредбата, биват наказвани с наказателни постановления, издадени от кмета. Безспорно са установени десетки нарушения на дадените правила с представените по делото констативни протоколи, без да има наказани от жалбоподателя лица. Според Наредба № 27 на Община Русе за условията и реда за извършване на възстановителни работи при изграждане или отстраняване на повреди на елементи на техническата инфраструктура след строителни и монтажни работи по изграждане на инженерна инфраструктура и отстраняване на повреди лицата следва да почистят всички замърсявания, получени във връзка с изпълнението на възстановяванията, за неизпълнението на което, съгласно чл. 19, ал. 3 от Наредбата, кмета наказва лицата. Няма установено действие на въззивника, с което той да е изпълнил правомощията си по този нормативен акт. Чл. 8 на Наредба за опазване на околната среда на територията на Община Русе определя кмета на общината като отговорно лице за чистотата и качеството на атмосферния въздух на територията на общината и за неизпълнение на предписание във връзка с опазване на чистота на въздуха, кмета издава наказателно постановление, с което наказва отговорните физически и юридически лица, каквито санкционни актове не са издадени. Именно бездействието на жалбоподателя относно реализация на всичките му, многобройни представени правомощия, явяващи се негови компетенции по смисъла на чл. 42а, ал. 4 от ЗЧАВ, и неизпълнение на задълженията му в дадените нормативни актове и Плана за КАВ, са довели до липсата на намаление на регистрирания брой превишения на нормите за ФПЧ10, тъй като при упражняване на тези правомощия с наказването на извършителите на дейности, замърсяващи въздуха на Общината, те щяха да бъдат възпитани в спазването на правилата, касаещи качеството на въздуха и щяха да бъдат преустановени в бъдеще през периода такива действия чрез частната и генерална превенция на наказанието. Липсата на контрол, въведен като основно задължение на жалбоподателя, като ръководител на цялата изпълнителна дейност на Общината, съгласно чл. 44 от ЗМСМА, върху лицата, упражняващи дейности в управляваната от него община, довело до превишаване на нормите на вредни вещества във въздуха, тъй като този контрол би довел до ограничаване на замърсяването, като не може да се разчита на нарушителите на правилата, обезпечаващи доброто качество на въздуха, сами да се откажат от неправомерните си действия. Не са налице маловажен случай по смисъла на чл. 28 от Закона за административните нарушения и наказания, тъй като с деянието се засягат живота и здравето на голям брой лица, жители на Общината, и се засягат значително обществените отношения, свързани с опазване на околната среда. Субективна страна нарушението е извършено при евентуален умисъл- жалбоподателят съзнавал задълженият и правомощията си по цитираните закони и Плана за КАВ, съзнавал е необходимостта да ги упражни, предвид известното му замърсяване на въздуха в Общината, но не го сторил, като предвиждал общественоопасните последици от поведението си и се съгласил с тях. Наказанието за това нарушение е правилно индивидуализирано, като независимо от продължителния период на бездействие по отношение на вмените му законови задължения, на въззивника е наложено наказание към абсолютния минимум на предвиденото за нарушението.
В хода на досъдебното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. И двата акта от тази фаза на процеса са издадени при пълно съобразяване с нормите на закона. Обвинението е пределно ясно формулирано, както по отношение на признаците на състава, така и времето и мястото на извършването на нарушението, и гарантира реализацията на правото на защита.
Поради всичко изложеното наказателното постановление се явява правилно и следва да се потвърди.
При този изход на делото и своевременно направеното искане, на административнонаказващия орган се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв. Делото е с висок материален интерес, с фактическа и правна сложност, разгледано е в четири съдебни заседания, представени са писмени бележки, поради което дадения размер на възнаграждение не се явява прекомерен.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА наказателно постановление №58/21.11.2023 г., издадено от директора на РИОСВ-Русе, с което на П. П. М. от гр.Русе н а основание чл. 42а, ал. 4 във вр. чл. 27, ал. 6 и 7 от ЗЧАВ е наложено административно наказание глоба в размер на 5000 лв.
ОСЪЖДА П. П. М. от гр. Русе да заплати на РИОСВ-Русе сумата 960 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – гр. Русе в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе:
Административен съд в гр. Русе
Решение № 3654 от 17.12.2024 г. по к. а. н. д. № 759 от 2024 г.
Относно
Предмет на делото е касационната проверка на решение № 380/25.07.2024 г. на Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно постановление № 58/21.11.2023 г. на директора на РИОСВ – Русе. С наказателното постановление на кмета на община Русе е наложена глоба от 5000 лв. по чл. 42а, ал. 4 във връзка с чл. 27, ал. 6 и ал. 7 от ЗЧАВ за непостигане на ежегодно намаляване на нивата на замърсяване с фини прахови частици (ФПЧ10), вследствие на бездействие при изпълнение на законовите му задължения.
Кратко изложение на фактите
Производството е образувано по касационна жалба на кмета на Община Русе срещу решение на Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно постановление на директора на РИОСВ – Русе за нарушение на чл. 42а, ал. 4 във връзка с чл. 27, ал. 6 и ал. 7 от ЗЧАВ. Касаторът поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Твърди, че не е конкретизирано в какво се състои вмененото му бездействие, че актът за установяване на административното нарушение е съставен след изтичане на законовия срок, че липсва причинно-следствена връзка между неговото поведение и превишенията на ФПЧ10 и че замърсяването се дължи на дейността на „ВиК“ ООД – Русе като трето лице по смисъла на чл. 27, ал. 9 от ЗЧАВ. Ответникът – директорът на РИОСВ – Русе – оспорва жалбата и поддържа, че неизпълнението на задълженията на кмета се изразява в липсата на ефективно изпълнение на мерките по общинската програма за качеството на атмосферния въздух и в неупражняване на контролните и санкционните му правомощия. Представителят на Окръжна прокуратура – Русе също намира касационната жалба за неоснователна и предлага първоинстанционното решение да бъде оставено в сила.
Правни изводи
Административният съд приема, че касационната жалба е неоснователна и потвърждава решението на Районния съд. Според съда са налице и двете предпоставки по чл. 42а, ал. 4 ЗЧАВ:
– липса на намаляване на нивата на замърсяване с ФПЧ10;
– бездействие на кмета при упражняване на неговите законови правомощия.
Съдът приема, че нарушението е извършено чрез бездействие, изразяващо се в неизпълнение на мерките от общинската програма за подобряване качеството на атмосферния въздух и в липса на ефективен контрол върху дейностите, генериращи прах. Отхвърлено е възражението, че замърсяването се дължи на „трето лице“ („ВиК“ ООД – Русе), тъй като дружеството извършва дейност на територията на общината и подлежи на контрол от страна на кмета. Съдът подчертава, че изключението по чл. 27, ал. 9 ЗЧАВ се отнася до случаи на замърсяване извън компетентността на общината, като трансгранично замърсяване или емисии от промишлени източници, а не до местни строителни дейности.
Значение
Решението има важно значение за прилагането на екологичното законодателство, тъй като утвърждава принципа, че кметовете носят лична административнонаказателна отговорност, когато не осигуряват ефективно изпълнение на мерките за подобряване качеството на атмосферния въздух. Съдът подчертава, че отговорността не се изчерпва с приемането на програми и извършването на проверки, а включва реално упражняване на контрол, налагане на санкции и предприемане на превантивни действия срещу източниците на замърсяване. Решението също така изяснява съдържанието на понятието „дейност на трето лице“ по ЗЧАВ и затвърждава практиката, че местните органи на властта не могат да се освобождават от отговорност, когато замърсяването произтича от дейности, които попадат в техния контрол. Според Административен съд – Русе съдържанието на понятието „дейност на трето лице“ по чл. 27, ал. 9 от ЗЧАВ следва да се тълкува ограничително, като обхваща само случаи, в които причината за непостигането на намаляване на замърсяването е извън контролните и управленските правомощия на кмета. Съдът извежда това тълкуване от целта на закона и от мотивите към законодателната промяна през 2018 г. Според него изключението е предвидено за хипотези като трансгранично замърсяване, при което източникът се намира извън територията на общината или извън страната или замърсяване от промишлен източник, върху който кметът няма законови контролни правомощия. За разлика от това, не представлява „дейност на трето лице“ замърсяване, причинено от лица или дружества, които извършват дейност на територията на общината и спрямо които кметът разполага със законови контролни и санкционни правомощия. В конкретния случай съдът приема, че „ВиК“ ООД – Русе и изпълнителите на строително-монтажните работи не са „трети лица“ по смисъла на чл. 27, ал. 9 ЗЧАВ, тъй като:
а) извършват дейността си на територията на община Русе;
б) подлежат на контрол от страна на кмета чрез правомощията му по ЗЧАВ и общинските наредби;
в) кметът е разполагал с възможност да извършва проверки, да дава предписания и да налага административни санкции, но не е упражнил ефективно тези правомощия. Съдът изрично подчертава, че ако всяко лице, което фактически причинява замърсяване, се приеме за „трето лице“, това би довело до обезсмисляне на административнонаказателната отговорност на кметовете, тъй като те никога не са преки причинители на емисиите, а законът им възлага задължението да организират, контролират и осигуряват изпълнението на мерките за подобряване на качеството на атмосферния въздух. Следователно съдът възприема, че „дейност на трето лице“ е само такава дейност, която е извън компетентността и възможността за контрол на кмета, а не всяка дейност на друго физическо или юридическо лице, довела до замърсяване на въздуха. Това тълкуване стеснява приложното поле на изключението по чл. 27, ал. 9 от ЗЧАВ, засилва отговорността на местните органи и допринася за по-ефективната защита на обществения интерес, здравето на гражданите и качеството на атмосферния въздух.
РЕШЕНИЕ
№ 3654
Русе, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд – Русе – III КАСАЦИОНЕН състав, в съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Председател: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
Членове:ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
СПАС СПАСОВ
При секретар МАРИЯ СТАНЧЕВА и с участието на прокурора ПЛАМЕН ЙОРДАНОВ ПЕТКОВ като разгледа докладваното от съдия СПАС СПАСОВ к. а. н. д. № 20247200600759/2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).
Образувано е по касационна жалба на П. П. М., в качеството му на кмет на община Русе, чрез адв. К. Х., срещу решение № 380/25.07.2024 г. по а. н. д. № 2297/2023 г. на Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно постановление № 58/21.11.2023 г., издадено от директора на РИОСВ – Русе, с което на наказаното лице, на основание чл.42а, ал. 4 във вр. чл. 27, ал. 6 и 7 от Закона за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ) е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 5000 лв.
В касационната жалба и в с. з. се излагат съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че в АУАН и НП не били описани конкретно действие или бездействие, което да се твърди, че е извършено или допуснато от нарушителя; съдът не бил обсъдил, че нормата на чл. 42а, ал. 4 от ЗЧАВ е бланкетна и следва да бъде изпълнена със съдържание, чрез посочване на конкретно извършено действие или бездействие от нарушителя; наличие на нарушение на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН, поради липса на задължителни реквизити в АУАН и НП; АУАН бил издаден след изтичане на срока по чл. 34 от ЗАНН, тъй като данните за замърсяванията били отчитани ежедневно и АНО разполагал с тази информация, общоизвестна била и личността на нарушителя, поради което нямало причина АУАН да бъде съставен едва на 9.06.2023 г.; в обжалваното НП въобще не било посочено какви са нормите на нивата на замърсяване с ФПЧ, не били посочени конкретните дни с превишения на ФПЧ; въззивното решение било постановено при неизяснена фактическа обстановка, тъй като неоснователно било отхвърлено искането за извършване на експертиза във връзка с дейността на третото лице „ВиК“ ООД – Русе; неправилно бил определен периодът на измерване на ФПЧ (стр. 10 от КЖ), неправилно било определено от актосъставителя, респ. и АНО субектът на нарушението. Недопустимо било прието, че липсата на издадени санкции при извършените проверки биха довели до намаляване на ФПЧ. Липсвала причинно-следствена между евентуалното бездействие и липсата на намаление на ФПЧ. Неправилно било прието, че „ВиК“ ООД – Русе не се явявало трето лице по смисъла на чл. 27, ал. 9 от ЗЧАВ. Иска се отмяна на въззивното решение и отмяна на обжалваното НП. Претендират се разноски.
Ответникът – Директор на РИОСВ – Русе, чрез адв. М., в писмен отговор и в с. з. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че нарушението, за което е наказан жалбоподателят, е извършено чрез бездействие, представляващо неизпълнение на предвидените в приетата и действаща ПКАВ мерки. Излага подробни съображения за отхвърляне на жалбата. Не претендира разноски.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.
Жалбата е допустима – депозирана е от страна във въззивното производство, за която оспореното решение е неблагоприятно. Жалбата е подадена в преклузивния срок.
Въззивният съд подробно е разгледал приноса на чистия въздух като предпоставка за качеството на живот. Обсъдил е приложимите и относими норми на вторичното право на ЕС и дейността на Националната система за мониторинг на качеството на атмосферния въздух, регламентирана със заповед № РД-489/26.06.2019 г. на министъра на околната среда и водите, с която са посочени брой и вид на пунктовете за следене на съдържанието на въздуха, контролирани атмосферни замърсители, методи и средства за измерване. Според тази заповед наблюдението и контролът върху качеството на атмосферния въздух на територията на Община Русе се осъществява от автоматична измервателна станция (АИС „Възраждане“), разположена в централната част на гр. Русе. Автоматичната станция е класифицирана като „градски фонов пункт“ с код BG 0045A.
Неотносимо е обсъдил елементи от предизборната кампания на кмета на общината, явяващ се наказаното лице.
Обсъдил е разработената през 2021 г. програма за качеството на атмосферния въздух по показатели ФПЧ10 и ФПЧ 2.5 на Община Русе за периода 2021 г. – 2026 г., в която било упоменато, че отговорен орган за разработването и изпълнението на програмата е кметът на Община Русе – П. М.. Програмата съдържала анализ и разглеждане на основните източници на замърсяване, оценка на ефективността на изпълняваните мерки за подобряване на КАВ и тяхното актуализиране и привеждане в съответствие с действителната обстановка, с оглед намаляване нивата на замърсителите и за достигане на утвърдените норми за качество на атмосферния въздух в Община Русе към 2026 г. Като основни източници на ФПЧ10 за региона били записани битовото отопление, транспорт, промишленост и селско стопанство. През 2019 г. броят средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10, бил 42, за 2020 г. бил 55, а за 2021 г. бил 28. Стойностите на средногодишната концентрация на ФПЧ10 за дадените години била съответно 35.8 mg/m3, 34.8 mg/m3 и 33.8 mg/m3.
На 22.03.2021 г. между „Водоснабдяване и канализация“ ООД – гр. Русе и ДЗЗД “Русе-ВИК“ – гр. Варна бил сключен договор, съгласно който първите възложили на вторите да изпълнят обект „Реконструкция на ВиК мрежи в ЦГЧ на гр. Русе“ с краен срок за приключване 30.06.2022 г., който не бил спазен. Изпълнението на проекта започнало през 2022 г., били прокопани множество улици в централната част на гр. Русе, под които преминавали мрежите на ВиК, които трябвало да бъдат подменени като част от предмета на договора. Дейностите на изпълнителя водели до генериране на изключително количество прах във въздуха на града, но въпреки това не се правело нищо той да бъде ограничен, товарните отсеци на колите, превозващи извадените от улиците инертни материали, не се покривали, улиците не се почиствали след работа, нямало заграждения покрай тях, които да препятстват разпространението на праха. През 2022 г. Община Русе съставила десетки констативни протоколи, с които документирала установяването на многократно, значително и видимо замърсяване с прахови частици, което било квалифицирано като нарушение по чл. 21, т. 3 от Наредба №15 на Общински съвет – Русе за управление на дейностите с битови, строителни и масово разпространени отпадъци на територията на Община Русе, за никое от които нарушения жалбоподателят не наказал нарушителите чрез издаване на наказателно постановление по цитираната наредба или по друг нормативен акт. „Водоснабдяване и канализация“ ООД – гр. Русе сключила и други договори в рамките на проект “Изграждане на ВиК инфраструктура в обособена територия, обслужвана от „Водоснабдяване и канализация“ ООД – гр. Русе, които касаели реконструкция и подмяна на водопроводи извън централната част на гр. Русе, за кварталите „средна кула“ и „Долапите“.
През 2022 г. броят средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10, бил 60, след приспадане от действително установения брой от 66 превишения на превишенията, дължащи се на пустинен прах от пустинята Сахара в Африка, достигнал в РБългария. Стойността на средногодишната концентрация на ФПЧ10 за 2022г. била 39.33 mg/m3.
На 27.04.2023 г., в изпълнение на разпоредбата на чл. 27, ал. 7 от ЗЧАВ, бил изготвен доклад, с който била направена оценка на качеството на атмосферния въздух в Община – Русе, според показанията на градски фонов пункт АИС „Възраждане“. В оценката били представени броят средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10 за последните три години, дадени по-горе, както и стойностите на средногодишната концентрация на ФПЧ10 за тези години, на база на установените в оценката обстоятелства бил съставен и АУАН №2580/9.06.2023 г., с който започнало административнонаказателното производство.
От правна страна въззивният съд изложил, че жалбоподателят е осъществил състава на нарушението по чл. 42а, ал. 4 във вр. чл. 27, ал. 6 и 7 от ЗЧАВ, тъй като през периода 1.01.2022 г. – 31.12.2022 г. в гр. Русе бил кмет на Община Русе, за която оценката по чл. 27, ал. 7 от ЗЧАВ е показала, че няма намаление на регистрирания брой средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10 и на средногодишните нива на ФПЧ10 и това се дължало на бездействие от негова страна, в рамките на компетенциите му. Приел от обективна страна, че наказаното лице е годен субект на нарушението, тъй като е кмет на Община Русе през процесния период. На следващо място от обективна страна, за което по делото спор няма, било категорично установено, че за 2022 г. броят на средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10 в гр. Русе, бил 60, след приспадане от действително установения брой от 66 превишения на превишенията, дължащи се на пустинен прах, а стойността на средногодишната концентрация на ФПЧ10 за същата година била 39.33 mg/m3. Оценката по чл. 27, ал. 7 от ЗЧАВ била изготвена от компетентен, съгласно закона орган, а именно РИОСВ – Русе и обхващала показателите за ФПЧ10 за 2020 г., 2021 г. и 2022 г., от които е видно, че има значително превишението на броя средноденонощни стойности, превишаващи праговата стойност от 50 mg/m3 за ФПЧ10 в гр. Русе, като при среден за последните три години 46, той за процесната година е бил 60, което е повече и в сравнение с която и да е от предходните години. Изпълнителното деяние на нарушението е прието за извършено чрез бездействие, тъй като жалбоподателят не изпълнил задълженията си, вменени му с различни нормативни актове и документи, и не упражнил правомощията си, дадени му от същите актове, да осъществи контрол над лицата, замърсяващи въздуха на Общината. Съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗЧАВ, компетентни органи, отговорни за осигуряване чистотата на въздуха на територията на съответната община, са кметовете на общини и общинските съвети чрез извършване на действията по чл. 27, 28а, 29 и 30 от ЗЧАВ. Съгласно чл. 27 от с. з., в случаите, когато в даден район общата маса на емисиите довежда до превишаване на нормите за вредни вещества (замърсители) в атмосферния въздух, кметовете на общини разработват и изпълняват програми за намаляване нивата на замърсителите и за достигане на утвърдените норми по чл. 6. В случая такава програма има разработена, намираща се на л. 610-736 от делото, според която отговорен орган за изпълнението й е кметът на Община Русе – П. М.. В раздел VIII от програмата са дадени мерки за подобряване на качеството на атмосферния въздух в Общината по отношение на съдържанието на ФПЧ10, за да се намалят регистрираните превишения на СДН до нормативно допустимите 35 бр. за година. Сред постоянните мерки е осъществяване на проверки за спазване на недопускането на замърсяване от строежите, вкл. по спазването на маршрутите за транспортиране на отпадъци от строителните обекти, което няма никакви данни кметът или подчинените му органи да са сторили. С представените констативни протоколи нарушенията били просто фиксирани и не се изпълнявала повелята на мярката, тъй като не било налице действие на жалбоподателя, което да ограничи замърсителите и да не допусне отново замърсяване. Друга такава мярка е постоянен контрол на неправилното паркиране, особено в зелени площи. Видно от свидетелски показания дори техниката на община Русе, контролът върху която е управляван от въззивника, е била паркирана върху зелени площи, което говорело за цялостното отношение на органите на общината към мярката. Няма данни за ангажиране на отговорност на лица, неправилно паркирали върху такива площи. Друга мярка от Плана била контрол на спазването на изискването за транспортиране на насипни материали само от автомобили с покривала. Ноторно било, че през процесния период множество автомобили на различни лица не са спазвали това изискване, което се потвърждавало и от свидетелски показания и ясно сочело, че контрол върху това поведение не е имало. Друга мярка е системно машинно метене и миене на основната улична мрежа на града, което категорично не било сторено. Системно в случая означава регулярно и често, която честота следва да е по-висока при случаи на необичайно замърсяване, каквото безспорно е било налице през периода, поради извършваните изкопни дейности във връзка с проекта на ВиК. Друга неизпълнена мярка е изграждане на тротоари и съоръжения, които ограничават достъпа до тротоарите и зелените площи. Същото се отнасяло до мярката непрекъснат контрол и санкции за замърсяване около строителните обекти. Няма наказано поведение на лице, което да е нарушило изискването в тази мярка. Програмата предвиждала и мерки за намаляване на замърсяването на въздуха от битовото отопление, свързани с поетапна подмяна на отоплителни уреди на твърдо гориво с екологични алтернативи, съобразявайки принципа за ненанасяне на вреди (приоритетно в енергийно ефективни жилища), въвеждане на зони с ниски емисии, насърчаване използването на ВЕИ, водород и други иновационни алтернативи, които не са приложени. Мерките за намаляване на замърсяването на въздуха от транспорта, свързани с поетапно намаляване използването на лични превозни средства с високи емисии, чрез насърчаване на електромобилността, въвеждане на зони с ниски емисии, извеждане на транзитния и товарен трафик извън града, оптимизиране на градския трафик, подобряване на обществения транспорт, подобряване на инфраструктурата също са приети за не реализирани с конкретни действия.
Прието е, че неизпълнението на изискването по ал. 6 не се дължи на дейност на трето лице, каквото в случая би се явило лице, по отношение на което жалбоподателят няма контрол. Всички лица, извършващи дейности, с които е генериран прах на територията на Община Русе, били под контрола на жалбоподателя. Такива евентуално можело да бъдат лица, които не осъществяват дейност на територията на Общината, но влияят на въздуха й, каквито в случая биха могли да бъдат примерно замърсители, осъществяващи дейности на място, където не се простира изпълнителната власт на въззивника, в съседна община или държава, предвид граничното местоположение на Община Русе. Всяко друго тълкувание на понятието трето лице би довело до освобождаване от отговорност на наказаното лице, тъй като то би носело отговорност само ако лично произведе фини прахови частици, което според въззивния състав е абсурдно и противоречи на смисъла на закона.
Приети са за неупражнени правомощия по чл. 41а от ЗЧАВ съгласно които лице, което явно нарушава чистотата на атмосферния въздух чрез извършване на строителни или ремонтни дейности и транспортиране на насипни товари или строителни отпадъци и земни маси, се наказва с глоба, наказателните постановления за което се издават от кмета на общината. Данни за такива наказателни постановления по делото нямало, т. е. въззивникът е бездействал по отношения на това си правомощие, въпреки данните, че лица, замърсяващи въздуха при дадената хипотеза е имало, което не се отричало и от защитата. Според чл. 20 и чл. 21 от Наредба № 15 на Общински съвет – Русе за управление на дейностите битови, строителни и масово разпространени отпадъци на територията на Община Русе собственици, възложители и изпълнители на дейност, от която са формирани строителни отпадъци, са длъжни след приключване на строителството да възстановят първоначалния вид на тротоара, уличното платно, зелените площи и др. терени, които са били включени в строителната площадка на обекта, което включва и почистване на цялата строителна площадка и измиване на улиците, тротоарите, алеите, пешеходните зони и др. замърсени елементи на строителната площадка с твърда настилка, като им се забранява замърсяването по какъвто и да е начин (при излизане от строителната площадка на камиони с мръсни гуми, замърсяване от работниците, работещи на строителната площадка и др.) на улиците, тротоарите и др. територии за обществено ползване извън границите на строителната площадка и/или извън границите на имота, при извършване на строителни, изкопни или ремонтни работи, замърсяване на пространството около строителния обект с прахови частици по време на строителството, транспортирането на строителни отпадъци, строителни материали и други насипни товари в транспортни средства с неуплътнени и непокрити каросерии и замърсяване на уличните платна при транспортирането на строителни отпадъци, строителни материали и други насипни товари. Съгласно чл. 53, ал. 1 от Наредбата неизпълнилите представените си задължения лица и или нарушили забраните на Наредбата, биват наказвани с наказателни постановления, издадени от кмета. Безспорно са приети за установени десетки нарушения на дадените правила с представените по делото констативни протоколи, без да има наказани от жалбоподателя лица.
Според Наредба № 27 на Община Русе за условията и реда за извършване на възстановителни работи при изграждане или отстраняване на повреди на елементи на техническата инфраструктура след строителни и монтажни работи по изграждане на инженерна инфраструктура и отстраняване на повреди лицата следва да почистят всички замърсявания, получени във връзка с изпълнението на възстановяванията, за неизпълнението на което, съгласно чл. 19, ал. 3 от Наредбата, кметът наказва лицата. Нямало установено действие на въззивника, с което той да е изпълнил правомощията си по този нормативен акт. Член 8 на Наредба за опазване на околната среда на територията на Община Русе определя кмета на общината като отговорно лице за чистотата и качеството на атмосферния въздух на територията на общината и за неизпълнение на предписание във връзка с опазване на чистота на въздуха, кмета издава наказателно постановление, с което наказва отговорните физически и юридически лица, каквито санкционни актове не са издадени. Съдът приел, че именно бездействието на жалбоподателя относно реализация на всичките му многобройни представени правомощия, явяващи се негови компетенции по смисъла на чл. 42а, ал. 4 от ЗЧАВ, и неизпълнение на задълженията му в дадените нормативни актове и Плана за КАВ, са довели до липсата на намаление на регистрирания брой превишения на нормите за ФПЧ10, тъй като при упражняване на тези правомощия с наказването на извършителите на дейности, замърсяващи въздуха на Общината, ще бъдат възпитани в спазването на правилата, касаещи качеството на въздуха и щяха да бъдат преустановени в бъдеще през периода такива действия чрез частната и генерална превенция на наказанието. Липсата на контрол, въведен като основно задължение на жалбоподателя, като ръководител на цялата изпълнителна дейност на Общината, съгласно чл. 44 от ЗМСМА, върху лицата, упражняващи дейности в управляваната от него община, довело до превишаване на нормите на вредни вещества във въздуха, тъй като този контрол би довел до ограничаване на замърсяването, като не може да се разчита на нарушителите на правилата, обезпечаващи доброто качество на въздуха, сами да се откажат от неправомерните си действия. Съдът е приел, че не е налице маловажен случай по смисъла на чл. 28 от Закона за административните нарушения и наказания, тъй като с деянието се засягат живота и здравето на голям брой лица, жители на Общината, и се засягат значително обществените отношения, свързани с опазване на околната среда. Приел, че субективна страна нарушението е извършена при евентуален умисъл – жалбоподателят съзнавал задълженият и правомощията си по цитираните закони и Плана за КАВ, съзнавал е необходимостта да ги упражни, предвид известното му замърсяване на въздуха в Общината, но не го сторил, като предвиждал общественоопасните последици от поведението си и се съгласил с тях. Наказанието за това нарушение е съдът приел за правилно индивидуализирано, като независимо от продължителния период на бездействие по отношение на вмените му законови задължения, на въззивника е наложено наказание към абсолютния минимум на предвиденото за нарушението.
В хода на производството не били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. И двата акта от тази фаза на процеса преценил като издадени при пълно съобразяване с нормите на закона. Обвинението е пределно ясно формулирано, както по отношение на признаците на състава, така и времето и мястото на извършването на нарушението, и гарантира реализацията на правото на защита.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Спорът е изяснен от фактическа страна. Всички относими доказателства са приобщени по делото.
Дейността на Националната система за мониторинг на качеството на атмосферния въздух се регламентира със заповед № РД-489/26.06.2019 г. на министъра на околната среда и водите, в. т.ч. брой, вид на пунктовете, контролирани атмосферни замърсители, методи и средства за измерване. Страните не спорят, че съгласно горната заповед наблюдението и контролът върху качеството на атмосферния въздух на територията на община Русе се осъществява от 1 бр. автоматична измервателна станция и това е станцията АИС „Възраждане“. Това обстоятелство е залегнало и във ПКАВ по показатели ФПЧ10 и ФПЧ2.5. на Община Русе 2021-2026 г. (стр. 21 от програмата). Т.е. меродавни са само изчисленията, извършени от тази АИС.
Не се спори и че АИС „Възраждане“ е отчела превишение на ФПЧ за 2022 г. като задължението на компетентния по чл. 27, ал. 1 от ЗЧАВ орган е така да организира дейността си, че разработената от него програма следва да води като императив до намаляване на броя на превишенията на замърсяване – чл. 27, ал. 6 от ЗЧАВ. Намалението по ал. 6 се оценява за предходната календарна година на база средната стойност на регистрирания брой превишения на нормите за вредни вещества и на средногодишните нива на замърсителите за последните три календарни години. Оценката се извършва от РИОСВ за всеки отделен пункт за мониторинг в срок до 30 април на текущата година (ал. 7). Изискването по ал. 6 се счита за изпълнено, когато ежегодното намаление е регистрирано във всеки отделен пункт за мониторинг на територията на общината (ал. 8.). В случаите, когато изискването по ал. 6 не е изпълнено и не е постигнато намаление на броя на превишения на нормите за вредни вещества и на средногодишните нива на замърсителите, директорът на РИОСВ налага глоба, с изключение на случаите, когато неизпълнението е поради дейност на трето лице (ал. 9).
Динамичният фактически състав е съвкупност от факти или действия, които настъпват във времето и водят до постепенно формиране на определено правно положение. Ангажирането на административнонаказателна отговорност в конкретния случай, по силата на разпоредбата на чл. 42а, ал. 4 от ЗЧАВ прдвижда, че кмет на община, за която оценката по чл. 27, ал. 7 е показала, че няма намаление на регистрирания брой превишения на нормите за вредни вещества и/или на средногодишните нива на замърсителите и това се дължи на действие или бездействие от негова страна, в рамките на компетенциите му, се наказва с глоба от 5000 до 10 000 лв.
Нормата не е бланкетна, както се твърди от жалбоподателя и изисква установяването на две кумулативни предпоставки – липса на намаление на разпространение на ФПЧ на годишна база спрямо предходната година и наличие на действие или бездействие.
Видно още на първата страница на АУАН се сочи, че е установено, че изпълнението на мерките от „Програма за качеството на атмосферния въздух по показатели ФПЧ10 и ФПЧ 2.5 на общината не е довело до ежегодно намаление на броя на превишенията на нормите на вредните вещества. Същите констатации се съдържат и в първата страница на НП – посочено е, че П. М. не е изпълнил задължението си изпълнението на мерките по приетата програма да доведе до намаляване на нивата на вредни емисии. Всякога липсата на активно поведение се асоциира с бездействие, с което правилно въззивният състав е извел правилният извод, че в случая се касае за извършено нарушение чрез бездействие, а наказаното лице е можело да разбере какво е вмененото нарушение. В този смисъл се явяват и неоснователни доводите за липса на реквизити по чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН.
Срокът по чл. 34 от ЗАНН за издаване на АУАН е спазен. съобр. ал. 1, б. „в“ не се образува административнонаказателно производство, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението. В трайната практика е възприето виждането, че релевантният начален момент е този момент, в който данните за нарушението и нарушителя са постъпили при актосъставителя. Следва да се съобрази, че специалната разпоредба на чл. 27, ал. 7, изр. последно, изисква оценката на превишението да се извършва от РИОСВ за всеки отделен пункт за мониторинг в срок до 30 април на текущата година (2023 г.). Тази оценка е извършена на 27.04.2023 г., видно от приложен доклад (л. 372-373), който съдържа констатациите за последния тригодишен период. Броимо от този срок, срокът за издаване на АУАН не се явява изтекъл. Дори и специалната норма на чл. 27, ал. 7 да не бе приложима в случая, основателно е възражението на ответника, че ежедневните данни за качеството на въздуха, до които има достъп РИОСВ, не представляват оценка на превишението а съставляват моментна справка за дневен/месечен период. Констатирането на нарушение преди извършване на оценка на превишението по смисъла на специалния закон би съставлявала нарушение на производствените правила.
Неоснователно се твърди, че в обжалваното НП въобще не било посочено какви са нормите на нивата на замърсяване с ФПЧ, не били посочени конкретните дни с превишения на ФПЧ. Т. изискване в закона няма. Изискването на чл. 27, ал. 6-8 от специалния закон е за изчисляване на база средната стойност на регистрирания брой превишения на нормите за вредни вещества и на средногодишните нива на замърсителите за последните три календарни години. В АУАН изискуемите данни са посочени таблично, а в НП – словесно.
Липсва допуснато съществено процесуално нарушение поради отхвърляне на искането за извършване на експертиза във връзка с дейността на третото лице „ВиК“ ООД – Русе – касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.
Жалбоподателят с молба е поискал назначаване на СТЕ, която да установи какво е количеството на превишенията на концентрацията на ФПЧ, предизвикано от дейността на трети лица, извършващи изкопни дейности във връзка с изпълнението на проекта „Изграждане на ВиК инфраструктура на обособената територия, обслужвана от от „ВиК“ ООД – Русе. Съдът е отхвърлил искането с доводи че с нея се цели постигането на конкретен отговор за спорните факти в полза на едната страна, както и че назначаването й няма да доведе до изясняването на обстоятелствата по делото.
В конкретния случай поисканата експертиза се явява недопустим способ за изясняване на обстоятелства по делото, тъй като необходимо положително условие за допускането й е липса на специални знания у съдебния състав (чл. 144, ал. 1 НПК). Както се посочи по-горе превишаванията на замърсяването в реала на община Русе се извършва посредством точно определен АИС, чиито данни се отчитат по автоматичен път. В касационната жалба липсва твърдение, че данните са некоректно изчислени, т.е. пред касационната инстанция липсва изложено твърдение за недостоверност на показанията на АИС, поради което настоящият състав не следва да се произнася в тази насока, тъй като е обвързан от доводите на касационния жалбоподател.
След като данните и изчисленията са продукт на автоматизирана система е недопустимо тяхната количествена стойност да се определя въз основа на експертиза. Още повече, че със задачата се иска да се установи превишение на концентрацията на веществата, постигнато от сочено трето лице – „ВиК“ ООД – Русе, което обаче не се явява такова.
Основната водеща теза на защитата, че субектът на нарушението е неправилно установен, т.е. че превишенията се дължат на дейност на трето лице и това трето лице се явава „ВиК“ ООД – Русе не може да бъде успешно защитена.
Императивът на чл. 27, ал. 9 от ЗЧАВ сочи, че в случаите, когато изискването по ал. 6 не е изпълнено и не е постигнато намаление на броя на превишения на нормите за вредни вещества и на средногодишните нива на замърсителите, директорът на РИОСВ налага глоба, с изключение на случаите, когато неизпълнението е поради дейност на трето лице. Разпоредбата е създадена с изменение на закона – изм. и доп. ДВ. бр. 1/3.01.2019 г., в сила от 1.01.2020 г. Окончателният текст на разпоредбата е приет на второ четене в пленарна зала в НС на 20.12.2018 г. като мотивите за приемане на разпоредбата се съдържат в предложение на група народни представители със сигнатура № 854-04-242/30.11.2018 г. които сочат, че не следва да се налагат санкции на кметовете на общини, в случаите когато контролът е извън техните компетенции – когато е налице трансгранично замърсяване или замърсяване от промишлен източник. В този смисъл правилни са изводите на въззивния състав, че дейността на „ВиК“ ООД – Русе не представлява замърсяване от източник, явяващо се трето лице, каквато е основната застъпвана от жалбоподателя теза.
„ВиК“ ООД – Русе е дружество с общинско участие в собствеността и опериращо на територията на общината. От данните по делото е видно, че са съставени многобройни актове с дадени предписания на различни дружества – „Северни води“ ООД (няколко) , Райкомерс кънстракшън, Инфра строй 76 ЕООД, „ЕС Джей строй“ АД, ДЗЗД „Русе ВиК“ (няколко), ДЗЗД „Подемстрой 2020“ (няколко), „Шапи 94“ ЕООД, „Пътинженеринг Русе“ АД. Няма данни за налагани глоби, няма данни и за извършен контрол върху дружеството, което жалбоподателят сочи като основен замърсител.
Видно от чл. 17 на наредба № 15 на ОбС извършването на дейностите по събиране, транспортиране и/или третиране на строителните отпадъци (СО) (включително строителните отпадъци от вътрешни преустройства и текущи ремонти на сгради и съоръжения), е задължение на собственика, възложителя или изпълнителя на дейността, от която са формирани.
Видно от чл. 21, ал. 1 и ал. 3 на Наредба № 15 на ОбС забранява се възлагането или извършването на строителни или монтажни работи, или премахване на строежи без наличие на план за управление на строителни отпадъци, в случаите, когато такъв се изисква; Забранява се замърсяването по какъвто и да е начин (при излизане от строителната площадка на камиони с мръсни гуми, замърсяване от работниците, работещи на строителната площадка и др.) на улиците, тротоарите и др. територии за обществено ползване извън границите на строителната площадка и/или извън границите на имота, при извършване на строителни, изкопни или ремонтни работи. От цитираните норми се налага извод, че възложителят също носи отговорност за замърсяването. „ВиК“ ООД – Русе не се явява привилегирован субект, нито по делото е доказано, че приложените мерки спрямо комплексното замърсяване са достатъчни и са довели до резултат, независимо, че са издадени множество предписания. Обратната теза е доказана с гласни доказателства, които са годно доказателствено средство по смисъла на чл. 117 от НПК. Отчетът за дейността по превенция на замърсяването за 2022 г. в относимата част е общ и бланкетен и не сочи на извършени конкретни мерки спрямо замърсителя, извършващ дейността си на територията на община Русе. В т. ч. и твърденията на касатора за знание относно извършваното замърсяване от конкретно лице обуславят и доказаност на субективната страна на деянието.
Останалите доводи на въззивният състав за правилното приложение на материалния закон се споделят от касационния състав и не следва да се преповтарят.
Решението като правилно следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 380/25.07.2024 г. по а. н. д. № 2297/2023 г. на Районен съд – Русе
Решението е окончателно.
Председател:
Членове:
Устройство на територията
Устройство на територията
1. Практика относно търпимите строежи
1.1. Практика относно задължителното изследване на търпимостта от съда
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 808 от 20.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3519 от 2016 г.
Относно
Предмет на делото е касационно обжалване на решение на Административен съд – София-град, с което е разрешен спор относно законосъобразността на административен акт, издаден от директора на Дирекция „Общински строителен контрол“ при Столична община, както и обжалване на определение относно присъдените съдебни разноски. Основното производство е по касационна жалба срещу Решение № 236/12.01.2016 г. по адм. д. № 10876/2014 г. на АССГ, с оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Наред с това е разгледана и частна жалба срещу Определение № 733/08.02.2016 г., с което е отказано изменение на решението в частта относно присъдените разноски.
Кратко изложение на фактите
На 14.08.2014 г. директорът на Дирекция „Общински строителен контрол“ при Столична община издава Заповед № РД-30-70, с която разпорежда на П. Е. Ч. да премахне незаконен строеж – надстрояване на подпокривно пространство на жилищна сграда („старата къща“), находящ се в имот в м. „ГГЦ“, зона „Г-14“ по плана на София. П. Е. Ч. обжалва заповедта пред Административен съд – София град (адм. д. № 10876/2014 г.). По делото са назначени две съдебно-технически експертизи, които описват строежа и потвърждават, че той съответства на констатациите в административния акт и отговаря на легалното определение за „строеж“ по ЗУТ. С Решение № 236/12.01.2016 г. АССГ установява, че строителството е извършено без строителни книжа и без разрешение за строеж, но въпреки това отменя заповедта, приемайки, че:
– параметрите на незаконния строеж не са посочени в достатъчна степен;
– строежът не е достатъчно индивидуализиран;
– не са изследвани предпоставките за търпимост на строежа.
Директорът на Дирекция „ОСК“ подава молба за изменение на решението в частта за разноските, която с Определение № 733/8.02.2016 г. е отхвърлена. Директорът обжалва пред Върховния административен съд (ВАС) както решението (с касационна жалба), така и определението за разноските (с частна жалба). П. Е. Ч. депозира писмени отговори, с които оспорва основателността и на двете жалби.
Правни изводи
Търпимостта е релевантен факт, който трябва задължително да се изследва независимо дали административният орган го е сторил или не. ВАС изрично посочва, че установяването дали строежът е бил допустим представлява обстоятелство от съществено значение за спора.
Критерият за търпимост е комплексен — трябва да се провери дали строежът е бил допустим:
– по действащите подробни градоустройствени планове (ПУП), и
– по правилата и нормативите, действали към момента на извършването на строителството, или
– съгласно действащия ЗУТ.
Пропускът на административния орган не освобождава съда от задължението да извърши тази проверка. Първоинстанционният съд погрешно е приел бездействието на административния орган (че не е изследвал търпимостта) като основание за отмяна на заповедта, вместо сам да събере доказателства по въпроса.
Съдът е длъжен да допусне всички доказателствени средства, включително съдебно-техническа експертиза, за да установи:
– точното време на извършване на строителството (ВАС отбелязва, че по делото има противоречиви данни именно за това), и
– дали са налице предпоставките за търпимост към този момент.
Поради липсата на изяснени факти за търпимостта, ВАС не може да осъществи касационен контрол. Той не може да прецени дали материалният закон е приложен правилно от първата инстанция, защото не се знае дали строежът евентуално подлежи на „търпимост“ (което би изключило премахването му) или не.
Значение
а) Процесуално-методологическо значение
Решението утвърждава важен принцип: търпимостта не е факт, чието изследване зависи единствено от инициативата или бездействието на административния орган. Дори, когато органът не е изследвал предпоставките за търпимост при издаване на заповедта, това не е основание съдът автоматично да отмени акта на това основание. Съдът е длъжен служебно да събере доказателства и сам да изясни въпроса, включително чрез назначаване на експертиза. Това е показателно за по-широкия принцип на служебното начало в административния процес (чл. 9 и сл. АПК). Съдът не действа само като коректив на административния акт, а трябва сам да установи обективната истина по спорните факти, особено когато те са решаващи за изхода на делото.
б) Материалноправно значение на търпимостта като самостоятелно основание
Решението подчертава, че установяването или отхвърлянето на търпимост пряко влияе на законосъобразността на заповедта за премахване. Ако строеж, извършен без книжа, се окаже „търпим“, защото е бил допустим по действащите към момента на извършването му планове или нормативи, а също или по сега действащия ЗУТ, той не подлежи на принудително премахване, въпреки формалната незаконност при изграждането му. Така ВАС имплицитно потвърждава, че самата констатация за незаконност на строежа поради липса на книжа не е достатъчна за да се издаде и потвърди валидна заповед за премахване. Трябва кумулативно да се изключи и възможността за търпимост.
в) Значение за времевия елемент
Решението подчертава, че точното установяване на времето на извършване на строителството е ключово, защото търпимостта се преценява спрямо нормативната уредба, действала именно към този момент, а не към момента на издаване на заповедта или на съдебния спор. Наличието на противоречиви данни за времето на строителството в случая е точно причината, поради която въпросът остава неизяснен и се налага връщане на делото.
г) Практическо значение
Решението има значение като насока за по-нисшестоящите съдилища при разглеждане на сходни спорове. При обжалване на заповеди за премахване на незаконно строителство, съдът не може да се задоволи с формална преценка дали заповедта е мотивирана относно търпимостта, а трябва самостоятелно и активно да изясни фактите чрез всички допустими доказателствени средства.
РЕШЕНИЕ
№ 808
София, 20.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНГЕЛ КАЛИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЗЕПЕ РОДЖЕРИ
ЛЮБОМИРА МОТОВА
при секретар Зорница Божкова и с участието на прокурора Симона Попова изслуша докладваното от съдията ДЖУЗЕПЕ РОДЖЕРИ по адм. дело № 3519/2016 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК.
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Общински строителен контрол“ при Столична община, чрез процесуалния си представител, срещу Решение № 236/12.01.2016 г, постановено по адм. д. № 10876/2014 г., по описа на Административен съд – София – град.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендират се разноски.
Ответникът – П. Е. Ч. е депозирал писмен отговор срещу касационната жалба, в което са изложени доводи за нейната неоснователност.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че оспореното решение е неправилно.
Директорът на Дирекция „ОСК“ при Столична община е подал и частна жалба срещу Определение № 733/8.02.2016 г., постановено по адм. д. № 10876/2014 г., по описа на Административен съд-София град, с което е отхвърлена молбата му за изменение на Решение № 236/12.01.2016 г., постановено по адм. д. № 10876 /2014 г., по описа на Административен съд-София град в частта му за присъдените в полза на П. Е. Ч. разноски.
В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението.
Ответникът – П. Е. Ч., чрез пълномощника си е депозирал писмен отговор, с който оспорва частната жалба.
І. По подадената касационна жалба:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА.
Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на П. Е. Ч. срещу Заповед № РД-30-70/14.08.2014 г., на директора на Дирекция „ОСК“ при Столична община, с която е наредено на П. Е. Ч. да премахне незаконен строеж „Надстрояване на подпокривно пространство на жилищна сграда (старата къща)“, находящ се в имот пл. №[номер], кв. [номер], м. „ГГЦ“, зона „Г-14“ по плана на [населено място], с административен адрес: [улица], ет. [номер]. Съдът е приел, че е извършено строителство без изискуемите по закон строителни книжа, но поради обстоятелството, че не са посочени параметрите на незаконния строеж и същия не е индивидуализиран в достатъчна степен, както и поради това, че не са изследвани предпоставките за търпимост на строежа, заповедта е незаконосъобразна, поради което е отменил същата и е възложил в тежест на касатора разноските по делото.
Така постановеното решение е неправилно.
От данните по делото е установено, че извършеното строителството на гореописания строеж е без надлежно разрешение и без одобрени строителни книжа. От описанието на строежа дадено в назначените от съда две съдебно-технически експертизи е видно, че същия съответства на констатациите в оспорения административен акт и отговаря на понятието „строеж“ по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ.
При тези данни изводът на първоинстанционния съд, че в случая се касае за незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ е законосъобразен. Цитираната разпоредба сочи, че строеж или част от него е незаконен, когато се извършва без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж. Такива строежи по силата на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ се премахват със заповед на кмета на общината или упълномощено от него длъжностно лице, както е в случая.
Необосновано съдът е приел, че в заповедта не са посочени параметрите на незаконното строителство и че незаконния строеж не е индивидуализиран в достатъчна степен. Тези данни се съдържат в материалите към административната преписка, както и в констативния акт към самата заповед, в който се съдържат и фактическите основания на заповедта.
В случая, релевантно за спора е и да се установят обстоятелства за търпимостта на строежа – дали строежът е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ. Тези обстоятелства не са изследвани от първоинстанционния съд, а са посочени като нарушение на административния орган, който не е изследвал търпимостта. Това обаче не освобождава съда сам да извърши такава проверка особено предвид противоречивите данни за времето на извършване на строителството. Тези обстоятелства следва да се установят от инстанцията по същество като за целта са допустими всички доказателствени средства включително и да се назначи съдебно-техническа експертиза, която да установи времето на извършването на строителството и налице ли са или не предпоставките за търпимост на строежа. При установената им липса, настоящата касационна инстанция не може да провери правилно ли е приложен материалния закон от административния съд и съответно дали решението страда от наведените в касационната жалба пороци по чл. 208, т. 3 от АПК. Това налага отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане на същия съд, но от друг съдебен състав за установяване на релевираните за спора факти като съблюдава дадените му с настоящето решение, указания.
По искането за присъждане на разноски следва да се произнесе първоинстанционният съд съгласно чл. 226, ал. 3 от АПК.
ІІ. По подадената частна жалба:
С оглед изхода на спора решението следва да се отмени и в частта на присъдените разноски. На отмяна подлежи и определението, с което искането за изменението на решението в частта му за разноските е оставено без уважение.
Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 236 /12.01.2016 г, постановено по адм. д. № 10876/2014 г., по описа на Административен съд – София – град.
ОТМЕНЯ Определение № 733 /08.02.2016 г, постановено по адм. д. № 10876/2014 г., по описа на Административен съд – София – град.
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав при съобразяване мотивите на настоящето решение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Ангел Калинов
ЧЛЕНОВЕ: /п/ Джузепе Роджери
/п/ Любомира Мотова
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 13682 от 8.11.2018 г. по адм. д. № 3429 от 2018 г.
Относно
Предмет на спора пред Върховния административен съд (ВАС) е правилността и законосъобразността на Решение № 137/22.01.2018 г. на Административен съд – Пловдив, с което е потвърдена Заповед № А-1384/07.09.2017 г. на кмета на Община Асеновград за премахване на три незаконни строежа, извършени от Н. Рустем.
Кратко изложение на фактите
Кметът на Община Асеновград издава заповед №А-1384/07.09.2017 г., с която нарежда на Н. Рустем да премахне три незаконни строежа: едноетажни тухлени жилищни сгради с различни размери, разположени в имот в местност „Лаково“, землище на гр. Асеновград. Основанието е, че строежите са изградени без строителни книжа. Н. Рустем обжалва заповедта пред Административен съд – Пловдив, който с Решение № 137/22.01.2018 г. отхвърля жалбата му и потвърждава заповедта на кмета, приемайки че:
– сградите са незаконни поради липса на строителни книжа;
– не може да бъде доказана „търпимост“ на строежите, тъй като липсва действащ ПУП за територията;
– заповедта отговаря на принципа за пропорционалност, защото премахването защитава живота и здравето на самия жалбоподател и семейството му.
Недоволен от това решение, Н. Рустем подава касационна жалба до Върховния административен съд, с искане решението на Административен съд – Пловдив да бъде отменено поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила.
Правни изводи
Относно търпимостта на строежите ВАС приема, че липсата на одобрен ПУП за територията не прави автоматично невъзможно доказването на търпимост на строежите по §16, ал. 1, 2 и 3 от ПР на ЗУТ, респ. §127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ. Разпоредбите за търпимост изискват съответствие с ПУП, защото повечето незаконни строежи се извършват в урегулирана територия. Това не изключва, че строеж може да бъде извършен законно и в неурегулирана (земеделска) територия, каквато е процесната. Търпимостта е въпрос от преюдициално значение. Ако строежът е търпим, той по силата на закона не подлежи на премахване. Както административният орган, така и съдът са длъжни служебно (по чл. 9, ал. 3 и чл. 171, ал. 3 и 4 от АПК) да съберат доказателства и да направят изводи относно търпимостта, включително за приложимите към момента на строителството нормативни актове, позволяващи строеж в земеделски земи. Пропускът на органа да стори това не освобождава съда от задължението. Относно принципа на пропорционалност (чл. 6 от АПК и чл. 8, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) ВАС смята, че съдът не е съобразил, че и трите строежа представляват жилища, реално обитавани от жалбоподателя и семейството му. Правото на жилище е защитено основно право по чл. 8, §1 от КЗПЧОС, поради което съдът дължи преценка за съответствие на заповедта с тази разпоредба. Такава преценка изисква събиране на доказателства за времето на обитаване, броя на лицата (включително непълнолетни), наличието на друго жилище или имот на жалбоподателя, дали общината е предлагала алтернативно настаняване, като едва след това може да се прецени балансът между личния и обществения интерес, позовавайки се на практиката на ЕСПЧ по делото Иванова и Черкезов срещу България. Процесуалният извод е, че първоинстанционното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неправилно приложение на материалния закон, поради непълно изяснена фактическа обстановка по горните въпроси.
Значение
Решението има прецедентно значение относно доказването на търпимост. То изяснява важен принципен въпрос в административната практика, а именно: липсата на ПУП сама по себе си не изключва възможността за доказване на търпимост на незаконен строеж. Това е съществено за множество сходни случаи, особено в земеделски и неурегулирани територии, където масово се строи без строителни книжа, но не винаги незаконосъобразно според действалите към момента норми.
Съдебният акт утвърждава служебното начало на съда и органа. Решението подчертава, че задължението за събиране на доказателства относно търпимостта не е диспозитивно, а е служебно задължение на административния орган и на съда (чл. 9, ал. 3 и чл. 171, ал. 3 и ал. 4 от АПК). Бездействието на административния орган в тази насока не освобождава съда от отговорност да изясни фактите. То въвежда стандартите на ЕСПЧ в българската административна практика. Решението е показателно за пряко прилагане на чл. 8, § 1 от КЗПЧОС (право на неприкосновеност на жилището) при преценка на заповеди за премахване на незаконни строежи, използвани за жилищни нужди. Позоваването на делото Иванова и Черкезов срещу България (ЕСПЧ, 2016 г.) показва, че българските съдилища трябва да прилагат стандартите на Европейския съд и при вътрешни административни спорове, а не само декларативно. Актът установява по-строг тест за пропорционалност.
Решението изисква индивидуализирана и задълбочена преценка преди издаване или потвърждаване на заповед за събаряне на обитавано жилище, вкл. фактори като продължителност на обитаване, брой обитатели (особено деца), наличие на алтернативно жилище и предложения за настаняване от общината. Това повишава защитата на гражданите срещу административен произвол при принудително премахване на жилищни постройки.
Съдебният акт служи като указание за начина на мотивиране и събиране на доказателства при бъдещи заповеди за премахване на строежи, така че да издържат на съдебен контрол. Особено, когато засягат жилищни нужди на гражданите.
РЕШЕНИЕ
№ 13682
София, 8.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА СОЛАКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
ЕМИЛИЯ КАБУРОВА
при секретар Илиана Иванова и с участието на прокурора Антоанета Генчева изслуша докладваното от съдията ЕМИЛИЯ КАБУРОВА по адм. дело № 3429/2018 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Рустем, от [населено място], чрез пълномощника му – адв. С. Хюсеин, против Решение №137/22.01.2018 г. по адм. дело №2695/2017 г. на Административен съд – Пловдив, с искане за отмяната му като неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК.
Ответникът: кмета на Община Асеновград, редовно призован, не се явява. От процесуалния му представител – юрисконсулт Марчева, е постъпил отговор, с който оспорва касационната жалба като неоснователна.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения:
С оспорената пред Административен съд – Пловдив заповед №А-1384/7.09.2017 г. на кмета на Община Асеновград, е наредено на Н. Рустем да премахне три незаконни строежа: „Едноетажна тухлена жилищна сграда“ с размери 5.00/4.50/2,80м; „Едноетажна тухлена жилищна сграда“, с размери 4,5/1.80/2.80м.; и „Едноетажна тухлена жилищна сграда“, с размери 3.50/3.00/2.80м.; всички находящи се в имот с идентификатор 00702.16.21, по КК на [населено място], м. „Лаково“, землище на гр. Асеновград, като извършени без строителни книжа.
С обжалваното решение е прието, че заповедта е законосъобразен административен акт и не страда от пороците по чл. 146, т. 1-5 АПК. Според съдът при липсата на строителни книжа за трите сгради, същите се явяват незаконни по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ и с оглед категорията им, кмета на община Асеновград е разполагал с компетентност да издаде заповед за премахването им. Направен е извод, че поради отсъствието на изработен и действащ ПУП за процесната територия, е „обективно невъзможно доказването на търпимост на процесните строежи“. Прието е още, че заповедта е издадена при спазване на принципа на съразмерност по чл. 6 АПК, тъй като премахването на строежите е пропорционална на целта – да бъде защитен живота и здравето на оспорващия и неговото семейство.
Решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, водещи и до неправилно приложение на материалния закон.
Допуснатите съществени процесуални нарушения са по отношение изводите на съда за нетърпимост на процесните строежи и за спазване на принципа на сързамреност по чл. 6 АПК, съответен на чл. 8, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана със закон, приет от НС на РБ, в сила от 7.09.1992 г. Освен това несъответни на доказателствата са и изводите на съда за липсата на нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта, предвид съдържанието на съставения КА №13/4.08.2017 г. на община-Асеновград, съпоставен със заповедта.
Настоящата инстанция не споделя правния извод на съда, че липсата на одобрен ПУП за територията, в която се намират процесните строежи, прави невъзможно доказването на търпимостта. Търпимостта на строежите, извършени без строителни книжа, по §16, ал.1, 2 и 3 ПР ЗУТ, или по §127, ал.1 ПЗР на ЗИД ЗУТ, е въпрос от преюдициално значение към премахването им като незаконни, предвид на това, че ако един строеж е търпим, по силата на закона той не подлежи на премахване. Затова, както органът, така и съдът по силата на служебното начало – чл. 9, ал. 3 и чл.171, ал. 3 и 4 от АПК, са били длъжни да съберат доказателства и направят изводи относно търпимостта на процесните строежи. Неизпълнението на това задължение от страна на органа, не освобождава съда. При липсата на каквито и да са доказателства към административната преписка по този въпрос, съдът е следвало да ги събере, като укаже на оспорващия, който поддържа, че строежите са търпими, да ангажира доказателства за времето на извършване. В случая съдът е дал такива указания, които обаче са непълни.
Неправилно е прието, че само с наличен ПУП може да се доказва търпимостта. Цитираните разпоредби от ЗУТ, визиращи търпимостта, съдържат изисквания за съотвествие на строежа с ПУП, тъй като преобладаващия брой незаконни строежи се извършват в урегулирана територия. Това не означава, че строеж от вида на процесните, не може да бъде извършен в неурегулирана, земеделска територия, каквато е процесната. При определени предпоставки, съобразно времето на извършване на строежите, действащите за това време нормативни актове дават възможност и за строителство в земеделски земи, които норми е следвало да бъдат установени от съда, което не е направено.
Небосновани и в нарушение на чл. 171, ал. 2 и 4 АПК са изводите на съда за пропорционалност на взетата мярка по премахване на процесните строежи. Съдът не е съобразил предназначението на строежите, а именно, че и трите строежа представляват жилища и се използват като такива от оспорващия. В случаи, като процесния, съдът дължи преценка за съответствие на заповедта с чл. 8, §1 КЗПЧОС, тъй като правото на жилище е въздигнато от конвенцията като основно защитимо право на всеки индивид. Тази преценка може да бъде извършена при наличие на достатъчно доказателства относно: времето на ползване на тези жилища от оспорващия и неговото семейство, брой лица, вкл.малолетни и непълнолетни, които обитават жилищата, заедно с адресата на заповедта, наличие на друго жилище или имоти от оспорващия, община – Асеновград предлагала ли е алтернативно настаняване в друго жилище от общинския жилищен фонд, или не, и пр. Едва след като събере доказателства по тези въпроси, съдът би могъл да извърши преценка за пропорционалност на мярката, вкл. и за приложение на изключението по чл.8,§2 КЗПЧОС, отчитайки баланса между личния интерес от запазване на сградите и обществения от премахването им (виж. Решение от 21.04.2016 г. на ЕСПЧ, дело Иванова и Черкезов срещу България).
Предвид изложеното касационната жалба се явява основателна, а обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено и делото върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав, за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. За установяване на посочените обстоятелства съдът следва да укаже на страните да представят доказателства, но и сам може да вземе нужните мерки като изиска такива от ответника или трети лица, вкл. и ако намери за необходимо да назначи служебно СТЕ, чието възнаграждение ще бъде присъдено на страната с крайния акт, съобразно изхода по спора.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, второ отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №137 от 22.01.2018г. постановено по адм.дело № 2695/2017 г. на Административен съд Пловдив, първо отделение, 4-ти състав.
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Галина Солакова
ЧЛЕНОВЕ: /п/ Илияна Дойчева
/п/ Емилия Кабурова
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 6175 от 22.06.2022 г. по адм. д. № 1375 от 2022 г.
Относно
Предмет на делото е касационната проверка на Решение № 1224/26.11.2021 г. по адм. дело № 102/2021 г. на Административен съд – София област, с което е отменена Заповед № З-23/13.01.2021 г. на заместник-кмета на Община Правец за премахване на незаконни строежи. По-конкретно, делото е образувано по касационна жалба на заместник-кмета на Община Правец срещу решението на първоинстанционния съд, като предмет на касационното производство е проверка за правилност и законосъобразност на съдебния акт, постановен от Административен съд – София област. Спорът пред Върховния административен съд е относно това дали правилно първоинстанционният съд е отменил заповедта, с която е наредено премахването на незаконни строежи – „Обособена част 2“ (двуетажна пристройка – механа и спално помещение) и „Обособена част 3“ (пристройка – склад и външни стъпала), находящи се в имот в гр. Правец.
Кратко изложение на фактите
Заместник-кметът на Община Правец издава заповед № 3-23/13.01.2021 г. за премахване на незаконен строеж в ПИ 58030.110.273 (м. Драганска, гр. Правец), а именно: „Обособена част 2“ – двуетажна пристройка-механа (около 35,70 кв. м) със самостоятелен вход, спално помещение и санитарен възел на втория етаж; „Обособена част 3“ – пристройка-склад с външни стъпала (около 12,41 кв. м), изградена по североизточната страна на основната сграда. Заповедта е издадена на основание чл. 225а, ал. 1 вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 и чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ, като компетентността на заместник-кмета произтича от делегираща заповед № З-224/23.04.2020 г. Преди издаването на заповедта е съставен констативен акт за незаконно строителство, връчен на собственика Б. Маринов, който подава възражение. Б. Маринов обжалва заповедта пред Административен съд София-област, който я отменя с решение № 1224/26.11.2021 г., приемайки, че в заповедта липсват мотиви относно времето на извършване на строежите и не е разгледан въпросът за евентуалната им търпимост. Общината обжалва пред Върховния административен съд (ВАС) с касационна жалба, а Върховна административна прокуратура намира жалбата за основателна.
Правни изводи
Относно мотивите за търпимост на строежа ВАС приема, че липсата на мотиви в заповедта относно времето на построяване и търпимостта на строежите не съставлява самостоятелно основание за нейната незаконосъобразност. Дори административният орган да е направил преценка за търпимост, тя подлежи на съдебен контрол. Относно задължението на съда да изследва търпимостта служебно в решението се прави ключов извод, че в съдебната фаза съдът е длъжен служебно да събере доказателства и да извърши преценка за търпимостта на строежа, тъй като тя е пряко свързана с последиците от заповедта. Дори строеж да е незаконен, ако е търпим, не подлежи на премахване. Съдът трябва да установи: 1) годината на извършване на строежа; 2) дали е бил допустим по действащите тогава подробни устройствени планове, правила и нормативи или по ЗУТ; 3) в зависимост от това, дали попада в хипотезите на търпимост по § 16 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ. Достига се до извод за процесуално нарушение на първата инстанция, тъй като първоинстанционният съд не е обсъдил събраните доказателства относно периода на извършване на строежите и не е изложил мотиви по приложението на § 16 или § 127 ПЗР ЗУТ, което съставлява съществено процесуално нарушение, препятстващо касационния контрол за законосъобразност. Ето защо, решението на АС София-област е неправилно: постановено при съществени процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон и необосновано. На основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК ВАС отменя решението и връща делото за ново разглеждане от друг състав, като дава указания съдът да обсъди в съвкупност доказателствата относно времето на строителството и приложимите градоустройствени планове, за да прецени търпимостта на строежите.
Значение
Решението утвърждава принципа, че търпимостта на строежа е въпрос на факта, който подлежи на служебно изследване от съда, а не само формален елемент, чиято липса в мотивите на административния акт автоматично води до неговата отмяна. Това има съществено практическо значение за административните органи, които не са длъжни да изчерпват в заповедта си всички възможни хипотези за търпимост, тъй като този въпрос може и следва да бъде изяснен в съдебната фаза. Разграничава формална от материална незаконосъобразност и обособява ясно формалния порок в мотивите на заповедта, изразяващо се в недостатъчно обсъждане на търпимостта от органа, който, сам по себе си, не е основание за отмяна, и действителния материалноправен въпрос дали строежът е търпим, който определя дали заповедта за премахване изобщо може да бъде изпълнена. Това означава, че само защото органът не е обсъдил търпимостта, актът не става автоматично незаконосъобразен. Важно е дали строежът действително е търпим по същество.
Съдебниат акт засилва служебното начало в съдебния процес. Решението затвърждава практиката, че съдът, разглеждащ спорове по чл. 225а ЗУТ, не може да се ограничи до формална проверка на акта, а е длъжен активно да събира доказателства (за годината на строителството, действащите тогава планове и норми) и да прави самостоятелна правна преценка по § 16 ПР ЗУТ или § 127 ПЗР ЗУТ. Решението е съществено за защитата на собствениците. Институтът на търпимостта е защитен механизъм за собственици на незаконни строежи, изградени при определени исторически условия (без строителни книжа, но допустими по действащите тогава или по-късни планове). Решението гарантира, че този въпрос ще бъде реално изследван от съда и дава конкретни методологически насоки (установяване на годината на строеж → съответните действащи норми → прилагане на § 16 или § 127 ПЗР ЗУТ), които служат като образец за произнасяне по аналогични спорове за премахване на незаконни строежи.
РЕШЕНИЕ
№ 6175
София, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на седми юни две хиляди и двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЕТА МИЛЕВА
БРАНИМИРА МИТУШЕВА
при секретар Илияна Иванова и с участието на прокурора Симона Попова изслуша докладваното от председателя Илияна Дойчева по административно дело № 1375/2022 г.
Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на заместник-кмета на Община Правец против решение № 1224 от 26.11.2021 г., постановено по адм.д. № 102/2021 г. по описа на Административен съд София – област. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът – Б. Маринов, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна, като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение Административен съд София-област отменя заповед № 3-23/13.01.2021 г. на заместник-кмета на Община Правец, с която на основание чл. 225а, ал. 1 вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 и чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: „Обособена част 2“ с площ от около 35,70 кв. м., представляваща двуетажна пристройка – механа на първи етаж със самостоятелен достъп и спално помещение със самостоятелен санитарен възел на втори етаж и отделен вход, изпълнена по североизточната страна на „Обособена част 1“ и „Обособена част 3“ с обща застроена площ от около 12,41 кв.м., представляваща „Пристройка – склад и външни стъпала”, находящи се в ПИ 58030.110.273 по плана на новообразуваните имоти за махала Драганска, гр. Правец.
За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, но при постановяването й са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата е постановена в нарушение на материалния закон, поради което прави извод за нейната незаконосъобразност. Приема, че изложените в заповедта мотиви са непълни, тъй като административният орган не посочва кога е извършено строителството на двете обособени части, за които е разпоредено премахване и липсват мотиви за търпимостта на тези части. Посочва, че като не е провел обективно и пълно изследване относно всички релевантни за случая обстоятелства, административният орган е постановил акт в нарушение на чл. 34, 35 и чл. 36 АПК и § 127 ПЗР на ЗУТ. Излага съображения, че като основание за премахване на обособените части от строежа е послужила единствено преценката на административния орган, че се касае за незаконни строежи, тъй като същите са изградени без одобрени инвестиционни проекти и без издадено разрешение за строеж, а органът е следвало да съобрази разпоредбите относно търпимите строежи.
Обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения.
Законосъобразни са изводите на съда, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, предвид заповед № З-224/23.04.2020 г., с която са делегирани правомощия на заместник-кмета на Община Правец да издава заповеди за премахване на незаконни строежи – т. 1.8, съгласно изискването на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и съобразно, категорията на строежа – пета. Правилно съдът приема, че заповедта е издадена в предписаната от закона форма като съдържа фактически и правни основания за издаването ù.
Незаконосъобразен и необоснован е изводът на съда, че при издаване на административния акт са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В тази насока е направена само констатация, като в нарушение на чл. 172а, ал. 2 АПК съдът не излага мотиви, обосноваващи този му извод, въпреки, че по делото е установено, че от компетентните органи е съставен констативен акт, с който е констатирано извършеното незаконно строителство, като актът е връчен на жалбоподателя и същият депозира възражение. Неправилно съдът приема, че липсата на мотиви в обжалваната заповед, относно времето на построяване на описаните в заповедта незаконни строежи – обособена част 2 и обособена част 3 и неизследване на въпроса за евентуалната им търпимост по § 127 ПЗР ЗУТ съставляват самостоятелно основание за незаконосъобразност на заповедта. Дори и в заповедта да е направена преценка за търпимост на строежа, то същата подлежи на съдебен контрол. В съдебната фаза съдът събира доказателства и служебно извършва преценка за търпимостта на строежа, която е пряко обвързана с последиците на заповедта и нейната законосъобразност, тъй като дори и да е незаконен, ако е търпим строежът не подлежи на премахване. При липса на такива констатации в оспорената заповед задължение на съда е да събере доказателства относно годината на извършване на строежа, да установи дали същият е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите по време на извършването му или съгласно ЗУТ и в зависимост от времето на извършване на строежа да направи извод дали същият попада в някоя от хипотезите за търпимост съобразно § 16 ПР ЗУТ, съответно § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ. Събраните по делото доказателства относно периода на извършване на процесните строежи, не са обсъдени от съда, не са изложени и мотиви относно приложението на § 16, ал. 1, 2 или 3 ПР ЗУТ, или на § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ, което е съществено процесуално нарушение, тъй като възпрепятства касационната инстанция да извърши проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт.
С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, в нарушение на материалния закон и е необосновано, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
При новото разглеждане на делото съдът следва да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства относно времето на извършване на незаконните строежи, както и относно наличието или липсата на действащите градоустройствени планове по време на извършването им, или към настоящия момент и съответно да направи изводи за тяхната търпимост, съобразно § 16, ал. 1, 2 или 3 ПР ЗУТ или на § 127, ал. 1 ПЗР на ЗУТ, в зависимост от приетия за установен от съда период на извършването им.
Претендираните в настоящето производство разноски следва да бъдат присъдени по реда на чл. 226, ал. 3 АПК.
По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1224 от 26.11.2021 г., постановено по адм.д. № 102/2021 г. по описа на Административен съд София – област.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: /п/ МАРИЕТА МИЛЕВА
/п/ БРАНИМИРА МИТУШЕВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 8148 от 27.09.2022 г. по адм. д. № 4941 от 2021 г.
Относно
Пред Върховния административен съд е разгледана касационна жалба срещу решение на Административен съд – Стара Загора, с което е потвърдена законосъобразността на заповед на кмета на община Стара Загора за премахване на строеж „Навес с барбекю“ като незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Предмет на касационната проверка е правилността на първоинстанционното решение, включително дали съдът е изследвал всички релевантни предпоставки за законосъобразността на заповедта, сред които и въпросът за евентуалната търпимост на строежа.
Кратко изложение на фактите
Кметът на община Стара Загора издава заповед за премахване на строеж „Навес с барбекю“, изграден без разрешение за строеж. Собствениците оспорват заповедта пред Административен съд – Стара Загора, който приема, че обектът представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, а не градински елемент по чл. 151, ал. 1, т. 12 от ЗУТ, поради което потвърждава заповедта за премахване. Срещу това решение е подадена касационна жалба. Върховният административен съд (ВАС) приема, че правилно първоинстанционният съд е квалифицирал процесния обект като строеж, за който е било необходимо разрешение за строеж, както и че не са налице предпоставките за освобождаване от такова разрешение по чл. 151, ал. 1, т. 12 от ЗУТ. Съдът обаче установява, че първата инстанция не е разгледала въпроса дали строежът може да се ползва от режима на търпимост по § 16 ПР на ЗУТ или § 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, както и че не е дала указания относно доказателствената тежест за установяване на момента на изграждане на строежа.
Правни изводи
Върховният административен съд приема, че правилно първоинстанционният съд е квалифицирал процесния обект като строеж по § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, за който е било необходимо разрешение за строеж, както и че не са приложими изключенията по чл. 151, ал. 1, т. 12 от ЗУТ. Следователно материалноправните предпоставки за квалифицирането му като незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ са налице. Съдът обаче подчертава, че установяването на незаконност не изчерпва предмета на съдебната проверка. Независимо, че строежът е незаконен, той може да се ползва от режима на търпимост, ако са изпълнени предпоставките на § 16 ПР на ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Именно поради това съдебният контрол върху заповедта за премахване задължително включва и преценка дали строежът е търпим. ВАС приема, че тази преценка не може да бъде извършена без установяване на момента на изграждане на строежа, тъй като търпимостта представлява преходен правен режим, приложим само към строежи, съществували в определени законово установени периоди. Датата на изграждането е юридически факт, от който зависи приложимостта на различните режими на търпимост и съответно допустимостта строежът да остане съществуващ въпреки незаконността си. Поради липсата на доказателства относно този факт и поради отсъствието на мотиви по въпроса за търпимостта административният съд е постановил решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касационната инстанция изрично подчертава, че съдът е следвало да изпълни служебните си задължения по чл. 170, ал. 3 и чл. 171, ал. 5 от АПК, като укаже на страните доказателствената тежест и необходимостта да се установи времето на изграждане на строежа. По този начин ВАС приема, че изследването на търпимостта не е факултативен въпрос, а задължителен елемент от съдебния контрол при оспорване на заповеди за премахване на незаконни строежи.
Значение
Решението утвърждава разбирането, че преценката за търпимостта на строежа е задължителен елемент от съдебния контрол върху заповедите за премахване по чл. 225а ЗУТ. ВАС приема, че незаконността на строежа сама по себе си не е достатъчна за неговото премахване, без предварително да се провери дали са налице предпоставките за търпимост по § 16 ПР на ЗУТ или § 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Съдът подчертава, че тази преценка изисква установяване на момента на изграждане на строежа, както и активно процесуално поведение на съда при събирането на доказателства. Липсата на мотиви относно търпимостта представлява съществено процесуално нарушение, което налага отмяна на съдебното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
РЕШЕНИЕ
№ 8148
София, 27.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на осми ноември две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН АВРАМОВ
СЛАВИНА ВЛАДОВА
при секретар Станка Ташкова и с участието на прокурора Христо Ангелов изслуша докладваното от съдията Мартин Аврамов по административно дело № 4941/ 2021 г.
Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Балтова и М. Балтов срещу Решение № 56/19.02.2021 г. на Административен съд – Стара Загора по адм. дело № 471/2020 г., с което е отхвърлена жалбата им срещу Заповед № 10-00-1864/30.06.2020 г. на кмета на община Стара Загора, нареждаща да се премахне строеж „Навес с барбекю“, находящ се в УПИ XVI-85, кв. 200 по плана на гр. Стара Загора, като незаконен поради извършването му без издадено разрешение за строеж.
Ответникът – кметът на община Стара Загора, оспорва жалбата.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на решението.
Касационната жалба е допустима и основателна по заявения порок на решението по чл. 209, т. 3, предл. 2 АПК – постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Според констатациите в административното производство, нареден за премахване е обект от каменни плочи, бетонна настилка, дървени колони и покрив от дървена конструкция с обшивка от дървени плоскости и битумни керемиди, при височина на навеса, измерена като: кота стреха юг 2,45 м, кота стреха север 2,90 м и кота било 3,35 м. С оглед начина на изпълнение и предназначение, изградените барбекю и навес са функционално свързани и по същество представляват един строеж.
Предвид тези фактически установявания, административният съд е достигнал до верен извод за принадлежността на нареденaтa за премахване постройка към категорията на строежите по § 5, т. 38 ДРЗУТ. Липсата на изискуемото по чл. 148 ЗУТ разрешение за строеж за реализирането на такъв обект не е предмет на противоречие между страните.
Не намира приложение разпоредбата на чл. 151, ал. 1, т. 12 ЗУТ, според която не е необходимо разрешение за строеж за изграждането на градински и паркови елементи с височина до 2,5 м над прилежащия терен. Неоснователно е и позоваването от касаторите на заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза относно определянето на навеса и барбекюто като градински елементи по смисъла на цитираната разпоредба.
На първо място, това е правен извод относно квалификацията на наредения за премахване обект, формирането на който е от компетентността единствено на съда. Освен това, височината на постройката надхвърля нормативно позволената – 2,5 м над прилежащия терен. Съдебно-техническата експертиза е потвърдила установяванията на администрацията относно параметрите на обекта и използваните за изграждането му строителни материали, които обосновават извода за извършването на строеж от допълващото застрояване, а не на градински елемент. Той не притежава подобна индивидуализация както по предназначение, така и по естеството на строително-монтажните работи, нито пък е включен в категорията по чл. 151, ал. 1, т. 12 ЗУТ по силата на изрична правна норма.
При тези констатации са налице материалноправните предпоставки административният орган по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ да разпореди премахването на строежа, квалифицирайки го като незаконен в хипотезата по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ.
Предмет на съдебна проверка, освен законността, е и търпимостта на строежа според характеристиките, описани в констативния акт и издадената въз основа на него заповед. В противоречие с чл. 172а, ал. 2 АПК мотивите към съдебния акт не съдържат фактически и правни изводи по основен въпрос, обуславящ разрешението на спора – нареденият за премахване обект ползва ли се от изключващото премахването му положение на търпим строеж по § 16, ал. 1-3 ПРЗУТ или по § 127, ал. 1 ПЗРЗИДЗУТ. Изследването на търпимостта на строежа от административния орган, съответно от съда в производството по оспорване на административния акт, се предпоставя от момента на изграждането му. При липсата на яснота относно това обстоятелство, преценката за евентуална търпимост не е възможна, тъй като тя винаги е обвързана със съотнасяне на строежа към действащи в определен период правила и нормативи за допустимостта му.
Административният съд не е указал доказателствената тежест на страните по делото. Пропускът е съществен и представлява основание за касиране на решението поради нарушение на чл. 170, ал. 3 АПК. В съответствие с чл. 171, ал. 5 (предишна ал. 4 – ДВ, бр. 98 от 2020 г.) АПК, съдът е трябвало да укаже на страните, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства.
Тези нарушения възпрепятстват касационната инстанция да осъществи в цялост проверка на правилността на съжденията на съда, аргументиращи отхвърлянето на жалбата срещу заповедта. Съобразно принципа за двуинстанционност на съдебните производства по кодекса – чл. 131 АПК, инстанционният контрол в посочената част би бил лишен от предмет.
Изложеното мотивира отмяната на съдебното решение и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на административния съд – чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, при което спорът следва да бъде доизяснен от фактическа страна, вкл. чрез използването на специални знания при необходимост, като се установи момента на изграждане на строежа и се даде правен отговор на въпросите за приложението съгласно тази констатация на разпоредбите за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПРЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗРЗИДЗУТ.
Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 56/19.02.2021 г. на Административен съд – Стара Загора по адм. дело № 471/2020 г.
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на съда.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ТАНЯ РАДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: /п/ МАРТИН АВРАМОВ
/п/ СЛАВИНА ВЛАДОВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 8188 от 28.07.2025 г. по адм. д. № 1791 от 2025 г.
Относно
Предмет на касационното производство е проверката за законосъобразност на решение на Административен съд – Варна, с което е отменена заповед на кмета на район „Аспарухово“ за премахване на незаконен строеж – „Стопанска постройка 3“, издадена на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Основният правен въпрос пред Върховния административен съд (ВАС) е дали първоинстанционният съд правилно е отменил заповедта за премахване, без да извърши самостоятелна преценка дали строежът може да се ползва от режима на „търпим строеж“ по смисъла на ЗУТ. Спорът се концентрира върху това дали при установена незаконност на строежа съдът следва да изследва възможността той да бъде изключен от режима на премахване поради търпимост.
Кратко изложение на фактите
Административният орган е издал заповед за премахване на „Стопанска постройка 3“, като е приел, че строежът е незаконен, тъй като е изпълнен без необходимите строителни книжа и без изискуемото разрешение за строеж. Собственикът/заинтересованото лице е оспорил заповедта пред Административен съд – Варна. Съдът е отменил заповедта, като е приел, че административният орган не е установил всички релевантни факти и не е изяснил напълно въпроса относно статута на строежа. В касационното производство пред ВАС е поставен въпросът дали съдът е могъл да отмени заповедта само поради процесуални и материалноправни пороци, без да разгледа възможността строежът да представлява търпим незаконен строеж, който не подлежи на премахване.
Правни изводи
ВАС приема, че при спор относно премахване на незаконен строеж съдът не следва да се ограничава единствено до проверка на формалната законосъобразност на заповедта, а трябва да изследва всички релевантни обстоятелства, включително дали строежът попада в хипотезата на търпим строеж. Съдът приема, че институтът на търпимостта представлява изключение от общото правило за премахване на незаконните строежи. Макар строежът да е изграден без необходимите строителни книжа, той може да бъде запазен, ако отговаря на законовите предпоставки за търпимост – например да е изграден в допустим период, да е допустим според действащите устройствени правила и да не нарушава забрани, установени в закона. ВАС подчертава, че преценката за търпимост не е въпрос на целесъобразност, а на законосъобразност, поради което съдът следва да я извърши служебно, когато тя е релевантна за крайния изход на спора. ледователно, ако първоинстанционният съд е отменил заповедта, без да изясни дали строежът е търпим, решението му е постановено при непълно изследване на предмета на делото. ВАС приема, че въпросът за търпимостта е съществен, защото при наличие на такава строежът не подлежи на премахване, независимо че е незаконен поради липса на строителни книжа.
Значение
Решението има важно значение за прилагането на института на търпимия незаконен строеж, тъй като потвърждава, че незаконността сама по себе си не е достатъчно основание за премахване. ВАС утвърждава разбирането, че при производства по чл. 225 от ЗУТ винаги трябва да се направи проверка дали конкретният строеж не попада в защитения режим на търпимост. Този режим има за цел да балансира обществения интерес от спазване на строителните правила с принципа на правната сигурност и защитата на фактически съществуващи строежи, които макар да са изградени без необходимите книжа, вече не представляват нарушение на действащите устройствени изисквания. Решението подчертава, че търпимостта не узаконява строежа, а само изключва възможността той да бъде премахнат по административен ред. Търпимият строеж остава незаконен, но законът му предоставя специална защита срещу принудително премахване.
РЕШЕНИЕ
№ 8188
София, 28.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на пети май две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАДКОВА
Членове: АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
при секретар Михаела Тунова и с участието на прокурора Никола Невенчин изслуша докладваното от председателя Таня Радкова по административно дело № 1791/2025 г.
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на кмета на район „Аспарухово“ – община Варна, подадена чрез неговия пълномощник юрк. Добрева, срещу решение № 13387/11.12.2024 г. по адм. дело № 2410/2023 г. на Административен съд – Варна. Счита обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Претендира от съда отмяната му и решаване на делото по същество с отхвърляне на жалбата срещу издадената от него заповед, както и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по касационната жалба – А. Х. М. и С. И. М. чрез адв. Д. Матев като пълномощник изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на разноски по делото.
Ответникът – Д. И. М. лично не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от надлежни страни, в срок и е процесуално допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от А. Х. М. и С. И. М. срещу заповед № КС-225А-22/16.08.2023 г. на кмета на район „Аспарухово“ – община Варна, с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) им е наредено да премахнат незаконен строеж „Стопанска постройка 3“, находящ се в поземлен имот с идентификатор 10135.5404.1633 на границата с имот с идентификатор 10135.5404.1626 по КККР на гр. Варна, в С.О. „Боровец-юг“, гр. Варна, като същият е изграден без строителни книжа.
С обжалваното решение съдът е отменил оспорения административен акт.
За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи:
Оспореният административен акт е издаден от компетентен административен орган, в изискуемата се от закона писмена форма, с реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК и при спазване на административнопроизводствените правила. Заповедта обаче е приета за незаконосъобразна като противоречаща на материалния закон. В подкрепа на този извод, съдът е изложил съображения, че заповедта е издадена при неизяснена фактическа обстановка, като в тази връзка административният орган не е определил безспорно годината на изграждане на стопанска постройка № 3, както и че не е изложи конкретни съображения относно нейната търпимост. Прието е, че това препятства изграждането на краен правен извод от страна на съда относно търпимостта на процесния строеж и приложението на разпоредбите на § 16, ал. 1 ПР ЗИД ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ, което води до материалната незаконосъобразност на оспорения административен акт.
Така постановеното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, възпрепятстващи настоящата инстанция от извършване на проверка за спазване на материалния закон.
Заповедта неправилно е определена от първоинстанционния съд за материално незаконосъобразна, без да бъде изследвано приложението на разпоредбите на § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ за търпимост на незаконен строеж, тъй като административният орган не е удостоверил годината на завършване на строежа.
Съгласно императивната разпоредба на § 16 от ПР ЗУТ търпимите строежи не подлежат на премахване. Изследването търпимостта на незаконния строеж, чието премахване е предмет на заповедта по чл. 225, ал. 1 от ЗУТ, е задължение на административния орган. Същото задължение обаче има и съдът в производството по оспорване на заповед, издадена на посоченото правно основание. В случая, в нарушение на съдопроизводствените правила, съдът не е установил и не е изяснил правно релевантните факти, относими към приложението на цитираната норма, което е довело и до незаконосъобразност на изводите му относно липсата на предпоставките от съответния фактически състав, които да са изложени в административния акт. Нито в административното производство, нито в развилото се съдебно такова е установено безпротиворечиво времето на извършването на незаконния строеж. Това обстоятелство е съществено, доколкото е свързано с различните предпоставки за търпимост на строежа. Както се посочи, това е задължение не само на административния орган, но и на съда. В мотивите си съдът е посочил, че ако се приеме, че стопанската постройка е изградена преди 1985 г., то за нея издаване на разрешение за строеж не е било необходимо. В тази връзка обаче, ако е приел, че това е годината на изграждане, съдът е следвало да изложил свои самостоятелни правни изводи относно приложението на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ и търпимостта на незаконния строеж, което в случая не е направено.
Съдът е длъжен във всички случаи да изследва въпроса за търпимостта на незаконния строеж и да събере необходимите му доказателства в тази връзка, като въз основа на тях следва да направи и изложи своите правни изводи. Липсата на конкретни мотиви в съдебния акт относно търпимостта на строежа представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като препятства извършването на проверка за законосъобразност на оспореното съдебно решение. В съдебната фаза съдът събира доказателства и служебно извършва преценка за търпимостта на наредения за премахване обект, която е пряко обвързана с резултата на правния спор, доколкото един незаконен строеж не би подлежал на премахване, ако е търпим. В тази връзка административният съд като инстанция по същество е следвало да установи момента на изграждане на строежа, дали за същия са налице издадени строителни книжа и дали изобщо такива са били нужни, бил ли е допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, включително дали строежът съответства на ПУП, ако е съществувал такъв към момента на изграждане. След изясняване на описаните обстоятелства е възможна и преценката за законосъобразност на оспорения административен акт по реда на чл. 168, ал. 1 АПК и на основанията, визирани в чл. 146 АПК.
Неизлагането на мотиви по тези съществени за спора въпроси е съществено процесуално нарушение, обуславящо неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
Предвид изложеното и доколкото касационната инстанция не може за първи път да прави фактически установявания, обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда за отстраняване на допуснатите съществени съдопроизводствени нарушения. При новото разглеждане съдът следва да събере доказателства за момента на изграждане на процесния строеж и да изложи конкретни правни изводи свързани с търпимостта на строежа въз основа на тях. При установена незаконност на нареденото за премахване и определяне на момента на неговото изграждане, следва да се изследват материалноправните предпоставки за евентуална търпимост на строежа, съгласно разпоредбите на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ.
По отношение искането за присъждане на разноски на основание чл. 226, ал. 3 от АПК ще следва да се произнесе първоинстанционният съд.
Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 13387/11.12.2024 г. по адм. дело № 2410/2023 г. на Административен съд – Варна.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав при съобразяване мотивите на настоящето съдебно решение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: /п/ ТАНЯ РАДКОВА
Членове: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
/п/ ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 6338 от 9.06.2026 г. по адм. д. № 3467 от 2026 г.
Относно
Касационна жалба срещу решение на Административен съд-Добрич, с което се потвърждава заповед на кмета на община Каварна за премахване на основание чл. 225а, ал. 1 и 2 във вр. с чл. 225, ал. 1, т. 2 от ЗУТ като незаконен строеж на бунгало в землището на с. Свети Никола, общ. Каварна – обект, изграден без строителни книжа, като част от бившето държавно ваканционно селище „Русалка“.
Кратко изложение на фактите
Бунгалото е част от ваканционно селище „Русалка“, изградено в периода 1968-1976 г. от Държавно строително управление – Толбухин; използвано първоначално като битово помещение за строителите, по-късно като почивна база на СМУ – Толбухин. Селището е обявено за курорт със заповед № 2620/ДВ бр. 54/1963 г. По делото са представени данни за актове обр. 15 и обр. 16 за приемане на бунгалата, сочещи, че селището е прието по установения ред през 1968-1969 г. Ортофото заснемания от 1977 г. и 1984 г. потвърждават, че бунгалото съществува в сегашните си очертания още тогава. Въпреки възражението на жалбоподателката в административното производство, че строежът е изграден със строителни книжа, кметът издава заповед за премахване, позовавайки се на становище на главния архитект. Административен съд-Добрич отхвърля жалбата, приемайки безспорно, че липсват строителни книжа, и че строежът не е „търпим“, позовавайки се на заповед № 2682/1976 г., отнасяща се обаче за друга местност (Яйлата, с. Българево, общ. Балчик), а не за действителното местоположение на спорния строеж (Тауклиман, с. Свети Никола, общ. Каварна).
Правни изводи
Върховният административен съд (ВАС) приема, че изводът на първоинстанционния съд за нетърпимост на строежа е необоснован, тъй като не са изяснени в цялост предпоставките по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ:
Първата предпоставка (изграждане преди 7.04.1987 г.) се приема за безспорно доказана.
Относно втората предпоставка (допустимост по действащ подробен устройствен план) ВАС критикува извода на Административен съд в гр. Добрич, че за територията липсва план. Съдът посочва данни за:
– протокол от технически съвет при Министерство на архитектурата и благоустройството (МАБ) от 15.09.1967 г., приел генерална схема на курортния комплекс, която по това време е играела ролята на устройствен план за обекти със специално предназначение;
– заповед от 1963 г., с която селищното образувание е обявено за курорт, поради което по силата на чл. 3, изр. второ Законът за планово изхраждане на населените места, ЗПИНМ (отм.) става част от населеното място;
– данни за одобрен през 1997 г. териториално-устройствен план, засягащ имота.
Върховният административен съд приема, че тези доказателства не са били издирени и обсъдени, а е следвало да бъдат. Затова делото се връща именно за да се съберат доказателства за наличие на строителни книжа и/или устройствени планове, след което да се направи преценка по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ. Относно спазването на екологичните норми ВАС директно опровергава мотивите на административния орган и на първата инстанция, като позоваването на заповед № 2682/1976 г. на министъра на горите (за извеждане на земя от горския фонд за дом за отдих) е счетено за неотносимо, защото тя касае друга местност (м. Яйлата, землище на с. Българево, общ. Балчик), различна от местонахождението на процесния строеж (м. Тауклиман, землище на с. Свети Никола, общ. Каварна). Аналогично, заповед № 744/1967 г. за къмпинг върху 40 дка е приета за неотносима, тъй като касае друг обект. Установено е писмо от 26.11.1968 г. на министъра на горите и горската промишленост, с което на основание чл. 27 от Закона за защита на природата, ЗЗП (отм.) и решение на Министерски съвет са предоставени допълнителни 100 дка (общо 250 дка на два етапа) именно в местността „Тауклиман“ за строителство на ваканционно селище „Русалка“, включително за бунгала, пътища и зелени площи. Касационната съдебна инстанция приема, че щом земята е предоставена по надлежния ред от компетентния орган по Закона за защита на природата (отм.), изискванията на специалния закон са спазени. Освен това, тъй като селището е обявено за курорт през 1963 г., то по закон е станало част от населеното място, следователно към момента на построяването територията вече не е била част от горския фонд в правния смисъл, приет от първоинстанционния съд. Така ВАС стига до заключение, че фактическите констатации на административния орган и на съда относно „незаконно строителство в горски фонд“ почиват на доказателства, отнасящи се до друг обект и друга местност, което прави извода за нетърпимост на строежа необоснован и налага връщане на делото за ново разглеждане.
Значение
Решението задава по-висок стандарт за доказателствена обоснованост при спорове за премахване на стари курортни строежи по чл. 225а от ЗУТ, изисквайки от административните органи и съдилищата активно издирване на доказателства, а не механично приемане на „безспорни“ факти. То разширява разбирането за търпимост по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, като признава функционалната роля на исторически генерални схеми и статута „обявен за курорт“ като основание строежът да се третира като част от населено място. Решението утвърждава строг принцип за релевантност на доказателствата при преценка на екологични норми – актове, отнасящи се до друга местност или обект, не могат да обосноват изводи за конкретния спорен строеж, дори при тематична близост. Признава се и правната сила на предходни редовни процедури по извеждане на земя от горски фонд, извършени по действалия тогава специален закон. Съдебният акт дава практически ориентири за собственици на подобни стари ваканционни имоти как да доказват законност на строителството чрез архивни източници, а не само отменя обжалваното решение.
РЕШЕНИЕ
№ 6338
София, 9.06.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВИНА ВЛАДОВА
СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ
при секретар Илияна Иванова и с участието на прокурора Нели Славова изслуша докладваното от съдията Славина Владова по административно дело № 3467/2026 г.
Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ).
Образувано е по касационна жалба на В. Л. А. от гр. Добрич, чрез процесуалните ù представители адв. Иванов и адв. Танчев, срещу решение № 2602 от 15.12.2025г., постановено по адм. д. № 264/2025 г. по описа на Административен съд – Добрич, с което е отхвърлена жалбата ù срещу заповед № 286 от 16.04.2025 г. на кмета на община Каварна, с която на основание чл. 225а, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 225, ал. 1, т. 2 ЗУТ е наредено да бъде премахнат незаконен строеж „сграда с идентификатор № 65543.31.165.2 по кадастралната карта и кадастралния регистър /КККР/ на [населено място], общ. Каварна.
В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Навежда подробни съображения за неправилност на извода на съда на първо място досежно компетентността на органа, издал заповедта, като се мотивира с това, че счита, че нареденият за премахване строеж не е пета, а е трета категория. Излага и аргументи за неправилност на извода на съда за законосъобразност на заповедта, издадена без допуснати нарушения на административно производствените правила и при спазване на материалния закон. Твърди и неправилност на извода на съда, че наредения за премахване обект не е търпим, като напротив мотивира подробно наличието на предпоставките по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, съответно твърди, че незаконният строеж не подлежи на премахване. Иска оспореното съдебно решение да бъде отменено като бъде постановено друго, с което се отменя оспорената заповед. Претендира разноски за двете инстанции.
Ответникът кметът на община Каварна, чрез процесуалния си представител адв. Генчева в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на оспореното решение. В открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител адв. Генчева изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение в полза на процесуалните представител на касатора.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е основателна.
За да постанови оспореното решение съставът на АС – гр. Добрич е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия, като е обосновал, че действително се касае за строеж от пета категория, а не както се твърди от жалбоподателката такъв от трета категория, при спазване на изискванията за форма и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Изложил е съображения и за материална законосъобразност на заповедта, тъй като е приел за безспорно установено наличието на незаконен строеж, извършен без строителни книжа. Приел е, че от доказателствата е установено, че строежът е извършен в периода 1968-1976 г. като част от курортно селище Русалка – 2, като се е ползвал в този период с функцията на административно – битово помещение за строителите и работниците в курортното селище, а на по късен етап е ползвано като ведомствена почивна база на СМУ – Толбухин. Предвид така очертания период на извършване на строежа на наредения за премахване строеж съдът е определил, „че търпимостта му следва да бъде установена съобразно изискванията на § 16, ал. 1 ПР на ЗИД на ЗУТ. Приел е, че нареденият аз премахване строеж не е търпим строеж, тъй като не е налице третата предпоставка, а именно приел е, че строежът не отговаря на правилата и нормите по устройство на територията, действал към момента на извършването на строежа. Приел е, че същият е изграден в горска територия, която макар и със заповед № 2682 от 1.09.1976 г. на министъра на горите и горската промишленост да е била отредена за изграждането на дом за отдих „Русалка“, никога не е било променено предназначението на земята, като пък строеж в територия от горския фон от вида на спорния, е приел, че е недопустимо да бъде извършван. Обосновал е и недопустимост на строежа и съобразно строителните правила и норми, действали в периода 1967 г. – 1976 г. досежно извършването им в неурегулирана територия, извън територията на населеното място. Посочил е, че в тази хипотеза застрояването е допустимо само съгласно § 181, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за планово изграждане на населените места /ППЗПИНМ/, като видът, размера и разположението на строежите се определял с приетите на основание чл. 52 ЗПИНМ правила. Посочил е, че тези разпоредби предвиждат строежите в територии без одобрен план да отговарят на определени изисквания, които не допускат масивни конструкции. В различни хипотези на Специалните правила от норми за изграждането на населените места (СПНИНМ), допускащи строителство извън границите на населените места, е аргументирал недопустимост на наредения за премахване строеж. Най – накрая е приел, че нареденият за премахване строеж противоречи на § 97 от СПНИНМ, съответно е недопустимо строеж, като е направил такъв извод за трите бунгала, собственост на жалбоподателката. Приел е и че спорният строеж не е допустим и по сегадействащите правила и нормативи по устройство на територията, приел е, че за същата няма одобрени ОУП и ПУП по ЗУТ, нито пък е имало одобрени такива по преди действалите Закон за териториално и селищно устройство и ЗПИНМ.
Решението е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неправилното приложение на материалния закон и поради необоснованост.
Правилен и съответен на закона е извода на съда, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия. Обосновано съдът е приел, че нареденият за премахване строеж е пета категория и съответно компетентен да издаде заповедта е кмета на общината. Неоснователно е възражението, че нареденият за премахване строеж е трета категория, тъй като представлявали ваканционния бунгала с площ и капацитет отговарящи на строежите по чл. 137, ал. 1, т. 3, б. „в“ ЗУТ. Това е така, тъй като в случая е наредено премахването само на един обект, а именно една сграда, която отговаря на строежите по чл. 137, ал. 1 т. 5 ЗУТ. В тази връзка е обоснован извода на съда за това, че заповедта е издадена от компетентен орган, както и че същата отговаря на изискванията за форма.
Неправилен и необоснован обаче е извода на съда за това, че оспорената заповед е издадена без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и при правилното приложение на материалния закон. В случая оспорената заповед е издадена на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, а именно поради това, че наредената за премахване сграда е изградена без строителни книжа. Необоснован е и извода на съда, че между страните не бил спорен въпросът дали нареденият за премахване строеж е извършен без строителни книжа. Напротив това е един от основаните спорни по делото въпроси, по отношение на който жалбоподателката е възразила още в хода на административното производство. Това е така, тъй като с подадено възражение срещу констативния акт, въз основа на който е издадена заповедта, В. А. е възразила, че бунгалото е построено по предвидения за това ред и с издадените строителни книжа за построяването на вилното селище „Русалка“, като е посочила и основания да смята, че това е така. Административният орган в противоречие с правилата е игнорирал това възражение. В нарушение на съдопроизводствените правила и съдът е игнорирал всички твърдения, че нареденият за премахване строеж е извършен със строителни книжа, които са съставени назад във времето и съответно не е положил усилия да бъдат издирени тези книжа. Видно от събраните в хода на производството доказателства е, че нареденият за премахване строеж представлява бунгало, част от ваканционно селище „Русалка“, общ. Каварна, създадено със заповед № 2620 от ДВ бр. 54/1963г., с която това селищно образувание е обявено за курорт. По делото са представени доказателства за това, че в курортното селище Русалка има изградени множество бунгала, за които са представени доказателства, че са издадени актове обр. 15 и обр. 16 за въвеждането им в експлоатация /справка за предадените обекти по оперативна пускова програма за СЖК – Толбухин/ на бунгалата на Русалка от 30.06.1976г. От представени по делото заснемания от ортофото план с години на летене и заснемане от 1977г. и 1984г. е видно, че нареденото за премахване бунгало в очертанията, които сега са отразени в констативния акт, по който е издадена оспорената заповед, съществува на място. Т.е. безспорно е установено, че спорното бунгало съществува към посочените периоди в същите очертания като сега, което пък опровергава становището на административния орган, че е налице дострояване на обекта в последните години. Това се установява и от приетата по делото съдебно – техническа експертиза. Т.е. налице са доказателства, че нареденият за премахване строеж е съществувал на място след 1968 г., както и са налице доказателства, които могат да обосноват предположение, че са били налице издадени първични строителни книжа – проекти и разрешение за строеж, тъй като без тях не е възможно да бъде издаден акт обр. 15 за етап на приемане на строежа и акт обр. 16 за разрешаване на ползването на същия, а доказателства в насока на това, че са издадени актове за приемане на бунгалата по делото са налице. Това се потвърждава и от представено удостоверение от 21.07.2000 г. на началника на РДНСК – гр. Добрич, с което е удостоверено по отношение на изрично изброени обекти във в.с. Русалка, между които и бунгалата, както в Русалка 1, така и в Русалка 2, че са налице доказателства за държавно приемане на строежите по съответния ред, действал към момента на приключване на същите, поради което е посочил, че не следва да се провежда нова процедура по ППЗТСУ и Наредба № 6 от ДВ бр. 72/1999г. От писмо изх. № РД – 02 – 15 от 5.02. може би 1997 г. на Регионална инспакция по териториалноустройствен и строителен контрол (РИТСК) – гр. Добрич се установява, че ваканционно селище „Русалка“ е прието с протокол обр. 16 от 21 до 31 юни 1969 г. за първи етап и с протокол обр. 16 от 20 до 27 октомври 1969 г. за втори етап (стр. 14 от първоинстанционното дело). Строеж може да бъде приет само ако е изграден в съответствие с одобрените строителни книжа. Предвид това, оспорената заповед е издадена при допуснато нарушение на чл. 35 и чл. 36 АПК, а именно не са били изяснени всички факти и обстоятелства от значение за спора, както не е изпълнено задължението да бъдат събрани относимите към него доказателства служебно, при положение, че е направено и именно възражение, че нареденият за премахване обект е бил изграден в минало време като част от държавно курортно селище. Това е основание за отмяна на оспорената заповед само по себе си. Съдът от своя страна е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като на него е вменено да провери законосъобразността на административния акт на всички основания, посочени в чл. 146 АПК, да установи правилното спорните факти и обстоятелства и събере относимите към спора доказателства, включително служебно. В случая съдът е приел, че е безспорен факта на извършен строеж без строителни книжа, въпреки наведените възражения и представени от жалбоподателката доказателства за извършване на строежа по предвидения за това ред. Съдът, предвид наличието на индиции, че строежът е част от ваканционно селище „Русалка“ и че по отношение на бунгалата, изградени в селището има съставени актове обр. 15 и обр. 16, не е положил усилия да издири доказателства за това. Следва да се посочи и че на съдебно – техническата експертиза не са поставени въпроси, които да касаят това дали сградите са изградени със строителни книжа, на същата са поставени въпроси само относно търпимостта на строежа, което е пропуск на съда. Въпреки това в приетата СТЕ също има индикации, че са налице такива книжа, а именно в нея се коментират архитектурните разработки на сградите във ваканционното селище от ИПП „Туристпроект“ към Комитета по туризма към МС. Представени са идейно – застроителен план на ваканционно селище „Русалка“ с проектант арх. М. М. и колектив и архитектурна разработка с разпределение на бунгалата. Това е нарушение от категорията на съществените, което води до незаконосъобразност на решението и до необоснованост на извода за законосъобразност на заповедта.
На второ място, необоснован е и извода на съда, както и извода на административния орган за това, че нареденият за премахване строеж не е търпим строеж, тъй като не са налице предпоставките по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ. Посочената разпоредба предвижда, че „Строежи, изградени до 7 април 1987 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползване“. В случая безспорно от събраните в хода на производството доказателства е установено, че нареденият за премахване строеж – бунгало е изграден преди 7.04.1987 г., т. е. налице е първата предпоставка по разпоредбата. Втората предпоставка, в случай, че се приеме, че не са били налични строителни книжа /което обаче предвид гореизложеното е спорно/, е строежът да е бил допустим по действащия подробен устройствен план. Необоснован и в противоречие със събраните по делото доказателства в тази връзка е извода на съда, че за територията, в която се намира строежа няма такъв план. Видно от събраните в хода на делото доказателства е, че бунгалото е част от ваканционно селище „Русалка“, общ. Каварна, което е създадено със заповед № 2620 от ДВ, бр. 54/1963 г. на министъра на народното здраве и социалните грижи, с която това селищно образувание е обявено за курорт. Съгласно чл. 3 изр. второ от ЗПИНМ /отм./ „Находящите се извън строителните граници на градовете и селата: махали, санаторно-курортни места, индустриални комплекси и работнически селища, дворовете на трудово-кооперативните земеделски стопанства и държавните земеделски стопанства, машинно-тракторни станции, гари, станции, летища, морски и речни пристанища и други такива, съставляват част от съответното населено място“. Т. е. по силата на самия закон с обособяването на ваканционното селище, същото става част от населеното място. Освен това от представените по делото доказателства в частност протокол на технически съвет при отдел „Градоустройство“ при МАБ (министерство на архитектурата и благоустройството) от 15.09.1967 г. – гр. Толбухин (сега гр. Добрич) (стр. 395-397) от първоинстанционното дело е видно, че прието задание за проектиране на курортен комплекс с капацитет от 2000 души, на който е дадено името „Русалка“. По този протокол по т. 2 е приета „генералната схема на комплекса с означените граници като същата се разработи като генерален градоустройствен план“. Взето е и решение да се направят необходимите постъпки за изменение на генералната схема на крайбрежната зона. Генералния градоустройствен план е еквивалента на ПУП за пристанища, летища, обекти със специално предназначение, такива със значение на националната сигурност и др., включително курортни образувания. Т.е. към момента на евентуалното изграждане на наредения за премахване строеж са налице индиции, че е имало устройствен план. От други пък налични по делото доказателства и в частност съдебно решение № 352 от 24.10.2014 г. по гр. д. № 229/2013 г. на Добрички окръжен съд във връзка с проведен установителен иск за собственост е видно, че е прието, че за имот идентификатор № 65543.31.165 има одобрен териториално устройствен план от 1997 г., по който част от посочения имот е отреден за курортни структури с площ от 26800 кв.м., като в тази част от имота има хотелска част, състояща се от 9 бунгала (стр. 286 от първоинстанционното дело). Тази заповед е представена на стр. 567 от първоинстанционното дело. Т. е. налице е индиция и че към сегашния момент има действащ подробен устройствен план за имота. Следва да се посочи в тази връзка, че нито съдът, нито пък административния орган при издаване на заповедта не са събрали всички относими към спора писмени доказателства, като въпреки индицията, че има план – генерален план за имота към момента на изграждане на бунгалото, както и такъв, който може да е действащ към сегашния момент, не са положили усилия да бъдат издирени същите. В тази връзка съдът необосновано е приел, че не е налице една от предпоставките по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, а именно да е налице одобрен подробен устройствен план.
Необоснован е и изводът на съда за това, че нареденият за премахване строеж не съответства и на правилата по устройство на територията действали към момента на построяване му, определен към периода 1968 – 1976г . Неправилно е позоваването от съда на заповед № 2682 от 1.09.1976 г. (стр. 164 от първоинстанционното дело), тъй като тя се отнася за изграждане на дом за отдих и почивка „Русалка“, но в м. Яйлата в землището на с. Българево, общ. Балчик от Държавното строително управление – гр. Толбухин. Нареденият за премахване строеж се намира в м. Тауклиман, землището на с. Свети Никола, общ. Каварна, като между двете села не е налице тъждество, същите се намират и в различни общини. Т. е. заповедта, на която се позовава съдът се отнася за друго, различно място, а не за спорното вилно селище „Русалка“. Със заповед № 744 от 12.04.1967 г. (стр. 16 от първоинстанционното дело) на министъра на горите и горската промишленост е разрешено на ДТП „Балкантурист“ да устрои къмпинг върху 40 дка залесена площ в м. Яйлата, с. Свети Никола, без земята да се изключва от държавния горски фонд, но и тази заповед е неотносима към спора, тъй като отново се касае за територия различна от територията, на която се намира ваканционното селище „Русалка“, което не е идентично с къмпинг с 40 места. Видно от писмо изх. № 5490 от 26.11.1968 г. на министъра на горите и горската промишленост на основание чл. 27 от Закона за защита на природата (отм.) и 312 разпореждане на Министерски съвет за построяване на ваканционно селище „Русалка“ (Тауклиман) са предоставени на Комитета по туризъм при МС допълнително 100 дка площ в защитената местност „Тауклиман“, като е посочено че на Комитета по туризъм се разрешават общо 250 дка: на първи етап – 120 дка и на втори етап – 130 дка, площ, върху която се разполагат бунгала, пътища, зелени площи. Т.е. спазени са и изискванията на специалния закон за защита на природата (отм.). Това от една страна, а от друга, с издаването на заповед № 2620 от ДВ, бр. 54/1963 г. на министъра на народното здраве и социалните грижи, с която вилно селище „Русалка“ като селищно образувание е обявено за курорт, то по силата на закона чл. 3, изр. второ от ЗПИНМ е станало част от населеното място, респективно към момента на построяването на вилното селище не е било част от горския фонд.
В случая и административния орган и съдът при преценката относно търпимостта на строежа не са събрали относимите към спора доказателства и не са изяснили фактите и обстоятелствата от значение за случая. Административния орган, за да приеме, че строежът не е търпим се е позовал на дадено становище от главния архитект на общината, което дори не е цитирал в заповедта, в което е прието, че е налице дострояване на бунгалото, тъй като документите за собственост са за по – малка площ от една страна, а от друга е приел, че същото не е търпимо по § 16, ал. 3 ПР на ЗУТ, който не е приложим в случая, тъй като касае друг период на изграждане, а именно строежи започнати след 30 юни 1998г., а спорния не е такъв. Най – накрая изложените мотиви в становището на главния архитект, че е извършен строеж в горска територия и цитираната заповед в тази връзка № 2682 от 1.09.1976 г. са неотносими към спорния строеж по изложените по – горе съображения, а именно тъй като те касаят друг строеж, в друга местност. Т. е. съдът не е изяснил и тези спорни по делото въпроси, като доказателствата, на които се е позовал са неотносими към спора.
Предвид изложените съображения оспореното съдебно решение е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за спора и не е събрал относимите доказателства. Поради това оспореното решение следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При новото разглеждане най – напред следва да бъде установено дали нареденият за премахване строеж е бил извършен със строителни книжа, който е първият и основен спорен между страните въпрос. При изясняването му следва да бъдат положени усилия и да бъдат събрани доказателства относно строителните книжа на ваканционно селище „Русалка“, като следва да се установи и къде евентуално биха могли да се съхраняват те, включително да се направи справка в Държавния архив, както и в местните архиви, както и архива на К.К. „Албена“, предвид наличието на данни за предоставянето на в.с. Русалка за управление от к.к. „Албена“. Да се поиска и справка от ДНСК за това дали в техния архив се пазят протоколи обр. 16 за въвеждане в експлоатация на ваканционното селище „Русалка“, като бъдат събрани, които от своя страха биха очертали кръга на въведените в експлоатация обекти, с оглед на установяването на законността на извършване на строежа. Предвид това, че дружеството ваканционно селище „Русалка“ АД е било приватизирано документи биха могли да се съхраняват и в Агенцията за приватизация и в частност и в правния анализ към приватизационната сделка. При новото разглеждане съдът следва да положи усилия да събере относимите доказателства относно наличието или не на строителни книжа за наредения за премахване строеж и едва след това и в случай, че бъде безспорно установено, че строежът е извършен без такива да извърши преценката за това дали строежът е търпим и то по относимата разпоредба към момента на изграждането му, а именно § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ и като събере и относимите към тази преценка доказателства.
Предвид изхода на спора по претенциите на страните за разноски, включително за настоящата инстанция, следва да се произнесе първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото, съгласно чл. 226, ал. 3 АПК.
Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 и т. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2602 от 15.12.2025 г., постановено по адм. д. № 264/2025 г. по описа на Административен съд – Добрич.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – гр. Добрич.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: /п/ СЛАВИНА ВЛАДОВА
/п/ СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ
1.2. Практика относно времевите периоди на търпимостта
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 3352 от 16.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9143 от 2017 г.
Относно
Пред касационната инстанция предмет на спора е законосъобразността на решение № 945/16.06.2017 г. на Административен съд – Благоевград в обжалваните му части. Касационният съд проверява дали първоинстанционният съд правилно е преценил законосъобразността на заповед № 2030/10.12.2015 г. на кмета на Община Благоевград за премахване на строеж, като в рамките на тази проверка разглежда и въпроса дали процесните строителни части могат да се ползват от режима на търпим строеж по ЗУТ.
Кратко изложение на фактите
Административното производство е образувано по повод установен незаконен строеж – „Пристройка-тераса“ към жилищна сграда в гр. Благоевград, за която общинските органи са установили липса на одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж. След проверка и съставяне на констативни актове е прието, че строежът е изпълнен през периода 1999–2000 г. и представлява пристроена конструкция към първия етаж на съществуваща сграда. Кметът на Община Благоевград е издал заповед за премахването му като незаконен, която е оспорена от собствениците с твърдение, че строежът е допустим и търпим. Административният съд е приел, че основната част от пристройката е незаконна, но е отменил заповедта относно две тераси, тъй като те са били предвидени в одобрените архитектурни проекти от 1968 г. Решението е обжалвано пред ВАС от собствениците и от кмета на общината.
Правни изводи
Съдът приема, че процесният обект представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, изпълнен без необходимите строителни книжа, поради което е незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ; представените декларации за съгласие от съседи не могат да заместят изискването за издаване на разрешение за строеж и одобрени проекти; правилата на отменения ЗТСУ относно допустимите намалени отстояния не са приложими към новоизградена пристройка към съществуваща сграда; административната заповед е достатъчно мотивирана и отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК. Относно института на търпимостта, ВАС приема, че строежът, изграден през 1999–2000 г., не може да се ползва от режима по § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ. За него следва да се приложи режимът на § 16, ал. 3 ПЗР на ЗУТ, който изисква строежът да е допустим по действащия устройствен план и да е надлежно деклариран в предвидения срок. Такива доказателства не са представени, а е установено и несъответствие с действащия ПУП. Касационната инстанция приема още, че правилно първоинстанционният съд е отменил заповедта само относно частите, които са били предвидени в одобрените архитектурни проекти от 1968 г., тъй като те не представляват незаконен строеж и не подлежат на премахване.
Значение
Решението има значение за прилагането на института на търпимостта при незаконни строежи по ЗУТ. ВАС потвърждава, че не всеки строеж, изграден преди определена дата, автоматично придобива статут на търпим.
Решението изяснява, че при преценка на търпимостта трябва да се установи:
– кога е изграден строежът;
– кой режим на търпимост е приложим (§ 16 или § 127 ПЗР на ЗУТ);
– дали строежът е допустим съобразно действащите устройствени правила;
– дали са изпълнени всички законови изисквания, включително деклариране на строежа, когато това е необходимо.
Практическото значение на решението е, че липсата на строителни книжа не може да бъде преодоляна само с факта, че строежът е стар или че съседите са дали съгласие. За да бъде запазен като търпим, строежът трябва да отговаря на конкретните законови предпоставки.
РЕШЕНИЕ
№ 3352
София, 16.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА СОЛАКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
ЕМИЛИЯ КАБУРОВА
при секретар Илиана Венелинова Иванова и с участието на прокурора Нели Христозова изслуша докладваното от председателя ГАЛИНА СОЛАКОВА по адм. дело № 9143/2017
Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК, образувано по две касационни жалби, подадени от 1. Н. В. П., В. В. П. , чрез законния си представител Й. Н. Р., и В. А. П., тримата от [населено място], чрез адв.З. и 2. кмета на Община Благоевград, срещу решение № 945 от 16.06.2017 г. по адм. д. № 153/2017 г. на Административен съд – Благоевград. С първата касационна жалба се обжалва решението в частта, с която е отхвърлена жалбата на тримата касатори срещу заповед №2030/10.12.2015 г. на кмета на община Благоевград, с доводи за незаконосъобразност на решението и се претендира неговата отмяна със законните последици. С втората касационната жалба се обжалва решението в частта, с която е отменена като незаконосъобразна заповед №2030/10.12.2015 г. на кмета на Община Благоевград, като се твърди, че изводът на съда за наличие на разпоредено в процесната заповед премахване на законно изградени части е в противоречие със съдържанието на оспорения акт. Претендира се отмяна на решението в тази част.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбите и предлага да се оставят без уважение, а обжалваното решение в сила като обосновано и законосъобразно.
Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационните жалби са постъпили в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и са процесуално допустими, а след като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери правилността на решението, счита, че жалбите са неоснователни.
С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил частично жалбата на настоящите касатори Н. В. П., В. В. П. и В. А. П. срещу заповед №2030/10.12.2015 г. на кмета на община Благоевград, с която на основание чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ е наредено да бъде премахнат незаконен строеж „Пристройка-тераса” към самостоятелен обект с идентификатор [номер], част от сграда с идентификатор [номер], в ПИ с идентификатор [номер] по КК на [населено място], идентичен с УПИ [номер], кв. 9 по плана на VII-ми микрорайон, [населено място]. Заповедта е отменена само в частта за премахване на части от строежа: тераса от западната страна на обект с идентификатор [номер], част от сграда с идентификатор [номер], с размери 2,80 м./1,00 м. и тераса от южната страна на обект с идентификатор [номер], част от сграда с идентификатор [номер], с размери 0,60 м./1,00 м., като предвидени като част от жилищната сграда, съгласно одобрените архитектурни проекти от 1968 г. Прието е, че се касае за строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, пристройка към първия етаж на жилищна сграда, представляваща открита използваема площ с частични оградни стени с дебелина 10 см., разположена върху колони, носени от единични бетонови фундаменти, извършен без строителни книжа /одобрени проекти, разрешение за строеж/, в нарушение изискванията на чл. 148, ал. 1 ЗУТ. Изложени са подробни мотиви за спазена административна процедура и компетентност на издателя на оспорената заповед и наличие на основанието по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ за премахване на безспорно установения незаконен строеж, както и за непопадането му в хипотезата за търпимост на §127, ал.1 от ПР на ЗУТ.
Решението е законосъобразно и обосновано, постановено при липса на основанията за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК.
В изпълнение задължителните указания по отменителното решение на ВАС №2438 от 27.02.2017 г. по адм.д.№8731/2016 г./ са събрани доказателства с оглед установяване дали е налице незаконен строеж и дали същият е търпим. Това обстоятелство е довело до обсъждане на събраните в двете първоинстанционни производства доказателства в тяхната съвкупност, вкл. и констатациите на СТЕ и допълнителната СТЕ, които са възприети само в техническата им част. В тази връзка се явява неоснователен касационният довод за погрешно тълкуване на фактически установеното по делото. Констатациите на извършилите проверката технически органи, залегнали в Констативен акт №34-1/06.11.2015 г. и Констативен акт №34-2/06.11.2015 г., изготвен от длъжностни лица на община Благоевград, са оборени в съдебното производство, в частта за премахване на части от строежа: тераса от западната страна на обект с идентификатор [номер], част от сграда с идентификатор [номер], с размери 2,80 м./1,00 м. и тераса от южната страна на обект с идентификатор [номер], част от сграда с идентификатор [номер], с размери 0,60 м./1,00 м. За същите правилно е установено, че са предвидени като част от жилищната сграда, съгласно одобрените архитектурни проекти от 1968 г., т.е. не попадат в хипотезата на чл.225,ал.2,т.2 ЗУТ. Неправилно е твърдението на втория касатор, че въпросните части не са били предмет на процесната заповед, тъй като и в изготвените констативни актове и в заповедта, обектът е описан в неговата цялост, включвайки законните части. Използвайки Приложение №4 от първата СТЕ, или това към допълнителната СТЕ, изготвена при повторното разглеждане на делото, доколкото може да се приеме, че заповедта е насочена само към пристроеното през 1999-2000 г., параметрите на същото не са изрично отразени в констативните актове или в оспорения акт, където за премахване са посочени „общи размери на строежа 6,15 м./9,20 м.“ и не е маркиран изрично подлежащият на премахване обект на окомерната скица.
Неоснователно е основното оплакване, изложено в първата касационна жалба, че неправилно административният съд е приел, че извършеното строителство е незаконно, предвид представените декларации за съгласие от собствениците на съседните имоти. Въпреки че такива са необходими при застрояване при намалени отстояния към съседните имоти, те не изключват нуждата от издаване на строителни книжа за обекта. Неправилни са и доводите за законност/търпимост на строежа поради спазване на действалите преди 2001 г. разпоредби на ЗТСУ (отм.), тъй като е допустим при намалено отстояние. В разпоредбата на чл. 100, ал. 1, т. 1, ППЗТСУ (отм.) е предвидено, че за запазване на заварени годни сгради се допуска фактическото разположение на заварените сгради да не отговаря на изискващите се разстояния, ако сградите са масивни и имат трайност най-малко още 25 години. В тези случаи разстоянието може да бъде намалено най-много с една трета. Посочената разпоредба е относима към установяване на фактическото разположение на заварените сгради и евентуалното им запазване, ако те самите не отговарят на изискващите се разстояния, но е неотносима за новоизградена частично пристройка към съществуваща сграда.
Процесната заповед, обратно на твърденията на първите касатори, е издадена в унисон с изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4, предл. 1 АПК – съдържа мотиви от фактическа страна, както в обстоятелствената, така и в разпоредителната част, а именно: строежът „Пристройка-тераса“ е незаконен поради липсата на инвестиционен проект и разрешение за строеж, което е основание за премахването му по смисъла на чл. 223, ал. 1, т. 8, във вр. с чл. 225а, ал. 1 ЗУТ.
Безспорно е установено по делото обстоятелството, че се касае за незаконен строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, изпълнен през периода 1999г. – 2000г. Изводите на съда за търпимостта на строежа се основават на изискванията на §127, ал.1 от ПР на ЗУТ/ДВ,бр.82/2012г./, която разпоредба не е приложима в настоящия случай, тъй като визирания в нея режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001г., а само тези, които не се обхващат от §16, ал.1, 2 и 3 от ПР на ЗУТ. Това е така, тъй като нормата на §16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ /ДВ,бр.82/2012г./, т.е. тя е действаща, с визираните в нея три времеви периода – по ал.1, ал.2 и ал.3. От това следва, че новите условия за приемане търпимост на незаконен строеж по ал.1 на §127 от ПР на ЗИД на ЗУТ касаят строежите, изградени през нов четвърти период. Следователно процесния незаконен строеж, за който безспорно е установено, че е изграден в периода 1999г. – 2000г., следва да бъде разглеждан с оглед търпимостта по реда на §16, ал.3 от ПР на ЗУТ, която норма изисква изследване допустимостта по действащия ПУП и надлежно деклариране на строежа в указания 6-месечен срок. Доказателства за деклариране на строежа не са представени в производството пред първата инстанция, вкл. и пред настоящата,а освен това е обследвано несъответствието на процесния обект с действащия ПУП, одобрен със заповед №215 от 23.03.1998 г. на кмета на Община Благоевград.
Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 945 от 16.06.2017 г. по адм. д. №153/2017 г. на Административен съд – Благоевград.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Галина Солакова
ЧЛЕНОВЕ: /п/ Илияна Дойчева
/п/ Емилия Кабурова
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 4125 от 31.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11451 от 2020 г.
Относно
Делото е по касационна жалба срещу решение на Административен съд – Монтана, с което е потвърдена заповед на кмета на Община Монтана за премахване на незаконен строеж – реконструкция на сградна ВиК инсталация, извършена без строителни книжа. Спорът се свежда до това дали строежът, изграден през 2000 г., може да се ползва от режима на търпимост по §16 от ПР на ЗУТ или §127 от ПР на ЗИД на ЗУТ. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, докато ответникът и прокуратурата считат жалбата за неоснователна. ВАС разглежда въпроса за законосъобразността на премахването и за приложимостта на института на търпимостта към конкретния незаконен строеж.
Кратко изложение на фактите
А. И. е извършил през 2000 г. реконструкция на сградна ВиК инсталация по източната фасада на жилищна сграда в гр. Монтана, като е извършил частична промяна и ново изграждане без издадено разрешение за строеж. Кметът на Община Монтана е издал заповед за премахване на строежа на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, тъй като строежът е незаконен. Административният съд – Монтана е отхвърлил жалбата срещу заповедта, приемайки, че строежът не попада в приложното поле на режима за търпимост. В касационното производство ВАС проверява правилността на този извод и приема, че фактическите обстоятелства относно липсата на строителни книжа и момента на изграждане на строежа са правилно установени.
Правни изводи
Върховният административен съд приема, че касационната жалба е допустима, но неоснователна, и оставя в сила решението на Административен съд – Монтана. Съдът приема, че процесният строеж не може да бъде определен като търпим, тъй като за него е приложима хипотезата на §16, ал. 3 от ПР на ЗУТ, която изисква строежът да е бил деклариран пред компетентния орган в шестмесечен срок, каквото доказателство липсва. ВАС уточнява, че §127, ал. 1 от ПР на ЗИД на ЗУТ не се прилага за всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само за тези, които не попадат в хипотезите на §16 от ПР на ЗУТ. Съдът приема също, че удостоверението за търпимост няма обвързваща сила в производството по премахване на незаконен строеж и не препятства органа по чл. 225а ЗУТ да извърши самостоятелна преценка за законосъобразността на премахването.
Значение
Решението има важно значение, тъй като потвърждава, че статутът на търпим строеж не възниква автоматично само поради факта, че строежът е изграден преди определена дата. ВАС подчертава, че следва да се установи конкретният времеви период на изграждане и да се приложи съответната законова хипотеза – §16 или §127 от ПР на ЗУТ. Съдебният акт изяснява, че режимът на търпимост е изключение от общото правило за премахване на незаконните строежи и предпоставките за неговото прилагане трябва да бъдат доказани. Решението допринася за уеднаквяване на практиката относно разграничението между отделните режими на търпимост и ограничения обхват на удостоверението за търпимост.
РЕШЕНИЕ
№ 4125
София, 31.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА СОЛАКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
ЕМИЛИЯ КАБУРОВА
при секретар Илияна Венелинова Иванова и с участието на прокурора Веселин Найденов изслуша докладваното от председателя ГАЛИНА СОЛАКОВА по адм. дело №11451/2020 г.
Производството е по чл. 208 и сл. от АПК, образувано по касационна жалба на А. И., чрез адв.Т., срещу решение №369/12.08.2020 г., постановено по адм. дело №305/2020 г. по описа на Административен съд – Монтана. С доводи за незаконосъобразност и неправилност се претендира отмяна на решението със законните последици.
Ответникът кмет на Община Монтана, в писмен отговор по касационната жалба, оспорва нейната основателност и моли за оставяне в сила на решението като обосновано и законосъобразно.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба и предлага да се потвърди решението като законосъобразно.
Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на настоящия касатор срещу заповед №833/8.05.2019 г. на кмета на Община Монтана, с която е разпоредено на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл.225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ премахване на незаконен строеж „реконструкция на сградна ВиК инстанация“, изпълнен по източната фасада на жилищната сграда на [адрес], разположена на уличната регулационна линия в УПИ III, кв. 12 по действащия ПУП на гр. Монтана, извършен от А. И. без строителни книжа в нарушение на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ. Прието е, че заповедта е издадена при изяснена в пълнота фактическата обстановка за незаконен строеж от пета категория по смисъла на чл. 137, ал. 1, т.5 , б. „г“ от ЗУТ, изграден през 2000 г., който не попада в приложното поле на режима на търпимост по §127 от ПР на ЗУТ.
Решението е законосъобразно, като постановено при съобразяване на задължителните указания, дадени с отменително решение на ВАС № 9592 от 14.07.2020 г. по адм. д. №14253/2019 г. и изяснена фактическа обстановка за релевантните факти – липса на строителни книжа и момент на изграждене на незаконния строеж.
Съобразявайки цитираното съдебно решение на ВАС, административният съд е приел обосновано, че се касае за основен ремонт на сградна ВиК инсталация, с частична промяна на съществуващата такава и частично изграждане на нова, което е извършено през 2000 г., видно от декларацията на извършителя и събраните гласни доказателства. Момента на извършване на незаконния строеж е от значение за определяне на приложимата хипотеза за евентуална търпимост на строежа по реда на §16 и §127, ал.1 от ДПР на ЗУТ. Разпоредбата на §127, ал.1 не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само тези, които не се обхващат от ал.1, 2 и 3 на §16 от ДР на ЗУТ. Това е така ,тъй като нормата на §16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.), т. е. тя е действаща, с визираните в нея три времеви периода – по ал. 1, ал. 2 и ал. 3. От това следва, че новите условия за приемане търпимост на незаконен строеж по ал.1 на §127 от ПР на ЗИД на ЗУТ касаят строежите, изградени през нов четвърти период. С оглед на това процесния незаконен строеж следва да бъде разглеждан според времевия период на изграждането му по съответната хипотеза и визираните различни изисквания ал. 1, 2 и 3 на §16 от ДР на ЗУТ и §127, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Макар да е мотивирал решаващият правен извод за нетърпимост на процесния незаконен строеж с липсата на предпоставките по §127, ал. 1 от ДПР на ЗУТ, административният съд правилно е приел, че строежа е нетърпим. В тази връзка, обаче, следва да се има предвид хипотезата на ал. 3, §16 от ПР на ЗУТ, която обхваща процесния период на изграждане на незаконния строеж (2000-та година), и освен предпоставките по §127, ал. 1 от ПР на ЗУТ поставя условие строежът да е бил деклариран пред одобряващия орган в 6-месечен срок от обнародване на закона. Доказателства за деклариране на процесния строеж не са представени както в административното, така и в съдебното производства. Следователно решаващият правен извод за неприложимост на режима за търпимост по отношение на процесния незаконен строеж е правилен като краен резултат.
Обосновани са и изводите за Удостоверението за търпимост, както по отношение на неговия обхват, така досежно ирелевантността му в настоящето производство, тъй като то няма обвързваща сила за органа по чл. 225а ЗУТ, а също и за съда, тъй като разпоредбите на §16 и §127, ал. 1 от ДПР на ЗУТ му придават значение на удостоверяващ документ единствено в нотариалното производство за прехвърлителна сделка.
Неоснователен е доводът по касационната жалба, свързан със допуснато съществено нарушение от административния орган, водещо до отмяна на заповедта само на това основание, тъй като неизследването на въпроса на евентуална търпимост на незаконния строеж е обвързано с материалната незаконосъобразност на заповедта за премахването му. Поради това в съдебната фаза е допустима освен преценката за приложимост на §16 и §127, ал. 1 от ДПР на ЗУТ и събирането на доказателства по реда на чл. 170, ал. 1 АПК в тази насока.
Предвид изложеното обжалваното решение като постановено при липса на основание за отмяна по чл.209, т. 3 АПК следва да се остави в сила.
Разноски не се претендират от ответника.
Водим от горното Върховният административен съд, второ отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №369/12.08.2020 г., постановено по адм. дело №305/2020 г. по описа на Административен съд Монтана.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Галина Солакова
ЧЛЕНОВЕ: /п/ Илияна Дойчева
/п/ Емилия Кабурова
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 1868 от 28.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 9872 от 2021 г.
Относно
Пред Върховния административен съд е разгледана касационна жалба на А. И. срещу решение № 369/12.08.2020 г. на Административен съд – Монтана, с което е потвърдена заповед № 833/08.05.2019 г. на кмета на Община Монтана за премахване на незаконен строеж – „реконструкция на сградна ВиК инсталация“. Предмет на касационния контрол е законосъобразността на съдебното решение, с което е прието, че строежът, извършен без строителни книжа през 2000 г., не се ползва от режима на търпимост по §16 от ПР на ЗУТ и §127 от ПР на ЗИД на ЗУТ. Основният правен въпрос пред ВАС е дали са налице предпоставките за признаване на незаконния строеж като търпим и съответно дали заповедта за неговото премахване е законосъобразна.
Кратко изложение на фактите
А. И. е извършил през 2000 г. реконструкция на сградна ВиК инсталация по източната фасада на жилищна сграда в гр. Монтана, включваща частична промяна на съществуващата инсталация и изграждане на нови елементи, без издадено разрешение за строеж и необходимите строителни книжа. Кметът на Община Монтана е приел строежа за незаконен и на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ е издал заповед за неговото премахване. Заповедта е обжалвана, но Административен съд – Монтана е отхвърлил жалбата, като е приел, че строежът не отговаря на изискванията за търпимост. Срещу това решение е подадена касационна жалба пред ВАС, който след проверка на събраните доказателства е приел, че моментът на изграждане и липсата на строителни книжа са правилно установени и са от значение за преценката относно приложимия режим на търпимост.
Правни изводи
Върховният административен съд прави извод, че строежът не се ползва от режима на търпимост, тъй като моментът на изграждането му (2000 г.) определя приложимостта на §16 от ПР на ЗУТ, а не на §127, ал. 1 от ПР на ЗИД на ЗУТ. За строежите от този период законът изисква изпълнение на допълнителни предпоставки, включително деклариране на незаконния строеж в установения шестмесечен срок, каквото доказателство по делото липсва. Съдът приема, че разпоредбата на §127, ал. 1 от ПР на ЗИД на ЗУТ не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а се прилага само за тези, които не попадат в хипотезите на §16 от ПР на ЗУТ. Поради това правилно е прието, че строежът е нетърпим и подлежи на премахване. ВАС приема също, че удостоверението за търпимост няма обвързваща сила в производството по премахване на незаконен строеж, тъй като неговото значение е основно в нотариалното производство при сделки с имоти. Следователно органът по чл. 225а ЗУТ и съдът могат самостоятелно да преценяват наличието на предпоставките за търпимост. В резултат ВАС приема, че заповедта на кмета на Община Монтана за премахване на незаконния строеж е законосъобразна и оставя в сила решението на първоинстанционния съд.
Значение
Решението на ВАС има значение за изясняване на приложението на института на търпимостта при незаконните строежи. Съдът приема, че обстоятелството, че един строеж е изграден преди определена дата, само по себе си не е достатъчно, за да придобие статут на търпим. Необходимо е да бъдат изпълнени всички законови предпоставки, предвидени в приложимия режим – §16 от ПР на ЗУТ или §127 от ПР на ЗИД на ЗУТ, като преценката се извършва според момента на изграждане на строежа.
Съдебният акт потвърждава, че §127, ал. 1 от ПР на ЗИД на ЗУТ не отменя режима по §16 от ПР на ЗУТ и не се прилага за всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г. По този начин ВАС поставя акцент върху необходимостта от правилно определяне на приложимата времева хипотеза и доказване на всички изисквания за търпимост. Решението има значение и по отношение на удостоверението за търпимост, като приема, че то няма обвързваща сила в производството по премахване на незаконен строеж и не препятства административния орган или съда да извършат самостоятелна преценка дали са налице предпоставките за запазване на строежа. Решението утвърждава разбирането, че търпимостта е изключение от общия режим за премахване на незаконните строежи и следва да се прилага само при стриктно изпълнение на законовите условия.
РЕШЕНИЕ
№ 1868
София, 28.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на първи февруари в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА СОЛАКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЕТА МИЛЕВА
БРАНИМИРА МИТУШЕВА
при секретар Илияна Венелинова Иванова и с участието на прокурора Емил Дангов изслуша докладваното от председателя ГАЛИНА СОЛАКОВА по адм. дело № 9872 от 2021.
Производството е по чл. 208 и сл. от АПК, образувано по касационна жалба на Л. Матеосян от гр.Варна, чрез адв.Стоева срещу решение №1040 от 20.07.2021 г., постановено по адм. дело №362/2021 г. по описа на Административен съд – Варна. С доводи за незаконосъобразност на решението се претендира неговата отмяна и произнасяне по същество с отмяна на процесната заповед, ведно със законните последици.
Ответникът кмет на район „Одесос“, Община Варна не ангажира становище по касационната жалба.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за законосъобразност на обжалваното решение и неоснователност на касационните оплаквания и предлага да се потвърди решението.
Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК , от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол по чл. 215, ал. 7 ЗУТ съдебен акт и е процесуално допустима, а след като провери правилността на обжалваното решение, намира същата за неоснователна.
С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на настоящия „касатор срещу заповед № 197/7.11.2019 г. на в. и. д. „кмет на район“Одесос“, Община Варна с която на основание чл. 225а ал.1 ЗУТ във връзка с чл. 225 ал.2 т.2 ЗУТ е разпоредено премахване на незаконен строеж „санитарен възел и кухненски бокс, изградени към таванско помещение, прилежащо към апартамент №18“, находящ се на тавански етаж в сграда с идентификатор 10135.1.698.2 по КК на гр.Варна с административен адрес:[адрес] в кв.158 по плана на 11-ти м. р. на гр.Варна. Изложени са подробни мотиви за спазена административна процедура и компетентност на издателя на оспорената заповед и наличие на основанието по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ за премахване на безспорно установения незаконен строеж. При съобразяване на задължителните указания, дадени със съдебно решение №1931 от 15.02.2021 г. на Върховен административен съд са изяснени фактите по изграждане на процесния незаконен строеж и годината на извършването му, като са изведени обосновани и правилни изводи за липса на търпимост по смисъла на §16, ал. 1, 2 и 3 от ПР и в § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ. Прието е, че приложимата хипотеза на търпимост се преценява съобразно периода на изграждане на строежа, като е безспорно установено, че процесния незаконен строеж е изграден в периода 1993–1996 г. и попада в приложното поле на § 16, ал.2 от ПР на ЗУТ, т. е. следва да отговаря на кумулативно изискуемите предпоставки за допустимост по действащите ПУП и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно ЗУТ и да е деклариран пред одобряващите органи до 31.12.1998 г. С подробни мотиви, административният съд е обосновал липсата и на двете предпоставки,поради противоречие с нормите на чл. 56, ал. 3 от ЗТСУ (отм.) и чл. 183, ал. 2 и 3 от ЗУТ и липса на изискуемото деклариране на строежа.
Решение е законосъобразно и обосновано, постановено при липса на основанията за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК.
Констатациите на извършилите проверката технически органи, залегнали в Констативен акт № 15/2.09.2019 г. не са оборени в съдебното производство, а липсата на изискуемите строителни книжа не се оспорва от жалбоподателя както пред първата съдебна инстанция, така и в настоящето производство. Безспорно е установено по делото обстоятелството, че се касае за незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, извършен в периода 1993–1996 г., който не може да се ползва от режим на търпимост, поради липса на изискванията на приложимата хипотеза на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ.
Неоснователни са доводите по касационната жалба за приложимост на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ. Разпоредбата на §127, ал.1 не обхваща всички незаконни строежи,изградени до 31.03.2001 г., а само тези,които не се обхващат от ал. 1, 2 и 3 на §16 от ДР на ЗУТ. Това е така ,тъй като нормата на §16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.), т. е. тя е действаща, с визираните в нея три времеви периода – по ал. 1, ал. 2 и ал. 3. От това следва, че новите условия за приемане търпимост на незаконен строеж по ал.1 на §127 от ПР на ЗИД на ЗУТ касаят строежите, изградени през нов четвърти период.Следователно процесният незаконен строеж следва да бъде разглеждан според времевия период на изграждането му по § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ, в който смисъл се е произнесъл административният съд, съобразявайки постоянната съдебна практика в тази насока.Правилността на таза съдебна практика на ВАС се потвърждава и от факта, че с всички последващи изменения на ЗУТ от 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г., законодателят не измени или допълни така установените четири периода на режима на търпимост на незаконните строежи, т.е. нормите на § 16, ал. 1, ал. 2, ал. 3 и § 127, ал. 1 са успоредно действащи, като § 127, ал. 1 само допълва регламентацията на § 16 с нов период на търпимост и визира крайния момент до който може да бъде изграден евентуално търпим незаконен строеж – 31.03.2001 г., която дата е обвързана с момента на влизане в сила на ЗУТ.
Предвид изложеното и тъй като не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, а касационната жалба – оставена без уважение, като неоснователна.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №1040 от 20.07.2021 г. по адм. дело №362 от 2021 г. по описа на Административен съд – Варна.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Галина Солакова
ЧЛЕНОВЕ: /п/ Мариета Милева
/п/ Бранимира Митушева
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 9808 от 15.10.2025 г. по адм. д. № 6425 от 2025 г.
Относно
Кратко изложение на фактите
Правни изводи
Значение
РЕШЕНИЕ
№ 9808
София, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
Членове: СЛАВИНА ВЛАДОВА
СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ
при секретар Илияна Иванова и с участието на прокурора Милена Беремска изслуша докладваното от съдията Светлозар Рачев по административно дело № 6425/2025 г.
Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на заместник-кмета по “Териториално развитие” на Община Плевен против решение № 1539/25.4.2025 г. постановено по адм.д. № 659/2024 г. по описа на Административен съд Плевен. С решението е отменена издадената от касатора Заповед № РД-12-304/10.7.2024 год., с която на основание чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е разпоредено на О. И. Й., Р. М. Й. и В. И. Й. да премахнат незаконен строеж, представляващ „Плътна ограда с дължина 4,35м в поземлен имот с идентификатор 56722.716.206 и плътна ограда с дължина 3.14м., започваща от ръба на жилищната сграда с идентификатор ПИ 56722.716.206.1 и перпендикулярно към имотната граница на имот с идентификатор ПИ 56722.716.207“, изпълнен в гр. Плевен, ПИ с идентификатор 56722.716.206 по КККР на гр. Плевен, м. „Табакова чешма“.
Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Констатирания незаконен строеж не покривал белезите на търпим такъв. Иска отмяна на решението и отхвърляне на оспорването. Моли присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът – О. И. Й., чрез процесуалния си представител в писмен отговор оспорва жалбата. Твърди, че строежът бил търпим следователно не следвало да бъде премахван. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Моли присъждане на разноски.
Ответниците – Р. М. Й. и В. И. Й. не изразяват становище по жалбата.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна по следните съображения.
За да отмени оспорената заповед, административният съд е приел, че тъй като строежът бил изграден преди „месец март 2001г.“ и че параметрите на строителството съответстват на правилата и нормите, действали към момента на изграждането му /ЗТСУ, ППЗТСУ и Наредба 5/, както и на ЗУТ били налице предпоставките на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Приел е също, че заповедта е издадена в нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 АПК.
При правилно установена фактическа обстановка, съдът от първа инстанция се е позовал на неприложима за конкретния случай правна норма и е достигнал до неправилни изводи, довели до отмяната на оспорената заповед.
По делото е установено, че нареденият за премахване строеж представлява „Плътна ограда с дължина 4,35м в поземлен имот с идентификатор 56722.716.206 и плътна ограда с дължина 3.14м., започваща от ръба на жилищната сграда с идентификатор ПИ 56722.716.206.1 и перпендикулярно към имотната граница на имот с идентификатор ПИ 56722.716.207”. От съвкупната преценка на свидетелски показания възприел като година на изграждане – 1999г. Не се спори също, че за извършеното строителство липсва издадено разрешение за строеж. строителни книжа, факт който категорично квалифицира строежа като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ.
Другият основен въпрос в производствата по премахване на констатиран незаконен строеж е дали същият е търпим или не. Институтът на търпимостта е регламентиран в §16 от ДР на ЗУТ и с § 127 от ПРЗ ЗУТ). В трите алинеи на § 16 от ПР на ЗУТ, са очертани три периода, през които ако строежът е изграден или започнат е търпим ако отговаря на конкретно посочени условия. С § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ е предвиден нов четвърти времеви период, който следва във времето периода, установен с § 16, ал. 3 от ЗУТ, който четвърти период започва от датата на обнародване н ЗПИНМ ЗУТ (02.01.2001г.) и приключва с датата на влизане на ЗУТ в сила (31.03.2001 г.)
Въпреки константната практика на ВАС очертаваща четирите периода, Административен съд Плевен, неправилно е разгледал въпроса за търпимостта на процесния строеж, през призмата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ. В случая посочената норма е неприложима. С оглед установеното по делото и изрично възприето от съда начало на строителството и самото му извършване през 1999 г. то приложима в случая е ал. 3 на § 16 от ДР на ЗУТ, според която незаконни строежи, започнати след 30 юни 1998 г., но неузаконени до обнародването на този закон, не се премахват, ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали за посочения период или съгласно този закон, и ако бъдат декларирани от собствениците им пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародването на този закон, който срок е изтекъл на 2.07.2001 г. Цитираната норма освен всичко останало, изисква в режим на кумулация и деклариране на строежа пред одобряващите органи.
Като се е позовал на неприложима правна норма, Административен съд Плевен е постановил неправилно решение, което следва да бъде касирано. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, при което разглеждане, следва да бъде изследвано налице ли са основанията за търпимост предвидени в § 16, ал. 3 от ЗУТ, включително с даване на съответните указания на страните.
Касационната инстанция не споделя, мотивите на първостепенния съд, за несъразмерност на разпореденото премахване.
Претенциите за разноски следва да бъдат обсъдени при новото разглеждане на делото съгласно чл. 226, ал. 3 АПК.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1539/25.04.2025 г. постановено по адм. д. № 659 от 2024 г. по описа на Административен съд Плевен.
ВРЪЩА ДЕЛОТО ЗА ново разглеждане от друг състав на Административен съд Плевен, при съобразяване с указанията дадени в мотивите на настоящото решение.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
Членове: /п/ СЛАВИНА ВЛАДОВА
/п/ СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 11745 от 19.11.2025 г. по адм. д. № 7687 от 2025 г.
Относно
Предмет на касационното производство е законосъобразността на решение на Административен съд – Пловдив, с което е потвърдена заповед на кмета на община Карлово за премахване на незаконен строеж – „паянтова сграда с навес“. Основният спор е дали строежът, изграден през 1971 г. без строителни книжа, представлява търпим строеж по смисъла на § 16 ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ.
Кратко изложение на фактите
По делото е установено, че процесният строеж е изграден през 1971 г. без разрешение за строеж, поради което представлява незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Кметът на община Карлово е разпоредил премахването му. Жалбоподателите поддържат, че строежът е търпим, тъй като покрива калкан на съществуваща постройка в съседния имот и е бил допустим съобразно действащите към момента строителни правила. Административният съд е отхвърлил жалбата, а решението е обжалвано пред ВАС.
Правни изводи
Върховният административен съд (ВАС) приема, че правилно е установено, че строежът е незаконен поради липса на строителни книжа; първоинстанционният съд неправилно е изследвал търпимостта по § 16, ал. 3 ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, тъй като тези разпоредби не са приложими за строеж, изграден през 1971 г. Приложима е § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, която обхваща строежите, изградени до 7 април 1987 г. Процесният строеж не отговаря на изискванията на действащите към 1971 г. Строителни правила и норми, тъй като не спазва минималните отстояния от регулационната линия; не е разположен върху регулационната линия; не покрива изцяло калканния зид на съседната постройка, както изискват тогавашните правила; строежът не е допустим и по действащия ЗУТ, тъй като противоречи на чл. 42, ал. 2 и ал. 3 от ЗУТ и попада в два урегулирани поземлени имота. Следователно строежът не е търпим и правилно е разпоредено неговото премахване.
Значение
Решението има съществено значение, защото систематизира и потвърждава практиката на ВАС относно четирите самостоятелни времеви периода на търпимост, като изрично поправя неправилния подход на първоинстанционния съд. Съдът приема, че:
– § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ – обхваща строежите, изградени до 7 април 1987 г.;
– § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ – обхваща следващия период, уреден в закона;
– § 16, ал. 3 ПР на ЗУТ – обхваща последния период преди обнародването на ЗУТ;
– § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ урежда самостоятелен четвърти период, който започва от 2 януари 2001 г. (обнародването на ЗУТ) и приключва на 31 март 2001 г. (влизането му в сила).
Касационната инстанция изрично подчертава, че е неправилно § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ да се тълкува като обхващащ периода 1 юли 1998 г. – 31 март 2001 г. Това уточнение има важно практическо значение, защото изборът на приложимия времеви режим зависи единствено от момента на изграждане на строежа, а не от преценка по целесъобразност. За строежи, изградени през 1971 г., както в настоящия случай, приложима е единствено § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, а не по-късните режими на търпимост. Така решението затвърждава последователната практика на ВАС, че правилното определяне на приложимия времеви период е първата и задължителна стъпка при преценката дали един незаконен строеж може да бъде признат за търпим.
РЕШЕНИЕ
№ 11745
София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
Членове: СЛАВИНА ВЛАДОВА
СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ
при секретар Антоанета Стоилова и с участието на прокурора Десислава Пиронева изслуша докладваното от съдията Светлозар Рачев по административно дело № 7687/2025 г.
Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на М. А. А. и Н. А. А. против решение № 3968/29.04.2025 г. постановено по адм.д. № 2285/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив. С решението е отхвърлено оспорването на настоящите касатори против Заповед № РД-914/29.08.2024 г. на кмета на община Карлово, с която е наредено да се премахне незаконен строеж – „Паянтова сграда с навес“, намиращ се в УПИ ХVII-630, кв. 11 по плана на Баня, с административен адрес [улица], гр. Баня, Община Карлово.
Касаторите твърдят, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Констатирания незаконен строеж покривал белезите на търпим такъв. Наредената за премахване постройка покривала калкан на постройка намираща се в съседен имот, което я правело допустима по действащите към момента на изграждането й строителни правила и норми. Искат отмяна на решението и отмяна на оспорената заповед. Молят присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът – кмет на община Карлово, чрез процесуалния си представител в писмен отговор оспорва жалбата. Твърди, че строежът не бил търпим следователно следвало да бъде премахнат. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Моли присъждане на разноски.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна по следните съображения.
За да отмени отхвърли оспорването съдът е приел че е налице незаконен строеж, който не е търпим нито в хипотезата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, нито в тази по § 16, ал. 3.
Решението е правилно по свой краен резултат, но със следната корекция на мотивите водещи до отхвърляне на оспорването.
По делото е установено, че нареденият за премахване строеж представлява „Паянтова сграда с навес“, намиращ се в УПИ ХVII-630, кв. 11 по плана на Баня. От представените по делото декларации става ясно, че годината на изграждането му е 1971 г., както правилно е възприел съда. Не се спори също, че за извършеното строителство липсва издадено разрешение за строеж, факт който категорично квалифицира строежа като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ.
Другият основен въпрос в производствата по премахване на констатиран незаконен строеж е дали същият е търпим или не. Институтът на търпимостта е регламентиран в §16 от ДР на ЗУТ и с § 127 от ПЗР ЗУТ. В трите алинеи на § 16 от ПР на ЗУТ, са очертани три периода, през които ако строежът е изграден или започнат, е търпим ако отговаря на конкретно посочени условия. С § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ е предвиден нов четвърти времеви период, който следва във времето периода, установен с § 16, ал. 3 ПР на ЗУТ, който четвърти период започва от датата на обнародване на ЗУТ (02.01.2001 г.) и приключва с датата на влизане на ЗУТ в сила (31.03.2001 г.), а не както неправилно е посочил в мотивите си Административен съд Пловдив 1.7.1998 г.-31.3.2001 г.
Въпреки константната практика на ВАС очертаваща четирите периода, Административен съд Пловдив, неправилно е разгледал въпроса за търпимостта на процесния строеж, през призмата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ и на нормата на § 16, ал. 3 от ДР на ЗУТ. В случая посочените норми са неприложими. С оглед установената по делото и изрично възприета от съда година на осъществяване на строителството 1971 г., то приложима в случая е ал. 1 на § 16 от ДР на ЗУТ, според която строежи, изградени до 7 април 1987 г. (какъвто е настоящият случай), за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползване.
В случая не са налице предпоставките за търпимост по действалите към момента на изграждането на строежа Строителни правила и норми за изграждане на населени места, действали от 1959 г. до 1977 г. Съгласно чл. 60, ал. 1 и ал. 2 от тези правила второстепенните постройки трябва да отстоят най-малко на 3 м от регулационните линии към съседите. От северната регулационна линия на съседния парцел или полупосоките ù те могат да отстоят на не по-малко от 1,5 м. Те могат да се разполагат на страничната регулационна линия само ако покриват калканен зид на заварена сграда или със съгласие на собственика на съседния парцел, изразено в нотариално заверено заявление до техническата служба при общинския народен съвет или декларация от собственика на съседния парцел, подписана в присъствието на длъжностно лице от техническата служба на съвета, при задължение от негова страна да застрои също такава постройка така, че калканните зидове да се покрият напълно. Когато постройката се разполага на страничната регулационна линия, трябва да се направи съответен пожаропредпазен зид към съседния парцел.
Наредената за премахване постройка е разположена на 50 см. северно от южната регулационна граница по плана от 1957 г. на имота, в който е построена. Следователно не е налице хипотезата на ал. 1, допускаща отклонение от общото правило (3 м.) не по-малко от 1,5 м. Не е налице и хипотезата на ал. 2 – да покрива калканен зид на заварена сграда. От една страна за да покрива калканен зид то постройката следва да е изградена на регулационната линия, което както бе посочено не е така, а от друга страна, въпреки показанията на майката на касаторите, не е налице покриване на калканен зид на второстепенна постройка намираща се в съседния имот. Това е видно от извадките на подробните устройствени планове (отменен и сега действащ) приложени от вещото лице. Вярно е, че в северозападния ъгъл на съседния имот представляващ УПИ ХІV-631 е заснета постройка от допълващо застрояване. Същата е с правоъгълна форма (в план) и дългата ù страна е ориентирана север-юг. Тази постройка покрива изцяло второстепенна постройка находяща се в УПИ ХVІ-632. Дори да се приеме, че тясната й част тангира с наредената за премахване сграда, последната значително я превишава и по този начин не е спазено изискването калканните стени да бъдат напълно покрити. Повече от половината от южната страна на процесната постройка излиза извън калкана на постройката в УПИ ХІV-631 в източна посока. Следователно нареденият за премахване строеж не е допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му.
Не е налице и втората хипотеза на §16, ал. 1 ЗУТ – строежът да е допустим по този закон. Разположението на строежа, описано по-горе противоречи на чл. 42, ал. 2 и ал. 3 от ЗУТ. В допълнение – по сега действащия ПУП-план за регулация се намира в два УПИ.
По изложените съображения, оспореното решение следва да бъде оставено в сила, а претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, следва да бъде уважена.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3968/29.04.2025 г. постановено по адм. д. № 2285/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив.
ОСЪЖДА М. А. А. с [ЕГН] и Н. А. А. с [ЕГН] да заплатят на Община Карлово общо сумата 200,- /двеста/ лева.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА
Членове: /п/ СЛАВИНА ВЛАДОВА
/п/ СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ
1.3. Практика относно строежите след 31.03.2001 г.
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 4236 от 13.04.2020 г. по адм. д. № 9191 от 2019 г.
Относно
Предмет на касационното производство пред Върховния административен съд (ВАС) е проверка на законосъобразността на решение на Административен съд – Пловдив, с което е потвърдена заповед на кмета на район „Централен“, община Пловдив, за премахване на незаконен строеж – четириетажна жилищна сграда, изградена без необходимите строителни книжа. В рамките на касационния контрол ВАС разглежда дали първоинстанционният съд правилно е приел, че: 1) строежът представлява нов строеж, а не текущ ремонт или реконструкция на съществуваща сграда; 2) строежът е незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, тъй като е изграден без разрешение за строеж и без одобрен инвестиционен проект; 3) не са налице предпоставките за търпим строеж по § 16 ПР на ЗУТ и § 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, тъй като строежът е извършен след 2011 г.; 4) заповедта за премахване е съразмерна и не нарушава правото на зачитане на жилището по чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека, тъй като преследва легитимна обществена цел и е постановена при условията на закона.
Кратко изложение на фактите
Жалбоподателят придобива през 2011 г. поземлен имот в гр. Пловдив, заедно със съществуваща двуетажна жилищна сграда и гараж. След покупката съществуващата сграда е съборена, а на нейно място е изградена нова масивна жилищна сграда, която впоследствие е надстроена до четири етажа. Строителството е извършено без разрешение за строеж и без одобрени инвестиционни проекти, като част от сградата навлиза в съседен поземлен имот и в терен, отреден за улица. Поради това кметът на район „Централен“ – община Пловдив издава заповед за премахване на строежа като незаконен. Жалбата срещу заповедта е отхвърлена от Административен съд – Пловдив, а решението е обжалвано пред Върховния административен съд. Въпросът, който трябва да реши ВАС е дали решението на първоинстанционния съд е правилно, като установи дали процесната четириетажна сграда представлява незаконен строеж, подлежащ на премахване, или извършените строителни дейности могат да се квалифицират като ремонт или реконструкция, за които не е било необходимо разрешение за строеж. Наред с това съдът трябва да прецени дали са налице предпоставките строежът да бъде признат за търпим по § 16 ПР на ЗУТ и § 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, както и дали заповедта за премахване представлява пропорционална намеса в правото на жилище по чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека.
Правни изводи
Установената сграда представлява „строеж“ по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, четвърта категория (над 10 м височина). Строежът е незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, тъй като е изграден без разрешение за строеж и без одобрен инвестиционен проект, изисквани по чл. 148, ал. 1 от ЗУТ. Съдът прави разграничение между „нов строеж“ и „текущ ремонт“. Извършеното представлява ново строителство, а не текущ ремонт по смисъла на § 5, т. 43 от ДР на ЗУТ, защото сградата се различава съществено по площ, конфигурация и конструкция от първоначално придобитата. Основен ремонт, реконструкция и преустройство също се третират като „строеж“ по § 5, т. 38 ДР на ЗУТ и изискват разрешение за строеж. Налице е неприложимост на разпоредбите за търпимост, тъй като строежът е извършен след 2011 г., не са изпълнени времевите предпоставки по § 16 от ЗУТ и § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ за обявяване на строежа за търпим.
Важна е и друга преценка – за съответствието с чл. 8 КЗПЧОС (право на жилище). Намесата на държавата в правото на жилище е допустима по чл. 8, ал. 2 от Конвенцията, защото е предвидена в закона (ЗУТ); преследва легитимна цел – опазване на здравето и безопасността на обитателите и защита правата на трети лица (тъй като част от строежа засяга съседен имот и улица); е пропорционална понеже разрешителният режим за строителство цели гарантиране на конструктивна безопасност, а незаконното строителство без проверена проектна документация създава реален риск. Крайният извод е, че касационната жалба е неоснователна по всички наведени основания – решението на Административен съд – Пловдив е потвърдено, а заповедта за премахване на незаконния строеж остава в сила.
значението на решението
Значение
Решението е показателен пример как българските съдилища съвместяват националното градоустройствено законодателство с конвенционни стандарти. Потвърждава се, че правото на жилище по чл. 8 от ЕКПЧ не е абсолютно и допуска намеса, когато тя е предвидена в закона, преследва легитимна цел, в конкретния случай това е безопасност, здраве, права на трети лица, и същата е пропорционална. Установява се, че разрешителният режим за строителство сам по себе си служи на легитимна цел по смисъла на Конвенцията и това е защита от рискове, произтичащи от непроверена проектна документация. Обстоятелството, че част от строежа засяга чужд имот и терен, отреден за улица, засилва обосноваността на пропорционалността на намесата. Това дава на административните органи и административния съд ясен модел за балансиране на индивидуалните права на собственост-жилище срещу обществения интерес от законосъобразно и безопасно строителство. Решението се вписва в дългогодишната борба на българските общини с масовото незаконно строителство (особено надстрояване на етажи без разрешение), явление, широко разпространено в градска среда. Потвърждавайки правомощието на кметовете по чл. 225а ЗУТ, ВАС засилва инструментариума на местната власт за принудително премахване на подобни строежи, като същевременно очертава конвенционните граници на тази власт.
РЕШЕНИЕ
№ 4236
София, 13.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети февруари в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЕТА МИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИРА МОТОВА
СЛАВИНА ВЛАДОВА
при секретар Илиана Венелинова Иванова и с участието на прокурора Ивайло Медаров изслуша докладваното от председателя МАРИЕТА МИЛЕВА по адм. дело № 9191/2019.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на А. Садъков против решение № 1283 от 12.06.2019 г. по адм. дело № 455/2019 г. на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № РД-17-899/11.08.2017 г., издадена от кмета на район „Централен“, община Пловдив, с която е наредено да бъде премахнат незаконен строеж „четириетажна жилищна сграда“ в поземлен имот с идентификатор 56784.520.596 по КККР на гр. Пловдив, включен в УПИ X-1304, кв. 497 по плана на Първа градска част, гр. Пловдив, с административен адрес: [населено място], [улица]. Касационният жалбоподател поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и не се обосновава от представените доказателства, както и в нарушение на чл. 8 от Конвенция за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Моли решението на административния съд да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който оспорената заповед да бъде отменена.
Ответникът – кметът на район „Централен“, община Пловдив не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Решението на Административен съд – Пловдив е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от представените доказателства.
Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган и в съответствие с изискванията за форма. Заповедта е постановена в границите на компетентност на кмета на община Пловдив съгласно чл.225а, ал.1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) и в нея са посочени фактическите и правни основания за издаването й. Фактическите обстоятелства за постановяване на заповедта се съдържат и в съставения по реда на чл. 223, ал. 2 ЗУТ констативен акт № 70/29.06.2017 г., в които е описан строежа, обстоятелството, че е извършен без строителни книжа и нарушените при изграждането му разпоредби.
Заключението на първоинстанционния съд за спазване на процедурата по издаване на административния акт, също се споделя от настоящия състав. Заповедта е постановена след съставени по реда на чл. 223, ал. 2 ЗУТ констативен акт, с който е установен строеж от пета категория, извършен без необходимите строителни книжа. Актът е съобщен на жалбоподателя, а постъпилите от последния възражения са съобразени при издаване на административния акт.
Аргументирани, в съответствие със закона и обосновани от доказателствата са и изводите на първоинстанционния съд, че оспорената заповед е постановена при наличие на материалноправните основания за това. Съгласно чл. 225а, ал. 1 ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. Установено е, че през 2011 г. жалбподателят купува поземлен имот с идентификатор 56784.520.596 по КККР на гр. Пловдив, ведно с еднофамилна жилищна сграда на два етажа, с площ 63 кв.м. и с идентификатор 56784.520.596.1 и сграда с идентификатор 56784.520.596.3 със застроена площ 11 кв.м., представляваща едноетажна постройка – хангар, депо, гараж. След придобиването на имота старата двуетажна масивна сграда е съборена и на нейно място е изградена нова двуетажна масивна сграда, изпълнена от стоманобетонови колони, стоманобетонови плочи, с ограждащи тухлени стени. По южната и западната фасада са изпълнени еркери на втория етаж. През лятото на 2015 г. сградата е надстроена с два етажа. При извършване на проверката жилищната сграда е на четири етажа с площ от 95.05 кв.м., изпълнена е приблизително на мястото на старата жилищна сграда и на гаража, който е включен в постройката. Същата е измазана и боядисана, с монтирани дограми и прозорци, водостоци и улуци. Свързана е с електропреносната, водоснабдителната и канализационната мрежа и се обитава и ползва за живеене. Строителството на сградата е извършено без разрешение за строеж и одобрен проект. Част от постройката попада в съседния ПИ с идентификатор № 520.595, а част – навлиза в ПИ с идентификатор № 520.1444, отреден за улица ( писмени доказателства, заключение на вещото лице Георгиев по изслушаната съдебно- техническа експертиза.
При тези факти първоинстанционният съд достига до законосъобразния извод, че предмет на заповедта за премахване е строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Строежът е от четвърта категория (над 10 м. височина) и съгласно легалното определение на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е незаконен, тъй като е изграден без разрешение за строеж и без одобрен инвестиционен проект, каквито се изискват съгласно чл. 148, ал. 1 ЗУТ. При тези констатации съдът достига до правилното заключение, че строежът подлежи на премахване и издадената в този смисъл заповед кореспондира с материалния закон.
Правилно съдът приема, че строежът е извършен след 2011 г. В този смисъл са представения нотариален акт, с който жалбоподателят придобива имота и сградите в него, представените скици, както и заключението на вещото лице по изслушаната техническа експертиза. Показанията на свид. Асанова и Асанов относно времето на извършване на строителството не могат да бъдат кредитирани, тъй като са противоречиви и се опровергават от събраните писмени доказателства.
Заключението, че сградата, предмет на заповедта, представлява нов строеж, а не текущ ремонт на съществуваща постройка, също съответства на материалния закон и се обосновава от представените доказателства. Правилно е прието, че установената на място четириетажна жилищна сграда се различава по площ, конфигурация и в конструктивно отношение от придобитите през 2011 г. от жалбоподателя жилищна сграда и гараж. Следователно в случая извършеното от жалбоподателя строителство не се ограничава с подобряване на състоянието и поддържане на сградата и гаража, придобити през 2011 г., а представлява цялостно конструктивно изменение на сградите и техните параметри, поради което не може да се определи като текущ ремонт по смисъла на § 5, т. 43 от ДР на ЗУТ, за който съгласно чл. 151, ал.1, т. 1 ЗУТ не се изискват строителни книжа. Основните ремонти, реконструкции и преустройства на сгради също се квалифицират като строежи по смисъла на §5, т. 38 от ДР на ЗУТ и за извършването им е необходимо издаване на разрешение за строеж и проект. Ето защо доводите на жалбоподателя за извършени ремонтни дейности в рамките на жилищната сграда, съществуваща при покупката на имота, са неоснователни.
В съответствие с материалния закон е и заключението на съдебния състав, че предпоставките за търпимост на строежа, регламентирани в разпоредбите на § 16 от ЗУТ и § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, също не са изпълнени. Цитираните текстове предвиждат времеви ограничения относно извършването на строежите, за които може да се приеме, че са търпими. Нареденият за премахване строеж е извършен след 2011 г., поради което не попада във времевия обхват на нито една от разпоредбите.
Касационните доводи, свързани с нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС също са неоснователни. Преценката на първоинстанционния съд, че издадената заповед отговаря на изискванията за съразмерност по смисъла на чл. 6 АПК и не нарушава чл. 8 от КЗПЧОС, е правилна и се споделя от настоящия състав. Чл. 8 ал. 1 от Конвенцията гарантира правото на жилище, а чл. 8, ал. 2 определя границите на допустима намеса на държавата в това право като изключение от общия принцип на ненамеса. Съгласно последния текст намесата на държавните власти е допустима в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В случая условията на чл. 8, ал. 2 от конвенцията са изпълнени. В разглежданата хипотеза намесата при упражняване на правото на собственост на жалбоподателя е осъществена при условията, посочени в чл. 8 ал. 2 от Конвенцията, – засягането е предвидено в закона, който регламентира премахване на строежи, изградени без строителни книжа и в противоречие с предвиждането на ПУП (какъвто е настоящият случай), насочено е към постигане на легитимна цел и е пропорционално. Мярката е в съответствие с целта по ал. 2 на чл. 8 от Конвенцията, насочена е към охрана на здравето на обитателите, в случая на жалбоподателя и неговото семейство, както и към осигуряване безопасност на строежа и защита на останалите граждани. В този смисъл следва да се посочи, че разрешителният режим за строежи е свързан със спазването на определени разпоредби и стандарти относно здравината, конструктивните изисквания, устойчивост на строежите и е въведен с цел опазване живота и здравето на гражданите и за безопасността на строителството. При извършване на незаконен строеж и при липса на проверена от специалисти проектна документация, както в случая, изградените строежи могат да представляват заплаха, поради и което законът въвежда мярката за премахването им. Съгласно конвенцията намесата е допустима и за защита на правата и интересите на другите, като в настоящия казус е налице и тази предпоставка за прилагане на изключението по ал. 2 на чл. 8 от КЗПЧОС, тъй като спорният строеж попада частично в улица, която е предвидена и създадена в обществен интерес. По изложените съображения настоящата инстанция, така както и административният съд приема, че намесата на държавата в правото на жилище на жалбоподателя е осъществена при условията на чл. 8 ал. 2 от Конвенцията – засягането е предвидено в закона, насочено е към постигане на легитимна цел и е пропорционално, поради което чл. 8, ал. 1 от Конвенцията не е нарушен, съображенита на касатора в обратния смисъл са неоснователни.
Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователен.
В съответствие с изискванията на чл. 168, ал.1 АПК първоинстанционният съд извършва преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК основания.
Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 АПК, като на страните са дадени указания за обстоятелствата, за които следва да представят доказателства и им е осигурена възможност да ангажират такива в подкрепа на твърденията си (разпореждане от 11.02.2019 г.). Заключението на вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза е анализирано съвкупно с останалите доказателства. Решението е постановено след обсъждане на всички доводи на жалбоподателя и анализ на събраните доказателства. Изводите на съдебния състав за неоснователност на подадената жалба са мотивирани. Изложени са и съображения по всяко едно от направените възражения на жалбоподателя.
Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение. Същото е постановено при спазване на съдопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и се обосновава събраните доказателства, поради което следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1283 от 12.06.2019 г. по адм. дело № 455/2019 г. на Административен съд- Пловдив.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Мариета Милева
ЧЛЕНОВЕ: /п/ Любомира Мотова
/п/ Славина Владова
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 6146 от 22.06.2022 г. на ВАС по адм. д. № 2557 от 2022 г.
Относно
Правен спор за това, че кметът на община Пазарджик издава заповед № 682/13.04.2021 г., с която разпорежда премахването на незаконен строеж — пристройка и надстройка (тераса) към жилищна сграда, изградени върху част от улица (публична общинска собственост). Строежът е констатиран без строителни книжа (разрешение за строеж и одобрени проекти). С. Благова, посочена в заповедта като извършител на строежа, обжалва заповедта пред Административен съд – Пазарджик, но съдът отхвърля жалбата ѝ. Тя подава касационна жалба пред ВАС, като оспорва решението на първата инстанция. Основните спорни въпроси, повдигнати от касатора, са 1) за индивидуализацията на строежа – дали строежът е достатъчно точно описан в заповедта (материали, размери, предназначение), за да може да се прецени законосъобразността ѝ; 2) наличието на процесуални нарушения (твърдение, че заповедта е издадена след изтичане на нормативно установените срокове от съставянето на констативния акт); 3) качеството на адресат (дали Благова правилно е определена като адресат на заповедта в качеството ѝ на възложител/извършител на строежа, особено предвид че е прехвърлила собствеността на апартамента скоро след изграждането); 4) приложимост на разпоредбите за търпимост — дали строежът подлежи на „търпимост“ по § 16 ПР ЗУТ или § 127 ПЗР ЗИДЗУТ (норми, които при определени условия позволяват незаконни строежи да не бъдат премахвани, ако са изградени в определен период).
Кратко изложение на фактите
Върху имот в гр. Пазарджик, в който С. Благова е притежавала самостоятелен обект (апартамент), е изградена пристройка и надстройка (тераса) към жилищна сграда – стоманобетонна плоча с размери 5,20 м/3,10 м, върху нея тераса с дървени колони и навес с керемиден покрив, изпълнена на 1 м от имотната граница. Строежът е разположен върху част от улица — публична общинска собственост. За строежа не са издавани строителни книжа (разрешение за строеж, одобрени проекти). Съставени са констативен акт № 10 от 10.03.2021 г. и констативен акт № 13 от 16.03.2021 г. Според свидетелски показания строежът е изпълнен през периода 2020-2021 г. На 13.04.2021 г. кметът на община Пазарджик издава заповед № 682, с която разпорежда премахването на строежа на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, като посочва за извършители С. Благова и Д. Борисов. Впоследствие Благова прехвърля собствеността на апартамента си. Благова обжалва заповедта, но Административен съд – Пазарджик отхвърля жалбата ѝ с решение от 5.01.2022 г. Тя подава касационна жалба пред ВАС.
Правни изводи
Описанието на строежа в заповедта (строителни материали, размери, предназначение) е достатъчно за преценка на материалната законосъобразност на акта. Възражението за „дословно възприемане“ на експертните заключения е отхвърлено като неясно формулирано. Липсва съществено процесуално нарушение относно сроковете. Строежът е незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Изграден е без строителни книжа – обстоятелство, което не се оспорва. Налице е неприложимост на разпоредбите за търпимост, тъй като строежът е реализиран през 2020-2021 г. (доказано чрез свидетелски показания), не са приложими § 16, ал. 1–3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, които се отнасят за строежи, изградени в по-ранни определени периоди. Строежът не е търпим и подлежи на премахване. Обжалваното решение е правилно и обосновано, а заповедта за премахване е законосъобразна. Касационната жалба е неоснователна, решението на АС – Пазарджик се оставя в сила, а в тежест на касаторката се присъждат разноски от 100 лв. в полза на общината.
Значение
Решението потвърждава практика по тълкуване на понятието „адресат“ на заповед за премахване, като затвърждава разбирането, че за адресат на заповед по чл. 225 от ЗУТ може да бъде определено лице, което е било собственик на имота към момента на извършване на строителството, дори ако впоследствие е прехвърлило собствеността. Това има важно практическо значение, защото не позволява на извършители на незаконно строителство да избегнат отговорност чрез последващо прехвърляне на собствеността. Съдебният акт изяснява характера на сроковете в производството по премахване на незаконни строежи. Потвърждава се, че сроковете между съставянето на констативен акт и издаването на заповедта за премахване имат инструктивен, а не преклузивен характер. Прецизира стандарта за индивидуализация на незаконен строеж. Решението дава насока какво се счита за „достатъчно“ описание на строеж в заповед за премахване — не се изисква буквално възпроизвеждане на експертни заключения, а съществено индивидуализиращите характеристики (материали, размери, предназначение, местоположение). Затвърждава стриктното тълкуване на разпоредбите за търпимост. Решението е показателно за строгия подход на съдилищата към § 16 ПР ЗУТ и § 127 ПЗР ЗИДЗУТ. Тези разпоредби се прилагат само за строежи, извършени в точно определени исторически периоди, и не могат да се разширяват по тълкувателен път към по-скорошно строителство. Решението служи като предупредителен пример, че строителство без строителни книжа върху публична общинска собственост (улица) е особено сериозно нарушение; разчитането на бързо прехвърляне на собствеността след строителство не е ефективна защита срещу принудително премахване; съдебният контрол върху заповеди по чл. 225 на ЗУТ е ограничен до преценка на законосъобразността, а не на целесъобразността на административното решение.
РЕШЕНИЕ
№ 6146
София, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на шести юни две хиляди и двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
МАРТИН АВРАМОВ
при секретар Григоринка Любенова и с участието на прокурора Маринела Тотева изслуша докладваното от председателя Таня Радкова по административно дело № 2557/2022 г.
Производството е по чл. 208 и следващите АПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Благова, чрез нейния пълномощник срещу решение № 4/5.01.2022 г. по адм. д. № 499/2021 г. на Административен съд – Пазарджик. Счита обжалваното решение за неправилно. Претендира от съда отмяната му и присъждане на разноски за двете инстанции.
Ответникът по касационната жалба – кметът на община Пазарджик чрез процесуалния си представител в писмен отговор намира жалбата за неоснователна и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от касатора срещу заповед № 682 от 13.04.2021 г., издадена от кмета на община Пазарджик, с която е разпоредено да се премахне незаконен строеж „Пристройка и надстройка /тераса/ към жилищна сграда“, находящ се върху част от улица – публична собственост, с о. т. 43 – о.т. 41, поземлен имот с идентификатор 48876.501.471 по КККР на гр. Пазарджик, с посочени извършители С. Благова и Д. Борисов.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата.
За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи:
Заповедта е издадена от компетентния административен орган по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, в изискуемата от закона писмена форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Констатираната пристройка и надстройка представлява строеж, пета категория, по смисъла на чл. 137, ал.1, т. 5, б. „а“ ЗУТ. При липса на строителни книжа за констатираното строителство административният орган законосъобразно е разпоредил неговото премахване като незаконно по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Свидетелските показания по делото сочат към извършване на строежа през 2020-2021 г., за който момент не намират приложение разпоредбите за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Строежът не е търпим и подлежи на премахване. Не са основателни възраженията, че жалбоподателката няма качеството на възложител и изпълнител на строежа.
Така постановеното решение е обосновано. В този аспект съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Такава е и фактическата констатация, че е констатиран строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, за който не са издавани строителни книжа.
В оспорения акт констатираното строителство е описано както следва: откъм северната фасада на 2МЖ (двуетажна масивна жилищна сграда), построена в УПИ ХVI-общ., кв. 32 по плана на [населено място] е изпълнена стоманобетонна плоча с размери 5,20 м/3,10 м, дебелина 10 см и височина 2,6 м върху стоманобетонни колони; върху плочата е обособена тераса с размери 1,70 м/ 3,10 м, като над парапета са изпълнени 5 бр. дървени колони, върху които ляга дървен навес, покрит с керемиди; оставен е отвор на терасата за достъп върху плочата, за да се ползва като веранда; строежът е в груб вид, изпълнен на 1 м от имотната граница. Така описания строеж по строителни материали, размери и предназначение настоящият състав намира за достатъчно индивидуализиран за извършването на преценка на материалната законосъобразност на заповедта. Неоснователно е възражението на касатора за дословно възприемане от съда на констатациите на експеризите (първоначалната и допълнителната), доколкото и не става ясно кое обстоятелство по тях се визира. Съдът е обосновал правните си изводи на целия събран по делото доказателствен материал, като в частност заключението на вещото лице по допълнителната експертиза е прието без възражения от страните.
Неоснователно е възражението за допуснато съществено нарушение на административната процедура, тъй като заповедта е издадена след изтичането на нормативно установените срокове, считано от съставянето на констативния акт. Административния орган не е обвързан от срок за издаване на окончателния акт в протеклото административно производство, чието пропускане да обуславя извод за процесуална незаконосъобразност на издадената заповед. Освен това, не е налице и съществено забавяне от съставянето на констативен акт № 10 на 10.03.2021 г. и констативен акт № 13 от 16.03.2021 г. до издаването на заповедта за премахване на 13.04.2021 г. Не се споделя и оплакването относно определянето на касаторка като адресат на административния акт. В този смисъл съгласно § 3, ал. 1 Допълнителните разпоредби на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудително изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях на органите на Дирекцията за национален строителен контрол, „адресат/адресати на заповедта“ са физически или юридически лица, които могат да бъдат собственикът на терена, лице с ограничено вещно право или извършителят на незаконния строеж, спрямо които се създава задължение за премахване на незаконния строеж. На първо място, жалбоподателката е определена като адресат на заповедта в качеството й на възложител и извършител на строежа, като каквато е посочена и в показанията на разпитаните по делото свидетели. Дори да се приеме възражението срещу определянето й като извършител, към установения момент на изграждане на строежа същата е била собственик на самостоятелен обект в сграда с индентификатор 48876.501.471.1.2, към който са изградените пристройка и надстройка, т.е изпълнява условието за определяне като възложител. Прехвърлянето на собствеността на апартамента непосредствено след изграждането на строежа не преклудира възможността заповедта да бъда насочена срещу нея, доколкото тя е посочена като извършител според показанията на свидетеля Димитров.
Обжалваната заповед е издадена на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ за строеж изграден без строителни книжа, което обстоятелство не се оспорва от касаторката. Според неоспореното допълнително заключение по назначената по делото съдебно-техническата експертиза за обслужването на втория етаж на сградата е изградено външно стълбище, което не е конструктувно или функционално свързано с незаконния строеж. Следователно премахването на пристройката и надстройката няма да попречат вторият етаж на жилищната сграда да се използва по предназначение.
Премахването на строежа може да се избегне само ако са налице предпоставките за търпимост по смисъла на § 16 ПР ЗУТ или на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. В случая предвид реализирането му през 2020-2021 г., съгласно свидетелски показания по делото, съдът е изложил правилни мотиви за неприложение на разпоредбите на § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, тъй като момента на изграждането на строежа попада извън периодите, за които са относими нормите за търпимост. Строежът не е търпим и подлежи на премахване.
Предвид изложеното, като е приел обжалваната заповед за законосъобразен административен акт, съдът правилно е приложил материалния закон. Спрямо обжалваното решение не са налице твърдяните в касационната жалба основания за отмяна и решението като материално законосъобразно и обосновано следва да се остави в сила.
С оглед изхода на спора пред касационната инстанция на ответника по касационната жалба – кмета на община Пазарджик, следва да се присъдят направените и своевременно претендирани разноски в размер на 100 /сто/ лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 37 ЗПП и чл. 24 Наредбата за заплащането на правната помощ.
Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4/05.01.2022 г. по адм. д. № 499/2021 г. на Административен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА С. Благова, [населено място], [ЕГН], да заплати на община Пазарджик направените пред касационната инстанция разноски в размер на 100 /сто/ лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ТАНЯ РАДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
/п/ МАРТИН АВРАМОВ
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 6723 от 19.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3440 от 2025 г.
Относно
Подадена е касационна жалба срещу Решение №130/09.01.2025 г. на Административен съд – Благоевград, с което е отхвърлена жалбата на Х. К. Ю. срещу Заповед №614/10.04.2023 г. на кмета на Община Благоевград за премахване на незаконен строеж – двуетажна вилна сграда, построена без одобрени проекти и разрешение за строеж в имот в м. [местност], гр./с. [населено място], общ. Благоевград.
Кратко изложение на фактите
При проверка по сигнал в имот с пл. № 104.17, м. [местност], землището на [населено място], общ. Благоевград, служители по контрол на строителството установяват незаконно построена масивна вилна сграда на два етажа — стоманобетонова конструкция със застроена площ около 72 кв.м и разгъната площ около 150 кв.м, снабдена с ток и вода. За строежа няма одобрени проекти и разрешение за строеж.
По свидетелски показания за извършител на строежа е посочен Х. К. Ю. За констатациите е съставен Констативен акт №36/19.12.2022 г., връчен на 29.12.2022 г. на Ю. и на вписаните собственици на имота — Л. Г. Ю. и Л. Г. Ю. В законния срок не постъпват възражения. Установява се, че имотът е земеделска земя (овощни насаждения по предназначение), не попада в зона за застрояване по ОУП на общината и не е отразен в Плана на новообразуваните имоти. Чрез съдебно-техническа експертиза, изследвала сателитни снимки в Google Earth, е установено, че сградата се е появила в периода между 2010 г. и 2013 г. Няма данни за подадено заявление за узаконяване в законовите срокове. Въз основа на тези констатации кметът на Община Благоевград издава Заповед №614/10.04.2023 г. по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ, с която разпорежда премахването на строежа в 30-дневен срок. Х. Ю. обжалва заповедта, но Административен съд – Благоевград отхвърля жалбата му с Решение № 130/9.01.2025 г., приемайки, че сградата е незаконен строеж, за който не се прилагат разпоредбите за търпимост поради датата на изграждането ѝ (след 2010 г.).
Правни изводи
Съдът разглежда въпроса дали процесният строеж може да се ползва от режима на търпимите строежи – правен институт, който при определени условия освобождава от премахване незаконни постройки, изградени преди определена дата, без да е необходимо последващо издаване на разрешение. Приложимата правна уредба включва § 16, ал. 1 от Преходните разпоредби на ЗУТ; § 127 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗИД на ЗУТ; § 27 от ПЗР на ЗИД на ЗТСУ (относно срока за узаконяване до 31.12.1998 г.) и § 183, ал. 3 и § 184 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Решаващият критерий за решаването на казуса е датата на изграждане. Режимът на търпимост е приложим само за строежи, изградени в определен исторически период (обичайно преди 2001 г., в зависимост от конкретната хипотеза по посочените разпоредби), за които е изтекъл достатъчен период от време и не са предприети действия за премахването им от компетентните органи. В случая съдебно-техническата експертиза, чрез анализ на сателитни снимки в Google Earth, установява категорично, че процесната сграда се е появила в периода между 2010 г. и 2013 г., тоест значително след критичните дати, определящи приложимостта на търпимостта. Правният извод е, че тъй като строежът е изграден след 2010 г., без одобрени строителни книжа и без разрешение за строеж, той не може да се ползва от разпоредбите за търпимост по цитираните норми. Липсват и доказателства да е подавано заявление за узаконяване в предвидените срокове (нито по реда на § 27 от ЗТСУ до 31.12.1998 г., нито по реда на § 183–184 от ЗУТ).
Значение
Макар да е конкретен казус, решението е ценна илюстрация за трайно установената съдебна практика относно стриктно тълкуване на търпимостта. Съдебният акт потвърждава, че режимът на търпимите строежи е изключение с ясно определени времеви граници и не може да се разширява по тълкувателен път към по-нови постройки, независимо от степента на завършеност или обитаемост на сградата. Решението показва, че съдебно-техническа експертиза, основана на анализ на исторически ортофото/сателитни изображения (напр. Google Earth), се приема като годно и достатъчно доказателствено средство за установяване на датата на изграждане на строеж. Това има значение отвъд конкретния казус за множество сходни производства, където липсват други преки доказателства. Отсъствието на извършителя при проверката не съставлява съществено процесуално нарушение, стига впоследствие да му е осигурена възможност за защита (уведомяване и право на възражение срещу констативния акт). Решението се вписва в трайната политика за противодействие на незаконното строителство върху земеделски земи извън регулация – проблем, особено чест при вилни зони и курортни местности в България, където се строи в нарушение на устройствените планове без надежда за последващо узаконяване.
РЕШЕНИЕ
№ 6723
София, 19.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: ГЕОРГИ КОЛЕВ
Членове: СТЕФКА КЕМАЛОВА
РАДОСТИН РАДКОВ
при секретар Антоанета Стоилова и с участието на прокурора Милена Беремска изслуша докладваното от съдията Радостин Радков по административно дело № 3440/2025 г.
Производството е по чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. К. Ю., чрез адв. Д. Даутева, срещу Решение № 130/9.01.2025 г. по адм. д. № 505/2023 г. на Административен съд – Благоевград. С доводи, че същото е необосновано и неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуални правила, иска отмяната му и постановяване на друго, с което се отмени оспорената заповед. Претендира присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски. В съдебно заседание, чрез адв. Даутева, поддържа касационната жалба.
Ответникът – Кметът на Община Благоевград, чрез юриск. Спасова, в писмен отговор и допълнително становище, излага доводи за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол по чл. 215, ал. 7 от ЗУТ съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на Х. К. Ю., срещу Заповед № 614/10.04.2023 г. на кмета на Община Благоевград, с която на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2, във връзка с чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ е наредено на Х. К. Ю. в 30-дневен срок от влизане в сила на заповедта да премахна незаконен строеж: „Вилна сграда на два етажа“, изградена в имот с пл. № 104.17, местност [местност] по плана на новообразуваните имоти на [населено място], общ. Благоевград и му е даден 30 – дневен срок за доброволно изпълнение.
За да стигне до този резултат, въз основа на подробен анализ на доказателствата по делото, в тяхната съвкупност и поотделно, и при кредитиране на две приети СТЕ, съдът приел от фактическа страна, че:
От служители по контрол на строителството при община Благоевград е извършена проверка по сигнал в процесния имот, при която е установено незаконно строителство на масивна вилна сграда на два етажа, за която не са одобрявани строителни проекти и не е издавано разрешение за строеж.За извършител на строежа, по свидетелски показания, е посочен Х. К. Ю.. За проверката е издаден Констативният акт (КА) №36/19.12.2022 г., който е бил съобщен с писмо с изх. № М-00-132/20.12.2022 г. на 29.12.2022 г. на Х. К. Ю., както и на лицата вписани в кадастралния регистър като собственици на поземления имот с пл. № 104.17, местност [местност] по плана на новообразуваните имоти на [населено място], общ. Благоевград – Л. Г. Ю. и Л. Г. Ю.. В законния срок не са постъпили възражения срещу КА. Въз основа на него и при същите констатации, кмета на Община Благоевград е издал процесната заповед с основания по чл.225а, ал.1 от ЗУТ и чл.223, ал.1, т.8 от ЗУТ, във вр. с чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ.
Процесният строеж е от „пета“ категория и представлява масивна вилна сграда на два етажа, изградена от стоманобетонови елементи – греди, колони и плочи, с първи (приземен етаж) вкопан в земята. Строежът е с приблизителни външни размери 7,00 м. на 9,25 м., със застроена площ около 72, 00 кв.м. и приблизителна разгъната застроена площ от 150,00 кв.м. Пред входа на сградата от югозапад е изпълнена стоманобетонова площадка с две стъпала и с размери 1,30 м. на 2,45 м. На югозападната фасада, към втория етаж е изградена веранда по цялата дължина на фасадата, която е с приблизителна широчина от 2,00 м. Строежът е с изпълнени външни и вътрешни мазилки и настилки, покривът е с дървена конструкция и покритие от керемиди. Сградата е на два етажа от юг и на един етаж от север, а вътрешна стоманобетонова вита стълба свързва двата етажа. Сградата е покрита с двускатна покривна конструкция, обшита с дървени летви, покрити с керемиди. Захранена е с ток и вода. В кадастралния регистър на новообразуваните имоти, строежът не е отразен и съгласно него имотът представлява земеделска земя, с начин на трайно ползване – овощни насаждения, като за него не са провеждани процедури по промяна предназначението му. Същият попада изцяло в границите на имот с пл. № 104.17 по Плана на новообразуваните имоти. Съгласно ОУП на община Благоевград, одобрен с Решение № 27 по Протокол № 3 от 25.02.2011 г. на Общински съвет Благоевград, имотът не попада в зона за застрояване. Процесната сграда не е отразена и в Плана на новообразуваните имоти на [населено място], одобрен със Заповед № ОА-РР-262/04.06.2012г. на Областния управител на Област Благоевград. Липсват доказателства в Община Благевград да е подавано заявление за узаконяването на процесната сграда в срока до 31.12.1998 г., съгласно изискванията на § 27 от ПЗР на ЗИД на ЗТСУ, нито по реда и в сроковете на § 183 ал. 3 и §184 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. От СТЕ се установява, че при изследване на ортофото картата за имота в GOOGLE EARTH за периода 2010 – 2011 г. и за периода 2016 – 2019 г. е установено, че процесната сграда се появява на картата в периода между 2010 г. и 9.09.2013 г.
При тези факти, съдът извел правни изводи, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма, с необходимото съдържание по чл. 59 ал. 2 от АПК и при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствени правила. Същата е в съответствие с материалния закон, тъй като процесната сграда е строеж по смисъла на закона, който е извършен след 2010 г. без необходимите строителни книжа и разрешение, съответно е незаконен по смисъла на чл. 225 ал. 2, т. 2 от ЗУТ и премахването му е законната последица от това.
В изпълнение на задълженията си, съдът изследвал въпроса за търпимостта на процесния строеж и приел, че след като е изграден след 2010 г. без одобрени строителни книжа и без разрешение, за същия са неприложими разпоредбите за търпимост на строежите, по смисъла на § 16 ал. 1 от ПР на ЗУТ и на § 127 от ПЗР на ЗИД ЗУТ.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Изведените от административния съд правни изводи напълно кореспондират с установената по делото фактическа обстановка и са съответни на материалния закон, поради което и в условията на чл.221, ал.2, изр. второ от АПК, касационният състав не следва да ги преповтаря.
Решаващият съд, след цялостна преценка на доказателствата по делото, при липса на спор между страните, че процесния строеж е осъществен без одобрени строителни книжа и разрешение, и като обсъдил техните възраженията, е достигнал до верни правни изводи. Процесната заповед е издадена при спазване на административно – производствените правила, въз основа на извършена проверка от длъжностни лица по контрол на строителството, служители на Община Благоевград, за която е съставен Констативен акт, издаден при спазване реда на чл. 225а, ал. 2 от ЗУТ. Отсъствието на извършителя на строежа при проверката не е процесуално нарушение от категорията на съществените. Същият е надлежно уведомен за констатациите, отразени в КА и правото му на защита е осигурено с възможност да им възрази и представи доказателства, които ги опровергават, което той не е сторил. Заповедта е мотивирана и съобразена с материалния закон. Адресатът ѝ е извършител на разпоредената за премахване сграда, която е строеж по смисъла на §5, т. 38 от ДР на ЗУТ, незаконен по смисъла на чл.225, ал. 2, т. 2 ат ЗУТ, а характеристиките й не попадат в изключенията по чл. 151, ал.1 от ЗУТ, съответно премахването й е законосъобразната правна последица.
Аргументирано и съобразено с доказателствата по делото и приетите СТЕ, съдът е отговорил на всички доводи и възражения на оспорващия, като правилно ги приел за неоснователни.
Предвид изложеното, съдът намира, че по отношение на обжалваното решение възраженията на касатора остават недоказани и неоснователни. Не са налице отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което решението следва да се остави в сила.
С оглед изхода на делото и своевременно заявената претенция за разноски от ответния административен орган, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, касаторът следва да му заплати разноските за юрисконсултско възнаграждение, направени в настоящото касационно производство, които съдът определя в размер на 100 /сто/ лева.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №130/09.01.2025г. по адм. д. №505/2023г. на Административен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА Х. К. Ю., [ЕГН], с адрес: гр. София, [улица], да заплати на Община Благоевград сумата от 100 /сто/ лева, представляваща направени разноски по настоящото дело.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ГЕОРГИ КОЛЕВ
Членове: /п/ СТЕФКА КЕМАЛОВА
/п/ РАДОСТИН РАДКОВ
1.4. Друга практика относно търпимостта
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 1790 от 13.02.2017 г. по адм. д. № 8356 от 2016 г.
Относно
Предмет на спора е законосъобразността на отказа на директора на Дирекция „Общински строителен контрол“ при Столична община да издаде удостоверение за търпимост на сграда, за която липсват строителни книжа. Спорът се свежда до въпроса дали за законен, заварен строеж, изграден в период, когато не са се изисквали строителни книжа, може да бъде издадено удостоверение за търпимост.
Кратко изложение на фактите
Сдружение с нестопанска цел подава заявление за издаване на удостоверение за търпимост на сграда – недвижима културна ценност. Директорът на Дирекция „Общински строителен контрол“ отказва издаването му с мотив, че липсват строителни книжа. Административен съд – София-град отменя отказа и връща преписката за ново произнасяне, като приема, че сградата е законен заварен строеж, изграден около 1882 г., когато не е съществувало изискване за строителни книжа, и че липсата им не я прави незаконна. Срещу това решение директорът подава касационна жалба пред Върховния административен съд.
Правни изводи
Върховният административен съд приема, че липсата на строителни книжа не е достатъчно основание един строеж да бъде квалифициран като незаконен, когато към момента на изграждането му законодателството не е изисквало издаването на такива. Процесната сграда, изградена през XIX век, представлява заварен и законен строеж, който е запазен по действащия подробен устройствен план и е недвижима културна ценност. Съдът подчертава, че производството по възстановяване на изгубени строителни книжа по чл. 145, ал. 5 ЗУТ е неприложимо в случаите, когато строителни книжа никога не са били издавани поради липса на законово изискване. Касационната инстанция тълкува разпоредбите на § 16 ПР на ЗУТ и § 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ в смисъл, че те не изключват възможността да бъде издадено удостоверение за търпимост и за законен строеж, за който липсват строителни книжа. При наличие на останалите законови предпоставки административният орган е длъжен да издаде удостоверението, поради което отказът му е незаконосъобразен.
Значение
Решението има важно значение за практиката по прилагане на ЗУТ, тъй като утвърждава принципа, че липсата на строителни книжа сама по себе си не означава незаконност на строежа, когато към момента на изграждането им такива не са се изисквали. То защитава правния статут на старите, исторически изградени сгради, включително недвижимите културни ценности, и ограничава възможността административните органи да отказват издаването на удостоверение за търпимост единствено поради отсъствието на строителни книжа. То дава насоки за правилното тълкуване на института на търпимите строежи и за разграничаването между незаконните строежи и законните заварени строежи, изградени при различен исторически нормативен режим. Представлява ориентир за административната и съдебната практика при разглеждане на сходни спорове относно стари сгради, за които липсват строителни книжа по обективни исторически причини.
РЕШЕНИЕ
№ 1790
София, 13.02.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ЧОЛАКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЗЕПЕ РОДЖЕРИ
ЛЮБОМИРА МОТОВА
при секретар Зорница Божкова и с участието на прокурора Лиляна Кръстанова изслуша докладваното от съдията ЛЮБОМИРА МОТОВА по адм. дело № 8356/2016 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК, по касационна жалба на директора на Дирекция “Общински строителен контрол”-СО против решение № 3646/30.05.2016 г., постановено по адм. дело № 11590/2015 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отменен негов отказ за издаване на удостоверение за търпимост, обективиран в писмо изх.№ УТ-92-00-10-(1) от 23.10.2015 г. и преписката му е върната за ново произнасяне в 14-дневен срок от получаването ù със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяната му.
Ответната страна [ЮЛ] – сдружение с нестопанска цел в обществена полза, [населено място] оспорва жалбата.
Заключението на представителя на Върховната административна прокуратура е за основателност на жалбата.
Върховният административен съд, състав на второ отделение, намира касационната жалба за допустима- подадена срещу подлежащо на обжалване решение, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество за неоснователна.
За да постанови обжалваното решение, административният съд приема оспорения отказ за материалноправно незаконосъобразен.
Решението е валидно, допустимо и правилно. Постановено е в съответствие с материалния закон. Решаващият съд е направил обосновани фактически установявания и е достигнал до верни правни изводи, които се споделят от касационната инстанция.
От доказателствата по делото, вкл. неоспореното от страните заключение на вещо лице, се установява, че сградата, за която е отказано издаването на удостоверение за търпимост, е изградена около 1882 г., през 1885 г. е надстроена с един етаж и мансарден етаж по проект на арх. П. Б.. През 1942-1944 г. покривът и вторият етаж са изгорели и до сега не са възстановени. Сградата е недвижима културна ценност, декларирана с писмо № 2637/7.06.1988 г. на НИПК. Съгласно действащия устройствен план е запазенаи е предвидена за надстрояване. Въз основа на тези обстоятелства процесната сграда следва да се квалифицира като „заварена сграда“. ЗУТ не съдържа легално определение на този термин, като то се извлича от текстовете на закона, в които е използван. В случая се касае за строеж изграден преди влизането в сила на устройствен план за съответната територия и който се запазва и включва в системата на застрояването от действащия подробен устройствен план. Доколкото за извършването на този строеж не е имало нормативни изисквания за одобряване на планове и разрешения следва да се приеме, че той е законен. Безспорно е установена допустимостта му и по действащия ПУП. А доколкото е недвижима културна ценност не се изисква съответствие със строителните правила и нормативи.
Липсата на строителни книжа за строежа не е спорна. Такива не са се изисквали при извършването му и затова липсата им не го кфалифицира като незаконен по смисъла на ЗУТ.
Съгласно §5, т. 36 ДР ЗУТ „строителни книжа“ са всички необходими одобрени инвестиционни проекти за извършване или за узаконяване на строежа, разрешението за строеж или актът за узаконяване, както и протоколите за определяне на строителна линия и ниво. Незаконен е строеж, когато се извършва без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж – чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Доколкото одобрените инвестиционни проекти ( когато се изикват такива) и разрешението за строеж са част от „строителните книжа“ може да се приеме, че липсата на книжа прави стоежа незаконен по смисъла на ЗУТ. Не е така по отношение на строежи, за които не са се изисквали строителни книжа, какъвто е процесния. За него е неприложимо и производството по чл. 145, ал. 5 ЗУТ за възстановяване на изгубени строителни книжа, противно на твърдяното от касатора.
Спорна в настоящото съдебно производство е възможността за издаване на удостоверение за търпимост на заварен строеж, който е законен. §16, ал. 1 ПР ЗУТ и §127, ал.1 ПЗР ЗИД ЗУТ 2012 г. регламентират условията за издаване на удостоверение за търпимост за „строежи, за които няма строителни книжа“. Това по смисъла на ЗУТ са незаконни строежи, които биха могли да бъдат разрешени – защото са допустими по действащияте ПУП и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно ЗУТ, когато са изградени до 31.03.2001 г. (влизане в сила на ЗУТ). Статутът на търпимост на строежа възниква по силата на закона при наличието на нормативно установените кумулативни условия и не го приравнява на законен, а само на неподлежащ на премахване и забрана ползването на основание неговата незаконност.
Буквалното тълкуване на цитираните норми, уреждащи режима на търпимостта на строежите, не изключва от приложното си поле строежи като процесния – законни, за които няма строителни книжа. При наличието и на останалите условия за възникване статут на търпимост отказът да се издаде удостоверение за търпимост се явява незаконосъобразен и правилно е отменен от първоинстанционния съд.
Обжалваното решение не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да остане в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3646/30.05.2016 г., постановено по адм. дело № 11590/2015 г. по описа на Административен съд София-град.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Георги Чолаков
ЧЛЕНОВЕ: /п/ Джузепе Роджери
/п/ Любомира Мотова
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 9650 от 31.10.2022 г. по адм. д. № 4715 от 2022 г. на ВАС
Относно
Спорът е относно законосъобразността на заповед на кмета на община Драгоман за премахване на незаконен строеж – масивна жилищна сграда, изградена чрез реконструкция на съществувала паянтова стопанска сграда (кошара), без одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж.
Кратко изложение на фактите
Жалбоподателката Г. Коцева оспорва решението на Административен съд – София област, с което е потвърдена заповедта за премахване на строежа. Тя твърди, че сградата е съществувала преди 1985 г., извършени са само ремонтни дейности, строежът е търпим и е изтекла давност за предприемане на действия по премахването му. По делото е установено чрез съдебно-техническа експертиза, че старата паянтова кошара е била реконструирана в масивна жилищна сграда с нови конструктивни елементи и инсталации, като строителството е извършено без необходимите строителни книжа.
Правни изводи
Върховният административен съд приема, че извършеното представлява реконструкция по смисъла на § 5, т. 44 от ДР на ЗУТ и представлява строеж от пета категория. Липсата на одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж го прави незаконен по чл. 225, ал. 2 ЗУТ. Съдът приема още, че удостоверението за търпимост се отнася единствено до първоначалната стопанска сграда, а не до новоизградената жилищна сграда. Следователно процесният строеж не може да се ползва от режима на търпимост и правилно е разпоредено премахването му.
Значение
Решението потвърждава трайната съдебна практика, че реконструкцията на съществуваща постройка, при която се създава по същество нова масивна сграда, изисква разрешение за строеж и не може да бъде оправдана с удостоверение за търпимост на първоначалния строеж. То подчертава, че търпимостта е свързана единствено със съществуващия към определен момент строеж и не се разпростира върху последващи незаконни преустройства или реконструкции. Основното значение на решението е, че удостоверението за търпимост на старата стопанска сграда не легализира последващата ѝ реконструкция в масивна жилищна сграда. Съдът приема, че това представлява нов строеж (реконструкция), за който е било необходимо разрешение за строеж и одобрени инвестиционни проекти. Липсата им прави строежа незаконен и подлежащ на премахване.
РЕШЕНИЕ
№ 9650
София, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и двадесет и втора година в състав:
Председател: ТАНЯ РАДКОВА
Членове: АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
РАДОСТИН РАДКОВ
при секретар Антоанета Стоилова и с участието на прокурора Цветанка Борилова изслуша докладваното от съдията Радостин Радков по административно дело № 4715/2022 г.
Производството е по чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Коцева, [ЕГН], от [населено място], община Драгоман, чрез адв. Т. Тодоров, срещу Решение №293 от 21.03.2022 г. по адм. дело № 1204/2021 г. на Административен съд София област. Счита решението за неправилно и незаконосъобразно, тъй като процесната сграда е жилищна и построена преди 1985 г., че липсват доказателства, че е реконструирана или от стопанска е преустроена в жилищна, че по отношение на същата са извършени само ремонтни дейности, че е търпим строеж, че съдът не се е произнесъл по отношение изтекъл давностен срок за извършен незаконен строеж на процесната сграда. Претендира неговата отмяна и произнасяне по същество с отмяна на процесната заповед, присъждане на направените за двете съдебни инстанции разноски. В съдебно заседание поддържа жалбата.
Ответникът кмет на община Драгоман, чрез процесуален представител адв. Миланов, в писмен отговор и в съдебно заседание, излага подробно становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на разноските направени пред касационната инстанция.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за законосъобразност на обжалваното решение и неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на касатора срещу заповед № РД-15-879/26.10.2021 г. на кмета на община Драгоман , с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ, му е наредено да бъде премахнат незаконен строеж „построена жилищна сграда на мястото на паянтова сграда – кошара“ в поземлен имот, представляващ УПИ II-145, кв. 21 по плана на [населено място], община Драгоман, определен е четиринадесет дневен срок за доброволно изпълнение и са определени последиците от неизпълнението. Съдът, след преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и приета СТЕ, установил, че оспорената заповед е издадена от кмета на община Драгоман, въз основа на Констативен акт, който е съобщен на жалбоподателя и той е подал възражение срещу него. Установил, че УПИ II-145, кв. 21 по плана на [населено място], община Драгоман, ведно с построена в него жилищна сграда и всички направени подобрения, е собственост от 2003 г. на жалбоподателя Г. Коцева; че в имота, по одобрен план за застрояване /ПЗ/ на [населено място], община Драгоман от 1985 г., са отразени едноетажна паянтова жилищна сграда и едноетажна паянтова стопанска сграда – кошара, като последната няма постоянен устройствен статут, видът и характера ѝ не отговарят на предвижданията на ПЗ, не е описана в нотариалния акт за собственост на жалбоподателя върху процесния имот; че от Г. Коцева е извършена реконструкция на тази паянтова постройка, представляваща превръщането ѝ в масивна жилищна сграда върху част от основите ѝ и част от нейна каменна стена, чрез изграждане на железобетонни колони, иззиждане на тухлени стени, поставяне на нов дървен покрив покрит с керемиди и изпълнени сградни инсталации; че реконструкцията е извършена приблизително от осем до десет години преди датата на огледа от вещото лице и за нея няма одобрявани инвестиционни проекти и издавано разрешение за строеж; че за тази стопанска постройка е издавано удостоверение за търпимост но 18.05.2017 г., с което се приема, че същата е изградена през 1988 г.
Въз основа на установеното, първоинстанционния съд извел правни изводи, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган по чл. 225а, ал. 1, за строежи от четвърта до шеста категория при спазване реда на чл. 225а, ал. 2 от ЗУТ; че процесния строеж е такъв, съгласно § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, тъй като е налице реконструкция по смисъла на § 5, т. 44 от ДР на ЗУТ на паянтова стопанска сграда в масивна жилищна и е от пета категория на чл. 137, ал. 1, т. 5, б. „а“ и б. „г“ от ЗУТ, изграден е в нарушение на чл. 148, ал. 1 и чл. 137, ал. 3 от ЗУТ, и като такъв е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 3 ат ЗУТ; че процесния строеж, с оглед годината на строителството му, не може да се ползва от института на „търпимост“ и не попада в приложното поле на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ или на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, а приетото по делото удостоверение за търпимост касае паянтовата стопанска сграда във вида ѝ преди извършената незаконно реконструкция.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Настоящия съдебен състав на касационната инстанция споделя всички правни изводи в обжалваното пред нея първоинстанционно съдебно решение. За да постанови акта си решаващият съд извършил цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото – писмени и гласни, анализ на заключението на вещото лице по назначената, приета и неоспорена СТЕ, взел предвид доводите и възраженията на страните, както и релевантните факти и обстоятелства, и е достигнал до верни правни изводи:
Обжалваната пред него заповед е издадена от компетентен орган, мотивирана е и законосъобразна, а адресата ѝ е собственик и изпълнител на строежа. Процесният обект е строеж по смисъла на § 5, т. 38 във вр. с т. 44 от ДР на ЗУТ, от „пета категория“ съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5, б. „а“ и б. „г“ от ЗУТ, незаконен е по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 и изграден в нарушение на чл. 137, ал. 3 от ЗУТ чл. 148, ал. 1 от ЗУТ, а именно, че за него не са одобрявани инвестиционни проекти и не е издавано разрешение за строеж, същия е в изграден в несъответствие с предвижданията на действащия ПУП.
В изпълнение на задълженията си, съдът е изследвал въпроса за „търпимост“ на процесния строеж, с оглед периода на изграждането му, както и представено удостоверение за търпимост на процесния обект, преди незаконната му реконструкция, и направения правен извод е резултат на правилно тълкуване на относимите правни норми.
Предвид изложеното, съдът намира за неоснователни възраженията на касатора. По отношение на обжалваното решение, не са налице отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да се остави в сила.
С оглед изхода на делото и своевременно заявената претенция за разноски от ответния административен орган, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, жалбоподателя следва да му заплати направените разноски за адвокатски хонорар в размер на 600 /шестстотин/ лева.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №293 от 21.03.2022 г. по адм. дело №1204/2021 г. на Административен съд София област.
ОСЪЖДА Г. Коцева, [ЕГН], от [населено място], община Драгоман, да заплати на Община Драгоман направените разноски за тази инстанция в размер на 600 /шестстотин/ лева.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ТАНЯ РАДКОВА
Членове: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
/п/ РАДОСТИН РАДКОВ
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 322 от 14.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4981 от 2024 г.
Относно
Предметът на правния спор пред Върховния асминистративен съд (ВАС) е дали процесният незаконен строеж има качеството на търпим строеж по смисъла на § 16 ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ и какво е правното значение на издаденото удостоверение за търпимост в производството по премахване на незаконен строеж. По-специално: дали при оспорване на заповед за премахване административният орган и съдът са длъжни самостоятелно да извършат преценка за търпимостта на строежа; дали издаденото удостоверение за търпимост обвързва административния орган и съда или те могат да достигнат до различен извод относно наличието на предпоставките за търпимост; дали удостоверението има конститутивно действие, което легализира строежа, или има само удостоверителен характер; дали липсата или наличието на удостоверение за търпимост е решаваща за законосъобразността на заповедта за премахване.
Кратко изложение на фактите
„Дару инвест“ ЕАД подава заявление до главния архитект на Столична община за издаване на удостоверение за търпимост по § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ за промишлена сграда със застроена площ 445 кв.м., изградена през 1994 г. без строителни книжа в УПИ I – 503, кв. 76, м. „ж. к. Дружба 1“, район „Искър“. Главният архитект отказва издаването на удостоверението с мотив, че не са налице законовите предпоставки за признаване на строежа за търпим. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че сградата частично попада в улична регулация, не е предвидена в подробния устройствен план, действащ към момента на изграждането ѝ през 1994 г., не се запазва и по действащия ПУП от 2009 г., както и че липсват доказателства строежът да е бил деклариран пред компетентните органи до 31 декември 1998 г. След като Административен съд – София-град потвърждава отказа, дружеството подава касационна жалба пред Върховния административен съд, като поддържа, че строежът отговаря на условията за търпимост и отказът е незаконосъобразен.
Правни изводи
Върховният административен съд приема, че за строежите, изградени в периода от 7 април 1987 г. до 30 юни 1998 г., приложима е разпоредбата на § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ. Съдът подчертава, че предпоставките за признаване на един строеж за търпим са кумулативни и включват: строежът да е допустим по подробния устройствен план, действащ към момента на изграждането му или по действащия към момента на преценката план, да съответства на устройствените правила и норми и да е бил деклариран пред компетентните органи до 31.12.1998 г. В конкретния случай съдът установява, че процесната сграда не отговаря на тези изисквания. Тя не е предвидена в подробния устройствен план, действал през 1994 г., тъй като частично попада в улична регулация и извън допустимото застрояване. Освен това действащият ПУП от 2009 г. също не предвижда запазването ѝ. Липсват и доказателства, че строежът е бил деклариран в законово определения срок до 31.12.1998 г. Поради отсъствието на тези задължителни предпоставки съдът приема, че строежът не може да бъде квалифициран като търпим, поради което отказът за издаване на удостоверение за търпимост е законосъобразен, а решението на Административен съд – София-град правилно е оставено в сила.
Значение
Значението на решението се състои в това, че ВАС дава важно тълкуване относно преценката за търпимост на незаконните строежи и приложението на § 16 ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Преценката за търпимост е задължителна във всяко производство по премахване на незаконен строеж. Дори административният орган да е изложил мотиви относно търпимостта, съдът е длъжен самостоятелно да извърши проверка дали строежът попада в някоя от хипотезите на § 16 ПР на ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Удостоверението за търпимост няма обвързваща сила в производството по чл. 225 и чл. 225а ЗУТ. То не освобождава административния орган и съда от задължението самостоятелно да установят дали строежът действително е търпим. Удостоверението за търпимост има ограничено доказателствено значение – законът го предвижда основно за нуждите на разпоредителните сделки с незаконни строежи, но не и като доказателство, което безусловно препятства издаването на заповед за премахване. Материалноправните предпоставки за търпимост винаги подлежат на съдебен контрол. Дори да е издадено удостоверение за търпимост, съдът може да достигне до извод, че строежът не отговаря на законовите изисквания и следователно подлежи на премахване.
Решението е важно за съдебната практика, защото ясно разграничава института на търпимия строеж от удостоверението за търпимост. Върховният административен съд приема, че удостоверението не създава необорима презумпция за търпимост и не легализира строежа. Определящо е дали към момента на съдебната проверка са налице материалноправните предпоставки по § 16 ПР на ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, като тази преценка се извършва независимо от издаденото удостоверение. Така решението затвърждава практиката, че търпимостта е правен статус, който произтича пряко от закона, а удостоверението има само удостоверителен, а не конститутивен характер.
РЕШЕНИЕ
№ 322
София, 14.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Председател: ТАНЯ РАДКОВА
Членове: АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
при секретар Михаела Тунова и с участието на прокурора Красимира Филипова изслуша докладваното от съдията Галина Стойчева по административно дело № 4981/2024 г.
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ).
Образувано е по касационна жалба на „Дару инвест“ ЕАД, чрез адв. К. Крумова като процесуален представител, против решение № 881 от 09.02.2024 г. по адм. дело № 4080/2023 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу заповед № САГ23-РА52-29/15.03.2023 г. на главния архитект на Столична община, с която на основание § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ е отказано издаване на удостоверение за търпимост на строеж – „промишлена сграда с идентификатор по КККР 68134.1500.513.4“ със застроена площ 445 кв.м., находяща се в ПИ с идентификатор 68134.1500.513, УПИ I – 503 „за автосервиз, офиси, складове, изложбена зала, чисто производство, търговия, жилища“, кв. 76, м. „ж. к. Дружба 1“, район „Искър“ – Столична община.
В касационната жалба се твърди неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорва се като необоснован извода на съда за липса на предпоставките по § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ с твърдения за търпимост и допустимост на строежа по нормите действали към момента на изграждането му през 1994 г. и по действащия ЗУТ. Прави се искане за отмяна на оспореното решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отмени процесният отказ.
Ответникът – Главният архитект на Столична община, чрез пълномощника си юрк. М. Василева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на решението.
Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в срока по чл. 211, ал.1 АПК.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
За да постанови оспореното решение Административен съд – София град е приел, че оспорената заповед, обективираща отказ за издаване на удостоверение за търпимост, е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия, без допуснати нарушения на административно производствените правила и в съответствие с изискванията за форма и с материалния закон. Приел е, че от доказателствата безспорно е установено, че спорният строеж е изграден без строителни книжа; че предвид декларираната година на изграждането му – 1994 г., е приложима разпоредба за установяване на неговата търпимост по § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ. Констатирал е, че от събраните по делото доказателства, вкл. от заключението на вещото лице, не се установява наличието на предпоставките по визираната разпоредба, а именно спорният строеж да е предвиден в ПУП или да отговаря на нормите по устройство на територията, действали към момента на извършването му или на сега действащите. Посочено е, че според одобрените със заповед от 1989 г., регулационен и застроителен план на м. „Дружба 1“, промишлената сграда попада частично в улица и частично в УПИ I – за печатна база на БЗНС, кв. 76 и същата не е включена в режим на застрояване, а според действащия ПУП-ПЗ, одобрен със заповед от 2009 г., сградата не се запазва, с оглед на които обстоятелства е обоснован извод за недопустимост на строежа. Сочи се, че не е изпълнено и последното условие на § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ, а именно спорният строеж да е бил деклариран по съответния ред пред компетентните органи. По тези съображения е достигнал до извод за законосъобразност на отказа за издаване на удостоверение за търпимост и е отхвърлил оспорването.
Решението е правилно.
Правилно съдът е определил приложимият материален закон, а именно това е нормата на § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ, предвид установената и декларирана от жалбоподателя година на процесното строителство през 1994 г. Релевантните факти досежно установяването на търпимост или не на строежите по § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ са: дали извършеното представлява строеж, годината на извършване, съответства ли на предвижданията на ПУП, действал към момента на извършването или по сегадействащия, бил ли е допустим по нормите по устройство на територията, действали към момента на извършване на строежите или по сега действащите и ако са декларирани пред одобряващите органи до 31.12.1998 г., като тези предпоставки следва да са дадени кумулативно. Във връзка с така очертания фактически състав съдът е достигнал до правилен извод относно законосъобразността на оспорения отказ за издаване на удостоверение за търпимост, поради липсата на предпоставките по посочената разпоредба.
Не е спорно по делото, а и от приетите доказателства е видно, че спорният обект представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ , както и че същият е изграден в очертания в § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ времеви период от 07.04.1987 г. до 30.06.1998 г., а именно през 1994 г. От събраните в хода на административното и на съдебното производството, доказателства се установява, че не са налице другите предвидени в хипотезата на правната норма предпоставки, за да се приеме строежът за търпим и съответно да се издаде удостоверение за търпимост. Формираният в този смисъл извод на съда за законосъобразност на оспорения отказ е обоснован и правилен. Безспорно е установено със заключение на вещо лице, че строежът не отговаря на предвижданията на приетия и действащ за процесната територия ПУП- ПРЗ, който е от 1989 г. Със СТЕ се констатира, че сградата попада частично в улица и не е включена в режим на застрояване, от което следва, че не съответства на плана, действал към момента на изграждането ѝ. Ситуирането на сградата извън границите на УПИ I, кв. 76 е основание да се приеме и несъответствие на строежа с правилата и нормите по устройство на територията, действали към периода на построяването ѝ.
На следващо място правилен е и извода на съда, че процесният строеж не съответства и на действащия ПУП-ПЗ, одобрен през 2009 г., който не предвижда запазване на съществуващата в УПИ I – 503 „за автосервиз, офиси, складове, изложбена зала, чисто производство, търговия, жилища“, кв. 76, промишлена сграда. Хипотетичната възможност, обсъждана от вещото лице, за провеждане на процедура за изменение на плана за застрояване за включване на процесния строеж към режима за застрояване на УПИ, освен, че е без значение за законосъобразността на оспорения административен акт, но и би нарушил забраната по чл.134, ал. 4, т. 1 ЗУТ.
Най-накрая правилен е и изводът на съда, че не е налице и последната кумулативно изискваща се предпоставка от фактическия състав на § 16, ал. 2 ПР на ЗУТ, а именно спорният строеж да е бил деклариран пред одобряващите органи до 31.12.1998 г., като доказателства в тази насока не са представени. Наведените от жалбоподателя твърдения за обратното са останали недоказани.
В случая и във връзка с изложеното правилно съдът е приел, че поради липса на предпоставките по приложимата правна норма, законосъобразно е отказано издаване на удостоверение за търпимост с процесната заповед.
Оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 881 от 9.02.2024 г., постановено по адм. дело № 4080/2023 г. по описа на Административен съд – София град.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ТАНЯ РАДКОВА
Членове: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
/п/ ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 5356 от 22.05.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9904 от 2024 г.
Относно
Подадена е касационна жалба срещу решение на Административен съд – Варна, с което е потвърден отказ на главния архитект на район „Аспарухово“ да издаде удостоверение за търпимост на строеж (жилищна сграда и склад) в СО „Ракитника“, гр. Варна.
Кратко изложение на фактите
По същество спорът опира до това дали строежът отговаря на кумулативните законови предпоставки за търпимост (момент на изграждане, съответствие с действащите градоустройствени планове, деклариране в законоустановените срокове).
Правни изводи
Върховният административен съд анализира приложимостта на всички относими законови хипотези за търпимост и приема, че нито една не е налице:
1. По § 16, ал. 1, изр. 1 ПР ЗУТ (строежи, изградени до 7 април 1987 г.). Нормата изисква кумулативно наличие на две предпоставки: а) допустимост по действащите подробни градоустройствени планове и б) съответствие с правилата и нормативите, действали към момента на строителството или по действащия ЗУТ режим. Съдът приема за недоказано, че строежът, предмет на заявлението (жилищна постройка 65.43 кв.м и склад 3.57 кв.м), е изграден преди тази дата. Показанията на свидетел и констатацията на вещото лице за елемент от 16 кв.м не се отнасят до процесния строеж. Освен това до 1987 г. имотът е бил земеделска земя, извън строителните граници на града, без одобрен ПУП, т. е. и градоустройствена допустимост липсва.
2. По § 16, ал. 2 ПР ЗУТ. Освен градоустройствена допустимост, тук се изисква и допълнителна предпоставка – деклариране на строежа пред одобряващите органи до 31.12.1998 г. Съдът установява, че по делото липсват доказателства за такова деклариране, а и самите касатори не твърдят подобен факт. Съдът изрично посочва, че само на това основание отказът е законосъобразен по краен резултат.
3. По § 16, ал. 3 ПР ЗУТ (незаконни строежи, започнати след 30 юни 1998 г.) изисква кумулативно градоустройствена допустимост и деклариране в 6-месечен срок от обнародването на ЗУТ (до 2.07.2001 г.). Съдът приема, че строежът не е деклариран в този срок, поради което липсва необходимата предпоставка и тази хипотеза също е неприложима.
4. По § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ (строежи, изградени до 31.03.2001 г., без строителни книжа, но допустими по действащите тогава или сега разпоредби). Съдът приема, че няма доказателства строежът да е изграден в посочения период. Напротив, в декларация на С. се сочи период 1996–1998 г., но и това не е категорично установено спрямо процесния обект. Освен това съдът тълкува, че разпоредбата включва изискване за съответствие с ПУП, а такова съответствие не е установено. Самото несъответствие с плана е самостоятелно основание за незаконност на строежа (по аргумент от чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ и чл. 160, ал. 1, т. 1 ЗТСУ).
Според Върховния административен съд тежестта на доказване на времето на изпълнение на строежа и на предпоставките за търпимост лежи върху заявителите/касаторите. Тъй като те не са провели пълно и категорично доказване по нито една от четирите алтернативни хипотези на „строителните амнистии“ (§ 16, ал. 1–3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ), съдът заключава, че строежът не е търпим, а отказът за издаване на удостоверение за търпимост — законосъобразен.
Значение
Решението е показателно за начина, по който ВАС последователно тълкува и прилага режима на „строителните амнистии“ по § 16 ПР ЗУТ и § 127 ПЗР ЗИДЗУТ. Тежестта на доказване лежи изцяло върху собственика/заявителя на удостоверението за търпимост, който трябва категорично да докаже времето на извършване на строежа и изпълнението на всички кумулативни предпоставки. Декларирането пред одобряващите органи в съответния законов срок е самостоятелна и задължителна предпоставка (не просто формалност), а липсата му е достатъчно основание за отказ, независимо от други обстоятелства. Потвърждава се тълкуването, че съответствието с действащия ПУП е необходимо условие дори по § 127 ПЗР ЗИДЗУТ, а несъответствието с плана е самостоятелно основание за незаконност на строежа. В по-общ план решението има ориентираща стойност за сходни бъдещи случаи. То илюстрира стриктния подход на съдилищата при преценка на търпимост на незаконно строителство и напомня, че самото фактическо съществуване на постройка за дълъг период от време не е достатъчно. Необходимо е категорично доказване на всички кумулативни законови условия, включително формалности като деклариране в срок, които често се пренебрегват от собствениците на такива строежи.
РЕШЕНИЕ
№ 5356
София, 22.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на първи април две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: ГЕОРГИ КОЛЕВ
Членове: СЕВДАЛИНА ЧЕРВЕНКОВА
СТЕФКА КЕМАЛОВА
при секретар Антоанета Стоилова и с участието на прокурора Красимира Филипова изслуша докладваното от председателя Георги Колев по административно дело № 9904/2024 г.
Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроицесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Н. В. С. и А. М. С., чрез процесуалния им представител, против решение № 5972 от 10.06.2024 г., постановено по адм.д. № 1490/2023 г. по описа на Административен съд – Варна. Касаторите навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Молят за отмяната му и претендират присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът – главният архитект на район Аспарухово – гр. Варна не изразява становище по касационната жалба.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение Административен съд – Варна отхвърля жалбата (наименована протест) от А. М. С. и Н. В. С. срещу Заповед № 29/16.06.2023 г., издадена от главния архитект на район „Аспарухово“ при община Варна, с която е отказано издаване на удостоверение за търпимост на строеж: „Жилищна сграда и склад в ПИ 10135.5426.2633 по КККР на район „Аспарухово“, гр. Варна, по плана на СО „Ракитника“, гр. Варна“.
За да постанови този резултат съдът приема, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същият е в съответствие с материалния закон като не са налице предпоставките на § 16 ПР ЗУТ и § 127 ПЗР ЗУТ за търпимост на строежа.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано.
Законосъобразен е изводът на съда, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, а именно главният архитект на район „Аспарухово“ при община Варна съобразно нормите на § 16, ал. 1, изречение второ от ПР ЗУТ и § 127, ал. 1, изречение второ от ПЗР ЗИДЗУТ. Със Заповед № 005/17.02.2017 г., на основание § 1, ал. 4 от ДР ЗУТ, главният архитект на община Варна е предоставил на главните архитекти на районите на община Варна свои правомощия по ЗУТ, включително да издават удостоверения за търпимост по § 16 от ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР ЗИДЗУТ за всички строежи независимо от категорията по Наредба № 1 за номенклатурата на видовете строежи. Оспорената Заповед № 29/16.06.2023 г. е издадена от главния архитект на район „Аспарухово“ при община Варна, с оглед и Заповед за заместване № 76/2.06.2023 г. на кмета на район „Аспарухово“ при община Варна. Правилно съдът приема, че акта е издаден в предписаната от закона форма и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Законосъобразен е и изводът на съда, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материалния закон.
Със заявление рег. № АУ036030ВН/19.04.2023 г. за издаване на удостоверение за търпимост по § 16, ал. 1 от ПР ЗУТ, подадено от Н. В. С. до главния архитект на община Варна, е поискано издаване на удостоверение за търпимост на строеж, изграден до 7 април 1987 г., съгласно § 16, ал. 1 от ПР ЗУТ, находящ се в УПИ (ПИ) XIX – 2633, кв. 38, по плана на СО „Ракитника“, гр. Варна. Няма спор между страните, че строежа е построен без одобряване на необходимите строителни книжа и издаване на разрешение за строеж. Именно затова за него е поискано издаването на удостоверение за търпимост. Изследването на режима за търпимост на строежа предполага познание за момента на извършването му, с оглед преценката на релевантните периоди по § 16, ал. 1, изр. 1 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1, изр. 1 ПЗР към ЗИДЗУТ от 2012 г. Тежестта да проведе пълно доказване по отношение на времето на изпълнение на строежа, спрямо което да се обсъди от административния орган и съда неговата допустимост по критериите на цитираните разпоредби, е върху оспорващите. Те следва да представят категорични доказателства за наличието на условия за издаване на исканото удостоверение за търпимост. Съдът от първа инстанция е извършил подробен анализ на събраните по делото доказателства и е разгледал всички възможни хипотези, относими при условията на евентуалност, за решаване на въпроса налице ли е търпим строеж или не. Касационната инстанция споделя изцяло мотивите на първостепенния съд, че строежа не попада в нито един от четирите периода на „строителните амнистии“ създадени с нормите на § 16, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, поради което правилен е изводът, че строежът не е търпим.
Нормата на § 16, ал. 1, първо предложение от ПР ЗУТ, изисква за строежи изградени до 7 април 1987 г. да са налице две предпоставки за да се признае търпимост, а именно: допустимост по действащите подробни градоустройствени планове (към момента на изграждане или към настоящия момент) и съответствие с правилата и нормативите, действали по време на извършване на строежа или по действащия правен режим по ЗУТ. Свидетел разпитан по делото твърди, че част от строежа е построен преди 1987 г. Вещото лице от инж. П. е констатирало наличие на елементи от сграда, отразена в кадастралната карта, като сграда от 16 кв.м. Правилно първоинстанционният съд приема за недоказано относно обектите, за които е депозирано заявление за издаване на удостоверение за търпимост да са изградени преди 7.04.1987 г., поради което разпоредбата на ал. 1 § 16 от ДР ЗУТ е неприложима. До 7 април 1987 г. имотът е бил извън строителните граници на гр. Варна, представлява земеделска земя, за него няма одобрен ПУП. Законосъобразно съдът посочва, че жалбоподателите не са депозирали искане за издаване на удостоверение за търпимост за дървена барака, с площ от 16 кв.м. и беседка. Видно от приложеното архитектурно заснемане и обяснителна записка към него искането е за признаване търпимост на жилищна постройка с площ от 65.43 кв.м и склад с площ от 3.57 кв.м., за сграда – полумасивна, изградена от бетонови блокчета, с двускатен покрив.
Разпоредбата на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ, освен допустимост по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали за съответния период или съгласно ЗУТ, изисква и изпълнението на допълнителна предпоставка за търпимост – строежът да е бил деклариран от собственика му пред одобряващите органи до 31.12.1998 г. В случая доказателствени източници за деклариране на строежа по надлежния ред и в дължимия срок не са налице, а подобен юридически факт не се и твърди от касаторите. Само на това основание, отказът за издаване на удостоверение за търпимост е законосъобразен по крайния си правен резултат.
Съгласно нормата на § 16, ал. 3 от ПР ЗУТ, незаконни строежи, започнати след 30 юни 1998 г., но неузаконени до обнародването на този закон, не се премахват, ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали за посочения период или съгласно този закон, и ако бъдат декларирани от собствениците им пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародването на този закон. Строежът не е деклариран от собствениците му в 6 – месечен срок от обнародването на ЗУТ (02.01.2001г.) пред одобряващите органи. Следователно не е налице, предпоставката, която при условията на кумулативност с която и да е от двете вече изброени предпоставки, е необходима за да сме изправени пред хипотезата на търпим строеж. Строежът не е търпим по смисъла на по § 16, ал. 3 ПР ЗУТ.
Законосъобразно е прието, че не е приложима разпоредбата на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Съгласно § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ строежи, изградени до 31.03.2001 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване или забрана за ползване. Те могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка след представяне на удостоверение от органите, които са овластени да одобряват съответните инвестиционни проекти, че строежите са търпими. Правилен е изводът на съда, че няма доказателства строежът да е изграден в този период. В приложена по делото декларация С. сочи, че строежа е изграден в периода 1996-1998 г. Правилно съдът приема, че § 127 ПЗР ЗИДЗУТ включва и изискването за съответствие с ПУП, т.к. действащите разпоредби включват изискване за съответствие на строежите с ПУП, а самото несъответствие с плана е самостоятелно основание за незаконност на даден строеж (по аргумент на чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ и чл. 160, ал. 1, т. 1 ЗТСУ), а такова съответствие не е установено в настоящия случай.
Предвид изложеното касационната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение – правилно и следва да се остави в сила.
Ответникът по касация не е поискал разноски за касационната инстанция, поради което и такива не се присъждат въпреки изхода на делото.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5972 от 10.06.2024 г., постановено по адм. д. № 1490/2023 г. по описа на Административен съд – Варна.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ГЕОРГИ КОЛЕВ
Членове: /п/ СЕВДАЛИНА ЧЕРВЕНКОВА
/п/ СТЕФКА КЕМАЛОВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 9924 от 16.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5439 от 2025 г.
Относно
Касационна проверка на решение на Административен съд – Бургас, с което е потвърдена заповед за премахване на незаконен строеж, издадена от зам.-кмет на Община Несебър. Спорът пред ВАС е относно това дали правилно първоинстанционният съд е приел, че издадената административна заповед е законосъобразна. С нея на „ПАРАДАЙЗ БИЙЧ“ АД е разпоредено да премахне строителен обект – стоманобетонна плоча/пристройка към съществуваща сграда, за която административният орган приема, че представлява незаконен строеж по смисъла на ЗУТ.
Кратко изложение на фактите:
Спорът е свързан с оспорване на заповед за премахване на незаконен строеж, издадена от зам.-кмет на Община Несебър. На дружеството „ПАРАДАЙЗ БИЙЧ“ АД е разпоредено да премахне изградена стоманобетонна плоча/пристройка към съществуващ обект, която общината приема за незаконно извършено строителство. Спорът пред ВАС е дали правилно административният съд е потвърдил заповедта и дали строежът отговаря на изискванията за законност или може да бъде определен като търпим. Касационният състав проверява законосъобразността на административния акт и правилното приложение на разпоредбите на Закона за устройство на територията. Казусът се свежда до баланса между правомощието на общината да премахва незаконни строежи и правото на собственика да запази съществуващ обект, ако са налице законови основания за това.
Правни изводи
Относно категоризация на строежа съдът решава, че плочата съставлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, четвърта категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 4 ЗУТ (като част от сградата, определена в разрешението за строеж и удостоверението за въвеждане в експлоатация). За такъв строеж се изисква одобрен проект и строително разрешение, каквито липсват. Посочва незаконност на строежа, тъй като не са налице изключенията по чл. 147, ал. 1 и чл. 151, ал. 1 ЗУТ (случаи, в които не се изисква разрешение/проект). Плочата не фигурира в одобрените инвестиционни проекти за сградата, поради което представлява незаконен строеж, подлежащ на премахване. Изразява становище за неприложимост на режима на търпимост. Правилата за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ не намират приложение, тъй като сградата е въведена в експлоатация през 2022 г., а плочата е изпълнена по същото време или по-късно, но извън периодите, за които законът допуска търпимост. При установен незаконен строеж без възможност за легализация или търпимост, административният орган действа обвързано и премахването е единственият законов способ за постигане целите на ЗУТ, поради което
Значение
Решението изяснява приложното поле на режима на търпимост. Потвърждава, че търпимостта е обвързана с конкретни времеви граници (преди въвеждане на сградата в експлоатация), а не се прилага автоматично към всяко доусвояване на пространство към вече търпим или узаконен строеж. Решението затвърждава установената практика на ВАС в подкрепа на строгото прилагане на принципа за законност на строителството (чл. 148 и сл. ЗУТ) и ограничава възможностите собственици да разширяват обема/площта на сгради без предварително одобрение, позовавайки се на бъдещо позоваване на „неотделимост“ от вече изградени конструктивни елементи.
РЕШЕНИЕ
№ 9924
София, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
Членове: РАДОСТИН РАДКОВ
ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
при секретар Антоанета Стоилова и с участието на прокурора Виржиния Димитрова изслуша докладваното от председателя Анелия Ананиева по административно дело № 5439/2025 г.
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на „Парадайз бийч“ ЕАД, със седалище и адрес на управление гр. Несебър, чрез адв. Солинков като процесуален представител, срещу решение № 2486 от 17.03.2025 г., постановено по адм. дело № 930/2024 г. по описа на Административен съд – Бургас. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът прави искане за отмяната му и постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед.
Ответникът – заместник – кметът по „Правно обслужване и общинска собственост“ на община Несебър, чрез пълномощника си юрк. Радев, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение.
Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на касатора срещу заповед № 1687 от 16.05.2024 г. на заместник – кмета по „Правно обслужване и общинска собственост“ на община Несебър, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ на дружеството е наредено да премахне незаконен строеж, представляващ изградена на източната фасада на самостоятелен обект с идентификатор 11538.13.949.1 стоманобетонна плоча (изпълняваща функцията на покрив на стопанския двор), в продължение на плочата на кота +4.30 м. от одобрения проект на сграда 11538.13.949.1 над пространството на стопанския двор, като в северната и изтoчната страна същата ляга върху подпорните стени, а откъм южната страна е затворено с врата – тип „ролетна щора“, с която пространството, предвидено за стопански двор се превръща в част от обема и застроената площ на сградата.
За да постанови този резултат, съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган в условията на делегиране на правомощия, в изискуемата от закона писмена форма, като съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, включително фактическите и правни основания за постановяването й, както и без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приема също, че в административния акт строежът е индивидуализиран подробно и волята на административния орган е ясна. Излага съображения за наличието на строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, установен със съставения в административното производство констативен акт № 33 от 30.04.2024 г., констатациите в който са потвърдени и от заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза. Въз основа на приетите писмени доказателства и експертното заключение на вещото лице, като кредитира техническите установявания в същото, съдът обосновава извод, че процесната плоча представлява строеж от четвърта категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 4 ЗУТ, който не е предвиден по проект, за него не е налице строителна документация и не попада в изключенията по чл. 147, ал. 1 и чл. 151, ал. 1 ЗУТ. Съдът преценява, че в случая не се налага изследването на търпимостта на строежа по § 16, § 184 и § 127, ал. 1 ДР ЗУТ, тъй като сградата, към която е изградена процесната плоча, е построена и въведена в експлоатация през 2022 г, от което следва, че строежът е изпълнен в този период или по-късно. Обосновава извод, че в случая е налице незаконен строеж, чието премахване е разпоредено законосъобразно.
Решението е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:
Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени след обстоен анализ на събраните по делото писмени доказателства, вкл. и заключението на съдебно-техническата експертиза. Подробно са обсъдени възраженията и доводите на страните. Фактическите констатации се подкрепят от приетите доказателства. Въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи.
Възражението на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователно. Не се сочат конкретни аргументие в тази насока. Наведените в касационната жалба доводи се отнасят до обосноваността на съдебния акт и преценката на съда за съответствието му с материалния закон.
От данните по делото се установява по несъмнен начин, че описаната в заповедта стоманобетонна плоча представлява строеж според дефиницията на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, четвърта категория съгласно разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 4 ЗУТ, за изграждането на който са изискуеми одобрен проект и строително разрешение. Съдът правилно приема, че в случая не са налице изключенията по чл. 147, ал. 1 и чл. 151, ал. 1 ЗУТ, както и че плочата не е предвидена в одобрените за сградата инвестиционни проекти, поради което представлява незаконен строеж.
Неоснователно е твърдението на касатора, че категорията на строежа е определена неправилно, а оттук неправилно е преценена и компетентността на органа, издал оспорената заповед. Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че процесната плоча е строеж четвърта категория, тъй като е част от сграда, представляваща „Заведение за хранене и развлечение“, определена като четвърта категория в издадените за нея разрешение за строеж № 21/21.02.2022 г. и удостоверение за въвеждане в експлоатация № 193/4.11.2022 г. на главния архитект на община Несебър. Компетентността на кмета на общината се определя според чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и обхваща строежите от четвърта до шеста категория. Противно на твърдението на касатора по делото е представена заповед № 2866/14.11.2023 г. на кмета на община Несебър, с която същият на основание § 1, т. 3 ДР ЗУТ предоставя на заместник – кмета по „Правно обслужване и общинска собственост“ В. Борисов, подписал оспорената заповед, всички свои функции и правомощия по Закона за устройство на територията. При тези данни съдът достига до правилен извод, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и е валиден акт.
Неоснователни са възраженията на касатора и във връзка с други сочени недостатъци и допуснати нарушения при нейното издаване, а именно – липса на доказателства за редовно връчване на съставения констативен акт, липса на подробно разглеждане на възраженията на собственика, липса на индивидуализация на строежа, който трябва да бъде премахнат, липса на изследване на неговата търпимост, липса на посочени в акта действия, които адресатът на заповедта трябва да предприеме.
По делото са приложени доказателства за връчване на издадения констативен акт с куриерска пратка, получена на 7.05.2024 г. В законоустановения 7-дневен срок на 14.05.2024 г. касаторът подава срещу него възражение. Същото е обсъдено в мотивната част на административния акт.
Процесната стоманобетонна плоча е описана ясно в заповедта. Нейното местоположение е онагледено в окомерна скица, представляваща неразделна част от констативния акт, поради което няма съмнение относно обхвата и параметрите на разпореденото за премахване. Дадената в констативния акт квалификация на строежа като „преустройство“ не обвързва административния орган. От съществено значение в случая е направеното описание на строежа като стоманобетонна плоча с точно обозначаване на неговото разположение и технически характеристики, които са идентични както в констативния акт, така и в заповедта. Противно на възраженията на касатора в административния акт изрично са изложени съображения относно неприложимостта на режимите за търпимост, тъй като основната сграда е въведена в експлоатация през 2022 г. Административният орган не е длъжен да посочи конкретните действия, които адресатът на заповедта трябва да предприеме при премахването й. Това касае изпълнението на влезлия в сила административен акт.
Относно твърдяната от касационния жалбоподател приложимост на чл. 154 ЗУТ, следва да се има предвид, че тази разпоредба се отнася до отклонения от одобрените инвестиционните проекти, допуснати по време на строителството и преди въвеждане на строежа в експлоатация. В заключението на съдебно-техническата експертиза вещото лице сочи, че не може да установи точно кога е изпълнена процесната плоча – заедно с основния строеж или по-късно. Въпреки това по делото липсват данни в процеса на строителството на сградата да са извършвани несъществени отклонения от одобрените проекти и това да е отразена в екзекутивна документация съгласно чл. 175 ЗУТ. От касатора не се твърди, че в случая се касае за отклонения по чл. 154, ал. 2, т. 5 до т. 8 ЗУТ от категорията на съществените, за които да е издадена заповед за допълване на разрешението за строеж на основната сграда по чл. 154, ал. 5 и ал. 6 ЗУТ. Наличието на такива документи не се установява от общинската администрация и вещото лице. Не се представят и от дружеството – касатор. В издаденото за основната сграда удостоверение за въвеждане в експлоатация в частта, описваща документите, в съответствие с които е изпълнен строежът, също не се коментират документи, свързани с извършени отклонения от инвестиционните проекти. По тази причина не може да бъде прието и твърдението на касатора, че издаденото удостоверение за въвеждане в експлоатация се отнася и за процесната плоча. В подкрепа на извода, че констатираният строеж не е включен в обема на разрешеното строителство е и фактът, че в кадастралната карта сградата с идентификатор 11538.13.949.1 е нанесена на отстояние от имотната граница на изток, така както е било предвидено в одобрения проект, като пространството между нея и подпорната стена, изградена по източната имотна граница, е предназначено за стопански двор. В този смисъл е и заключението на вещото лице, според което с изградената стоманобетонна плоча в продължение на плочата на кота + 4.30 м. над пространството на стопанския двор, лягаща на част от подпорните стени на север и изток, както и на гредите, които премостват стопанския двор, е извършено разширение до имотната граница, което не е нанесено в кадастралната карта.
Относно възражението на касатора, свързано с невъзможността плочата да се отдели конструктивно от гредите, върху които е изградена, първоинстанционният съд правилно кредитира заключението на експерта, че отстраняването на незаконния строеж е технически възможно и това трябва да стане според указанията на инженер – конструктор. Неоснователно е и твърдението в касационната жалба, че оспорената заповед разпорежда цялостно премахване на плочата заедно с конструктивни елементи, изпълнени по одобрения проект. Подпорните стени и гредите, върху които плочата ляга, не са предмет на заповедта.
Съдът правилно приема, че с оглед времето на изпълнението на строежа – през 2022 г. след въвеждане на сградата в експлоатация или по-късно, не са приложими правилата за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ.
На следващо място, неоснователно е възражението на касатора за нарушаване на принципа на съразмерност (чл. 6 АПК) и принципа на икономичност (чл. 11 АПК). Безспорно е, че в случая е налице незаконен строеж без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж, подлежащ на премахване. В процедурата по издаване на заповеди по чл. 225а ЗУТ административният орган действа служебно, като при установен незаконен строеж, който не е търпим, за него не е налице друга законова възможност освен да разпореди премахването му. Доколкото целта на ЗУТ е да не се допуска и да се отстранява незаконното строителство, то намесата на държавата, съответно на общинската администрация в случая, е напълно пропорционална на предвидената в закона цел. Премахването на незаконния строеж, изпълнен без строителни книжа и при липса на предпоставките за търпимост е единственият способ, чрез който може да се постигне тази цел.
Предвид изложеното обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора и с оглед своевременно заявеното искане от ответника за присъждане на разноски за настоящото производство, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати такива на община Несебър в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
По изложените съображения и на основание чл. 221 ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2486 от 17.03.2025 г., постановено по адм. дело № 930/2024 г. по описа на Административен съд – Бургас.
ОСЪЖДА „Парадайз бийч“ ЕАД, ЕИК 102222755 да заплати на община Несебър направените по делото разноски в размер на 100 (сто) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
Членове: /п/ РАДОСТИН РАДКОВ
/п/ ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 11931 от 26.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7706 от 2025 г.
Относно
Предмет на касационното производство пред Върховния административен съд е проверката на правилността на решение № 5746/09.06.2025 г. по адм. д. № 1011/2024 г. на Административен съд – Хасково, с което е отхвърлена жалбата на „Еуро плантс“ ЕООД срещу заповед на началника на РДНСК – Хасково за премахване на незаконен строеж. Касационните оплаквания са насочени срещу извода на първоинстанционния съд, че процесният обект представлява незаконен строеж от трета категория, че заповедта е издадена от компетентен орган при спазване на закона и че не са налице предпоставки строежът да бъде признат за търпим.
Кратко изложение на фактите
„ЕУРО ПЛАНТС“ ЕООД подава жалба срещу заповед на Началника на РДНСК – Хасково за премахване на земнонасипна стена (дига), приета за незаконен строеж. При проверка е установено, че съоръжението е изградено без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж, като се намира както в имот на дружеството, така и в общински имоти. Дружеството оспорва заповедта с твърдения, че не е извършител на строежа, че съоръжението съществува още от времето на ТКЗС и следва да се счита за търпим строеж. След анализ на събраните доказателства съдът приема, че не е доказано законното изграждане или търпимостта на строежа и че са налице предпоставките за премахването му. Поради това Административен съд – Хасково отхвърля жалбата и оставя в сила заповедта за премахване на строежа. С касационната жалба пред Върховния административен съд дружеството поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Касаторът иска ВАС да отмени решението на Административен съд – Хасково и вместо него да постанови решение, с което заповедта на РДНСК да бъде обявена за нищожна или отменена като незаконосъобразна, а при условията на евентуалност – делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Правни изводи
Върховният административен съд (ВАС) приема, че при установяване на незаконност не е достатъчно да се констатира липсата на строителни книжа. Трябва да се провери дали строежът не попада в някоя от хипотезите на § 16 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 Преходни и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за устройството на територията (ПЗР ЗИДЗУТ), тъй като търпимите строежи не подлежат на премахване. Времето на извършване на строежа е съществен елемент от преценката за търпимост. Според ВАС доказването на периода, през който е изграден строежът, е от решаващо значение, защото именно от него зависи коя правна норма за търпимост е приложима. Съдът има служебно задължение да събере необходимите доказателства и да направи съответните фактически констатации. Параграф 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ не създава обща търпимост за всички строежи, изградени до 31.03.2001 г. Това е особено важен извод на ВАС. Разпоредбата не отменя изискванията и периодите по § 16 ПР ЗУТ, а създава допълнителен, „четвърти“ период (за строежи, изградени от 2.01.2001 г. до 31.03.2001 г.). Следователно не всеки незаконен строеж, изграден преди 31.03.2001 г., автоматично е търпим. Търпимостта се обвързва с конкретни законови периоди. Не е достатъчно само да се докаже старата дата на строежа. Дори да се приеме, че спорният обект е изграден през 50–60-те години на ХХ век, това само по себе си не го прави търпим. Необходимо е да се установи и неговата допустимост по действащите към онзи момент или по съвременните правила и нормативи. Допустимостта на строежа трябва да се преценява спрямо конкретното му местоположение и предназначение. В конкретния случай строежът се намира в земеделска територия извън строителните граници на населеното място. ВАС проверява както старото законодателство, така и действащия режим по ЗУТ, включително изискванията за устройствено планиране и застрояване на земеделски земи. Липсата на необходимите устройствени и строителни предпоставки изключва търпимостта. В разглеждания случай не са представени доказателства за необходимите решения/разрешения по старото законодателство, нито за изискванията по действащата уредба. Поради това ВАС приема, че строежът не е допустим нито по правилата, действали през 50–60-те години на ХХ век, нито по ЗУТ, поради което не може да бъде признат за търпим.
Значение
Значението на решението на ВАС е най-вече в това, че то систематизира подхода към преценката за търпимост на незаконен строеж и поставя акцент върху няколко практически важни момента. Търпимостта трябва да се изследва служебно. Датата на изграждане на строежа е определяща. Решението отхвърля разбирането за „обща търпимост“ на старите строежи. Търпимостта е свързана не само с времето, но и с допустимостта на строежа.
РЕШЕНИЕ
№ 11931
София, 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
Членове: РАДОСТИН РАДКОВ
ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
при секретар Антоанета Стоилова и с участието на прокурора Никола Невенчин изслуша докладваното от председателя Анелия Ананиева по административно дело № 7706/2025 г.
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на „Еуро плантс“ ЕООД, със седалище и адрес на управление [населено място], община Свиленград, чрез адв. Коларова като процесуален представител, срещу решение № 5746 от 09.06.2025 г., постановено по адм. дело № 1011/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът прави искане за отмяната му и постановяване на друго, с което оспорената заповед да се обяви за нищожна или да бъде отменена като незаконосъобразна, евентуално – делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Ответникът – началникът на Регионална дирекция за национален строителен контрол (РДНСК) – Хасково не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение.
Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на „Еуро плантс“ ЕООД срещу заповед № ДК-02-Х-3 от 03.09.2024 г. на началника на РДНСК – Хасково, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ на дружеството е наредено да премахне незаконен строеж, представляващ „земно насипна стена/дига (хидротехническо-хидромелиоративно съоръжение), намиращ се в ПИ 48698.106.3 (ПИ № 106003, м. Казака), ПИ 48698.106.14, ПИ 48698.106.200 по КККР на землището на с. Младиново, община Свиленград, като изпълнен без строителни книжа.
За да постанови този резултат, съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган по отношение на строеж от трета категория в условията на делегиране на правомощия, в изискуемата от закона писмена форма, като съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, включително фактическите и правни основания за постановяването ù, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Излага съображения за наличието на строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, описан в съставения в административното производство констативен акт № Х-4 от 16.08.2024 г. като земнонасипна стена/дига с размери – дължина 50 м, ширина 4,60 м на билото на стената и височина от по-ниския терен 5 м, чрез която и вследствие на естествено удълбочаване на терена се образува водосбор. Счита, че няма съществени разлики между описания в констативния акт обект и установеното в заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза (СТЕ). Съдът не кредитира становището на експерта в частта, в която обектът е определен като селскостопански път – строеж четвърта категория, а споделя извода на административния орган, че строежът е трета категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 3, б. „б“ ЗУТ, който се ползва именно като определеното в оспорената заповед съоръжение, доколкото е вододаен източник за дейността на дружеството. Не споделя възражението на жалбоподателя, че той не е извършител на строежа, както и че същият е изпълнен през 1950 – 1960 г. от ТКЗС. Обосновава извод, че е налице незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, изграден без одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж, чието премахване е разпоредено законосъобразно. Анализира наличието на предпоставките за неговата търпимост с оглед твърденията на жалбоподателя, като приема, че в случая не са изпълнени условията на разпоредбата на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ предвид липсата на декларирането му пред одобряващите органи.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени след обстоен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл. и заключението на съдебно-техническата експертиза. Подробно са обсъдени възраженията и доводите на страните. Фактическите констатации се подкрепят от приетите доказателства.
Възражението на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователно. Не се сочат конкретни аргументи в тази насока. Наведените в касационната жалба доводи се отнасят до обосноваността на съдебния акт и преценката на съда за съответствието му с материалния закон.
От данните по делото се установява по несъмнен начин, че описаната в заповедта земно насипна стена/дига представлява строеж според дефиницията на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, трета категория съгласно разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 3, б. „б“ ЗУТ, за изграждането на който са изискуеми одобрен проект и строително разрешение. Правилно първоинстанционният съд не се съобразява със заключението на вещото лице, че строежът представлява част от изпълнен по-рано селскостопански път и по тази причина същият следва да се определи като строеж четвърта категория на основание чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба №1/2003 г. за номенклатурата на видовете строежи. От приложения към констативния акт и към заключението на СТЕ снимков материал е видно, че безспорно е изпълнена дига към водоем № 3, като ползването на билото на обекта и като път не променя неговото естество и предназначение.
Неоснователно е твърдението на касатора, че категорията на строежа е определена неправилно, а оттук неправилно е преценена и компетентността на органа, издал оспорената заповед. Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че процесният строеж е трета категория, тъй като представлява част от напоително съоръжение за нуждите на изграденото от касатора стопанство за отглеждане на определени агрокултури – ягоди, малини и др. Ползването му с тази цел се потвърждава и от дадените по делото свидетелски показания. От данните по делото е видно, че от касатора са извършвани изкопни дейности за оформяне на дигата, ползваща се и за селскостопански път. Според чл. 225, ал. 1 ЗУТ началникът на Дирекцията за национален строителен контрол или упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на незаконни строежи от първа, втора и трета категория или на части от тях. По делото е представена заповед № РД-13-177/20.06.2024 г. на началника на ДНСК, с която същият предоставя на началниците на регионални дирекции за национален строителен контрол определени негови правомощия по ЗУТ, както и да издават заповеди по чл. 225, ал. 1 ЗУТ за премахване на незаконни строежи по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ от първа до трета категория включително. При тези данни съдът достига до правилен извод, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и е валиден акт.
Неоснователно е възражението на касатора, че заповедта е неясна, тъй като в нея не е индивидуализирано точното местонахождение на строежа, чието премахване е наредено. Както в констативен акт № Х-4 от 16.08.2024 г., така и в оспорената заповед, издадена въз основа на него, е посочено местоположението на строежа, а именно, че той се намира в ПИ 48698.106.3 – собственост на дружеството, в ПИ 48698.106.14 и ПИ 48698.106.200 – собственост на община Свиленград. В констативния акт обектът е описан с размери и са приложени негови снимки. Всички тези данни в съвкупност указват по безспорен начин разположението на строежа и го индивидуалезират достатъчно ясно и точно, поради което няма съмнение относно обхвата на разпореденото за премахване.
При наличието на данни за незаконен строеж е необходимо да се изследва дали са налице предпоставките за търпимост по § 16 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, доколкото търпимите строежи не подлежат на премахване. Настоящият състав счита, че в решението си първоинстанционният съд не провежда пълен анализ на относимата за строежа хипотеза с оглед времето на изпълнението му, посочено от жалбоподателя, а се ограничава до разглеждане на предпоставките по § 16, ал. 2 ПР ЗУТ. Това обаче не се отразява на крайния му извод за нетърпимост на строежа.
Едно от условията за прилагане на режима за търпимост е строежът да е изпълнен в определени от закона периоди. Доказването на времевия период на извършване на строителството е от съществено значение при определяне на правната норма, относима за конкретния случай. Служебно задължение на съда е да събере доказателства и да направи констатации в тази насока. Правилно първоинстанционният съд не споделя довода на жалбоподателя, че строежът е изпълнен през 50 – 60-те години на ХХ-ти век от ТКЗС. По делото не са представени писмени доказателства в подкрепа на това твърдение, а свидетелските показания в тази насока не почиват на преки впечатления на разпитаните по делото свидетели, тъй като с тях се пресъздава мнението на трети лица. Не следва да се взема предвид и становището на вещото лице в частта, в която посочва, че обектът е изграден в периода, когато е ставало устройването на ТКЗС, с. Младиново, доколкото направените констатации не се подкрепят от конкретно документално или техническо изследване в тази връзка. В оспорената заповед е посочено, че строителството е изпълнено в периода 2016 – 2017 година, което приблизително съвпада с посоченото от свидетелите време на техни първи преки впечатления за съществуването на обекта. При разпит на свидетеля Н. Н. С., проведен в съдебно заседание на 7.02.2025 г., същият твърди, че през 2014 г. за първи път посещава мястото и строежът вече е съществувал. В същото съдебно заседание е разпитан и свидетелят И. А. Ш., който потвърждава, че обектът е съществувал към 2016 г., когато идва в България. С оглед наличните данни по делото най-ранната година, през която е установено съществуването на строежа, е 2014 г. От свидетелските показания се установява още, че водоемът представлява бивш язовир, ползва се за напояване за нуждите и дейността на дружеството, като се поддържа чрез изгребване на земна маса и отнемане на горния наносен слой. При липса на други данни тази година следва да се възприеме и като време на извършване на строителството.
ЗУТ предвижда няколко периода на изпълняване на строежите, обуславящи тяхната търпимост – строежи, извършени до 7.04.1987 г. (§ 16, ал. 1), извършвани в периода 8.04.1987 г. – 30.06.1998 г. (§ 16, ал. 2) или в периода 30.06.1998 г. – 1.01.2001 г. (§ 16, ал. 3). С разпоредбата на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ не се отменят изискванията и времевите периоди, предвидени в § 16 ПР ЗУТ. Предвиденият в него режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а се отнася само до тези, които не попадат в приложното поле на § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ. С тази норма се създава нов четвърти период относно строежи, изградени от 2.01.2001 г. до 31.03.2001 г. Предвид възприетата в случая година на изпълнение на строежа – 2014 г. правилата за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ не са приложими.
Дори и да бъде възприета тезата на касатора, основана на свидетелските показания, че обектът е изпълнен през 50 – 60-те години на ХХ-ти век, то в този случай според очертаните по-горе периоди би била приложима нормата на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. Съгласно посочената разпоредба, за да се приеме строежът за търпим, той следва да отговоря кумулативно на три условия: 1. Да е изграден до 7 април 1987 г.; 2. Да е допустим съгласно подробен градоустройствен план, действал към момента на извършване на строежа или сега действащия план; 3. Да е допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно сега действащите такива според ЗУТ.
От наличните по делото данни се установява безспорно, че процесният строеж се намира в земеделска територия извън строителните граници на населеното място. През 50 – 60-те години на ХХ-ти век действа Законът за планово изграждане на населените места (обн. ДВ. бр. 227 от 01.10.1949 г., отм. ДВ. бр. 29 от 10.04.1973 г.), както и следните подзаконови нормативни актове: през 50-те години действат Правилникът за планово изграждане на населените места (обн. ДВ. бр. 51 от 02.03.1950 г., отм. ДВ бр. 76 от 20.11. 1960 г.) и Наредбата за строежите по чл. 102, 103 и 210 от Правилника за планово изграждане на населените места (обн. ДВ. бр. 149 от 26.06.1950 г., отм. ДВ. бр. 76 от 20.09.1960 г.), а през 60-те години действат Правилникът за прилагане на Закона за планово изграждане на населените места (обн. ДВ. бр. бр.76 от 20.09.1960 г., отм. ДВ. бр.62 от 7.08.1973 г.) и Строителните правила и норми за изграждането на населените места (обн. ДВ. бр.75 от 18.09.1959 г. отм. ДВ. бр. 69 от 02.09.1977 г). Според цитираните нормативни актове извън строителните граници на населените места се допуска изграждането само на определен вид обекти, между които и резервоари (§ 16 от Наредбата за строежите по чл. 102, 103 и 210 от Правилника за планово изграждане на населените места и § 103 от Строителните правила и норми за изграждането на населените места). За изграждането на тези обекти обаче се изисква решение на съответните окръжни и градски градоустройствени съвети при действието на посочената наредба, съответно – разрешение от председателя на изпълнителния комитет на окръжния, съответно градския народен съвет, след съгласуване на идейнозастроително решение с Държавния комитет по строителство и архитектура при действието на строителните правила и норми. В разглеждания случай няма представени доказателства за изпълнение на посочените изисквания. При извършването на преценка дали строежът е допустим по ЗУТ, следва да се има предвид разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗУТ, според която застрояване се допуска само ако е предвидено с влязъл в сила подробен устройствен план и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Наредба № 19 за строителство в земеделските земи без промяна на предназначението им (обн., ДВ, бр. 85 от 6.11.2012 г., в сила от 6.11.2012 г.) допуска застрояване на земеделски земи без промяна на предназначението им с обекти, които са свързани с ползването и са съвместими с функциите на земята (чл. 2, ал. 1 от наредбата), вкл. резервоари и водоеми съгласно списъка по чл. 2, т. 1, т. 2 от подзаконовия нормативен акт. За тази цел в зависимост от големината на имотите се изисква виза за проектиране или подробен устройствен план – план за застрояване (чл. 2, ал. 2 от наредбата), каквито в случая липсват. Предвид посочените изисквания строежът не е допустим както по правилата и нормативите, действали през 50 – 60 -те години на миналия век, така и съгласно ЗУТ. Съответно, търпимост по § 16, ал. 1 ПР ЗУТ не може да бъде обоснована дори ако се приеме, че строежът е изпълнен в периода, твърдян от касатора.
Предвид изложеното обжалваното решение е правилно като резултат, поради което следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 221 ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5746 от 9.06.2025 г., постановено по адм. дело № 1011/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
Членове: /п/ РАДОСТИН РАДКОВ
/п/ ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 11934 от 26.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4693 от 2025 г.
Относно
Предмет на делото е касационна жалба срещу решение на Административен съд – Бургас, с което е потвърдена заповед на кмета на община Царево за премахване на четири незаконни постройки. Основният спор пред Върховния административен съд (ВАС) е дали постройките са „търпим строеж“ по смисъла на § 16 и § 127 от ПЗР на ЗУТ и поради това не подлежат на премахване.
Кратко изложение на фактите
К. К. Д. е оспорил заповед на кмета на община Царево, с която е разпоредено премахването на четири постройки в негов имот като незаконен строеж, изграден без необходимите строителни книжа. Пред Административен съд – Бургас той е поддържал, че постройките са изградени в минал период и следва да бъдат приети за „търпим“ строеж по смисъла на § 16 или § 127 от ПЗР на ЗУТ, поради което не подлежат на премахване. Административният съд е приел, че строежът не е търпим и е отхвърлил жалбата срещу заповедта на кмета. К. К. Д. е обжалвал това решение пред ВАС с доводи за нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост, като е поискал отмяна на решението.
Правни изводи
Търпимостта на строежа е правно релевантен въпрос, който задължително трябва да бъде изследван в производството по премахване на незаконен строеж, тъй като търпимият строеж не подлежи на премахване. Параграф 16 ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ действат паралелно, като § 127, ал. 1 не обхваща всички строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само тези, които не попадат в хипотезите на § 16. За правилното определяне на приложимия режим е необходимо по безспорен начин да се установи точният момент на изграждане на строежа. В конкретния случай първоинстанционният съд не е установил категорично дали постройките са изградени в периода, обхванат от § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ. Поради това ВАС приема, че изводът на административния съд за липса на търпимост е направен преждевременно, без да са изяснени всички релевантни факти. При новото разглеждане следва да се установят точният период на изграждане и дали строежът отговаря на останалите предпоставки за търпимост, включително с оглед допустимостта му по действащия ПУП и приложимите строителни правила.
Значение
Върховният административен съд подчертава задължителния характер на проверката за търпимост преди да се постанови премахване на строеж. Съдът приема, че точният момент на изграждане на строежа е решаващ, тъй като от него зависи коя от различните хипотези на § 16 ПР на ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ може да бъде приложена. Касационната инстанция изрично подчертава, че § 127, ал. 1 не обхваща всички строежи, изградени до 31.03.2001 г., а се прилага за определен период, който трябва конкретно да бъде установен. Следователно не е достатъчно съдът общо да приеме, че строежът е „стар“ или е изграден преди определена дата, а трябва да установи точно времето на изграждане и съответствието му с останалите законови предпоставки за търпимост.
РЕШЕНИЕ
№ 11934
София, 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАДКОВА
Членове: РУМЕН ЙОСИФОВ
ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
при секретар Михаела Тунова и с участието на прокурора Виржиния Димитрова изслуша докладваното от председателя Таня Радкова по административно дело № 4693/2025 г.
Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на К. К. Д., чрез пълномощника му против решение № 1918 от 27.02.2025 г., постановено по адм. д. № 1101/2023 г. по описа на Административен съд – Бургас. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната на съдебното решение. В съдебно заседание претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът – кметът на община Царево не изразява становище по касационната жалба.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна, като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение Административен съд – Бургас отхвърля жалбата на К. К. Д. против заповед № РД-01-425/5.06.2023 година на кмета на община Царево, с която на основание чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ е наредено на К. К. Д. премахването на незаконен строеж, представляващ: 4 бр. постройки, находящи се в ПИ 66528.501.248 по КК на [населено място], с административен адрес – [населено място], [улица], а именно:
– по западната граница на имота – 2 бр. постройки с площ и местоположение, съгласно геодезическото заснемане – пореден № 06, едната с площ 66 кв.м., представляваща едноетажна постройка с ограждащи стени от газобетон и покрив с дървена конструкция, който продължава пред челната фасада на постройката като покрив на навес. Свързано със стъпаловиден покрив – дървена конструкция, към сграда № 6, и втора постройка с предназначение „за склад и кухня“ с площ 84 кв.м. и еднотипна конструкция, ситуирана в югозападния ъгъл на имота. В кадастралната карта на [населено място] двете постройки са отразени като една обща сграда с идентификатор 66528.501.248.6 и застроена площ от 144 кв.м.;
– по южната граница на имота – „търговски обект“, съдържащ барплот и търговска част за маси. Над тях е изпълнен общ покрив от дървена конструкция (дървен навес) с дървени колони, стъпили на терена. Площта на дървения навес е 108 кв.м. Не е отразен в кадастралната карта;
– в югоизточния ъгъл близо до източната граница на ПИ с идентификатор 66528.501.248 с ПИ с идентификатор 66528.501.249 е изградена допълнително постройка – тип бунгало с пореден № 05 по геодезическото заснемане приложено към акта и площ от 72 кв.м., изпълнено с ограждащи стени от газобетон и дървен покрив. В кадастралната карта на [населено място] постройката е отразена като сграда с идентификатор 66528.501.248.5 и застроена площ от 73 кв.м..
За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и същата е в съответствие с материалния закон, поради което прави извод за нейната законосъобразност. Приема, че строежът – 4 бр. постройки, находящи се в ПИ 66528.501.248 по КК на [населено място], с административен адрес – [населено място], [улица] пета категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5, б. „а“ ЗУТ, изграден без изискуемите строителни книжа. Според твърденията на К. К. Д. показанията на разпитаните по делото свидетели и приложения акт № 2324 от 8.11.2024 г. за частна общинска собственост, поправен с акт № 2339 от 16.01.2025 г. съдът констатира, че процесните постройки са изградени през януари 2001 г., като прави заключение, че строежът не е търпим по смисъла на § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ.
Решението е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неизяснена фактическа обстановка.
Законосъобразен е изводът на съда, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган, съгласно изискването на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, а именно кметът на общината, предвид факта, че по делото е установено, че строежът е пета категория.
Спорният въпрос е за евентуалната търпимост на строежа, изключваща възможността за неговото премахване. Решаващият правен извод на административния съд се базира на мотиви за липса на основанията по § 16 и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ за признаване търпимост на процесния незаконен строеж. Периодът на изграждане на незаконния строеж следва да бъде установен по безспорен начин, за което са допустими всички доказателствени средства, включително гласни доказателства, тъй като моментът на изграждане на незаконния строеж е от съществено значение за преценката за търпимост, с оглед различните режими на търпимост по § 16, ал. 1, ал. 2, ал. 3 и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ и ПЗР на ЗИДЗУТ.
Разпоредбата на § 127, ал. 1 не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само тези, които не се обхващат от ал. 1, 2 и 3 на § 16 от ДР на ЗУТ. Това е така, тъй като нормата на § 16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.), т. е. тя е действаща, с визираните в нея три времеви периода – по ал. 1, ал. 2 и ал. 3, които се подчиняват на различни комулативно изискуеми предпоставки. От това следва, че новите условия за приемане търпимост на незаконен строеж по ал. 1 на § 127 от ПЗР на ЗИДЗУТ касаят строежите, изградени през нов четвърти период по § 127 от ПЗР на ЗИДЗУТ и не изисква деклариране на имота, каквото изискване е въведено в § 16. Същевременно преценката за евентуална търпимост на незаконния строеж е задължителен елемент в производството по установяване и премахване на незаконния строеж, тъй като търпимият строеж не подлежи на забрана за ползване и премахване по смисъла на § 16, ал. 1 и § 127, ал. 1 ЗУТ. В случая от съда не е установен периодът на изграждане на процесните постройки, както и кой е точният период по § 127 от ПЗР на ЗИДЗУТ, тъй като разпоредбата обхваща период от 2.01.2001 г. (Обн. ДВ) до 31.03.2001 г. – когато законът влиза в сила. Поради което е следвало да бъде уточнено дали постройките са изградени през този период. Следователно в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не установява и не изяснява правно релевантните факти, относими към приложението на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, като в решението са изложени мотиви за неприложимостта на тази норма без по категоричен начин да е установен точният период на извършване на строежа.
На следващо място, съдът след разпита на вещото лице в съдебно заседание, но в противоречие с останалите доказателства по делото приема, че процесните постройки попадат извън урегулираната част на имота. По делото са представени скица № 16485/15.12.2006 г., от която е видно, че ПИ с идентификатор 66528.501.248 по КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-52/24.08.2006 г. на изпълнителния директор на АК, с площ от 1911 кв.м., е с трайно предназначение: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м). Представен е и акт № 2324 от 08.11.2024 г. за частна общинска собственост, поправен с акт № 2339 от 16.01.2025 г. като в същия е посочено, че ПИ с идентификатор 66528.501.248 е с трайно предназначение – урбанизирана. Също така е представено решение № К3-6 от 27 септември 1995 г. на Комисията по земята като в т. V е посочено, че се променя предназначението на част от територии, в землището на [населено място], което решение е останало необсъдено от съда. В тази връзка изложеното от вещото лице в съдебно заседание остава изолирано и необосновано, тъй като противоречи на събраните доказателства по делото.
Следователно обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, поради което същото следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При новото разглеждане на делото, с оглед установяване на факта дали строежът е търпим съдът следва да събере доказателства относно точния период на построяване на процесния строеж и дали попада в хипотезата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ. Следва да се изясни и въпроса в какъв вид територия попада имотът, върху който се намира процесният строеж, тъй като по делото са налице противоречиви доказателства в тази насока. В тази връзка следва да се установи допустим ли е бил строежът по действащия ПУП и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или към сегашния момент.
Разноски на страните следва да бъдат присъдени по реда на чл. 236 АПК.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 222, ал. 2, т. 1 и 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1918 от 27.02.2025 г., постановено по адм.д. № 1101/2023 г. по описа на Административен съд – Бургас.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд при съобразяване мотивите на настоящето съдебно решение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: /п/ ТАНЯ РАДКОВА
Членове: /п/ РУМЕН ЙОСИФОВ
/п/ ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 2086 от 23.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11560 от 2025 г.
Относно
Предметът на касационното производство е въпросът дали Административен съд – Благоевград правилно е преценил приложимостта на института на търпимост на строежа и наличието на законовите предпоставки за неговото признаване като търпим, както и дали правилно е разрешил произтичащия от това спор относно заповед № УТИ-41/19.02.2025 г.
Кратко изложение на фактите
Производството е образувано по касационна жалба на кмета на община Сандански срещу решение № 4657 от 14.10.2025 г. по адм. дело № 540/2025 г. на Административен съд – Благоевград, постановено по спор относно търпимостта на процесния строеж. С първоинстанционното решение съдът се е произнесъл по жалбата на К. В. М. срещу заповед № УТИ-41/19.02.2025 г. на кмета на община Сандански, свързана с преценката за наличието на предпоставките за търпимост на строежа. Недоволен от постановения съдебен резултат, кметът на община Сандански е подал касационна жалба, в която поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът К. В. М. оспорва касационната жалба като неоснователна и поддържа правилността на решението на първоинстанционния съд. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неправилност на обжалваното решение.
Правни изводи
Върховният административен съд (ВАС) разглежда въпроса за търпимостта като задължителен предмет на съдебната проверка. При оспорване на заповед за премахване на незаконен строеж по чл. 225а ЗУТ съдът не може да се ограничи само до проверка дали строежът е извършен без строителни книжа. Той следва служебно да провери дали, въпреки незаконността му, строежът не представлява търпим строеж по някоя от приложимите преходни разпоредби. Решаващо значение има моментът на изграждане. В случая административният орган е приел, че процесната пристройка е новоизградена през 2024 г. Ответникът обаче е твърдял, че строежът съществува от по-ранен период. Именно поради това съдът е бил длъжен да обсъди доказателствата за времето на изпълнение, включително заключението на съдебно-техническа експертиза (СТЕ). Липсата на строителни книжа сама по себе си не изключва търпимостта, защото ако се установи, че строежът е изграден в релевантния период и при условията, предвидени в § 16 ПР на ЗУТ или § 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, той може да бъде търпим, независимо, че за него няма издадено разрешение за строеж. Именно този пропуск – необсъждане на въпроса за търпимостта и на относимите към него доказателства – е част от съществените нарушения на съдопроизводствените правила по чл. 172а, ал. 2 от АПК (наред с липсата на цялостна преценка по чл. 146 от АПК и непроизнасянето по правните основания по чл. 225 от ЗУТ), поради което решението се отменя, а делото се връща за ново разглеждане от друг състав.
Значение
Решението потвърждава служебния характер на проверката за търпимост. То затвърждава практиката, че въпросът за търпимостта не е диспозитивен елемент от спора, а е задължителен елемент от служебната проверка на съда при всяко оспорване на заповед по чл. 225а от ЗУТ. Съдът не може да пропусне тази проверка дори ако административният орган не я е разгледал изрично в акта си или ако страните не са формулирали прецизно възражение в тази насока – достатъчно е да има данни или твърдения, поставящи въпроса за по-ранен период на изграждане. Извежда търпимостта като самостоятелно основание, което трябва да се обсъди отделно от процесуалната законосъобразност на акта. От решението личи важен методологически извод: дори когато съдът приема (или в случая ВАС приема вместо него), че самият административен акт е формално издаден правилно и без съществени процесуални нарушения, това не освобождава съда от отделния и самостоятелен анализ дали строежът не следва да се търпи по силата на преходните разпоредби. Търпимостта е материалноправен въпрос, който стои извън и отвъд преценката за процесуална законосъобразност на заповедта. Обвързва търпимостта с точното установяване на момента на извършване на строежа. Решението подчертава, че най-сещественият факт за приложението на § 16 ПР ЗУТ и § 127 ПЗР ЗИДЗУТ е точният времеви момент на изграждане на съответния обект (тъй като тези норми уреждат търпимост в зависимост от определени законодателни прагове/дати). Затова съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, включително експертното заключение, доколкото те са релевантни именно към датировката на строежа, а не само към неговите технически параметри или законосъобразност по същество. Непроизнасянето по търпимост се приравнява на съществено процесуално нарушение. Пропускът на инстанционния съд да обсъди търпимостта не е просто непълнота на мотивите в широк смисъл, а е квалифициран от ВАС като нарушение по чл. 172а, ал. 2 АПК, т. е. води до отмяна на решението и връщане за ново разглеждане. Това показва, че съдилищата трябва да третират въпроса за търпимостта с тежестта на самостоятелно, отделно решаващо основание, а не като второстепенен или факултативен елемент от анализа. Решението затвърждава разбирането, че търпимостта е самостоятелен, задължителен за служебна проверка институт при всяко оспорване по чл. 225а ЗУТ, чието пренебрегване съставлява основание за касационна отмяна, независимо от изхода на преценката по чисто процесуалната законосъобразност на административния акт.
РЕШЕНИЕ
№ 2086
София, 23.02.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на десети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
Членове: РАДОСТИН РАДКОВ
ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
при секретар Антоанета Стоилова и с участието на прокурора Момчил Таралански изслуша докладваното от председателя Анелия Ананиева по административно дело № 11560/2025 г.
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на кмета на община Сандански, чрез юрк. Милушева като процесуален представител, срещу решение № 4657 от 14.10.2025 г., постановено по адм. дело № 540/2025 г. по описа на Административен съд – Благоевград. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата срещу заповед № УТИ-41/19.02.2025 г. на кмета на община Сандански. Касаторът претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът – К. В. М., в писмен отговор и бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неправилност на обжалваното решение.
Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима.
Разгледана по същество е основателна.
С обжалваното решение е отменена заповед № УТИ-41/19.02.2025 г. на кмета на община Сандански, с която на основание чл. 225, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 Закона за устройството на територията (ЗУТ) на настоящия ответник е наредено да премахне незаконен строеж: „Пристройка към източната фасада на двуетажна жилищна сграда, изградена изцяло върху улица с осеви точки 101-101“, като сградата се намира в УПИ VI, пл. №337, кв. 52 по действащия регулационен план на [населено място], одобрен със заповед №445/1977 г.
За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Обосновава извод за нарушение на чл. 35 АПК поради издаване на административния акт при неизяснена фактическа обстановка. Счита, че предметът на оспорената заповед не е индивидуализиран в достатъчна степен, тъй като в разпоредителната й част не е посочено дали следва да се отстрани целият строеж или определена негова част и по-конкретно – не е посочено дали в обема на разпоредения за премахване обект е включена и съществуваща тераса, която е удължена при изграждане на пристройката. Приема, че са налице множество и съществени несъответствия между отразеното в съставените в административното производство два констативни акта и установеното от вещото лице по назначените по делото основна и допълнителна съдебно-технически експертизи (СТЕ) при извършения оглед на място, в резултат на което фактическата обстановка по случая не е правилно установена. Достига до заключение, че липсата, неяснотата или неточността на описанието на правно значимите факти от обективната действителност е съществено процесуално нарушение, водещо до нарушаване на правото на защита на оспорващия и е самостоятелно основание за отмяна на заповедта.
Решението е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения:
Настоящият състав не споделя извода на първоинстанционния съд за постановяване на оспорената заповед при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на правилото по чл. 35 АПК. Административният акт е издаден при спазване на предвидената в ЗУТ процедура, като във връзка с подаден сигнал е извършена проверка на строежа и е изготвен констативен протокол. Съставени са констативен акт № 24-НН/19.12.2024 г. и констативен акт № 25-НН/19.12.2024 г., които са съобщени на ответника в настоящото производство. Въз основа на същите е издадена оспорената заповед на кмета на община Сандански, в която са разгледани подадените от адресата на задължението за премахване възражения. В проведеното административно производство са изяснени фактите и обстоятелствата, обосноваващи прилагането на хипотезите на незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ, както и такива, относими към индивидуализацията на строежа.
Аргументите на съда относно неяснота в предмета на административния акт сочат на неспазване на изискванията за форма по чл. 59, ал. 2, т. 4 и 5 АПК, а не на допуснато съществено процесуално нарушение. Необоснован е изведеният извод, че нареденият за премахване строеж не е индивидуализиран в достатъчна степен. В констативните актове и издадената въз основа на тях заповед той е описан по размери и вложени в него материали. В окомерната скица към констативен акт № 24-НН/19.12.2024 е посочено и местоположението му. Неправилен е изводът на съда за наличието на съществени несъответствия между отразеното в констативните актове и установеното от вещото лице при огледа му на място. Разликата в посочените размери на новоизграденото удължаване на терасата е незначителна, като експертът изрично заявява, че тя се дължи на саниране на пристройката, изпълнено след съставяне на констативните актове. В процесната заповед недмусмислено е посочено, че строежът е новоизградената тераса (стоманобетонова плоча), издадена с 1,98 м над улицата, както и извършеното заграждане на пространството под същата, с точно описание на местоположението и параметрите му. Квалифициран е като пристройка към източната фасада на двуетажната жилищна сграда, изпълнен в нарушение на чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 ЗУТ. В неговия обем е включена и съществувалата по-рано частично над преддверието тераса, която след изливане на новата стоманобетонова плоча е загубила своето самостоятелно значение на такава и е станала неразделна част от пристройката. В заповедта също е посочено, че подпорните стени, за които М. твърди, че са изградени по уличната регулация по плана от 1929 г., не са включени в предмета й и попадат в стени на къщата в случай, че все още съществуват.
Обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не е изпълнено задължението на съда по чл. 168, ал. 1 АПК да извърши цялостна преценка относно законосъобразността на оспорения акт на всички основания по чл. 146 АПК. Липсва произнасяне за съответствието на издадената заповед с материалния закон. Представените с административната преписка и приети в хода на делото доказателства са посочени, но не са обсъдени в тяхната цялост.
Съгласно чл.171, ал.1 АПК доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда. Приетите по делото доказателства не оборват констатациите, залегнали в съставените в административното производство констативни актове, пресъздадени изцяло в оспорената заповед относно липсата на строителни книжа за пристройката, както и изграждането й в противоречие с действащия ПУП. Строителни книжа не се представят и пред настоящата инстанция. От вещото лице е потвърдено наличието на ново строителство, изградено в уличната регулация, без издадено строително разрешение и одобрен инвестиционен проект. Въпреки това в обжалваното решение липсва произнасяне по визираните в заповедта две правни основания, обосноваващи определянето му от административния орган като незаконно – чл. 225, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗУТ, което съставлява съществено процесуално нарушение по чл. 172а, ал. 2 АПК.
В случаите на оспорване на административен акт по чл. 225а ЗУТ съдът е длъжен да се произнесе и по въпроса дали е приложима някоя от хипотезите за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. В обжалваното решение не са изложени мотиви относно евентуалната търпимост на процесния строеж с оглед твърденията на настоящия ответник за изграждането му в по-ранен период от възприетия в заповедта през 2024 г. В този смисъл липсва обсъждане на събраните по делото доказателства, вкл. заключението на СТЕ, относими към времето на изпълнение на разпоредената за премахване пристройка.
Предвид изложеното и тъй като оспорената заповед е отменена на процесуално основание, каквото настоящият състав не установява, обжалваното решение се явява постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.172а, ал.2 АПК – липса на мотиви по същество. Това налага отмяната му и връщане за делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При новото разглеждане съдът следва да установи всички релевантни за спора факти и обсъди събраните доказателства в цялост, като извърши надлежна проверка на законосъобразността на заповед № УТИ-41/19.02.2025 г. на кмета на община Сандански, резултатът от която да отговаря на дължимото по чл. 172а, ал. 2 АПК.
При този изход на делото по претенциите на страните за разноски, включително за настоящата инстанция, следва да се произнесе първоинстанционният съд на основание чл. 226 ал. 3 АПК.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4657 от 14.10.2025 г., постановено по адм. дело № 540/2025 г. по описа на Административен съд – Благоевград.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
Членове: /п/ РАДОСТИН РАДКОВ
/п/ ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 3450 от 26.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 113 от 2026 г.
Относно
Делото пред Върховния административен съд (ВАС) е касационно производство по чл. 208 и сл. АПК, образувано по касационна жалба на кмета на община Самоков срещу решение № 1411/10.11.2025 г. на Административен съд – София област. Първоинстанционният спор е свързан със заповед № ОСК24-РА30-8/25.10.2024 г. на кмета на община Самоков, издадена на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, с която е наредено премахването на незаконен строеж – масивна сграда в ПИ 65231.903.90 в гр. Самоков (63 кв.м, изградена от тухлена зидария с двускатен покрив). Предметът на касационното производство е проверка за правилността на съдебното решение по смисъла на чл. 209 АПК – дали административният съд правилно е приложил материалния закон (относно адресата на задължението и режима на търпимост) и дали е спазил съдопроизводствените правила (по-конкретно служебното начало по чл. 171, ал. 5 от АПК за събиране на доказателства относно законността, годината на строителство и допустимостта на строежа).
Кратко изложение на фактите
Кметът на община Самоков издава заповед № ОСК24-РА30-8/25.10.2024 г. на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, с която нарежда премахването на масивна сграда с площ 63 кв.м., изградена от тухлена зидария с двускатен покрив, разположена в поземлен имот с идентификатор 65231.903.90 в гр. Самоков, като квалифицира строежа за незаконен. В заповедта е посочено, че възложител и собственик на строежа е К. М. С., който обжалва акта пред Административен съд – София област (АССО). Първоинстанционният съд отменя заповедта, приемайки, че тя няма ясен адресат и че не е извършена преценка за търпимостта на строежа, като въз основа на свидетелски показания приема, че сградата е построена през 1979–1980 г. и вероятно би била допустима по действалите тогава и по сега действащите устройствени правила. Недоволен от резултата, кметът на общината подава касационна жалба пред ВАС, оспорвайки изводите за неясен адресат и за липса на основания за незаконност на строежа.
Правни изводи
Върховният административен съд прави извод, че АССО е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е изследвал реално въпроса за търпимостта. Касационната съдебна инстанция посочва, че административният съд единствено е констатирал момента на извършване на строителството (1979–1980 г. въз основа на свидетелски показания), но не е направил действителна преценка дали строежът отговаря на условията за търпимост по § 16, ал. 1–3 ПР на ЗУТ или § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ. Липсата на преценка от административния орган не освобождава съда от служебното му задължение на основание чл. 171, ал. 5 от АПК. Преценката за търпимост трябва да бъде конкретна и доказателствено обоснована. Съдът е следвало да установи дали строежът съответства на действалия към момента на изграждането му ПУП (ако е съществувал такъв); дали отговаря на правилата и нормативите за строителство, действали по времето на извършването му; дали е допустим и съобразно сега действащите правила и нормативи на ЗУТ. Констатациите в обжалваното решение са само предположения, а не изводи, основани на доказателства. Търпимостта е предпоставка, обвързваща крайния резултат по спора. Върховният административен съд подчертава, че преценката за търпимост е пряко свързана със законосъобразността на заповедта, тъй като „един незаконен строеж не би подлежал на премахване, ако е търпим“, т. е. установяването на търпимост е самостоятелно и решаващо основание, което трябва да бъде изяснено, преди да се направи краен извод за законосъобразността на административния акт. Поради необследването на тези обстоятелства ВАС приема, че решението на АССО е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 209, т. 3 АПК), което е довело до неправилно приложение на материалния закон. Затова делото се връща за ново разглеждане, като на новия съдебен състав изрично се указва да събере доказателства, релевантни именно за законността и търпимостта на строежа.
Значение
Решението разглежда търпимостта не като смекчаващо обстоятелство, а като правопрепятстващ факт, който напълно изключва правомощието на административния орган да нареди премахване на строежа. Решението изяснява, че само установяването на периода на строителство (чрез свидетелски показания) е недостатъчно. Необходима е преценка на три отделни елемента: а) съответствие с действалия през периода на строителство ПУП (ако е имало такъв); б) съответствие с правилата и нормативите за строителство, действали към момента на извършването; в) съответствие с понастоящем действащите правила и нормативи на ЗУТ. Както и че търпимостта изисква кумулативна преценка, а не само установяване на дата. Важно уточнение се съдържа и относно тежестта на доказване и служебното начало при търпимостта. Дори административният орган да не е обсъдил търпимостта в заповедта си (какъвто е настоящият случай), съдът е длъжен служебно да изследва този въпрос, ако страната го е въвела като възражение, което разширява обхвата на съдебния контрол и съдът не може да се позове на пропуск на административния орган, за да отмени акта на процесуално основание, без сам да извърши материалноправната преценка. Решението установява стандарт за доказване на търпимост – страните (и по-специално собствениците/възложителите, търсещи защита чрез търпимост) трябва да ангажират конкретни доказателства (документи за строителни планове, скици, удостоверения, експертизи) за посочените по-горе елементи, а не само гласни доказателства за момента на построяване. Решението затвърждава разбирането, че режимът на търпимост по § 16 от ПР на ЗУТ и § 127 от ПЗР на ЗИДЗУТ не се прилага автоматично при установяване на определен период на строителство, а изисква пълна, доказателствено обоснована преценка за съответствие на строежа с уредбата, действала към момента на изграждането му, както и с настоящата нормативна уредба.
РЕШЕНИЕ
№ 3450
София, 26.03.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на десети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
Членове: РАДОСТИН РАДКОВ
ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
при секретар Антоанета Стоилова и с участието на прокурора Момчил Таралански изслуша докладваното от съдията Галина Стойчева по административно дело № 113/2026 г.
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по касационна жалба на кмета на община Самоков, чрез юрк. Д. Оцетова като процесуален представител, против решение № 1411 от 10.11.2025 г., постановено по адм. дело № 1348/2024 г. по описа на Административен съд – София област. Излагат се доводи за неговата неправилност поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Оспорват се решаващите изводи на съда за неясен адресат на обжалваната заповед и липсваща преценка относно търпимостта на процесния строеж, с твърдения, че същият е собственост на К. М. С. и е незаконен, като не са налице основанията за търпимост по §16, ал.1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал.1 ПРЗ на ЗИДЗУТ. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и за присъждане на разноски.
Ответникът – К. М. С., чрез пълномощника си адв. Н. Григоров, в писмен отговор и в писмено становище, счита касационната жалба за неоснователна, а оспореното решение – за правилно и иска да бъде оставено в сила. Претендира разноски.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която съдебният акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
С оспореното решение, по жалба на К. М. С., съдът е отменил заповед № ОСК24-РА30-8/25.10.2024 г. на кмета на Община Самоков, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: „масивна сграда“, разположен в ПИ с идентификатор 65231.903.90 по КККР на гр. Самоков, източно от сграда с идентификатор 65231.903.90.3, със застроена площ 63 кв.м., дължина – 10,00 м., ширина – 6,30м. и височина – 2,30м., изграден от тухлена зидария с двускатен покрив.
За да постанови горния резултат, съдът приема, че заповедта е постановена от компетентен орган, но не съответства на изискванията за форма и съдържание по чл. 59, ал. 2 АПК, а при издаването ù са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Според изложените съображения, в оспорения административен акт, в разпоредителната му част /диспозитива/, не е посочен конкретен адресат на задължението за премахване на строежа; не е отразена годината за извършване на процесното строителство и не са събрани доказателства в тази връзка в нарушение на изискванията на чл.35 и чл.36 АПК. Сочи се, че от показанията на свидетелите в съдебното производство е установено, че сградата е построена през 1979-1980г. и с оглед заключението на съдебно-техническата експертиза, би била допустима по действащите към този период устройствени планове и по правилата и нормативите за строителство, както и съгласно сега действащия закон. По тези съображения, съдът формира крайния си извод за основателност на подадената жалба и отменя обжалваната заповед.
Оспореното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели и до неправилно приложение на материалния закон.
Настоящият състав споделя изводите на съда за наличие на компетентност на издателя на процесната заповед – кмета на община Самоков, доколкото не е спорно, че разпоредената за премахване сграда е строеж по см. на §5, т.38 ДР ЗУТ, който е от пета категория по чл. 137, ал.1, т.5, б. „а“ ЗУТ.
Неправилни са изложените от решаващата инстанция съображения за нарушение на формата и за процесуална незаконосъобразност на оспорената заповед поради липса на ясен адресат. В мотивите на административния акт, изрично е посочено, че възложител и собственик на незаконния строеж е К. М. С., който в горното си качество е сред адресатите на заповедта за премахване съгласно чл. 225а, ал. 5, т. 5 ЗУТ. Противно на приетото в обжалваното решение, за жалбоподателя е съществувала яснота за възникналото задължение, тъй като е депозирал възражение пред административния орган по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ, както и жалба пред административния съд. В правомощията на последния е преценката дали оспорващият е сред лицата, определени от законодателя за адресати на заповедта в качеството им на възложители или извършители на строежа съобразно представените доказателства, което преценка е във връзка с приложението на материалния закон. В случая като е отменил заповедта на процесуално основание без да са налице основания за това, съдът е постановил неправилно решение.
От друга страна, в нарушение на принципа на служебното начало в съдебноадминистративния процес и на чл. 171, ал. 5 АПК, решаващата инстанция не е установила надлежно релевантните за спора факти относно законността на строежа и времето на изграждането му, както и за допустимостта му с оглед установените режими за търпимост. В случая, обектът в заповедта е квалифициран от органа като масивна сграда без данни за предназначението й, която е идентифицирана с разположение и параметри, потвърдени в основната си част от вещото лице, с оглед на което изводите на съда за ясен предмет на премахване, са правилни. Извън горното обаче, в решението липсват констатации за това дали са издадени строителни книжа за процесната сграда, т.е. дали същата е законна, както и дали спрямо нея са приложими режимите за търпимост по ) 16, ал. 1 – ал. 3 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Съдът, отделно от формалното изследване на момента на изграждане на строежа, реално не е извършил преценка за неговата търпимост. В постановения съдебен акт единствено се споменава установения чрез гласни доказателства период на строителство през 1979-1980 г. и липсата на извършена от административния орган преценка за приложимост на нормите за търпимост, но не е изследвана допустимостта на строежа.
В разглеждания аспект, необосновано заповедта е приета за материално незаконосъобразна, без да се провери приложението на разпоредбите за търпимост, в случая на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. В съдебната фаза съдът събира доказателства и служебно извършва преценка за търпимостта на наредения за премахване обект, която е пряко обвързана с резултата на правния спор, доколкото един незаконен строеж не би подлежал на премахване, ако е търпим. В тази връзка административният съд като инстанция по същество е следвало след като е установен момента на изграждане на строежа, да прецени дали същият е бил допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, включително дали строежът съответства на ПУП, ако е съществувал такъв към момента на изграждане, както и дали е допустим съобразно правилата и нормативите на ЗУТ. Липсата на такова обсъждане от страна на административния орган не освобождава съда от това негово задължение, както неправилно е прието в оспореното решение. След изясняване на описаните обстоятелства е възможна и преценката за законосъобразност на обжалвания административен акт по реда на чл. 168, ал. 1 АПК и на всички основания по чл. 146 АПК. В мотивите на съдебния акт се съдържа само предположение, че строежът е допустим по ПУП и по правилата и нормативите за строителство, действали по време на извършването му, както и по сега действащия закон, без конкретни данни за относимите за горната преценка факти и доказателства.
Извън горното, съдът е следвало да изиска доказателства и да се произнесе по наведените от адресата на заповедта твърдения, поддържани и в настоящото производство, за това, че строежът е с жилищно предназначение и е единственото му жилище, което е от значение за преценката за съответствие на издадената заповед с принципа по чл.6 АПК, съответен на чл. 8, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС).
Предвид изложеното, пропускът на съда да събере доказателствата, необходими за установяване на посочените по-горе обстоятелства, съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, вследствие на което изводът за незаконосъобразност на издадената заповед противоречи на материалния закон. Оспореното решение е неправилно на основанията по чл. 209, т. 3 АПК.
Тъй като касационната инстанция не може за първи път да прави фактически установявания в посочения смисъл, обжалваното решение следва да се отмени, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК. При новото разглеждане съдът следва да събере доказателства, относими към преценката за законността и търпимостта на строежа и за съответствието на заповедта с чл. 6 АПК вр. с чл. 8, § 1 КЗПЧОС, въз основа на които да се формират изводи за законосъобразността на оспорения административен акт.
По претендираните разноски за водене на делото във ВАС, дължи произнасяне първоинстанционният съд на основание чл. 226, ал. 3 АПК.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, второ отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1411 от 10.11.2025 г., постановено по адм. дело № 1348/2024 г. по описа на Административен съд – София област.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА
Членове: /п/ РАДОСТИН РАДКОВ
/п/ ГАЛИНА СТОЙЧЕВА
Върховен административен съд, Второ отделение
Решение № 5472 от 20.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2907от 2026 г.
Относно
Делото пред Върховния административен съд (ВАС) е образувано по касационна жалба на А. Ц. Ж. срещу решение на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена нейната жалба против Заповед № РД09-93/19.03.2025 г. на Кмета на Район „Банкя“. Със заповедта е разпоредено премахването на незаконен строеж (постройка на допълващо застрояване в поземлен имот в гр. Банкя), квалифициран от органа като изграден без строително разрешение по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Касационната жалба твърди, че първоинстанционното решение е неправилно поради нарушение на закона, съществени процесуални нарушения и липса на мотиви. От ВАС се иска да отмени решението на АССГ и вместо него да постанови ново решение по същество, с което да отмени заповедта за премахване на строежа.
Кратко изложение на фактите
С оспорената заповед е разпоредено премахването на незаконен строеж, описан като „постройка на допълващо застрояване“, находящ се в поземлен имот с идентификатор 02659.2195.387, УПИ XIV-305, кв. 57 по плана на гр. Банкя. Строежът е изграден без необходимото разрешение за строеж в периода 2016–2017 г., поради което е квалифициран като незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Съдебно-техническата експертиза потвърждава, че постройката представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, а не лека постройка за отоплителен инвентар и материал по чл. 151, т. 3 от ЗУТ, за която не се изисква разрешение. С Решение № 35508/28.10.2025 г. по административно дело № 4249/2025 г. Административен съд – София град отхвърля жалбата на А. Ц. Ж. срещу Заповед № РД09-93/19.03.2025 г. на Кмета на Район „Банкя“ – Столична община, с която е разпоредено премахването на незаконния строеж. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно, като постановено в нарушение на закона (материалноправни нарушения), в нарушение на процесуалните правила, поради немотивираност на съдебния акт. На тези основания се иска отмяна на решението на АССГ и постановяване на ново решение по същество, с което да се отмени заповедта за премахване на строежа.
Правни изводи
Върховният административен съд, приема, че е установен точният период на извършване на строежа: 2016–2017 г. Този период е определен въз основа на всички събрани по делото доказателства, включително заключението на съдебно-техническата експертиза. Този период изключва приложимостта на хипотезите за търпимост съгласно § 16 от ПР на ЗУТ (отнасящ се за строежи, извършени до 1987 г.) и § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ (отнасящ се за строежи, извършени до 31.03.2001 г.). Изводът е обоснован от квалификацията на строежа. Тъй като постройката представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ (а не лека постройка за отоплителен инвентар и материал по чл. 151, т. 3 от ЗУТ), за нейното изграждане е било задължително издаването на разрешение за строеж, каквото липсва.
Значение
Съдебният акт потвърждава стриктното тълкуване на времевите граници за търпимост. Решението затвърждава, че разпоредбите на § 16 от ПР на ЗУТ и § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ се прилагат само за строежи, извършени в точно определени законови периоди (съответно до 1987 г. и до 31.03.2001 г.), и не могат да се разширяват по тълкувателен път към по-късни строежи, независимо от обстоятелствата около тяхното изграждане. Подчертава решаващото значение на доказването на периода на строителство. Делото илюстрира, че установяването на точния момент на извършване на строежа чрез експертиза е най-важният фактически въпрос, от който зависи изцяло приложимостта на търпимостта. В случая експертизата е установила период 2016–2017 г., което автоматично изключва всякаква възможност за търпимост. Изяснява разграничението между понятията „строеж“ и „лека постройка“. Решението затвърждава практическия критерий за разграничаване на строежи по § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ (изискващи разрешение) от леки постройки за отоплителен инвентар и материал по чл. 151, т. 3 от ЗУТ (неизискващи разрешение). Това е разграничение, което има значение не само за търпимостта, но и за самата законосъобразност на административния акт. Съдебният акт определя независимост на категорията на строежа от компетентността за премахване. Решението изяснява, че дори при спор относно категорията на строежа (пета срещу шеста категория), това не се отразява нито на изискването за разрешение за строеж, нито на компетентността на органа да издаде заповед за премахване. Следователно категоризацията не е решаващ фактор при преценка на незаконността.
РЕШЕНИЕ
№ 5472
София, 20.05.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Второ отделение, в съдебно заседание на четвърти май две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: ТАНЯ РАДКОВА
Членове: СТЕФКА КЕМАЛОВА
РУМЕН ЙОСИФОВ
при секретар Михаела Тунова и с участието на прокурора Веселин Найденов изслуша докладваното от съдията Стефка Кемалова по административно дело № 2907/2026 г.
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ.
Образувано е по касационна жалба на А. Ц. Ж., подадена чрез адвокат К. Кръстанов, против Решение № 35508/28.10.2025 г., постановено по административно дело № 4249/2025 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата й срещу Заповед № РД09-93/19.03.2025 г. на Кмета на Район „Банкя“ – Столична община.
В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на закона, на процесуалните правила и немотивираност, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени процесната заповед. Касационната жалба се поддържа от адвокат Кръстанов, който моли да бъде уважена по изложените в нея съображения.
От ответната страна Кмета на Район „Банкя“ – Столична община е постъпил писмен отговор и писмени бележки, изготвени от процесуален представител юрисконсулт Е. Василева, с които се оспорва касационната жалба и се моли съдебното решение да остане в сила.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага оспореното решение да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество я намира за неоснователна.
С оспорената заповед е разпоредено премахване на незаконен строеж, описан като „Постройка на допълващо застрояване“, находящ се в поземлен имот с идентификатор 02659.2195.387, УПИ XIV-305, кв. 57 по плана на гр. Банкя, [улица]. Строежът е квалифициран от органа като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, като изграден без разрешение строеж.
Въз основа на приетите по делото доказателства, в това число и изслушаното заключение по съдебно-техническата експертиза, първостепенният съд правилно е установил относимите факти, след което е извършил цялостна проверка за законосъобразност на оспорената заповед и е отговорил на възраженията на оспорващата, част от които се поддържат и пред настоящата инстанция. Възприетите от съда правни изводи относно компетентност на административния орган, спазване на законоустановената форма, на административнопроизводствените правила и на материалния закон при издаване на заповедта се споделят от касационния съд, поради което не е необходимо да се повтарят.
На първо място, правилни са изводите на съда относно вида и характеристиките на процесния строеж, като такъв на допълващото застрояване, за чието изграждане е задължително издаването на разрешение за строеж, каквото не е спорно, че липсва. Касае се за строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, а не за лека постройка за отоплителен инвентар и материал по смисъла на чл. 151, т. 3 ЗУТ, какъвто постройката няма как да бъде определена не само по характеристики и конструкция, но и по предназначение, в който смисъл е и експертното заключение.
Неоснователни са възраженията за неправилна и недостатъчна индивидуализация на строежа. В констативния акт и в заповедта постройката е описана подробно, ясно и по сходен начин като вид, местонахождение, размери, отстояния от съседните имоти и конструктивни характеристики, които обстоятелства съответстват и на установените при огледа от вещото лице. Известните разлики и несъответствия са несъществени и не пораждат никакво съмнение относно това кой е строежът, разпореден за премахване. Без значение е и дали постройката е правилно квалифицирана от органа и от съда като такава от пета категория, тъй като дори и да попада под шеста категория, за изграждането й отново е било необходимо разрешение строеж, а компетентният да издаде заповед за премахване и един и същ.
На следващо място и след анализ на всички събрани по делото доказателства, правилно е установен периодът, в който е извършен строежът, а именно 2016 г. – 2017 г., който изключва приложимост на хипотезите за търпимост съгласно § 16 ПР ЗУТ или § 127 ПЗР ЗИД ЗУТ.
С оглед на изложените мотиви, настоящият съд, счита, че съдебният акт е постановен при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон, обоснован е, тъй като въз основа на правилно установените от съда факти са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи.
Оспореното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора, в полза на Столична община следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което се определя в размер на 60 евро на основание чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 35508/28.10.2025 г., постановено по административно дело № 4249/2025 г. по описа на Административен съд – София град.
ОСЪЖДА А. Ц. Ж., [ЕГН], да заплати на Столична община съдебно-деловодни разноски в размер на 60 евро.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: /п/ ТАНЯ РАДКОВА
Членове: /п/ СТЕФКА КЕМАЛОВА
/п/ РУМЕН ЙОСИФОВ
Напиши коментар